ТАРАЛЕЖ

Георги Караколев

web

Не е хоро от ниски човечета, както се вижда отдалеч, а софра, на която сме насядали към 20-ина все отбор авджии, срещу Ловната чешма в дерето. Наоколо са навързани кучета и само едно мършаво пале лежи по собствена воля до кипналата в зелено и бодли къпина и лае я по зеленото, я по бодлите. Палето е на Мустафата, дето върти чевермето на другия край на полянката, а ние го чакаме, наизвадили от торбите кой каквото е донесъл: хляб, туршия, сирене, маслини, че и сланинка се виждаше. Мустафата не си връзва кучето, вика, че каквото му каже, онова го разбира като чиляк, че и кусур.

Беше си кутсуз ден, кучетата нищо не вдигнаха, един заек за лек не изскочи. Сега развързахме езиците по ловджийски и забравихме и града, и неслуката. Отсреща Зико Пармака се разправя с грамаден глиган, държи го на мушка, поваля го с точен изстрел и спасява целокупното човечество от грамадните му зъбища. Стойката Офицерчето така се е засилил, аха да изтреби цялото кекличево семе, до него Насю Мандата възнася до небето остромуцунестата си кучка, а тя, като да беше разбрала, че за нея се приказва, тършува в раницата му като в лисича дупка. А палето на Мустафата лае ли, лае срещу къпината, та Карамуча не издържа:

- Мустафа, виж това пале какво иска. Вземи го махни от тая къпина, стига вече!

- Няма нищо, бай Миле, гладно са. Ши дадем малко иляб, ши млъкне - издуха думите Мустафата ведно с пушека от огнището и запримигва като задавена пуйка.

Кучето не погледна към хвърления хляб и продължи да джавка срещу къпината.

- Виж бе, Мустафа - повтори вече ядосано Карамуча, - виж да няма нещо в тая къпина!

- Даралеж трябва да са, бай Миле, такова, сас тръне... Нищо няма. Ши дадем малко кокал от чивирмето, ши млъкне - продължаваше да го успокоява Мустафата, докато Карамуча не издържа и хвърли камък връз къпината.

Таралежът на Мустафата излезе бая зайчище. Прескочи палето, надрипна седналия Мустафа и възви към сечището, сподирен от дюдюкане, кучешки лай и закани:

- Бря, майка му!

Наскачахме, засуетихме се за пушките. Докато се натутаме, заекът се провали вдън гори Тилилейски. Бая поровихме из шубрака, нали тоя заек щеше да ни е сефтето за деня, та мина време, докато се върнем на полянката, повикани от сладката миризма на печено чеверме. Насядахме пак ние около измачканите вестници, на които имаше още от хляба и сиренето, пуснахме и едно лимонадено шише да обикаля и да ни мокри гърлата, глумяхме се за таралежа на Мустафата, че бил вносен, нашите не били такива големи, а може и специален сорт да беше, без бодли, нали сега науката всичко можеше, докато Ракшията се провикна:

- Мустафа, давай чевермето, съвсем прегладняхме.

Мустафата мълчеше, та Ракшията стана да види какво прави. Откъм чевермето се чу отчаян рев, наскачахме и какво да видим: чевермето, черно-почерняло, догаряше в жарта заедно с кола, на който бе набучено, а единият бут липсваше... Липсваше и кучето на Мустафата, дето всичко разбираше като чиляк.

© Георги Караколев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2011, № 5 (138)

Други публикации:
Георги и Мария Караколеви. Ние живяхме в този град. Кърджали, 2011.