Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УСЛУГАТА

Ирина Папанчева

web

Младият мъж от вчера дойде и днес. Влезе в кафето по същото време, около 10.30 сутринта, и си поръча двойно кафе. Беше на около 30, с тъмно кестеняви чупливи коси и пъстри очи. В първия момент, в който го видях, изпитах странно усещане. Стори ми се познат по един необясним начин. Рационален човек съм, никога не съм вярвал в това, което не може да се пипне. Изслушвам с разбиране приказките за души, които са свързани кармично и пр., но отношението ми към тях приключва с това - разбиране и уважение към правото на всеки да вярва в каквото си иска. Нищо повече. За мен нещата са съвсем прости - от пръст сме дошли и пръст ще станем. Но това сега няма значение. По-важното е следното: за първи път в живота си се сблъсквах с парадокс. Сигурен съм, че никога не съм срещал този мъж. И въпреки това ми се струва, че го познавам. Не съм от тези досадни застаряващи собственици на заведения, които само чакат някой да влезе, за да го заговорят. Добре ми е с мълчанието. Наблюдавам клиентите си вече 30 години, но нямам нужда да осъществявам контакт с всеки един от тях. Техните истории не ме интересуват. Животът ми премина в самота и макар, поне през лятото, да съм заобграден от хора, които идват и си заминават като прелетни птици, това не нарушава привичното ми състояние на вътрешна вглъбеност. Но ето, че с този млад човек искам да говоря. Иска ми се да науча нещичко за него.

Заведението ми е малко и е на самообслужване. Никога не съм имал персонал. Той дойде до бара и си поръча кафето. И тогава направих нещо необичайно. Докато приготвях кафето, го погледнах и подхвърлих:

- За първи път ли идвате насам?

- Толкова ли е очебийно? - засмя се той. Гласът му беше топъл и сърдечен.

- Селото е малко и аз държа единственото барче. Не е трудно да разпозная пришълците. Не помня имена. Но помня лицата. А вашето хем ми е познато, хем не помня да съм ви виждал.

- Не, не мисля, че сме се виждали. Не и тук. Родителите ми са идвали, но няма как да ги помните. Било е твърде отдавна. Всъщност - той се засмя отново, този път малко неловко - твърдяха, че съм заченат тук. Но... това едва ли ви интересува.

Кафето беше готово и младият мъж го отнесе към една от масите. Пи го бавно, докато разлистваше вестник, стана, махна ми от вратата и си тръгна.

Мисълта за срещата ни ме гложди до края на деня, не ме остави и през нощта. Сънувах, че с него вървим по брега на морето мълчаливо, в пълно съгласие. Краката ни са боси, вълните ги мокрят и ние вървим ли, вървим. И ето че днес пак е тук. Докато чака за кафето си, пак нарушавам тертипа си.

- Как сте днес?

- Добре, благодаря...

- Вчера споменахте, че родителите ви са идвали тук. Как се казват? Може пък да се сетя.

- Казват се... Казваха се Марина и Павел.

Гледам го като втрещен и не мога да кажа нищо. Май му става неудобно.

- Толкова хора са минали оттук. Не може да ги помните.

- Имате ли тяхна снимка?

- Да, имам - замисля се. - Странно, докато бяха живи, никога не носех снимката им със себе си. Но на това пътуване исках да са с мен.

Вади от портфейла си пожълтяла портетна фотография. От нея гледа млада жена с тъмни очи и коси и сериозно изражение. Млад мъж с мустаци я е прегърнал през раменете. Неговото лице е по-благо, изражението му - по-меко. Усещам как коленете ми се подкосяват и се опирам с две ръце на бара.

- Лошо ли ви стана? - разтревожено ме пита мъжът.

- Не, не, не се притеснявайте. От горещината е, нищо ми няма - казвам с пресъхнало гърло.

 

Трийсет години по-рано беше първото ми лято на работа в това барче, което тогава беше най-обикновено кафене. Сезонът се случи слаб, нямаше много туристи. Тук-таме идваха руснаци и чехи, и български семейства, останалите бяха местни хора. Въпреки това се чувствах добре. Бях на 20 и работата ми харесваше. Беше ми интересно да наблюдавам пришълците, а когато липсваха такива, четях. Тогава бях захванал Достоевски, който така ме бе погълнал, че се радвах на всеки миг осамотение. Радваха ме много неща по това време. Например лятото. В едно такова селце на морето зимата е мъртвило. И въпреки че кафето, като единствено развлечение, работи целогодишно, зимата виждам все същите познати лица, и все същия цигарен дим дишам. А лятото е друго - всичко диша, живее, множи се пълнокръвно. И морето се променя - от пейзаж става среда.

Всяка сутрин, преди да отворя, ходех да се изкъпя. Плувах и усещах жилавостта на младото си тяло. И докато плувах, си представях как един ден ще замина. Как ще отида на някой далечен остров, където винаги е лято, и ще работя в барче на плажа, облечен в риза-хавайка. Няма да сервирам облаци и ракия, а ще правя с ловки движения най-изискани и екзотични коктейли. Красиви момичета по монокини и с шоколадов тен ще седят на столчетата край бара и ще ми се усмихват. Но едно момиче свенливо ще носи горница, ще има дълги катранени коси и бисерни зъби, ще сяда само на някоя по-отдалечена маса и търпеливо ще чака да свърши смяната ми. То ще бъде моето момиче. Това си представях и бях сигурен, че е въпрос на време да стигна до острова и до своето момиче. Нямах план, но ми се струваше, че някак непременно така ще се подредят нещата и Съдбата благосклонно ще ме отведе към отреденото ми тропическо битие. Надявах се само тя да е търпелива и да ме чака.

Една вечер, почти към края на работното време, в барчето влезе двойка на средна възраст. Нямах други клиенти и се бях задълбочил в „Престъпление и наказание”. Бързо оставих настрана книгата и се изправих зад бара. Те приближиха и поръчаха водка за мъжа и чаша бяло вино за жената.

- Само да ви предупредя, че след малко работното време приключва - казах извинително.

- Няма да стоим дълго. Сега пристигаме и искаме малко да се отпуснем от дългия път - каза жената и след миг попита. - Какво четяхте?

Начина, по който изговаряше ясно и отчетливо думите, ме накара да си помисля, че е от София.

- Моля?

- Когато влязохме, четяхте нещо.

- „Престъпление и назание” - отговорих кратко.

- И харесва ли ви?

- Много ми харесва.

- Чел ли сте другите?

- Само „Идиот” и „Братя Карамазови”.

- Това не е никак малко.

Тя имаше дълги тъмни коси, в които проблясваха първите сребърни нишки. Не беше точно красива, но лицето й беше приятно, със скули, леко пречупен нос и замислени очи. Имаше заоблена фигура, с тежки гърди и закръглен ханш. Беше облечена в семпла дълга рокля, която свободно падаше около тялото й и носеше равни сандали. Мъжът бе средно висок, кестеняв, светлоок и с мустаци. Раменете му бяха леко прегърбени и може би затова ми се стори, че излъчва известна свитост.

- Да, не е никак малко - потвърди някак дистанцирано думите на жена си той със същия твърд и отчетлив изговор.

Взеха питиетата си и седнаха на една крайна маса. Скоро след това сложих табелата „Затворено” и търпеливо изчаках да приключат. Наблюдавах ги как тихо разговарят, като накланяха главите си един към друг. Когато си тръгваха, се обърнаха и ми пожелаха приятна вечер.

На следващия ден дойдоха още сутринта. Поздравиха ме и си поръчаха кафе.

- Докъде стигнахте с книгата? - попита ме жената.

- Малко след убийството. Чела ли сте я?

- Да. Много отдавна.

Седнаха на същата маса, а аз продължих да обслужвам другите туристи, които се отбиваха преди плажа. Този ден беше по-оживено от обикновено. От време на време засичах погледа ту на единия, ту на другия. Както и предната вечер, те разговаряха тихо и спокойно.

Вечерта се появиха отново, този път по-рано, и пак поръчаха водка за него и бяло вино за нея.

През следващите дни продължиха посещенията си в кафето сутрин и вечер. Общуването ни се разчупи и разменяхме по някоя и друга фраза. Питаха ме за живота ми в селцето и как минават зимните месеци. Една вечер, пак нямаше други клиенти, мъжът дойде сам. Попитах го къде е жената и той каза, че е уморена и е останала в стаята. Предложи ми питие, да съм му правел компания. В началото отказах с думите, че не пия в работно време. Той обаче настоя и се съгласих на малка водка. Седнахме на една маса близо до бара. Беше ми малко притеснително в неговата компания, защото той самият ми се струваше притеснен човек. А и аз не съм много словоохотлив и не умея да водя светски разговори. В този случай обаче притесненията ми се оказаха напразни. Той се прокашля, направи пауза и заговори, като гледаше някъде встрани от мен:

- Запознах се с Марина преди двайсет години в Народната библиотека. Бях последна година студент и готвех дипломната си работа, а тя беше първокурсничка и четеше за изпити. Не беше натрапчиво красива, но веднага я забелязах. Хубостта й беше различна. Изискана. Със стил. Имаше класа. Цяла седмица я наблюдавах иззад книгите си, преди да я заговоря. Изглеждаше много съсредоточена и сериозна, докато четеше своите и си водеше записки. Не вярвах, че ще ми обърне внимание, такова интересно момиче. Чудех се как да направя контакт. Никога не ме е бивало много с жените. Накрая отидох и със запъване й казах, че ми е направила впечатление и искам да се запознаем. Тя остана сериозна, но не беше студена, не ме отблъсна. Спокойно каза името си. Аз също казах моето и... с това приключих. Толкова бях смутен. Пожелах й приятно четене и се оттеглих. На следващия ден, след като си кимнахме от разстояние и след като прекарахме около два-три часа над книгите си, отидох при нея и малко тромаво я поканих на кафе в кафенето на библиотеката. За моя изненада тя прие. Там започнахме разговор, който вървеше така леко и естествено, че смущението ми се стопи и накрая дори се осмелих да я поканя на театър. Тя отново прие и когато излязох от библиотеката, ми се струваше, че имам криле. София изглеждаше другояче и животът ми се струваше прекрасен. Скоро щях да съм дипломиран инженер, имаше изгледи да бъда разпределен в София, а сега и най-интересното момиче, което бях срещал, щеше да излезе с мен. И наистина това бяха хубави години, въпреки режима и каквото и да говорят сега. Бяхме спокойни за утрешния ден и не ни се налагаше да правим твърде много сложни избори. С Марина започнахме да се виждаме и не след дълго стана ясно, че колкото и да не можех да го повярвам, чувствата ни са взаимни. Година по-късно се оженихме. Междувременно бях започнал работа в едно предприятие, а след сватбата с помощта на родителите на Марина получихме малка гарсониера от държавата като младо семейство. Животът не можеше да бъде по-хубав. Решихме да не избързваме с детето, за да може тя да се дипломира. И така годините се изтърколиха, тя се дипломира, започна работа по специалността си и вече бяхме готови да станем, така да се каже, истинско семейство. Но детето все не идваше. Минаха месеци, минаха две-три години и накрая решихме да си направим изследвания. От тях стана ясно, че проблемът е у мен.

Павел въздъхна, погледна кратко лицето ми и продължи:

- Марина е прекрасна жена. Най-хубавото нещо в живота ми е тя, и най-важното. Няма ден, в който, да не съм страдал от това, че не можах да й дам дете. Когато видя как гледа чуждите деца...

Павел въздъхна отново, стори ми се, за да се овладее.

- Готов съм на всичко за нея. И повече от всичко искам тя да има дете. Затова съм тук днес. Искам да те помоля за услуга. Направи ни много добро впечатление и на двамата. Интелигентен си и по-важното, имаш добро сърце, трудлюбив си, добре се държиш с клиентите... Когато й подхвърлих идеята, тя се разплака, обиди се, но после се съгласи. Утре е последната ни нощ тук. И моментът е подходящ.

Павел замълча, сякаш не знаеше как да продължи. Сниши гласа си и ме погледна в очите:

- С други думи искаме да те помолим за услуга. Да опитаме... да опиташ да дадеш дете на жена ми. Няма да чуеш повече за нас, няма да те притесняваме с нищо, нито детето ще знае за това. То ще си е мое, наше... само... материалът ще дойде от теб.

Почувствах, че лицето ми пламва. Искаше ми се да стана и да бягам, бягам, бягам, накъдето ми видят очите. Искаше ми се този мъж и тази жена никога да не бяха влизали в кафенето. Искаше ми се да не бях приемал това питие. Да не бяхме започвали този разговор. Да бях намерил начин да го избегна.

Но ето ги сега тук, искат от мен нещо немислимо. Как може да си помисли, как си представя, както си седя с него, да ида и да... Немислимо.

Бях познал сексуално дотогава само една жена. Случи се лятото преди това. Бяха две приятелки, около трийсетинагодишни, на почивка. Заговориха ме на плажа надвечер и дойдохме в същото това кафе, в което работя сега. Тогава имаше друг барман, който после замина нанякъде и така мястото се освободи за мен. Та тогава след плажа дойдохме тук и пихме водка. Едната от тях ми се усмихваше особено, гледаше ме в очите и все намираше повод да ме докосне. По някое време другата каза, че е уморена и си тръгна. Останахме сами и пихме по още една водка. Помня, че бях доста замаян и че ми беше много хубаво и весело, и не се притеснявах. Тя ми разказваше, че е омъжена и не би трябвало да пие водка с непознат младок като мен и се смееше. Плати сметката и станахме да си ходим. Не знам колко време бяхме стояли там, но едва тогава забелязах, че вече е тъмно. Каза ми, че не може да ме покани при нея, защото с приятелката й деляли стая. Отговорих й, че аз не деля стая и това ми се стори много смешно. И така се озовахме в моята стаичка, в задния двор, зад къщата, в която спяха майка ми и баща ми. Започнахме да се целуваме и да се събличаме, озовахме се на единичното ми легло, тя седна върху ми, започна да се движи бясно, чувствах се напълно безпомощен спрямо това ново, разтърсващо усещане, и... С това се изчерпваше сексуалния ми опит.

Как да кажа на мъжа срещу мен, който ме гледа с толкова очакване, че това, което искат, ми се струва неморално? Как да ида с жена му, като ще си мисля през цялото време за него, за това как се чувства, и не знам дали изобщо нещо ще се получи.

- Не е нужно да ми отговаряш сега - заговори отново Павел, - ще дойдем утре сутринта и ако си съгласен, ще се уговорим. Цялата ни надежда е в теб. Ти си последния ни шанс. Марина е вече на възраст... ако сега не стане майка... - той въздъхна дълбоко и сведе поглед.

За щастие, оставаше още малко до края на работния ден и нямах други клиенти. Приключих малко по-рано от обикновено и се прибрах. Тресеше ме въпреки жегата. Не можах да мигна тази нощ. Въртях се в леглото със затворени очи и се опитвах да приспя неспокойните си мисли. Безуспешно.

Павел и Марина дойдоха по същото време както обикновено, взеха кафетата си и седнаха на обичайната си маса. Избягвах погледите им, но не след дълго Павел дойде при мен.

- Е, какво реши?

Чудех се как да му го кажа. Не мога. Съжалявам. Намерете някой друг.

- Съгласен съм.

- Съгласен си? Боже! - само дето не ме запрегръща. Усетих, че ми се повдига. - Ами... ще дойдеш ли при нас да се уговорим?

И така, седнахме тримата и се разбрахме за вечерта. Марина щеше да дойде да ме вземе в края на работния ден. Щях да я заведа в моята стаичка. Павел щеше да чака в колата отвън и като приключим, щяха да заминат.

И така, вечерта Марина дойде. Беше по-хубава от обикновено. Беше си сложила червило и нещо на очите. Когато я доближих, долових парфюма й. Тежък, сладък мирис, който, затворя ли очи, мога да усетя и сега. Беше облечена в една от нейните рокли, но тази не я бях виждал. Тъмно синя на мънички цветенца. Имаше нещо тържествено във вида й. Гледаше ме все така сериозно, но имаше и нещо ново в погледа й. Изчака ме да приключа сметките за деня и тръгнахме мълчаливо към вкъщи. Минахме тихомълком покрай къщата и се промъкнахме като крадци в стаичката ми. Не запалих осветлението. Когато влязохме вътре, тя ме прегърна и усетих плътните й устни на шията си. Започнахме да се целуваме. Изненадах се да установя, че не мисля за мъжа й. Изведнъж настоящето стана много кондензирано. Като шампанско в момента на отхвръкване на тапата. Този път аз бях в активната позиция. Беше различно от миналото лято - не само заради това. Преживяването беше друго. Марина ме гледаше в очите, галеше ме и ме целуваше през цялото време. Не продължих много дълго, а и не беше тази целта. Въпреки че, ако трябва да съм честен, в онзи момент вече не мислех за целта. Стори ми се, че пропадам в бездна и това пропадане беше най-сладостното нещо, което бях преживял дотогава. Марина остана да лежи още известно време със сгънати над гърдите й крака. Помня, че галех косите й. Опитах се да кажа нещо, но тя сложи пръст на устните ми. После стана, облече се, без да ме гледа, целуна ме по устните, прошепна:

- Благодаря - и излезе.

Чух мотор на кола и потънах в дълбок сън.

 

- И? Познавате ли ги? - пита ме младият мъж и ме гледа в очите с очакване.

- Не, не ги познавам. Знаете, толкова хора са минали оттук през тези години.

 

 

© Ирина Папанчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2010, № 11 (132)