Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЖЕНТА ИЛИ ДВЕ СЪДБИ

Мюмюн Тахир

web

Пролетта е време приказно, вълшебно. Дните се изпълват със спали цяла зима движения и звуци, нацъфтяват акациите и липите - целият въздух е изтъкан от жизнерадостна възбуда и омагьосващи аромати. Наоколо е прекрасно - светлина озарява душата и в нея се възцарява спокойствие и хармония.

Както всяка неделна сутрин седна под зеления чадър на кварталното бистро - в тоя час заведението беше още празно и можеше на спокойствие да си изчете вестника.

- Какво ли пише в тоя вестник? Сигурно е нещо много сериозно? - неочаквано чу приятен, топъл глас. Вдигна глава - до него беше застанала добре сложена, с ръст над средния, със съразмерни форми и доверчиви очи, жена на около трийсет-трийсет и пет години. Стоеше и сякаш чакаше не толкова отговор, колкото покана. Докато поемаше дъх, успя да хвърли поглед: малка, почти незабележима резка на горната устна придаваше своеобразно очарование на лицето й; беше облечена непретенциозно - дънки и бяла блуза, през чието отворено деколте се виждаше синджирче със златно кръстче и буквичка D. В жената, застанала до него, имаше нещо предразполагащо, нещо детински закачливо и непосредствено, което му подейства като леко електричество. Не я познаваше, вероятно започваше някаква игра и за да спечели време, преди да отговори, пое още веднъж въздух, но тя го изпревари:

- Монд дип-ло-ма-тик - засрича, като се поприведе, за да види по-добре заглавието.

- Чета за едно изоставено от родителите му и по-късно осиновено дете - отговори механично.

Наистина четеше статията „Живот като приказка за Пепеляшка”, публикувана в „Монд дипломатик”, който всяка седмица пощальонът оставяше в пощенската му кутия.

- Какво! - почти извика тя и изпусна чантичката от ръцете си; лицето й пребледня, разтрепери се...

Не знаеше как да реагира.

- Няма ли да ме поканите да седна? - попита тя, като се посъвзе, и го погледна; очите й отново засияха. Настани се на стола до него, преметна косите си назад и тъжно-загадъчна усмивка се изписа на лицето й.

- Аз също съм изоставено дете - поде без покана. - Никога не съм виждала майка си и баща си, осиновили са ме... - каза това на пресекулки, почти на един дъх и млъкна. Сълзите й потънаха в крайчеца на коприненото шалче.

Не знаеше какво да прави, мачкаше вестника и въртеше глава като ненаучил урока си ученик - тази неочаквана изповед го беше изненадала... В това свежо утро, в което на вълни преливаха ухания на рози, беше излязъл да се успокои и ободри...

- Моля ви, разкажете ми за съдбата на детето, описана във вестника, после ще ви разкажа за себе си - прекъсна унеса му младата жена. - Имам нужда да говоря, да споделя с някого. Вие изглеждате интелигентен човек - нали ще ме изслушате? Казвам се Добролюба - рече по-спокойно и протегна доверчиво ръка.

- Джента - отговори той.

Тя се засмя:

- Що за име е това!?

- Истинското е Борис, но приятелите ми викат Джента.

- Я не се занасяй - тя мина на „ти”. - Нали на галено на Борис му викат Борка, Борьо... Или как?

- Така е - съгласи се той. - Моите приятели ме кръстиха така - започнаха да се обръщат към мен с „Джентълмена”, но по-късно по законите на езиковата трансформация стана Джента, та сега съм Джента.

Добролюба се усмихна някак тайнствено, белите й равни зъби грейнаха... Докато палеше цигара, забеляза, че ръката й трепери. Пое дима дълбоко и продължително.

Замълчаха. В настъпилата пауза сякаш по-силно, по-отчетливо започна да се чува шумът на тишината, но Джента знаеше, че това е туптенето на сърцето на събеседницата му. Съгласи се да бъде своего рода гръмоотвод на преживяванията, болките и несгодите на тази млада жена, да й даде възможност да изплаче мъката си. Тя наруши тишината:

- Е, ще ми разкажеш ли какво пише във вестника?

- Разбира се! В един студен февруарски ден в Сеул на странична улица било оставено бебе... В пелените му - документите за раждане и едно кратко писмо: „Толкова сме бедни, че не сме в състояние да си отгледаме детето. Нищо не можем да направим, освен да му пожелаем много шансове. Сбогом, детето ми.” Когато го намерили, цялото му тяло било посиняло. Занесли го в един детски дом, където никак не се учудили на случилото се - по онова време в Южна Корея заради беднотията хиляди семейства изоставяли децата си на улиците. През същата година едно френско семейство посетило Сеул. И решило да осинови корейско дете - случайно или не, попаднало на изоставеното дете. След кратък престой се върнало с него във Франция. Кръстили го Флор, което ще рече цвете.

- Нейната има съдба на майскo цвете - прекъсна го Добролюба и неволно докосна резката над горната си устна. - Като малка съм паднала и съм се ударила.

- Придава ти очарование - отбеляза той.

Тя се усмихна в отговор, но не беше ясно дали се смееше, или се самоиронизираше. Отпи от кафето си и продължи:

- След години разбрах, че съм била оставена до един контейнер. От майчин дом ме осиновили. Никога не съм търсила физическите си родители. Истинските ми са осиновителите - каза тя и наведе глава.

На площадчето, недалече от бистрото, две дечица хранеха гълъби, чуруликаха и подскачаха от радост; на пейките майки люлееха детски колички. По небето, което бе станало лазурно синьо, кръжаха птици и се радваха на свободата си... Бяха недостъпни. Слънцето се беше издигнало високо и започваше вече да припича.

Очите на Добролюба бяха влажни; в тях той съзря искрици надежди за друго бъдеще. Но и прочете натрупаното през годините недоволство към сегашния живот. Без да си избърше сълзите, тя попита:

- По-нататък как се развива твоята история?

Усмихна се на това, че нарече статията негова история; отпи от кафето, от гърдите му излезе дълбока въздишка, усети как сърцето му болезнено се свива:

- Флор е министър във френското правителство. Досега не била ходила в Южна Корея, откъдето са я извели, когато е била шестмесечна. Не знаела нито дума корейски. Близките й я оприличавали на банан. Отвътре бяла, отвън - жълта. По външност може и да е корейка, но всъщност тя е истинска французойка, казвали за нея във Франция.

Жената го слушаше внимателно. Погледна я - видя огнена въздишка да излиза от устата й. Въздишката за миг освети зелените чадъри на бистрото, погали листата на акациите и липите, отлетя някъде и се върна при тях.

- Съдба и съдба! Едни осиновени деца стават министри, а други в ранни утрини търсят да разговарят с хора, да се освободят от тежести, за да им олекне... Добре, че ти беше тук... - погледна небето и видя как кръжащ на небето сокол се стрелна към земята да хване някоя невинно кудкудякаща кокошка наоколо. Сведе поглед и продължи:

- Завърших училище и започнах работа. Бях доволна - заплатата ми стигаше, даже заделях и за семейството. В работата си намерих нови приятелки. Един ден след смяната отидохме на кафе. Докато си приказвахме, до нас седнаха двама младежи. Едно от момчетата непрекъснато ме гледаше; няколко пъти погледите ни се срещнаха. Най-накрая събра смелост и ме заговори.

- Бихте ли искали да отидем на разходка? - ме попита той. - До такава степен бях се впечатлила от него, че не успях да му откажа. Излязохме, поприказвахме. Kаза, че търси сериозна връзка и че ме харесва много. Обикнах го, между нас пламна любов - след време се оженихме. Бяхме щастливи, жизнени и влюбени един в друг. Аз работех в шивашки цех, Христо поправяше електрически уреди и печелеше добре. Родиха ни се две дъщерички - едната кръстихме на осиновителката ми Севдалина, а другата нарекохме Любимка. Любимката ми почина два месеца след раждането.

По лицето на Добролюба се появиха червени петна, които след миг се напоиха от стичащите се по страните й сълзи. Извади от чантичката кърпичка, избърса си лицето и погледна часовника:

- Има време. Севдето сигурно още спи. Нека спи, горкото! Може ли да си поръчаме още по едно кафе?

Джента направи знак на сервитьорката, която след малко донесе две кафета.

- Прощавай! Нали не ти досаждам? Обеща да ме изслушаш!? - Замълча и погледна изпод чадъра на бистрото отсрещните липи; на Джента му се строи, че тя не видя нищо, а може би пък да гледаше някъде другаде. Отпи от кафето си и без да изчака отговора му, продължи:

- Всъщност тук съм заради Севдалина. Тя е на тринадесет години. Когато беше на три, съпругът ми почина. Казаха, че го ударил ток! Не вярвам, той си разбираше от работата... Завидяха ни на щастието... Още не мога да го прежаля. Всяка седмица ходя на гробищата... Защо си отидоха, Боже?! - Добролюба пак зарида. - Сама отгледах Севдалинката си - продължи тя след малко, - гледала съм я като очите си; не исках да расте без самочувствие, купувах й всичко - дрехи, обувки, каквито носят връстниците й. Тя ми е единствената... - Сълзите й паднаха в чашата. - Преди известно време отиде на гости на една своя приятелка на село. След като се върна, престана да говори - започна да съхне и вехне. Дъщеричката ми... мълчи, и мълчи, гледа само в една точка. Линее - престана да яде, няма нито сили, нито желание за нещо, престана да ходи и на училище... Къде ли не съм била, къде ли не съм я водила, но от никъде никаква помощ... Не зная какво й се е случило. Само ми каза, че една вечер отишли на дискотека - докато танцували, в един момент й станало зле и припаднала. Много е красиво чедото ми, струва ми се, че са я урочасали или не знам какво... Сега съм тук, а тя е в хотела, сигурно вече се е събудила. Ще я водя при тукашната гледачка. Чувала съм, че е излекувала много хора... В нея ми е надеждата... Искам моята Севдалинка да се върне в живота...

- Агнес ли се казва? - я попита Джента. Упрекна се, в първия момент си помисли, че Добролюба започва някаква игра с него, а то...

- Да, така се казва. Да не би да я познаваш? - очите й пламнаха, искрица надежда парна страните й.

- Не я познавам, но съм чувал за нея. Говори се, че Ванга я е благословила. Иди, иди при нея. Вярвам, че ще ви помогне - думите литнаха като птички от устата му; беше убеден, че невидима сила го е накарала да ги изрече. Внезапно вдигна глава и недалече от масите ясно видя едно тринайсет-петнайсет годишно момиче, облечено семпло - с бяла блузка и дънки. След миг отново потърси момичето, но то бе отлетяло така ненадейно, както се бе появило - погледът на Джента се опразни..., понечи да попита Добролюба дали и..., но тя го изпревари:

- Има Бог, който има правото да съди... Мен животът може и да се е опитал да ме сдъвче и изплюе, но лодката на моя живот не може да бъде изхвърлена от бурите - стана, вдигна тънките пръсти под формата на знака на победата и си тръгна.

Кварталното бистро оживя. Омагьосващите акациеви и липови аромати се понесоха след бялата блузка и сините дънки... Облаци затулиха слънцето, но то се изплъзна от пролуките им и погали като топла майчина длан околността. Бляскаво сребърните слънчеви лъчи го докоснаха. Виждаше усмихнатите очи на Севдалина. Почувства как го обхваща някаква особена лекота, как светлината прониква през кожата, как го връхлита приятна, отдавна забравена волност и стремление...

 

 

© Мюмюн Тахир
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.08.2012, № 8 (153)