ПРИКАЗКА ЗА ДОБРОТО

Мюмюн Тахир

web

Караман и клетата му майка Хасрет живеели в бедност и нерадост. Немотията им била такава, че считали за празник деня, в който до сухия хляб имало и малко извара на масата. Земицата им била ялова и неплодородна, а тая година се случила люта суша, та царевицата и житото едва се подавали. Как да е, прибрали ги в хамбара, докарали малко дърва от гората и една вечер Хасрет казала на сина си:

- Ох, синко, ох, дете мое ненагледно! Видях как шумата на габъра е започнала отсега да съхне, а върховете на клоните му са увиснали - значи зимата не само ще подрани, но ще бъде дълга и тежка. Трябва да насечеш още дърва и час по-скоро да се приготвим за студовете. Имаме ли хляб и огън, ще посрещнем живи и здрави пролетта. Затова още утре тръгвай на воденица. Но не се залисвай по пътя и се върни навреме.

Преди още да пропеят петлите Караман вече бил на път за воденицата с чувал зърно на гърба. Вървял половин ден и когато пристигнал, пред мелницата вече чакали доста мливари от околните села. Караман оставил чувала, седнал до едно дърво и облегнал вдървения си гръб. Пресметнал, че скоро няма да му дойде редът, погледал разсеяно навалицата, пък се унесъл. Реката шумяла монотонно, от гората се обаждали птици, слънцето напичало и той неусетно заспал.

Събудил се подир пладне, но редът му още не бил дошъл. Станал, влязъл в градината зад воденицата, изял няколко круши и тръгнал да се разтъпче покрай реката. Повъртял се час-два, погледал играта на рибите в подмолите, послушал ромона на водата и пак се върнал, но работата напредвала бавно, защото мливарите пред него надошли с цели коли жито. Здрачът вече слизал от планината и Караман разбрал, че днес няма да смеле своето зърно, затова отишъл при воденичаря и го замолил:

- Чичо Адиле, вече се мръква, а селото ми е далече. Ако до довечера не ми дойде редът, ще се наложи да нощувам при теб. Пусни ме да мина, само един чувал жито съм донесъл!

- Не мога, синко - отвърнал воденичарят, - напълнил съм целия барабан с чуждо жито и трябва да изчакаш да се смели. Остани да нощуваш тук. Днес доста се уморих, затова, ако искаш, можеш да ме отмениш за някой и друг час. Поработи, после ми се обади да те сменя аз, а ти можеш да легнеш в сеното.

Караман се зарадвал, целунал ръката на стареца и запретнал ръкави. Работата му споряла и не му се спяло - пълнел чувалите с брашно от улея, подсипвал жито в барабаните, наглеждал водата и мелничните камъни, замитал паспала. Късно през нощта дошъл ред и на неговото зърно - смлял го, после продължил с житото на следващите мливари и свършил всичко сам, а оставил стария мелничар да поспи.

Призори воденичарят се събудил и много му допаднала прилежната работа на Караман. Взел един чувал от оставеното за уем брашно, отнесъл го при него и рекъл:

- Трябваше да ме събудиш, синко. Свършил си много добра работа и за благодарност вземи този чувал. В обора имам две магарета. Изкарай едното, натовари брашното и го занеси у вас, а магарето после ми върни. Ако желаеш обаче, можеш да останеш на работа при мен.

Караман натоварил магарето, хванал повода и тръгнал към къщи да зарадва старата си майка. Стигнал преди заник и я заварил да преде вълна пред вратнята.

- Защо закъсня, сине? Цяла нощ не съм мигнала, какво стана, та се забави? Това ли е нашият чувал с брашно?

- Не един, а два чувала нося, майчице - отвърнал Караман и разказал какво се е случило с него в мелницата.

- А магарето откъде взе, то чие е?

- Мелничарят Адил ми услужи с него, за да донеса чувалите, утре ще го върна. Той иска да остана на работа при него, ти съгласна ли си?

- Сине мой златен! - плеснала с ръце майка му, - как да не съм съгласна, че това е голяма чест за нашия дом! Поне хляб ще имаме достатъчно оттук нататък.

Рано сутринта на следващия ден Караман завел магарето на стопанина му. Останал на работа във воденицата и не усетил как се занизали дните. Вместо пари мелничарят му плащал с брашно, а и той от време на време донасял някой и друг чувал от собственото си зърно, смилал го и така напълнил хамбара си. Насякъл още дърва и се подготвил добре за зимата.

Съселяните на Караман били известни със своето лекомислие. Всичко вършели в последния момент - често пъти когато били принудени и нямало как да се отметнат. Есента била в разгара си, а те още дигали веселби, заседявали се по седенките и гледали колкото се може по-късно да си тръгнат от мегдана. Изобщо, живеели така, сякаш не тежка зима се задавала, а знойно лято.

Мелничарят Адил все по-често се заглеждал в пъргавия си помощник - харесвало му неговото трудолюбие и скромността му. Един ден му рекъл:

- Годините, сине, започнаха да ми тежат. Силите ми намаляват и е време да се оттегля от занаята. Радвам се, че всевишният те изпрати при мен в такъв час. Искам ти да поемеш работата - халал да ти е, каквото спечелиш!

Заредили се дни, в които Караман не можел да вдигне глава от работа. А в малкото свободни часове взимал брадвата и триона, смъквал от гората дърва за огрев. Той не забравял какво казала майка му за върховете на габъра, които предричали дълга и тежка зима и все му се стрували малко и брашното, и дървата.

Зимата се стоварила изневиделица. Навалял сняг до прозорците на къщите, студът сковал реката, земята заспала като завинаги. Караман затворил воденицата и едва успял да се прибере у дома - огромни преспи затрупали пътищата и планинските пътеки.

С неочакваното идване на голямата зима лекомислените съселяни се оказали затворени в капан - не могли нито да смелят брашно, нито да докарат достатъчно дърва от гората. Уплашени от студа и глада, те се събрали и отишли при Караман и Хасрет. Замолили се:

- Голяма грешка сторихме, не работихме през лятото, сега останахме под преспите. Не очаквахме такава зима, жито имаме, но не можем да стигнем до мелницата, затова ви се молим - заделете ни от вашето брашно! А и малко дърва да ни дадете няма да е зле, че и те са ни на привършване...

Караман и майка му не се колебали - дали на съселяните си и дърва, и брашно, та те изкарали спокойно зимата и едва дочакали да се стопи снега, хукнали към полето. Този път работили от изгрев до залез, нищо друго не ги интересувало и не обърнали внимание, че още в началото на пролетта Караман се разболял тежко и престанал да ходи на работа. Нивите му буренясали, виждало се дъното на хамбара, а под навеса останали десетина цепеници. Разтревожената майка едва смогвала да се грижи достатъчно за болния си син. Тя не се оплаквала и не занимавала съселяните с мъката си, надявайки се тайно, че те сами ще забележат или досетят.

Но лятото се извървяло, листата на дърветата окапали, извили се есенните бури и скоро дошли снеговете. Паднала незапомнена зима, снегът стигнал чак до покривите на къщите и било толкова студено, че никой не смеел да се покаже навън. Комините на съселяните пушели доволно, хамбарите им били пълни, а в къщата на болния Караман огнището едва мъждукало. Майка му продала каквото успяла да изплете и ушие, но полученото едва стигало колкото да не умрат от глад.

Тогава Хасрет не издържала, отишла при съселяните си и разказала в какво тежко положение се намират с болния й син. Те един подир друг отвръщали гузно очи, увъртали и обещавали с половин уста да помогнат, но никой не си помръдвал пръста да го стори.

Старата жена няколко пъти прекосила затрупаното с преспи село - опитвала се отново да трогне коравите хорски сърца, но напразно. Отчаянието и безнадеждността се поселили в малката къщица.

Един следобед кучетата залаяли, шум, тропот и гълчава изпълнили улицата. Дръпнал пердето Караман и видял как в двора им влиза тежък керван. Целите в скреж били натоварените догоре яки коне и хората, които ги съпровождали. Караман се надигнал и извикал:

- Мамо, иди виж какви са тия хора и коне в двора!

Излязла старата жена, поздравила и попитала керванджиите кого търсят и какво правят в нейния двор, а един, наметнат с ямурлук, широкоплещест мъж отвърнал с поклон:

- Мелничарят Адил разбра какво се е случило с помощника му и ви изпраща брашно и дърва. Заръча да ви поздравя и да напомня на Караман, че го чака в мелницата, като оздравее - и той наредил на останалите мъже да разтоварят брашното в хамбара, а дървата под навеса. После керванджиите си взели сбогом и си тръгнали, а майката и синът дълго мълчали, трогнати и просълзени в собата.

- На сляпата птичка Господ й прави гнездото! - продумала най сетне Хасрет.

- А аз никога повече няма да помагам на тия неблагодарници от нашето село - рекъл със стиснати юмруци Караман и искал да продължи със заканите си, но Хасрет го прекъснала:

- Не говори така, синко! Ненапразно е казано: направи добро, пък го хвърли в морето! Ние дадохме, защото имахме - децата гладуваха, а даденото за децата е дадено на Господ. Додето сме живи, трябва да вършим добро - то се прави и остава на земята и хората могат да го забравят, но на небето се брои за вечни времена.

- Сполай ти за приказките, майчице! - рекъл Караман, а майка му го погалила с коравата си длан и се усмихнала.

Двамата не могли да видят как, докато керванджиите вървели с оскрежените си коне към планината, от селските къщи започнали да излизат хора. Всеки носел в ръце я торба брашно, я чинии и тави с гозби и вдигащи пара хлябове, я наръч дърва. Засрамени и с наведени погледи, съселяните им се запътили към тяхната къща.

© Мюмюн Тахир
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2013, № 5 (162)