ВЕНЧАЕТСЯ РАБ БОЖИЙ

Георги Караколев

web

Влакът позакъсня, та и ние с него. „Ама като е тръгнало да става нещо, отнапреж ще е записано, та си върви по ред и тертип” - казваше баба Злата, Бог да я прости.

Влакът поспря на гаричката, изпусна облак пара, закри слизащите, а то се оказахме четворица: ние с Кирил, верен мой другар и приятел; другите бяха стар селянин с младо момиче. Аз си бях с войнишката униформа, но Кирил бе с лъснати обувки и изгладен клош панталон, та бая се замисли, като стигнахме рекичката, дето ни делеше от селото.

- Няма мост, водата го е таковала. Как ще преминем сега, Наде? - оглеждаше хваналата лед вода селянинът, а Надето, загърната в шарено изплетен шал, гледаше към нас, повече към Кирил.

Рекичката беше едно нищо и никакво, да се засилиш, ще я прескочиш, ама точно сега хич не ми беше до скачане; с две ръце крепях едно опърпано мукавено куфарче, в което се търкаляха няколко кисели ябълки. Носех ги на Мария, че все й прилошаваше, ама ние си знаехме защо. Бяха я назначили за даскалица на село и аз всяка неделя хващах влака кога от Момчилград, кога от Кърджали, да я видя. Този път към мен се присъедини и Кирил Серезлиев, да види как живеят младите на село. Слязохме на никаква гаричка, оттам до Стамболово беше един хвърлей път, ама заседнахме пред селската бара.

- Днес е Йордановден, май групово ще хващаме Кръста Господен - гледаше Кирил повече към Надето, отколкото към реката.

- Кръста да фатат младите! - тросна се селянинът.

- Все ще е газене - прежали гладените си панталони Кирил, награби Надето и влезе във водата, трошейки тънкия лед.

Селянинът изсумтя, метна се да спасява щерка си, хлъзна се, ама се закрепи и псувайки за живи и за умрели, стигна до другия бряг.

Надето бе поруменяла като мартеница, а Киро се кискаше, и той за живи и за умрели.

Моята беше лесна - прецапах с войнишките ботуши, малко ледена вода загвачка под пръстите, ама здраве да е.

До селото стигнахме по заледени пътеки, отъпкани от хора и животни. Широките крачоли на Киро замръзнаха и шляпаха звучно, но той се смееше и току се бутваше в Надето, уж, без да иска. Баща й намали звука и сега псуваше под мустак, ама пак се чуваше, че тоя гражданин хич не му е по вкуса.

На края на селото едра жена, облечена като за сватба, като че нас чакаше:

- Хайде бре, на желва ли сте покачени?

- Желва ли беше, влак ли беше, ама едно мостче да бяхте турили... - обади се Киро.

- Ти да мълчиш! С тебе работа нямам, думам на главеника. Учителката си изплака очите да чака! Де ти са кумовете, бе, де са ти сватовете? - подхвана ме жената. - Тоя къв ти е? - посочи тя Кирил и продължи да нарежда, без да ми даде думата: - Божкеее, какви хора се навъдиха... Ни срама от хората, ни страх от Господя...

От селското училище изскочи Елка, прислужничката, и замаха ръце към нас:

- Вътре, вътре! Влизайте вътре! Той, Гегата, ще ви даде да се разберете! Да видим тогава чийна стока ще зяносвате. Тя си е наша, наша, тъй да знаете. - И се разплака.

- Абе, ти разбираш ли какво става? - сръга ме Кирил, докато гледаше след Надето. - За какви кумове и сватове бълнуват тия жени? Да не са решили да ни сватосват? Аз съм готов, стига тя да е съгласна - и доста повиши глас, дано го чуе Надето.

Не знам дали нас чакаха, ама в селото наистина ставаше нещо. На мегдана вряха котли, разбра се, че има кръщене, и то не едно, та беше се сбрало цялото село. От навалицата, дето се грееше на огньовете, се отдели Марчев, болен от туберкулоза, спечелена по затворите.

- Хайде бре, изнадахме се вейке! Знаех, че си наш човек, ама като гледам и слушам хората, и мене нещо зе да ме присвива. Добре дошли първом на кръщелка, пък сетне на сватбата, та сичко ще е барабар с един масраф. Курбането са от село, заради учителката, пък и хората чакат заради нея - държеше ме за ръкава Марчев, все едно се готвех да побягна.

- Да знаеш, в наше село има ред - появи се с клатушкане и Гегата, секретар-бирникът, с когото ни плашеше Елка. Гегата беше още епитроп и председател на училищното настоятелство, та минаваше за най-голямата власт в селото. - Оттука само с булка под ръка. Инак... - гърмеше в ушите ми Гегата, а аз се чудех накъде да се обърна, че от устата му вместо пара излизаше чиста ракия.

Видях се в чудо на кого по-напред да отговарям, оглеждах се навсякъде, дано да видя Мария, видях я. Стоеше встрани и сълзи ронеше.

- Аз съм, моето момиче, защо плачеш? На, вземи, нося ти ябълките - подадох й аз куфарчето, а тя се увеси на врата ми и ревна с все сила. - Наложи се да газим реката, пък и влакът закъсня... - обяснявах аз, а Мария се притискаше към мен, като че беше се загубила и едва сега, като бяхме заедно, отново беше се намерила. - Ама що се тревожиш, нали говорихме... Ама то и така може! - проумях най-сетне, че тази неделя ще се венчаваме, - щом сте го решили, и така става...

Елка се въртеше около нас и успокояваше всички:

- Хайде по-весело, курбан има, ще стигне и за кръщене, и за сватба... Дано само попът е тавряз след толкова кръщенета... Ох, ами кум? Де го твоя аратлик бе? - заозърта се Елка да види Кирил, а той си приказваше нещо с Надето, по-далеч от тейко й.

- Ей ма бе, и кума намерих! - ухили се Киро.

Пред църквицата ни чакаха баби и деца, а подире ни вървеше селската музика. Ако сте виждали пияни баби и изтървани деца, знаете за какво става реч. Бяха минали четири кръщенета тази неделя, та и попът беше се комкал поне четири пъти.

Гегата, нали беше епитроп, подреди ни някак си: младоженци, кумове, после другите, оставаше само поп Еньо... По някое време се чу тропане в олтара, излезе попът с епитрахила, смъкна се по изтритите дъски на солея, пристъпи като на парад, ама се препъна в подгизналите от нанесения сняг чергици, закрепи се, размаха кадилница пред иконите и още преди да стигне до нас, зареди:

- Венчается раб Божий и рабиня Божия... - и така дъхаше на вино, че тамянът не се усещаше. Прекади когото можа и както можа, изгледа поред светите Апостоли, като да ги виждаше за първи път, пристъпи наляво, после надясно и педя по педя се свлече до владишкия престол, продължавайки да срича: “Во имя Отца, и Сина, и Святаго Духаааааааа...”

- Издухаха го светиите - изкиска се в ухото ми Кирил. - То, поповете са издръжливи, ама тоя път май ще трябва да помагаме.

Епитропът и Елка се замотаха около попа, а сватбарите едни се кикотеха, други немееха от срам. Намериха се яки мъже, приповдигнаха поп Еньо, подпряха го да стои прав, а аз и Кирил поехме нататък. Кирил пееше в църковния хор на Кърджали, та знаеше реда на службата, аз държах исона, стана. Че като пуснахме едни гласове... „И да се свети името Господне, за многая летааа...”

Гегата, епитропът, придържаше от едната страна поп Еньо, а с другата ръка закандилосва сватбарите. После подаде някому кадилницата, повдигна ръката на попа да ни смени короните и докато се усетим, обявиха ни за мъж и жена.

Нататък беше лесно - курбан имаше за всички, вино - още повече, а вечерта стана годеж: Надето каза „да”, а Гегата покани Кирил да пее на клира. „Пък ако е воля Божия - рече, - може и поп на селото да станеш.”

Беше 14 ноември 1943 година.

На 28 май следващата година се роди Петя.

© Георги Караколев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2011, № 5 (138)

Други публикации:
Георги и Мария Караколеви. Ние живяхме в този град. Кърджали, 2011.