Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАДИМАТА МОГИЛА

Мюмюн Тахир

web

В слънчеви дни водата е синя, сякаш небето слиза в нея - в дълбокото потъмнява и става непрозрачна. До късно лято върхът на планината е покрит със сняг - езерото е в самото му подножие, планината се разлива плавно надолу, преминава в приличащите на зелени гугли хълмове и потъва във водата. Наоколо са разхвърляни лозя и ливади. Избуяли храсти, кленове и борики се оглеждат в божието огледало, клоните на върбите се гмуркат в езерото, а сенките на старите чинари се удължават и преди залез стигат чак до другия му край.

Във водата плуват лебеди и патици, по брега обикалят жерави и пъдпъдъци и единствено тяхната врява нарушава дълбоката тишина на тия омагьосани места, където имаш чувството, че чуваш шепота на Бога. Всеки полъх на вятъра, идващ от високите върхове, нашепва за чудеса.

Селото е клекнало в ниското зад извитата дъга на хълма - стърчат само комините на къщите - зиме от тях се вие кротък дим и ако гледаш от това място, ти се струва, че горе са седнали цяла сюрия мъже и димят с лулите лютивия котробан, който дядо толкова обича...

Седнал съм гърбом към огнището и преглеждам вестника на светлината му. На пиростията къкри боб, баба е затиснала с капака китка сух джоджен и като разравя сегиз-тогиз огнището, пламъците се надигат от ядосаната жарава като ръце и прегръщат тенджерата. Топлината, сладкият мирис на гозбата и приспивния ромон на ранния есенен дъжд вън ме унасят; сенките на стената се сплитат, подскачат и се устремяват към вратата на оня обикновен и прекрасен живот, от чиято невъзвратимост сърцето ми се свива... Ето, тя се отваря и в рамката й застава сто и кусур годишният дядо Даали, снежнобялата брада покрива гърдите му. Висок и строен, дошъл сякаш от пещерите на някакво друго време, благото му лице е чисто и спокойно като утринна роса. Дядо вади от пояса кехлибарената си броеница и се усмихва с онази невинност на възрастта, която винаги крие по някоя добродушна хитринка. Старецът излъчва благочестие и мъдрост и когато го слушам, имам чувството, че чувам гласа на душата му.

Нетърпелив и всезнаещ, непрекъснато го подпитвам за какво ли не - търся потвърждение на съмненията си. Но не бърза да отговаря дядо, усмихва се, точи думите.

- Има неща, които не знаем; има и такива, които никога няма да научим, а има и неща, които не бива и не ни е дадено да знаем. Иначе на тоя свят няма нищо, което да не говори - всяко нещо разказва своите тайни, стига да имаш очи да виждаш и уши да чуваш...

- А тайната - питам, - каква е тайната, дядо? Всичко е толкова сложно!

Повдига вежди дядо:

- Че какво му е сложното? Писано е още в небесните книги. И на тайните ключът оттам ни е предаден: какво да правим; как да правим. И какво да не правим, ако искаме покой горе. От най-старите времена се знае, че човек трябва да гледа на приятеля си с обич, на врага с прошка, а на непознатия като на гост - докато дядо цеди приказките между две подръпвания на лулата, забелязвам с удивление как сенките на стената придобиват очертания на хора, които ръкомахат, и на животни, които се движат...

Баба разрови огъня с машата, пламъците лумнаха и сенките мигом изчезнаха. Точно в този момент в стаята влезе мъж на около шейсет години, с прошарена коса и брада; среден на ръст, с меча походка. Белите му мустаци са пожълтели - навярно от цигарите. Първото нещо, което ме впечатли, беше носът му, досущ като камба.

Дядо Даали погледна към новодошлия и онемя; баба продължи да разравя жаравата. В стаята настъпи тревожна тишина. На мен коремът ми се завърза на топки. Влезлият поздрави недотам вежливо.

- Даали, аз съм внукът на брат ти Алев, Вахи. Не ме ли позна?

- Познах те, познах те - съвзе се дядо и добави, - но най-малко тебе съм очаквал да видя в този момент. Заповядай, сядай.

- Ти Даали, какво си мислеше? Аз, момче от село, отидох в големия град и го превзех - каменоломно отсече Вахи.

- Чухме, синко, чухме. Хортуваха, че и по чужбина си бил като специален човек, нали тогава навънка само специалните пущаха. Чухме ние... - отбеляза дядо Даали.

Стори ми се, че този човек идва от тъмната страна на луната. Спотаих се до баба, която, за да скрие бликналите сълзи, продължи да разравя огнището... После се обърна към мен, погали ме по голата глава и прошепна:

- Този човек, чедо, прекърши много криле. Без обич израсна, завалията - сам като камък, с камъните другаруваше. Затова не може иначе да говори с хората, освен с каменни думи, защото другите са му избягали.

Тогава не се замислих върху думите на баба. Сетих се, че дядо Даали беше споменавал за Вахи преди години. Ей-така, между другото. Повечето от младите хора в селото бяха само чували името му. От време на време свадливите старци в кръчмата и улиците, когато разказваха спомени от детството си, говореха и за него...

Той бил известен в селото като лошия Вахи, който нямал никаква милост; бил невъзпитан и комарджия. Побойник и скверен. Денонощно пиел алкохол, а той него още повече. Не само хората в нашето село, но и от околните настръхвали от неговата злост. Закачал младите жени, опипвал момичетата; събувал на децата обувките, които продавал; прескачал най-високите стeни и огради, чупел пейки. Понякога пиян се отбивал вкъщи и тормозел близките си.

- Хората не можеха да се начудят как такава хубава и добра жена като майка му може да има толкова лош син - баба разбърка боба и из стаята плъпна лек мирис на загоряло, и продължи:

- На тази могила, детето ми, разправяха, че бил погребан странстващ певец - казвал се Кадим... - баба избърса ръце в престилката си. - Аз съм вече стара, но съм чувала да се говори, че там е имало заровено имане. А в подножието на могилата неизвестен странник изкопал дълбок кладенец, чиято вода не ставала за пиене, защото в дъното му върлували вампири и таласъми. Те подканяли лошите хора, които се надвесвали над него...

Изобщо бях далече от думите на баба тогава, камо ли да вникна в техния смисъл. Вахи правел неща, които умът на хората в селото не побирал. Веднъж Айше, скромно дете на бедни хора, се връщала от училище. Откъм кръчмата - разчорлен, разлютен и разкалян, се появил той. Черен облак прах се вдигал след него; сърцето на момичето се разбунтувало - опитало се да мине тихомълком край него - знаела кой е! Не й се разминало... След време баща му го изпратил да учи в село Топлият геран. В училището станал лидер на най-големите апаши, спящи по разни изби, дори по едно време искал да избягат зад граница. Когато през ваканциите се връщал на село, влизал в кръчмата и без да погледне някого в очите, питал ехидно с нажежена камба:

- Има ли новини. Още ли нашият морук не се е ръкувал с дявола?

Никой не се обаждал. Едни кротко си пиели кафето, други тихо се изнизвали. Лошият Вахи чакал с нетърпение смъртта на баща си - това било най-голямата му мечта; бил хвърлил мерак на парите му.

Последното му идване било преди трийсетина години: ден-два след кончината на баща му. Тогава си спомнил за заровеното имане; разкопал, що разкопал и след като не открил нищо, напуснал селото. След време се разчуло, че държавата го изпратила да учи в големия град.

Сега Вахи стоеше пред Даали и се смееше злорадо.

- Не ме очаквахте, нали? Не сме се виждали повече от трийсетина години; върнах се, защото имам да свърша някои и други неща. Имам пари, но искам още. И власт и сила искам - замахна с ръка, като че ли искаше да хване за яката властта. - Минах през кръчмата. Останали са малко хора, защо и те не вървят по дяволите - грубо подхвърли той и седна на миндера.

На следващия ден цъфна в кръчмата и засмука здраво - кръчмарят си счупи краката да носи чаши. Колкото и да се стараеха после мъжете да разкажат настъпилата вакханалия, думите не им стигаха. Вахи се хвалеше; псуваше живо и умряло. През цялото време буйстваше, викаше, обиждаше и сквернословеше. Никой не смееше да се обади - саможиво отпиваха от питиетата си. Сетне от всичките му речи бай Ниязи едва успя да преразкаже само хвалбата му как успял да сбъдне някаква американска мечта по български.

- Хайде, че имам работа - опита да подреди мислите си Вахи, колкото ги имаше; напусна кръчмата и тръгна към старата бащина къща. Не можа да намери входа - запали клечка кибрит. След като видя зелената врата и дървената стълба, се засмя.

- Сега е моментът. - Омразата, която таеше към баща си, отказал се от него, пламна с още по-голяма сила...

Нощта потъна в странна тишина и занемя. В нито една къща на улицата не светеше. Само в далечината над сградата на кметството бледа светлина хвърляше върху калдъръма бегли сенки. Вахи седна на стълбището. Свали шапката и затули рошавата си глава с ръце; заглади брадата и мустаците си. Времето беше ясно, малко студено. Но той гореше отвътре. Ослуша се - беше тихо. Стана, запали фенера, взе подготвената кирка и се отправи към могилата. Трудно се ориентираше - в ума му нямаше следа от мисъл, пред очите му зееше мрачина - не знаеше точно къде да копае, но без да се колебае, започна. Всичко ставаше все по-неясно и по-далечно - докато удряше с кирката твърдата почва, в ушите му звънтеше злато; вече отчетливо виждаше голямото съкровище... Ала след малко златният звън се смени с идващия ромон. Наоколо нямаше чешми и не течеше река... Тогава какво шуми? Засуети се - наостри слух. Това не е шум на река, а - на кръвта ми, си помисли и по-трескаво закопа. Доближи се до кладенеца, остави кирката, впи алчен поглед надолу: сърцето му заби палки; след миг престана да диша - дъхът му секна, вече не чуваше ромон. Странен глас зашептя от дълбините:

- Лети, лети, свещений! Тук ти е смисълът...

Лунният пръстен освети водата. Вахи се наведе и в отражението й видя ясно собственото си лице, което след миг се превърна в огромна делва. Ето, че постигам целта си, беше първата мисъл, която се блъсна в ума му и блъсна фенера, който падна и угасна. Тъмнината се здрависа със злочестината, тишината набъбна. Отново чу гласа, който се давеше в дъното на кладенеца:

- Излитай, честити, излитай... Време ти е...

Притвори очи и си представи как врати от злато се отварят пред него. Беше зашеметен, не знаеше какво прави - изпепеляващата страст за пари още повече замъгли съзнанието му. Надвеси се над жадното огледало на кладенеца...

Денят започна ясен и слънчев. Някъде още по изгрев се разлаяха кучетата, а сега птиците така усърдно се надпяваха, че усилията им приличаха повече на надвикване. Поставих чашата с липовия чай на скованата от талпи пейка пред къщата, седнах на влажния от росата боров пън и притворих очи. Когато ги отворих, в погледа ми нахлу върволицата тютюноберачки, прегърбени под пълните със зелени листа кошове - приказните им силуети се открояваха на бледосиньото утринно небе, поръсено с тънки виолетови облачета. По склона откъм високото се спусна прохладен ветрец, нежните звънчета на утрото огласиха настъпващия ден...

Не бях забелязал кога дядо Даали се бе появил на върха на могилата: заслонил с длан очи, той се взираше към завръщащите се от нивите жени, а над всичко се извисяваше снежния Карлък, по чийто връх сякаш беше накацало ято бели щъркели.

Сърцето ми се изпълваше с щастие и покой - откъде да знам, че след някоя и друга минута старецът ще тръгне към кладенеца, ще се надвеси отгоре и ехото на острия му вик дълго ще се мята в разлюляната уплашена вода.

 

 

© Мюмюн Тахир
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.01.2011, № 1 (134)