ПЪРВИЯТ ГЛИГАН НА МИТКАТА

Георги Караколев

web

През 39-а бащата на Митката извозвал дърва от сечищата край границата, а Митката му помагал. Баща му беше ловец и покрай него Митката мъкнеше на рамо една стара „пиперка” с открити куроци, та разлайваше кучетата из селото и караше децата да се крият в полите на женурята. Заради тая пушка един ден го спрял Кривото от Бостанчова махала:

- Митку бря, кво шъ праим зимоска? То сва изплюска все. Ката вечер чукаме тенекии, чучула курдисахме - не фела! Ни чуе, ни види! Серт свинище, ти думам. Настъпя и на люде. Оня ден подгонил и срико Билю, та си загубил пояса. Правил нещо, де, по себе си... Пък едно зурлище има... като орало! Оре, троши, навървя мамулите кът топърлак шикер. Викам да му плюснеш, а?

- Рахат да си! Казваш, серт свинище, а? Нищо, ще го таковаме... - потрил Митката ръце, предвкусвайки слава и мръвки от диво прасе.

Още на сутринта двамата обходили царевичака на Кривото, ограден с камъни и тръни. Накрая, току до реката, шумял голям орех и Митката особено внимателно огледал най-ниските клони.

- Харно! Довечера ще го таковаме... Ти кажи на комшиите да се не навъртат насам, зер пиперката кара наред - обявил плана за действие Митката и погладил старата пушка.

- Бива. Ще им река, ама я викам да нажишкам тенекиите, да помагам...

- Добре - одобрил Митката. - Чукай, ама с мярка, да го не уплашиш без време.

Луната тая вечер хич я нямало, та Митката всичко свършил на тъмно. Сврял се в коренището на ореха и зачакал. Чакал, чакал, чакал...

По някое време чул шум откъм Бостанчова махала, наострил уши, но шумът отминал. Чакал Митката, чакал, краката му изтръпнали, гърбът му се изръбил от коравия дънер. Пишман станал, дето се хванал, ама точно тогава нещо прескочило камъните. Пушката на Митката сама се насочила към шума. Нещото разбичквало царевичака и идвало право към него. Станал на очи и уши, Митката замръзнал на място. Нещото продължило да върви към него, спряло по някое време, издухало силна струя спарен въздух, та в ушите на Митката забучало.

- Сега, Митка, сега... - рекъл си Митката и гръмнал. Ехото се хлопнало в канарите на отсрещния рид, отскочило и се върнало, та се разбило в грапавата кора на ореха.

- Сега, Митка, сега - рекъл си пак Митката, сграбчил най-ниския клон, и с цялата си душа усетил, че онова грамадно нещо е вече под него. Напрегнал сили да възседне клона, но краката му не помръдвали, висели като чукани, а ръцете му стискали клона, като да го удушат.

Ък-ък-ък... - ъкали устните му, да извикат помощ, но буцата в гърлото не пропускала ни звук, ни дъх. Опитал се да пусне клона, да падне на земята и да побегне, ама ръцете му така се били вкопчили една в друга, че не можел да ги раздели. В това време откъм Бостанчова махала загърмели тенекиите и като не можел Митката да пусне клона, клонът сам го пуснал. Чуло се скърцане, пукане, отчекване и Митката като отбрулен полетял надолу, а след него - и клонът. Тупнал на нещо, опипал, напипал космат крак. Не бил неговият, защото кракът го ритнал и заседналата в гърлото на Митката буца изхвърчала, та си поел сулука. С остър рев Митката продупчил въздуха, прелетял над тръните и камъните, прецапал реката и се запрепъвал по ронливия бряг, далеч от свинище и слава.

На другата сутрин Митката се върнал да си търси пушката, а срещу него срико Билю влачел дръглива магарица и псувал наред, дето пак била заспала под ореха на Кривото.

© Георги Караколев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2011, № 5 (138)

Други публикации:
Георги и Мария Караколеви. Ние живяхме в този град. Кърджали, 2011.