Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИНТЕГРИРАЩА ИДЕНТИЧНОСТ И МУЛТИКУЛТУРНА ДЕЗИНТЕГРАЦИЯ

Мюмюн Тахир

web

1. Интегриращата идентичност и културната диференциация като две основни тенденции в Европа и света в края на ХХ и началото на ХХІ век

В книгата си "Животът заедно. Културна интеграция и междуетническо сътрудничество" (2004) си поставих задачата да търся отговор на въпросите доколко културното многообразие се превръща във фактор за взаимно опознаване между мнозинството и малцинствата в дадена държава, както и за духовното развитие на представителите на етническите общности в атмосфера на толерантност и уважение? И могат ли принципите на западния мултикултурализъм да се прилагат при българските условия и в каква степен?

През 90-те години на ХХ век Самюъл Хънтингтън предложи модел за глобално разпространение на демокрацията на принципа на приливите и отливите, илюстрирайки го с понятието "обратна вълна". Според него на съвременния етап от развитието на обществата е налице видимо отстъпление от принципите на демокрацията под напора на традиционни и вкоренени традиции в живота на народите на недемократичните държави. Концепцията за "обратната вълна" добре обяснява трудния път към демокрацията, който е съпътстван с борба срещу "модернизацията". Тя позволява по-добро разбиране на естеството на един от парадоксите на глобализацията.

Става дума за това, че в края на ХХ и началото на ХХІ век са налице на пръв поглед две взаимоизключващи се тенденции - в Европа и света едновременно протичат два противоположни процеса: от една страна, глобализация в икономическия и социалния живот, и от друга - постоянно нарастващ интерес към миналото, историята и културната идентичност на всяка нация, стремеж към утвърждаване на духовната самобитност, към повишаване на националното самочувствие, т.е. на културна диференциация и дезинтеграция, свързани с феномена "етническо и религиозно възраждане". Съществува концепция, в която се прави опит да се съвместят двете тенденции в съвременната епоха. В обръщение се въведе специален термин - фрагмегративност, който да описва едновременното действие на фрагментацията и интеграцията. За мнозина изследователи фрагментацията не е остатък от миналото, който трябва да изчезне с настъпването на глобализацията, защото тя е продукт на самата глобализация. Очевидно като нейно противодействие, на местно равнище все повече хора започват да усещат необходимостта да се идентифицират с конкретна общност, основана повече на определени ценности, отколкото на практични интереси.

Напоследък критиката на мултикултурализма се превърна в модна политическа тенденция в Европа. През последните няколко месеца редица европейски лидери признават, че политиката на мултикултурализма не е успяла да интегрира имигрантите.

На 17 октомври 2010 г. канцлерът Ангела Меркел заяви, че мултикултурният модел в Германия се е провалил. Говорейки на форум на младежката организация на оглавявания от нея Християн-демократически съюз (ХДС), тя подчерта, че Германия трябва не само да помага на имигрантите, но и да изисква от тях. Те трябва да уважават германските закони и да овладеят немския език (Меркел 2010).

Аналогично се изказа и британският премиер Дейвид Камерън, който призна, че дългогодишните политики на мултикултурализма са провал и призова към по-добра интеграция на младите мюсюлмани, за да се овладее екстремизмът (Камерън 2011).

Мултикултурализмът се провали, заяви Никола Саркози в интервю за един от френските телевизионни канали на 11 февруари 2011 г. (Саркози 2011).

И в Европа, и в България тези изявления се приеха с овации, дори се заговори за провала на модела на етнокултурното съжителство в нашата страна. Ще се опитам да направя анализ на изявленията на тримата европейски лидери, а по-нататък ще се спра и на ситуацията с културното многообразие у нас. Ще направя опит да отговоря на въпросите дали принципите на западния мултикултурализъм са приложими при българските условия и има ли връзка между интеграционните процеси, които протичат в нашата страна и тези в Европа и света?

Почти четирите десетилетия от въвеждането на живот на доктрината за културното многообразие дават основание да се заключи, че мултикултурализмът, решавайки някои проблеми като осигуряване на хората да свикнат с неизбежното и растящото в днешния свят културно многообразие, поражда засилване на междуобщностното разделение на обществото и провокира междугрупови конфликти. Въпреки това, значителните трудности при оценяването на последиците от това явление се проявяват не само по силата на тази двойственост.

Защитниците на мултикултурализма го разглеждат като характеристика на модерното общество, представляващо многообразие от култури, като особен културологически принцип, който се заключава в това, че хора от различен етнос, религия, раса са длъжни да се научат да съжителстват, като се съхрани тяхната идентичност. Този подход, по принцип, не среща възражение в средите на сериозните европейски политици. Те се противопоставят на другите страни на мултикултурализма, разглеждайки го през призмата на обществения ред.

Нито един от тримата лидери не постави под съмнение необходимостта от мирно съжителство на различни култури в една държава. Всички те използваха думата "провал", оценявайки мултикултурализма само като конкретна политическа стратегия. Всъщност тримата европейски политици говориха за мултикултурната дезинтеграция (вж. Паин 2011).

В речта на Ангела Меркел се съдържа признанието на факта за съвместното съжителство на различни култури в Германия. Тя даде да се разбере, че имигрантите са добре дошли в Германия, като взе специално отношение към последните коментари на германския президент Кристиан Вулф, който каза, че ислямът е "част от Германия", както християнството и юдаизма. Тя отправи критика на вулгарния мултикултурализъм, т.е. на такива политически практики, които водят до сегрегирано съществуване на общностите в държавата. Именно тази изолация - "живеят съвместно, но не си взаимодействат" - германският канцлер определи като "абсолютен крах" на политиката на мултикултурализма (Меркел 2011).

В словото си на Международната конференция по политиката на сигурността, проведена на 5 февруари 2011 г. в Мюнхен, Дейвид Камерън подчерта, че въпросът за културното многообразие се отнася не толкова до спецификата на различните религиозни култури, представени в съвременна Великобритания, а до липсата у новите британци на единна гражданска, обща британска идентичност. Според резултатите от социологическо проучване, проведено през 2007 г., една трета от британските мюсюлмани смятат себе си по-близо до мюсюлманите в другите страни, отколкото до съгражданите си англичани. Тези и други факти дават на Камерън основание за извода, че "липсата у младите хора-имигранти от мюсюлманските страни на други идентичности освен съответната си общностна, ги принуждава да се придържат към извратено тълкуване на исляма и да симпатизират на терористите". "Ако искаме да се преборим с тази заплаха, трябва да обърнем страницата с грешната политика на миналото. Ние се провалихме в начинанието да изградим визия за общество, към което те (имигрантите) да усещат, че принадлежат", каза Камерън. Според него през всичките тези години различните култури в страната са били насърчавани да живеят свой отделен живот, различен от общоприетия. С цел преодоляване на културното разделение на обществото и установяване на позитивен плурализъм, Камерън предложи специална либерална гражданска концепция, която той нарече "мускулест либерализъм". Според тази концепция, интеграцията ще се реализира, ако хората, принадлежащи към различни културни общности, "като се освободят от състояние на потисничество (общностно потисничество), намерят обща цел", например обща гражданска грижа за своята страна като един-единствен дом (Паин 2011).

Отношението на Саркози към културното многообразие няма културологически, а особен политически характер. Провала на тази стратегия, като другите европейски лидери, той свързва с нарушените принципи на гражданската интеграция. "Разбира се, че трябва да уважаваме различията, но общество, в което общностите съжителстват рамо до рамо, без да си взаимодействат, не искаме. Ако някой дойде във Франция, то той трябва да приеме и се потопи в една общност, която е национална общност, а ако не иска да приема това, не може да бъде добре дошъл във Франция. Френската национална общност не може да приема промяна в стила на живот, в равенството между мъжа и жената, в свободата на малките момичета да ходят на училище. Бяхме прекалено загрижени за идентичността на човека, който пристига и недостатъчно за идентичността на държавата, която приема този човек", допълни той. И напомни, че във Франция още преди два века под нация (национална общност) се разбира гражданско сътрудничество и единна гражданска идентичност (вж. Паин 2011).

 

2. За същността на либералната критика на мултикултурализма (Германия, Франция, Англия) и поуките за България

Понятието за мултикултурализъм води началото си от 70-тe години на миналия век и е създадено да опише ситуацията на двуезичието в мултикултурното канадско общество, а после да предпише и рецепта за някои хронифицирани проблеми на същото това общество. От 1988 година философията на мултикултурализма е приета за база на канадската държава чрез закон. Основните принципи на тази политика са формулирани по следния начин:

- всички граждани са равни;

- всички граждани ще запазят своята идентичност;

- могат да се гордеят със своите прадеди и да имат чувство за принадлежност;

- гарантиране на сигурност и самоувереност, което прави гражданите по-открити и приемащи различните култури;

- мултикултурализмът поощрява расовата и етническата хармония и пречи на гетоизацията, омразата, дискриминацията и насилието;

- признаване на потенциала на всички граждани, като бъдат поощрявани да се интегрират и да вземат активно участие в социалните, културните, икономическите и политическите дела.

Мултикултурализмът е интелектуално предизвикателство за философи, културолози, педагози, социолози и т.н. Защото в сърцевината на това понятие е заложен фундаменталният проблем, извор на безкрайни спорове между либерализма и комунитаризма, как именно да се гарантира равенството на гражданите - като се гарантират техните индивидуални права (равни пред закона), или като се предоставят специфични групи права на определени общности - обикновено, за да компенсират съществувала в миналото дискриминация. За всяка от тези две най-общо очертани възможности има много доводи "за" и много доводи "против". Практиките в отделните общества най-често варират взависимост от историческите, културните и геополитическите специфики на всяко едно от тях. Мултикултурализъм означава, наред с всичко останало, "съжителство в едно политическо общество на множество достатъчно големи културни групи, които желаят и по принцип могат да поддържат своята различна идентичност" (Раз 2003: 162). Съвместното съжителство обаче все още не означава взаимодействие между ценностните системи на съответните култури. Те задължително трябва да бъдат опознавани, за да бъдат възприемани.

Според Едвард Можейко в епохата на глобализацията, мултикултурализмът обединява четири важни аспекта на човешкото съществуване:

- първо, той е преди всичко голяма школа за толерантност;

- второ, представлява усилие, целящо разбирането на другия, осъзнаването на нашата взаимна зависимост, което води до проникване на културите и в най-отдалечените точки на земното кълбо;

- трето, спомага за проникването на човешкото творчество, разбирано в най-широк смисъл, в различни области на живота;

- четвърто, отваря се пътят към осъществяването на материална независимост, към достоен живот, тъй като в самите основи на мултикултурализма е заложен принципът на равнопоставеността" (Можейко 2001).

Налице са два вида критики на мултикултурализма. Консервативната критика (журналистите често я назовават като "културен империализъм" или "новият расизъм") идва от необходимостта да се замени мултикултурализма с монокултурализъм и настоява за законови привилегии за доминиращите културни групи (религиозни и етнически). Апологетите на тази позиция (неонацистите в Германия; активистите на крайно дясната "Английска лига за отбрана" във Великобритания или партията на Льо Пен във Франция) оцениха рязко отрицателно изявленията на лидерите на страните им, като ги определиха като "беззъби", "ненужна пиар кампания", "заблуда на обществото" (Паин 2011).

Позициите на Меркел, Камерън и Саркози са по-близо до либералната критика на културното многообразие, според която съхраняването на културната идентичност е безусловно право на всички граждани. Но често запазването на идентичността ни най-малко не е доброволно; тя е подложена на натиск от определени общности, което влиза в крещящо противоречие с правата на другите, с принципите на равнопоставеността и гражданската същност на съвременното общество.

Либералната критика привежда следните аргументи:

Първо, "тази политика осигурява държавна подкрепа не толкова на културите, колкото на общностите и групите, които необосновано присвояват правото да представляват интересите на всички етнически групи или религии".

Второ, "държавната подкрепа на общността насърчава развитието на общностната идентичност, като потиска личностната. Такава политика укрепва безпределната власт на общността, групата над индивида, като го лишава от възможността да избира".

Трето, "мултикултурализмът изкуствено съхранява традиционно-общностните отношения, препятства индивидуалната интеграция на представителите на различните култури в гражданското общество. В доста страни в Европа и САЩ има много случаи, когато хора, загубили своята етническа или религиозна идентичност, били принудени да се върнат към нея само защото правителството не подкрепя културата, а общностите (техните училища, клубове, театри, спортни организации и др.). Например в Русия нарастването на броя на малцинствените групи се дължи на факта, че представители на други култури, особено руската, определят своята принадлежност към малцинствените общности (само по документи, разбира се) с надеждата за получаване на социални привилегии.

Четвърто, "главният недостатък на мултикултурализма е, че той провокира разделение, създаване на изкуствени граници между общностите, които формират своего рода гета на доброволни начала" (Паин 2011)..

В много страни в света възникнаха затворените моноетнически, монорелигиозни или монорасови квартали и учебни заведения. В студентските столови се появи стол "само за черни". Появяват се "азиатски" общежития или дискотеки за "цветни", входът за които практически е забранен за "белите". През 2002 година имамът на малкия френски град Рубо, забранил посещението в него на Мартин Обри, видно политическо лице, кмет на град Лил, бивш министър на труда, по-късно лидер на Социалистическата партия и кандидат за президент на Франция. Имамът определил града като "мюсюлманска територия", забранена за посещение от жени-християнки. Това е пример на често срещана и парадоксална ситуация - мултикултурализмът на национално равнище се превръща в жестока сегрегация на местно ниво (Паин 2011).

Подобни трансформации се наблюдават и с други ценности, които през 70-те години на ХХ век бяха в основата на мултикултурализма. Тази политика, според замисъла на техните архитекти, беше призвана да защищава хуманизма, свободата на културното изразяване и демокрацията. Оказа се, че появата на затворените селища и квартали води до възникването в тях на алтернативни управленски институции, които водят до блокиране дейността на избраните местни и национални органи на властта. В такива условия практически е невъзможно да се защитят правата на човека. Примерно, млади туркини или пакистанки, омъжени за жители на турски квартал в Берлин или пакистански в Лондон, се оказват по-малко свободни и сигурни, отколкото в родината си, където от прекаления произвол на съпруга, свекъра или свекървата могат да бъдат защитени от роднините си. В европейските градове тези млади жени не са защитени нито от роднините, нито от закона. Карикатурният мултикултурализъм, който разяжда ценностите на хуманизма, способства възраждането на архаични черти на традиционната култура, които имигрантът вече бил забравил в родината си (Паин 2011).

Известно е, че в някои ислямски страни жени стават не само депутати, съдии, министри, но и глави на правителства (Тансу Чилер в Турция, Беназир Бхуто в Пакистан). А в ислямските квартали на западноевропейските градове турските, арабските или пакистанските жени могат да бъдат убити за неподчинение на съпруга си, за подозрение в изневяра, за неносене на забрадка. Вярно е, че в Германия туркинята Айгюл Озкан стана министър на държавното управление на Долна Саксония (април 2010 г.). Тя е от малкото имигранти, които успяват да се измъкнат от местната общност и се интегрират индивидуално в германското гражданско общество.

В ислямските квартали на Берлин, Лондон или Париж са нищожни възможностите и шансовете на младите хора за социализация и адаптация в сравнение с връстниците им, които живеят извън доброволните гета. Поради тази причина те не са конкурентоспособни на пазара на труда.

Има все повече доказателства, че мултикултурализмът се появи само като исторически епизод, като краткосрочна проява на "обратната вълна", която завършва цикъла на индустриалната модернизация. Тази вълна е предизвикана от външни за културата импулси, чиито сили отслабват (Паин 2011).

 

3. Българският преход и мултикултурализмът

Процеси на интеграция протичат както в България, така и в страните от Западна Европа, в които обаче става въпрос преди всичко за имигрантите, които идват там от много африкански и азиатски страни и техните потомци. В бившите социалистически страни проблемите са различни. Петър-Емил Митев посочва феномена преобърнат статус. В страни, които се разпаднаха, представителите на мнозинството станаха малцинства (руснаците в Балтика, Молдова, Украйна; чехите в Словакия; словенците в Чехия; сърбите в Босна, Хърватско, Косово). Тук проблемът за малцинствата се вписва в съвършено друг контекст: не става дума за мултикултурно развитие на утвърдени държави чрез интеграция на нови малцинства, а за изграждане на нови държави с участието на различни етнически общности. Към това се прибавя и още един аспект: динамичен статус. Става дума за държавни образувания, които все още не са утвърдили своята идентичност. Формират се нови етноси, коват се нови езици (Митев 2006: 8). В този смисъл основната насока, в която трябва да се търси решение на проблемите на етническите малцинства у нас, е различна в Западна Европа и бившите социалистически страни. В първия случай, става дума за мерки по социалната защита на имигрантите и тяхната интеграция, мерки против дискриминацията и расизма. Във втория случай, става дума за основни задачи по изграждането на стабилно гражданско общество и ефективна политическа демокрация и интеграция на малцинствата в обществото (Митев 2006: 8). В нашия случай става дума за граждани на България, които са онтологическа даденост, свързани са генетично и културно с българската национална територия и нямат друго битие освен съдбата на българската нация. Но поради ред исторически причини и поради недалновидна и национално неотговорна и научнонеобоснована политика са останали извън интеграционните процеси.

Затова трябва да се изработи научнообоснована национална политика, защото, когато се води неправилна културна политика спрямо тях, те се затварят, капсулират, самосегрегират и евентуално се организират за съпротива, т.е придобиват идентичност на съпротивата. Известно е, че колкото повече етническите общности чувстват, че тяхната култура е уважавана и се създават условия за нейното съхраняване, развитие и популяризиране, колкото по-малко чувстват, че са дискриминирани и заплашвани, толкова по-склонни са да се интегрират в националната култура, както и в обществото като цяло. Толкова по-силно възприемат държавата, в която живеят, като своя собствена родина (Тахир 2011). "Сигурността е необходимото условия за диалог между културите. Без нея няма голям шанс културите да се отворят една към друга и да се ангажират в разговор, който може да ги обогати и да увеличи общочовешкия елемент в съвместяването им" (Бауман 2003: 171). Но трябва да се отбележи, че грижата за интеграция на етническите общности трябва да бъде и тяхна грижа. Ефективността на този процес "зависи от желанието и активното участие на личността в интеркултурна комуникативна среда; готовността за включване в общи дейности с представители на други култури и формиране на позитивно отношение към различието и различните" (Божилова 2005: 145). Според Жан-Пол Сартр човек по-напред съществува, случва се, явява се в света и се определя (Сартр 1997: 30). Това означава, че когато хората се вглеждат в себе си, те изживяват "нищото", но трябва да запълнят това нищо с нещо. Тогава хората са абсолютно свободни да избират и те трябва да направят своя избор, защото всеки свободен човек трябва да изживее живота си по някакъв начин. В условията на демократичното общество човек е свободен да избере собствената си съдба. Веднъж избрали за своя родина България, етническите общности като цяло и отделни техни представители трябва да формират в себе интегрираща идентичност, като се стремят да се интегрират в българското общество. Един от основните механизми за успешна интеграционна политика е изграждането на интегрираща идентичност както в представителите на малцинствата, така и на мнозинството.

 

4. Кой модел най-добре съответства на българската етнокултурна практика?

Създаването на климат на толерантност и диалог превръща културните различия в източник на богатство за обществото като цяло. Не е възможно постигането на същинско демократично управление без пълноценно и ефективно участие на малцинствата в културния, социалния, политическия и обществения живот на страната (Укрепване на държавната политика... 2005: 11). Ако малцинствата са ефективно представени в публичния, културния, социалния и икономическия живот, то дискриминиращите практики биха могли да бъдат по-лесно премахнати. Необходимо е да се предостави на малцинствата възможност за реален достъп до вземане на решения посредством пряко и активно участие в планирането и приложението на политики, изразяващо се в разработването на стратегии, програми и други дейности. Публичните политики, насочени към малцинствата, следва да бъдат изработени с участие на малцинствата, а не да се възприемат като мерки "за малцинствата", без последните да имат пряко отношение към тях. Ангажирането на етническите общности при избора на съответните политики би означавало, че те са основани на нуждите на малцинствата и изпълнението им би оказало положителна и дългосрочна промяна върху начина им на живот в сравнение с решения, взети без такова участие.

Подобно участие би способствало представителите на етническите общности да дадат своя принос в развитието на обществото като негови пълноправни членове. В "противен случай не само, че би било застрашено съществуването на малцинствената култура, но и индивидите, които се идентифицират с нея, биха се оказали принудени да черпят мотиви и форми за своята личностна реализация и развитие от чужд източник" (вж. Макариев 2004).

Българският модел на междуетническите отношения се смята за сериозно завоевание на българската нация. Неговата основа е положена в хармоничния, устоял на историческите превратности процес на взаимно уважение, зачитане и толерантност към носителите на различни културни традиции у нас. Смятам, че нито една партия, движение или личност не биха могли да имат претенции за автор или акушер. Разглеждам българският модел на междуетнически отношения и като специфичен опит в управлението на етнокултурното многообразие. Преобладава мнението, че този модел, който създава реални предпоставки за интегрирането на етническите общности в нашата страна, може да послужи като пример за интеграция на етническите малцинства не само за страните от Югоизточна Европа, а и от Западна Европа. Българският модел на етнокултурно съжителство е "социалнополитическа практика, базирана върху трайни традиции в етнокултурните отношения. Свързан е с реалните социални взаимодействия и влияния между етнокултурните общности, и не е само традиционен опит на толерантно отношение, но и културно-историческо многообразие. Етническият модел е и национална политика" (Миланова 2005: 114). Умението да се живее с другия, съчетаването на различни културни образци, обединяването на специфични етнически битови ритуали и традиции, взаимодействието на културите е негова реална основа.

Българският модел е конкретно-историческо понятие; това е специфичният начин да се намери изход от задънената улица на междуетнически отношения, в която "възродителният процес" беше запратил страната. Българският модел на междуетнически отношения е "трансформация на етническите противоречия и конфликти в политически процес, който ги неутрализира и дава възможност да се възстановят добросъседските отношения във всекидневието на християни и мюсюлмани преди началото на конфликтната ситуация. Обратният процес протече в Босна, а именно - политическите противоречия бяха трансформирани в етнически конфликт" (Митев 2006: 9-10).

Под етнически модел следва да се разбира още система от политически, икономически, социални, културни и социално-психологически механизми на регулиране на взаимоотношенията между етнически и конфесионални общности в дадена страна (Загоров 2002: 216).

Но етническият модел не е веднъж завинаги даден, а е динамично състояние и има определена цел. Той не е нещо гарантирано, а е в непрекъснато развитие. Въпреки своята устойчивост, този модел не е неизменна величина. Той също претърпява качествени трансформации, които осигуряват постоянното обновление на националната идентичност.

Днес отношението нация - интегрирани в нея етнически общности се основава на модела на модерната демократична политическа нация.

 

А. Преодоляване на противоположни изходни позиции сред обществото

Реализацията на модела за демократичната политическа нация изисква "ясен консенсус на всички български етноси и всички обществени и политически сили. Това поставя определени изисквания както "към самите етнически общности (за активизиране на собствената им интелигенция за развитието на етническата им култура, за модернизация на бита и начина им на живот), така и пред българския етнос, който трябва да поеме своята интегрираща роля" (Минков 2003). Моделът, който трябва да се усъвършенства, се съдържа в концепцията за "нова национална етика", представена в българската национална доктрина "България през двадесет и първи век". Тя се изразява в толерантно отношение между членовете на цялата нация, независимо от техния етнически произход, религиозни или политически възгледи, професии и обществено положение. И стои в основата на новото нравствено поведение на членовете на нацията:

"- отказ от злепоставяне на едни или други членове на българската нация чрез епитети, компромати или други средства, уронващи личното достойнство;

- отказ от поставяне интересите на отделни обществени групи, организации, партии или икономически групировки над интересите на нацията и държавата;

- демокрация, основана на равноправност и равнопоставеност пред законите на страната, на социална интеграция и национално единение - плурализъм, който не превръща различията в конфронтация и привилегии или търсене на чужда национална идентичност;

- национализъм, поощряващ интеграцията на различните етнически групи като единствено разумна форма на национално единение;

- уважение към националните институции и лицата, които ги представляват;

- приобщаване на всички българи по света, както и изселници от други етнически групи, към националното духовно пространство, за да чувстват реална опора в своята родина;

- уважение към народите на нашите съседни държави, независимо от съществуващи в миналото и днес противоречия;

- недопускане на вмешателство на чужди държави във вътрешните и външните работи на държавата ни;

- широка интеграция в Европа, при запазване на културната ни самобитност, суверенитет и независимост" (Българска национална доктрина, с. 26-27).

- съжителство на различни културни групи и общности, които поддържат своята етническа и културна идентичност.

Като една бъдеща "неотменна част от европейската икономическа, културна, духовна и военностратегическа общност" България "ще продължи да се развива като самостоятелна нация със своя собствена национална култура, богат български език, запазени и обогатени традиции. Тя може да бъде толкова по-европейска държава, колкото по-национална съумее да се запази" (Българска национална доктрина, с. 110). И ще бъде толкова национална, колкото съумее да интегрира етническите общности. Интегрирането в българската национална култура не трябва да се разглежда като асимилация, както и включването на страната ни в наднационалните структури не трябва да се разглежда като заличаване на националната идентичност, а като предизвикателство към нейното отстояване и развитие в бъдещето.

В този смисъл българският етнокултурен модел би могъл да бъде интерпретиран на две нива - макро - и микрониво. На макрониво интерпретацията е свързана с правенето на политика в областта на защитата на културното многообразие и отразяването й в съответни закони и нормативни актове, които определят поведението на гражданите. Микронивото - това е нивото на междуличностните взаимоотношения, както и отношенията индивид-индивид. От позицията на изискванията за толерантност този тип отношения могат да бъдат разположени в двете противоположности: от една страна - неразбиране, неприемане, неуважение на социално детерминираните различия и техните носители, и от друга - тяхното разбиране, приемане и уважение. Целта на политиката на интензификация на процеса на културната интеграция е в обществото да се утвърждава "вторият тип отношения". Възниква и въпросът дали е "достатъчно приемането на съответните нормативни актове, за да станат хората по-толерантни" и да приемат културните различия. Не са единични фактите на неспазване и неприемане с консенсус на микрониво на задължителни (правно или морално) изисквания за толерантно поведение" (Чавдарова-Костова 2005: 303).

Националното единство не изисква налагане на един-единствен тип идентичност и отхвърляне на разнообразието. Успешните стратегии за изграждането на "държавни нации" могат да осигурят по конструктивен начин място за многообразието, като предложат адекватни политики за признаване на различните култури. Политиките, които отговарят на нуждите на различните групи, са стимул да се изгражда чувство за единство и многообразие - чувство за колективното "ние", което дава на гражданите институционалното и политическо пространство да се идентифицират едновременно със своята страна и със своите културни идентичности, да изграждат своята увереност в общите институции и да участват и подкрепят демократичните политики (О развитии 2004). Това означава, че "за да изградят едно жизнеспособно мултиетническо общество, правителствата трябва да признаят, че наличието на повече от една идентичност и взаимното допълване между тях не представлява заплаха за държавата. Същевременно е необходимо те да развиват привързаността на всички групи на обществото като признават тяхното съществуване, имат доверие в тях и им оказват подкрепа" (О развитии 2004).

Анализът на българския модел за интегриране на етническите общности показва, че той е развит добре на макрониво, включително в законодателство, изграждане на нови държавни структури, изработване на стратегии, планове и програми, свързани с интензификация на процеса на културна интеграция на етническите общности в българското общество.

Очевидно e по-дълъг и труден процесът на утвърждаването на принципите на толерантността и зачитането на културните различия в съзнанието на индивида. "Правата на малцинствата често не намират подкрепа от масовото съзнание, както и от социалните и психологически нагласи на мнозинството. Държавната политика, насочена към малцинствата, не е проекция на широко одобрени цели и приоритети на обществото като цяло, а представлява прилагане на международно приетите ангажименти без вътрешната убеденост в тяхната ценност и наложителност" (Укрепване на държавната политика... 2005: 39). Това означава, че дори да има гарантирано държавно законодателство, насочено към интеграция на малцинствата, то е формално и неефикасно, когато не намира подкрепа от масовото съзнание и липсва позитивна социална среда и психологически нагласи на мнозинството.

Затова е необходимо "да се засили работата на макрониво, която в редица случаи изисква умело съчетаване на възпитателни подходи, методи и средства за един продължителен период от време" (Чавдарова-Костова 2005: 307-308).

 

Б. Нужният обществено-политически консенсус

Въз основа на това би могло да се направи изводът, че е необходима целенасочена и постоянно прилагана културна и образователна политика, гарантираща равнопоставеност на различните култури в държавата, която би довела до предотвратяване на етническите предразсъдъци и негативни нагласи в обществото спрямо другите култури. Тази политика би могла да повлияе и за издигане на социално-икономическото равнище на етническите общности. Решаваното на всички тези проблеми е необходимата предпоставка за междуетническа толерантност и етнокултурни взаимодействия. По-нататъшната дейност в тази насока, както и досега, би трябвало да бъде съобразена с принципите за защита правата на човека и принципите на демокрацията. Би трябвало българският модел за междуетническо сътрудничество да се развива и резултатите от него да доведат до формиране на национална идентичност на членовете на етническите общности в България при запазване на тяхната етнокултурна идентичност. Това би могло да се постигне с целенасочени дейности за придобиване на интегрираща идентичност както на интегриращите се страни, така и на интегрираната среда.

Интегриращата идентичност е всяка една идентичност, отразяваща настъпилите качествени промени на статуквото на индивида в обществото. Под това понятие разбирам стремежа на всеки човек да се интегрира в общността си, в нацията и в наднационалните структури и едновременно с това създаването на обществено благоприятна среда, която да подхранва и развива този стремеж. Тази интегрираща идентичност се отнася за всеки член на обществото, а не само до малцинствата, тъй като съдържа в себе си и разбирането за взаимното разбирателство и безконфликтното съжителство и взаимодействие между членовете на обществото, които са с различна етнокултурна идентичност. Това е един двустранен процес, при който участниците в него е нужно взаимно да се приемат и признават, да приемат като свои основните ценности на нацията, както и обществото да създава условия за пълноценна реализация на всеки един свой член.

По-конкретно за България признак за формирана интегрираща идентичност би могло да бъде възприемането от всички членове на обществото на основни ценности, сред които са:

- всички граждани на България я признават за своя родина, допринасят за укрепването на националното съзнание, съхраняват и предават на поколенията българската духовна идентичност, като етническото самосъзнание остава личен въпрос на отделната личност;

- България е еднонационална държава с мултиетническа структура;

- устойчива вътрешна консолидация на нацията при зачитане правото на етническо самоопределение на всеки гражданин;

- всички граждани на България владеят българския език до степен да участват равноправно и равностойно в живота на нацията, не се стремят към чужда национална идентичност, развиват и утвърждават своята етнокултурна и религиозна идентичност;

От гледна точка на теориите за идентичността тези елементи клонят към есенциализма. Защото без наличието им не може да се говори за формирана интегрираща идентичност.

- Държавата следва да осигури преди всичко функциониращи механизми, които да създадат увереност, че всеки един отделен гражданин може да упражнява гражданските си, политически и културни права, да се ползва от публичните блага и да участва в управлението на обществените процеси посредством избрани от него политически представители;

- интегриращата идентичност е мнение, желание, начин на живот, ценностна ориентация; необходимо условие за свободна конкуренция на различни идеи, ценности, личности и независимост на духа от всички форми на предразсъдъци, стереотипи и насилие; формула на съвместния живот; приемането на другия, способността да се изслушва чуждото мнение.

Тези елементи водят към конструктивисткото разбиране на идентичността. Защото те не са дадени веднъж завинаги, а търпят развитие съобразно конкретната ситуация (Тахир 2011).

 

В. Отказ от етническата концепция за нацията и утвърждаване на идеята за интегрираща идентичност върху основата на социокултурни аргументи

Интегриращата идентичност не би могла да се формира, ако участниците в процеса на интеграцията не се откажат от етническата концепция за нацията и не приемат тази за гражданската, социокултурната, политическата.

По отношение на понятието нация от XIX век насам в европейския дебат се очертават две различни виждания. Германският историк Ф. Майнеке говори за "държавна нация" и "културна нация". Всички дефиниции за нация я поставят в пряка или непряка връзка с държавата. Първоначално понятието нация на английски и френски език има неполитическо значение. През XX век се налага и политическото значение на това понятие. Привържениците на идеята за държавна нация изхождат от политическото понятие, което се основава на съществуващата държава. Тези, които приемат концепцията за културна нация, "са ориентирани към етническо-културно понятие за нацията, основаващо се на политически слабо организирани народи и такива, които нямат държава" (Алтермат 2003). За тях нацията се свързва с така наречените "естествени преддържавни категории като език, произход и култура". Нацията не може да съществува без национална държава. "Именно държавата отличава всички нации като политически единства от другите форми на общности и етноси" (Шнапер 2000: 30).

Под нация ще разбираме съвкупното постоянно население на една суверенна държава. Това е едно техническо и правно понятие, свързано с понятието гражданство в неговия правен смисъл. Чл. 15 от Всеобщата декларация за правата на човека, утвърждаващ, че всеки има право на националност, означава, че всеки има право на гражданството на една държава, което го прави част от нацията" (Малцинствата 2003: 17).

В своята лекция "Какво е нация?", изнесена на 11 март 1882 г. в Сорбоната, френският писател и философ Ернст Ренан вижда съществена черта на нацията във волята на нейните граждани да живеят заедно. Тук отделният индивид и общността като цяло са активни институции на непрекъснатия процес на формиране и развитие на нацията. Ренан нарича този процес всекидневен плебисцит. За него нацията е съвкупност от хора, обединени от волята за общ суверенитет, от волята да се самоуправляват в този именно, а не в друг състав. Има се предвид случаят, в който не всеки гражданин на дадена държава "автоматично" принадлежи към съответната нация (Ренан 1882).

В Европа широко разпространение има моделът, основаващ се на идеята за гражданска (политическа, държавна) нация, в съответствие с който нацията се разглежда като състояща се от всички граждани на държавата, независимо от различията помежду им. Схващането, че принадлежността към нацията е въпрос на самоопределение на всеки индивид (идентифициране с нея), не е формален признак. От гледна точка на това разбиране може да се говори за национална идентичност, без да се отъждествява тя с етническата, т.е. на етническото мнозинство в дадена държава.

Без етническа толерантност не би могъл да се реализира процесът на интеграция на етническите общности в гражданското общество. Но самата интеграция би могла да се осъществи, ако всички се обединим около концепцията за нацията като социокултурна (гражданска, политическа, духовна) общност. Известно е, че инерцията, свързана с разбирането на нацията като етнокултурна (етноцентрична, кръвнородствена, племенна (конфесионална) форма, ни е причинила и продължава да ни причинява много грешки и несполуки в процеса на националната ни консолидация.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Алтермат 2003: Алтермат, У. Национална идентичност, гражданство, език. Академично слово. София, 2003 (непубликувано).

Бауман 2003: Бауман, З. Общността. Търсене на безопасност в несигурния свят. София: ЛИК, 2003.

Божилова 2005: Божилова, В. Педагогически условия за социокултурна интеграция на деца с различна културна принадлежност. // Годишник на ЮЗУ "Н. Рилски", Факултет по изкуствата. Том ІІІ: Културните права в европейска перспектива. Благоевград. 2005.

О развитии 2004: Доклад о развитии человека. 2004.

ЕСМИ 2005: Доклад на ЕСМИ. Укрепване на държавната политика, насочена към малцинствата в България. 2005.

Загоров 2004: Загоров, О. Национална идентичност и европейска интеграция. София, 2004.

Камерън 2011: Камерън, Д. И Камерън призна: Мултикултурализмът се провали. // Новинар, 06.02.2011 <http://novinar.bg/news/i-kameran-prizna-multikulturalizmat-se-provali_MzQ5NzsyNg==.html> (25.09.2012).

Макариев 2004: Макариев, Пл. Публична политика и културни различия: теоретични модели. // От етничност към миграция. София: Нов български университет, 2004.

Малцинствата 2003: Малцинствата в България. София, 2003.

Меркел 2010: Меркел, А. Мултикултурният модел в Германия се провали изцяло. // Медиапул, 17.10.2010 <http://www.mediapool.bg> (25.09.2012).

Миланова 2005: Миланова, М. Политически мениджмънт и етнически отношения в България. София: ИК "Ваньо Недков", 2005.

Минков 2003: Минков, И. Нация и етнически общности. // Български писател, бр. 12, март 2003.

Митев 2005: Митев, П-Е. Българският етнически модел - проблематизирано постижение в обединяваща се Европа. // Етническо многообразие и обединяваща се Европа. София: Фондация "Солидарно общество", Фондация "Жан Жорес", 2005.

Можейко 2001: Можейко, Е. Мултикултурализъм и постмодернизъм. // Литературен форум, бр.36 (477), 06.-12.11.2001.

Паин 2011: Паин, Е. Мирное сосуществование XXI века. Закат вульгарного мультикультурализма как возрождение культуры модерна. // Россия в глобальной политике, 19.04.2011 <http://www.globalaffairs.ru/number/Mirnoe-sosuschestvovanie-XXI-veka-15174>(25.09.2012).

Раз 2003: Раз, Дж. Мултикултурализъм. // Критика и хуманизъм, 2003, кн. 16, бр. 2.

Саркози 2011: Саркози, Н. Мултикултурализмът се провали. // Дневник, 11.02.2011 <http://www.dnevnik.bg/sviat/2011/02/11/1041675_nikola_sarkozi_multikulturalizmut_se_provali> (25.09.2012).

Сартр 1997: Сартр, Ж-П. Екзистенциализмът е хуманизъм. София, 1997.

Чавдарова-Костова 2005: Чавдарова-Костова, С. Интеркултурното възпитание като средство за формиране на толерантност в мултикултурните общества. // Етническото разнообразие в обединяваща се Европа. София, 2005.

Тахир 2011: Тахир, М. Към интегрираща идентичност. София: Академия за европейска култура "Орфеева лира", 2011.

Шнапер 2001: Шнапер, Д. Общността на гражданите върху модерната идея за нация. София: ЕОН-2000, 2001.

Renan 1882: Renan, E. Qu`est ce qu`une nation? (Лекция). 1882.

 

 

© Мюмюн Тахир
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.09.2012, № 9 (154)