Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИНТЕГРАЦИЯ И ЕТНИЧЕСКА ТОЛЕРАНТНОСТ

Мюмюн Тахир

web

Тезата ми е, че без етническа толерантност не би могъл да се реализира процесът на интеграция на етническите общности в гражданското общество. Но самата интеграция би могла да се осъществи, ако всички се обединим около концепцията за нацията като социокултурна (гражданска, политическа, духовна) общност. Известно е, че инерцията, свързана с разбирането на нацията като етнокултурна (етноцентрична, кръвнородствена, племенна, конфесионална) форма, ни е причинила и продължава да ни причинява много грешки и несполуки в процеса на националната ни консолидация.

Интеграцията като взаимодействие между хората и механизъм за тяхното взаимно опознаване и възприемане е преди всичко толерантност. На 16 ноември 1995 г. 28-ата сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО в Париж прие Декларация за принципите на толерантността. В чл. I, ал. I пише:

"Толерантността означава зачитане, приемане и правилно оценяване на богатото многообразие от култури в нашия свят и на всички форми и начини за проява на човешката същност. Толерантността укрепва чрез знанията, откритостта, общуването и свободата на мисълта, на съвестта и на убежденията. Толерантността е хармония в различието. Тя е не само морален дълг, но и политическа и правна потребност. Толерантността като добродетел, която прави мира възможен, спомага за замяната на "културата на войната" с "културата на мира" и ал. 4: "Постоянството по отношение зачитането на човешките права като проява на толерантност не означава толерантност към социалната несправедливост, нито отказ от своите или отстъпчивост към чуждите убеждения. То означава, че всеки е свободен да се придържа към собствените си убеждения и признава това право и на останалите хора. То означава признаване на факта, че хората, различаващи се по естествен начин по своя външен вид, положение, реч, поведение и ценности, имат правото да живеят в съгласие и едновременно с това да запазят своята индивидуалност. То също така означава, че възгледите на един човек не могат да бъдат налагани на другите хора." (Декларация... 1995).

Сред учените, които говорят и пишат за всеобща толерантност бихме могли да споменем Платон, св. Аврелий Августин, Кузански, Еразъм Ротердамски, Джон Лок - "Писмо за толерантността" (1689), Волтер -"Трактат за търпимостта" (1763), Спиноза - "Теолого-политически трактат" (1670), Кант -"Какво е просвещение" (1784), Джон Стюарт Мил - "За свободата" (1859), Ули Кимлика - "Либерализъм, общност и култура" (1989), Тейлър - "Мултикултурализъм и политиките на признаване" (1982) и десетки други.

В есето си "Толерантност" Волтер пише: "Раздорът е голямото зло на човешкия род, а толерантността е единственият изход от него. Това е свойството на човечността. Всички сме изпълнени със слабости и грешки. Нека взаимно да прощаваме нашите недоизказаности и недоразуменията, които вършим. Това е основен закон на човешката природа.".

А в "Трактат за толерантността" отбелязва: "Нетолерантността е онова мрачно суеверие, което подтиква слабите души да приписват престъпления на всеки, който не мисли като тях." И допълва: "Правото на нетолерантност е абсурдно и е варварско: това е правото на тигрите." (Волтер 1986: 286).

Нетолерантността е нетърпимост към всички различия, отричане на всяка чужда правота. По начало трябва да бъдат изстрадани принципите на толерантността по отношение на другите хора, култури и религии. На Волтер принадлежи мисълта: "Ненавиждам мислите ви, но съм готов да умра за това да имате правото да се изкажете." А нетолерантността означава: ненавиждам мислите ви, и съм готов да ви убия, за да не можете никога да ги изкажете.

Толерантността е признаване на правото и свободата на другите да бъдат такива, каквито са, да изглеждат различно, да мислят и творят свободно. Главното е да се зачита тяхната идентичност. Или да се следва широко разпространената максима: отнасяй се с другите така, както искаш те да се отнасят с теб. Както всичко на този свят, и тази сентенция е относителна. Тя крие в себе си много истини. Но същевременно ни предупреждава "за опасността да разбираме универсалното през себе си - една особено голяма опасност, когато другият е чужденец, когато ние сме си у дома, а той не е" (Раз 2003: 162).

Толерантността означава мнение, желание, начин на живот, ценностна ориентация. Тя е необходимо условие за свободна конкуренция на различни идеи, ценности, личности, смелост пред истината и независимост на духа от всички форми на предразсъдъци и насилие. Формулата на толерантността означава способността да се изслушва чуждото мнение, без при това да си задължен непременно да се съгласяваш със събеседника.

Би могло да се твърди, че една от най-пълните дефиниции на толерантността дава Джон Лок.

"Границите на държавната власт се определят от природата й. За да я разберем, да си представим естественото състояние, в което са живеели хората преди възникването на държавата. В това състояние те биха се радвали на естествените права да живеят и ползват собствеността си, както намерят за добре, а когато някой наруши тези права - да потърсят възмездие. В случаите, в които нарушителят е по силен от ощетения обаче, това възмездие би се оказало невъзможно. Освен това, тъй като всеки съди сам за себе си, често би се случвало някой да счете, че наложеното му възмездие е несправедливо или прекомерно и сам да поиска да потърси възмездие, което би довело до безкрайни войни на отмъщение. За да избегнат това, индивидите биха започнали да се сдружават в доброволни защитни организации. Държавата произлиза тъкмо от това свободно сдружение и следователно по природа има за цел да защитава естествените права на гражданите. Оттук тя е легитимна, доколкото не нарушава тези права.

С оглед на природата на държавната власт нарушаването на правата на гражданите не може да бъде оправдано дори на религиозни основания. В полза на това могат да бъдат приведени следните допълнителни аргументи:

- спасението на душата не е грижа на светската власт, а на самия човек;

- върху вярата не може да се упражнява принуда и следователно намесата на държавата в нея е обречена на неуспех;

- насилието над друговерците не е морално оправдано, защото изповядването на друга религия не е порок само по себе си, както и изповядването на своята не е само по себе си добродетел" (Лок 1995).

Необходимо е да се подчертае, че толерантността не е безкрайна поносимост и търпимост и има съществени граници. В този смисъл теориите за толерантността се опитват да решат два главни въпроса:

а) какви граници трябва да има намесата в работите на другия;

б) какви граници трябва да има ненамесата в работите на другия.

Под друг обикновено се имат предвид индивиди, етнически или религиозни групи. В работите им се намесва обикновено държавната власт (по-рядко друг индивид или група). Намесата като правило е предизвикана от неприемането на действията, разсъжденията, убежденията, ценностите на другия. Ограничаването на намесата като правило се оправдава с някакъв вид права (човешки, граждански, естествени). Ограничаването на толерантността - с това, че съответното действие представлява заплаха за държавата, за другите или нарушава законите. Струва си да се отбележи, че държавната власт като правило не спазва предписваните й от теориите за толерантността ограничения и оттук поставя пред тях допълнителната задача да оправдаят нарушаването им (Христов 2008).

Бих искал да спомена няколко граници на толерантността: (1) етническите групи нямат право да потискат собствените си членове; (2) нямат право да бъдат нетолерантни към членовете на други групи; (3) всеки член на една група трябва да има възможност да я напусне; (4) всички групи да предоставят на своите членове адекватни възможности да изразят себе си и да участват в икономическия живот на страната, както и да култивират отношение и умения за ефективно участие в политическата култура на държавата (Раз 2003: 165). Наред с това политиките на признание трябва да бъдат ограничени от едно практическо съображение: (5) те имат смисъл само по отношение на жизнеспособни култури. Към това трябва да се добави едно аксиологично ограничение: (6) признаването на ценността на всички култури не означава признаване на равната им ценност1 (Христов 2008).

За граници на толерантността би могло да се мисли и в тези случаи: "Обществото има право да не проявява толерантност към онези свои граждани, които демонстрират вярност към друга държава или нетолерантност към други граждани." (Лок 1995).

Един от най-влиятелните аргументи в полза на толерантността към различното мнение е предложен в "Теолого-политически трактат" (1670) на Спиноза: "Мисленето е отвъд границите на държавната и църковната власт. Те трябва да бъдат толерантни към неправилното от тяхна гледна точка мислене, защото не разполагат с необходимата сила, за да го унищожат, и само по себе си то не представлява заплаха за тях. Тази толерантност обаче не трябва да се разпростира върху неправилните действия, нарушаващи законите или разпоредбите им, които те имат право да наказват" (Христов 2008).

Джон Мил обобщава: "Не можем да решаваме вместо друг какво е най-добре за него: хората са различни, за различните хора са добри различни неща, поради това трябва да бъдат оставени да преследват личните си интереси и да водят живот, какъвто намерят за добре. Държавната власт не трябва да се упражнява отвъд тези граници и да се намесва в личното пространство на гражданите. Това се дължи преди всичко на утилитарни причини - без толерантност към различните жизнени проекти гражданите не могат да постигнат нито щастието, нито степента на развитие, на които са способни.

Когато с действията си един индивид нарушава правата или нанася вреда на друг, държавата трябва да изостави толерантността и да се намеси, за да защити застрашения." (Мил 1993).

Сега все повече се налага възгледът, че основната предпоставка на толерантността е вярата в универсалния характер на човешката същност. Два са принципите, върху които се основава философията на толерантността: принципът на равенството на всички човешки същества и принципът на свободата в развитието на човешката същност. За толерантността вече се твърди, че не е само търпимост и поносимост към различието, а е и необходимо различие и другост за собствена свобода на развитие, обогатяване и легитимиране в условията на задължителна взаимна зависимост

Не съществува херметически затворена култура. Всички култури едновременно изпитват и оказват влияние на други култури. Никоя култура не е статична или неизменна. "Всички са подложени на непрекъснати колебания, предизвикани от вътрешни или външни сили, които могат да бъдат благоприятни, хармонични, доброжелателни и движени от благородни пориви или обратното, да са основани на принудата, насилието, потисничеството или упражняването на нелегитимна по своя характер власт" (Нашето 1996). Принципът за оцеляването в един мултикултурен свят не се състои в това да мислиш, чувстваш и действаш като другия, за да се реализира сътрудничеството, а във взаимното зачитане, приемане и правилно оценяване на богатото многообразие от култури.

Държавата не може да определи поведението на хората и да им наложи насила да проявяват възхищение или уважение към "несвоята" култура, но забраната на всякаква форма на дискриминация по отношение на другите култури е напълно в рамките на правителствените компетенции. "Задължение на властта е създаването на юридическата основа за взаимната толерантност и приспособяването един към друг, както и недопускането на изблици на ксенофобия и расизъм" (Нашето 1996).

Понастоящем за България въпросите на културната интеграция в рамките на нацията се оказват тясно преплетени с тези на европейската интеграция на самата нация.

Тогава толерантността следва да се мисли и донякъде в по-различен план в сравнение с традиционния: например европейските страни, които защитават своя трудов пазар от българите, го защитават не само от висококвалифицирани бедни етнически българи, но - и то по-скоро - от ромите и от представители на други малцинства, оказали се прекалено бедни и прекалено неадекватни на новата европейска идентичност.

"Традиционната толерантност сега следва да гарантира преди всичко адекватно европейско образование не само за българчетата, но и за турчетата, ромчетата и всички деца от малцинствата. На практика това означава смесени училища, тъй като само така може да се осигури подходящо образование. Но българските родители не са склонни на подобна търпимост, която е сред решаващите. Толерантността днес е преди всичко толерантност към малцинствата в България да бъдат в същата степен европейци, както и българите." (Пенчев 2007: 24).

Принципът на плурализма, разбиран като проява на толерантност и зачитане на културните постижения на "другия", има значение не само при отношението към етническите малцинства, но и при отношенията между различните етнически общности. Напоследък този въпрос придобива особена острота. Сплотяването на една група около нейната идентичност довежда до установяването на една нова "етническа" политика. "Залогът тук е осигуряването на контрол над (или на достъп до) държавната власт или извоюването на по-висок социален статус, или постигането на гаранция за сигурността на дадена общност" (Нашето 1996).

Конституирането на етническата толерантност не е възможно на основата на принуда и насилие, на основата на господство и подчинение, защото междуетническите отношения, както и междукултурните отношения не са властови отношения, а преди всичко интерсубективни, при които "другата" страна не може да се разглежда като обект или инструмент. В отношенията на междуетническа толерантност всеки от етносите е самоценен, т.е. зачитат се неговите свободи и права, отбелязва Георги Фотев.

"Етническата толерантност предполага възможности и култивирани способности за разбиране на гледната точка на другия, т.е. за усвояване на другата перспектива, което дава възможност за контролиране на моята перспектива, а това е условие за адекватно действие. Признаването на ценностите на другия не означава отказ от ценностите, които споделям. Светът на изкуството дава добър пример за уважение към разнообразни художествени ценности, стилове, художествени визии на света и за необходимото съседство на уникални художествени светове и художествени факти" (Фотев 1994: 192).

Интеграцията и етническата толерантност са една възможност и перспектива на човешкия живот. Те не само, че са чужди на насилието и принудата, но и ги отхвърлят като несъвместими с духа на демокрацията или изобщо с човешкия живот. Защото насилието винаги ражда отчуждение, омраза и ненавист. От друга страна, интеграцията и етническата толерантност извеждат общностите от самоизолация и дават възможност на всеки без оглед на етнос, език, религия и т.н. да реализира своите професионални и творчески възможности в живота. И в този смисъл непременно трябва да се подчертае, че това, което усложнява междуетническите отношения, не е самият факт на етничност, а страхът, несигурността за бъдещето на етническата група, ненаучно обоснованите и неясните публични политики спрямо тях. Това е нивото, на което трябва да търсим отговор. Затова всички участници в интеграционните процеси трябва да носят отговорност за сигурността и живота на другите, като по този начин гарантират собствената си безопасност.

"Не е необходимо те да се харесват помежду си, но трябва с готовност да приемат, че присъствието на другите не е пречка за собствената им етническа изява... Най-важното е мнозинството и малцинствата да бъдат чувствителни едни към други и да не поставят моралната стойност на другите под въпрос. Много по-лесно е да поемаш загубата на власт или някое друго благо от гражданското измерение на националността, отколкото да поемаш обида срещу своята колективна морална стойност" (Шоплин 1998).

Затова философията на интеграция се осъществява най-добре, когато общностите са сигурни в бъдещето си. В този смисъл е необходимо толерантността да се осъзнае като начин на живот, като национална психология. Това ще стане по пътя на възпитание в толерантност - процес сложен и продължителен, протичащ от семейството до парламента. Възпитанието в дух на толерантност и уважение към другите е предпоставка за демокрация и заслужава да бъде приемано като основна и неотменна задача не само на едно или друго общество, а в глобален мащаб.

Възпитанието в толерантност би спомогнала за преодоляването и на наслоените през годините предразсъдъци.

Предразсъдъците обикновено се приемат като отклонения от три идеални норми: "рационалност, справедливост и човешко съчувствие. Нормата на рационалността изисква мненията за другите групи да се основават върху достатъчна и сигурна информация; нарушаването й води до възникването на различни стереотипи. Нормата на справедливостта изисква равно третиране на своята група и другите; нарушаването й води до дискриминация. Нормата на човешкото съчувствие изисква приемането на другия като равностойно човешко същество, независимо колко различно би могло да бъде то; това приемане трябва да се изразява не само в действията, но и в нагласите и да включва както публичните, така и частните взаимоотношения; нарушаването на тази норма поражда различни степени на нетолерантност, варираща от безразличие през негативна нагласа до открита враждебност..." (The Handbook 1996: 5).

Хората не се раждат с предразсъдъци, нито наследяват дискриминационната форма на поведение спрямо другите. Те се придобиват. Голям принос за това имат семейството, образованието и средствата за масова информация. Произходът им е в начина, по който младите хора се възпитават и образоват. Предразсъдъкът е предварителен възглед, превърнат в навик. В неговата основа стои определен стереотип, схематизиран, устойчив, емоционално оцветен стандарт на възприемане, представяне, мислене и поведение на личността или на дадена социална група. Съществуват различни предразсъдъци. В едни случаи вниманието е съсредоточено върху расови предразсъдъци, в други - върху половата дискриминация, в трети - върху ксенофобията, в четвърти - върху малцинствата. В много от образователните и възпитателни проекти и програми се набляга на една или друга група предразсъдъци. Обръща се внимание как да се помогне на хората да осъзнаят и преодоляват предразсъдъците спрямо себе си и собствената си същност (нихилизъм). Има и обратни случаи - някои култури, религии и др. страдат от високомерие и безкритично възпитание и преживяване на собственото си усещане за превъзходство над другите хора и общности (етноцентризъм). У нас преобладават етнически, религиозни и политически предразсъдъци. По-малко са расовите, а слабо се проявяват половите... (Загоров 2004: 125). Една от основните задачи на възпитанието в толерантност е да се установят видовете предразсъдъци и да се изработят проекти и програми за тяхното преодоляване от децата и от техните родители, от средствата за масова информация, обществените институции и т.н.

Възпитанието в толерантност ни позволява да се възприемаме един други такива, каквито сме по произход, и заедно да работим за изграждането на толерантно общество. Хората са различни, но когато се създадат реални условия на живот, въпреки различията си, те могат да живеят съвместно в условията на толерантност и разбирателство. Съществуващите проблеми могат да бъдат решавани само по пътя на диалога, съгласието и партньорството. Нужно е да се формира у всеки гражданин разбирането, че да се изгради толерантно общество, е необходимо да се утвърди нова духовност. По-нататъшното демократизиране на обществото е неразривно свързано с хуманизацията на обществените отношения, с утвърждаване на по-богати, освободени от предразсъдъци и догми форми на общуване. Те би следвало да обхванат всички групи и слоеве от населението на страната, които независимо от различията в етническото си съзнание, вероизповедание и различна степен на културно-битово развитие, в своето единство съставят съвременната българска нация. По този начин се създават необходимите условия за тяхното естествено и доброволно интегриране към националните ценности и добродетели, без това да означава премахване на многообразието от етнически, религиозни и културно-битови прояви.

Практиката показва, че политиката на културна интеграция и етническа толерантност може да се продуцира, ако широко се популяризира чрез печатните и електронните медии моделът на етническа толерантност, равнопоставеност на различните култури, уважение към техните традиционни обичаи и ритуали. Нужно е да се покаже примерът на успели личности от отделни браншове без разлика на тяхната етническа и религиозна принадлежност, за да видят младите хора, че ще бъдат забелязани и поощрени, и да вярват, че могат да реализират своите възможности в България. Трябва да бъдат издирвани и откривани таланти чрез прослушвания на музиканти и певци от всички възрасти от различните етнически малцинства; да се организират развлекателни програми, празници на талантите, спортни прояви и др.; да се създават детски и юношески вокални групи, ансамбли, танцови състави, за да могат младите хора да се приобщят към нравствените и естетически ценности на гражданското общество.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Това ограничение иде още от "Мултикултурализмът и политиката на признаване" на Тейлър. Съгласен съм с твърдението, че то прави т.нар. признаване на ценността на всички култури двусмислено и позволява използването му като средство за дискриминация (макар и по-изтънчена). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Волтер 1986: Волтер, Ж.-Ф. Трактат за толерантността. // Волтер. Избрани философски съчинения. София, 1986.

Декларация 1995: Декларация за принципите на толерантността. Париж, 18 ноември 1995.

Загоров 2004: Загоров, О. Национална идентичност и европейска интеграция. Враца: БГпринт, 2004.

Лок 1995: Лок, Дж. Писмо за толерантността. София, 1995.

Мил 1993: Мил, Дж. За свободата. София, 1993.

Нашето 1996: Нашето творческо многообразие. Доклад на световната комисия за култура и развитие. Париж, юли 1996.

Пенчев 2008: Пенчев, В. Философия на толерантната идентичност като практическа саморефлексия в процеса на културна интеграция. // Тахир, М. Идентичност и толерантност. Философски и практически въпроси на културната интеграция. София, 2008.

Раз 2003: Раз, Дж. Мултикултурализъм. // Критика и хуманизъм, 2003, кн. 16, бр. 2.

Фотев 1994: Фотев, Георги. Другият етнос. София, 1994.

Христов 2008: Христов, Стоян. Толерантността. София, 2008.

Шоплин 1998: Шоплин, Дж. Гражданство, етничност и културно възпроизводство. // Етнорепортер, бр. 21. София, 1998.

The Handbook 1996: The Handbook of Sosial Psychology. Lindzey, C., Aranson, E. (Еds.). Vol. 5. Addison-Wesley: Reading, Mass, 1996.

 

 

© Мюмюн Тахир
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2011, № 2 (135)