АГИТАТОР

Георги Караколев

web

В нашия беден на земя и земеделие край създаването на ТКЗС-ата започна късно, някъде към 58-а година. Другаде вече бяха забравили, ние едва сега разбрахме какво значи да имаш две души: едната тегли към небето, пък другата - към всичко, дето е на земята.

Дойде ни до главата ТКЗС-та да правим, тръгнахме по села и махали. Ходехме като едни апостоли от къща на къща, агитирахме, кандърдисвахме, заплашвахме някои от по-заможните, че ще им вземем хубавата земя и ще ги пратим връз баирите... Тц, ни чуват, ни видят, забили очи в земята, а земя имаха по 5-6 декара, и то най-заможните. Работата, с една дума, не спореше. Не стигаше това, ами отгоре - от околията, взеха да препират.

И ние какво: обърнахме другия край на калема. От лична агитация преминахме на групова, че и на обща. Ама и там същото. Откъртиш някого от земята, хване се за опашката на кравата, за рогата на воловете и се държи, държи, та не мож с трактор го отсурна. Пък взеха да бягат, да се крият, та се наложи да ги търсим по баирите, по деретата, по купите слама, къде ли не.

Те нататък, ние - насам: кой кого! А къде беше тяхното нататък и нашето насам, никой не питаше, а и не се замисляше. Казала беше партията: ТКЗС-та и ние какво: ТКЗС-та правим...

За едно селско събрание някой рече да повикаме Метко Серков, който наскоро се бе завърнал от Съюза. Защо точно него, не мога да кажа, щото и други бяха ходили, ама като казаха Серков, добре, Серков да е... На вид с нещо не се отличаваше от другите, най-обикновен си беше, дето му викаме - среден. Нито висок, нито нисък; нито стар, нито млад; нито дебел, нито слаб. Как да кажа, среден във всичко, дето се вижда.

- Дявол е! - поясни партийният. - Пък и ченето му работи като стара караджейка, все ще изтърколи някого към нас.

Изтърколи! И не един и двама, а бая народ влезе в ТКЗС-то след неговата агитация. Изтъпани се Метко Серков на трибуната, като да беше там сторен. Какъв ти среден! Издокаран като за сватба: с червена връзка и лачени чепици, та взе очите на хората, такъв не беше идвал в селото. Пък като зейна, като отвори една уста... Очите на събранието взеха да отскачат като джамени топчета от лимонадено шише.

Приказката си Митко Серков започна с биците, дето видял в Молдовата. Как били настанени, с какво ги хранели, та израснали като караконджули, а рогите им - колкото млади борики, па това, дето виси отдолу, било колкото нашенско ягне, и то само едното.

Това ли повлия на селяните, или трите часа, дето ги държа като вързани за столовете със сладките си приказки, не мога да кажа. То и вратата на салона беше заключена, да не се отлъчи някой от събранието при мъждукащата светлина на газената лампа, електричество тогава нямаше. Някъде след полунощ, като изпушиха цигарите, над тридесет двоедушници прежалиха едната душа и подписаха молба за учредяване на ТКЗС.

Свърши я Метко, та че и отгоре. Свърши я, сполай му! Даже решихме да използваме агитаторските му таланти за още едно учредяване: на другия ден кацнахме в неговото село, без всякаква нагласа и организация, нали работата ни бе в кърпа вързана при такъв агитатор.

В салона, дето се бяхме наврели като сардели, беше топло и душно. И тук разсилният удари ключа на салона, да няма самоотлъчки.

На сцената - маса, покрита с червена покривка. Седим ние, сиреч властта; седи народът срещу нас. През синкавите облаци тютюнев дим, който се стелеше над главите на кандидат-кооператорите, отделни образи трудно се различаваха. Всичко се сливаше в едно голямо петно, а главите и капите на присъстващите мязаха на нацвъкано от грамадна муха. Хората подсмърчаха, въртяха се по столовете като маясилясали, подръпваха от контрабанда свитите цигари, а те припламваха, че и бая пламъци се получаваха.

Ораторът, когото бяхме нарочили да е първи, щото беше седнал на първия ред, стърчеше като скрипец на трибуната: рошав и потен, със сънливи очи, ням като останалите в салона. Стоеше и мълчеше, времето течеше, а той дума не обелваше.

- Иска ли някой друг думата? - подкани водещият, а тоя въздъхна шумно и се смъкна от трибуната.

Думата, за голямо наше учудване, никой от салона не искаше: ни ръка се вдигаше, ни вежда. Забили очи в пода, хората подсмърчаха многострадално, подръпваха цигарите, изпускаха облачета дим и продължаваха нямата стачка.

Нещо беше се случило. И то в селото на такъв оратор като Метко Серков! Тягостната обстановка взе да потиска и нас, отиде ни оптимистичното настроение.

- Иска ли някой думата? - пак подкани тукашният представител на властта, насреща народът пак мълчи.

Не се стърпях и през главата на водещия предоставих думата на Метко Серков, нали в него ни беше надеждата.

От задните редици се издължи някаква сянка в дочени дрехи, разбичка колене и столове, изтътрузи се на пътечката, огледа се на всички страни и тръгна... Едва познах, че това е Метко Серков! Видя ми се доста дребничък и неугледен в сравнение с онзи, дето вчера за нищо време направи ТКЗС в другото село. Но докато вървеше към сцената, усмивката не слизаше от устата му, та сърцата ни се поотпуснаха. Възкачи се бавно на трибуната, някак тържествено, и затърси из джобовете си нещо, навярно предварително написано изказване.

Прерови всички цепки по дрехите и като не намери нищо, извади шарена женска шамия, изсекна се звучно и започна:

- Драги гости, скъпи селяни! Другари и другарки! - кънтеше салонът заедно със сърцата ни. - Днес ние, стопаните на селото, сме се събрали, заедно със скъпите на сърцата ни гости, някои от тях - врътна глава Серков към мене - добре познавате, та по тяхно искане трябва да образуваме така чаканото от всички ни ТКЗ-е...

Насядалите престанаха да подсмърчат и заразглеждаха Метко, все едно го виждаха за първи път.

- Работата потръгна - бутна ме с лакът другарят отляво.

- Хей, ти бре! Някой да те е упълномощавал какво искаме и какво не искаме? - провикна се глас от задните редици.

Огледах салона, дано зърна кой мъти водата, но на газената лампа нищо не се виждаше.

- Кой е против държавата, която ни дари със свобода и толкова блага? Няма такъв в наше село! - продължи възторжено Метко, все едно че нищо не е станало. - Тогава, щом държавата е за ТКЗ-е, и ние барабар с нея! - Застина той в една величествена поза и ни огледа всички поред, защото тая реч явно беше за нас предназначена. После се обърна с лице към народа: - Затова, поради нашата си държава и великата цел, която ни поставя, трябва да помислим как аджеба да стане това! Земята, както знаете, е никаква, все по баири и дерета, къде декар, къде половина, та ще може ли трактор да я оре или пак с воловете и кравите ще я караме... Пък знаете, че на нея става саде тютюн и нищо друго. Е, някои от по-заможните сяват по малко овес, бурчак, фасул, ама колко са... А тютюна, както всички добре знаете, го работят жените: като се почне от разсада, та до чула...

- Точно така, добре им го рече - обади се същият глас от задните редици. - Карай нататък!

В това време Метко Серков внимателно ни оглеждаше. Демек, аз съм за ТКЗ-е, ама сега вие кажете - как и с кого? И пак измъкна шамията, избърса кипналата по челото и врата едра пот, та замириса на пърчовина.

- Ей на, аз съм за! - натика шамията в джоба си Метко. - Пък то мене, нас де, всичките тука, де, кой ни пита, нали жените ще вършат работата на ТКЗ-ето, пък тях още никой нито ги е питал, нито ги е канил.

- Как така никой ни ги е канил? - скочих аз, усетил, че нещата вървят на зле. - Та нали всички разправяхте, че жените били много заети вкъщи, пък и това си било мъжка работа, та да не ги закачаме.

- Хубаво де! Казали сме - съгласи се Серков. - Те, ако искаш да знаеш, наистина са заети до гуша. Деца... добитък... манджи... Ама може ли такова велико дело да сторим без тях? Една сватба да вдигне някой, начело са жените, пък тук не сватба, цяла леворюция правим! Нали така е казал и великият Ленин? Та може ли без тях, а?

Погледнахме се смутени, май наистина бяхме забравили жените.

- Добре! Да приемем, че е така. Пропуснали сме - признах аз от името на всички зад червената покривка. - Ха сега, ти кажи, какво предлагаш. Кажи да чуем!

- Какво мога аз... Нека събранието каже - продължи да стърчи на трибуната Метко като същи ветропоказател.

- Жените! Жените да се повикат! - проговори най-сетне салонът.

Чак сега се разбра, че жените бяха се таили зад заключената врата на салона. Чули уговорения сигнал, изкъртиха вратата с викове и закани, награбили коя сопа, коя копаилка, коя калеврите от краката си, нахълтаха разбеснели, катуреха, чупеха, пердашеха наред де кого сварят и където сварят.

За броени минути салонът опустя. Спогледахме се - бяхме останали само ние, да стърчим като побити камъни в стари турски гробища. Метко Серков стъпка по стъпка се измъкваше, по-далеч от нас, ама никъде не можа да стигне: срещу нас, сред изпочупените и натъркаляни столове вървеше едра балканджийка. Стигна до масата, опря ръце в червената покривка, заусуква я, стори я на въже и като подбра нашия агитатор, здраво място не му остави. Метко подскача към врата на салона, по гърба му подскача усуканата на въже покривка, а подире им се влачи надеждата ни, че ще учредим още едно ТКЗС.

На другата сутрин сърбахме кафе в канцеларията на пълномощника и се чудехме ние ли ще стигнем първи в града, или мълвата за големия ни резил, когато на вратата се почука. Подаде се глава, женска, една дълга плитка се люшна, подире й още една и в стаята влезе снощната жена, дето знаеше как да усуква червени покривки. Сега държеше в ръце пазарска чанта, доста издута.

Жената спря пред мен и ме загледа в очите.

- Не ме помниш, а? Не помниш... - повтори тя, ама някак тъжно. - Гюлтен съм, от Горната махала. Преди десет години твоята другарка, вашата другарка, ми беше даскалица, та ми отряза въшливите плитки. Заедно с шалварите ги изгори в двора на джамията, нагласи ме с дочена престилка и басмяна панделка. Тати първом ма преби от бой, пък после ма изгони от къщи. Въри, вика, при твойта даскалица и при мъжа й, председателят, те да са ти майка и баща. Виж, пораснаха - преметна тя плитките. - Няма въшки! - засмя се Гюлтен и на дясната й буза хлътна трапчинка. Ей по тази трапчинка я познах и душата ми се отпусна. - Виж - бръкна тя в пазарската чанта и ми подаде купчина изписани листове, - тука са 43. Толкова подписаха за влизане в ТКЗС-то. И другите ще подпишат, като се приберат от баира. Немой го мисли, жените имат грижата за това. Моят мухльо... не му връзвай кусур, забрави за вчера. Ние, цялото село, ще вървим с тебе, с вас - пак се поправи тя.

Още същата вечер проведохме учредителното събрание, а новите кооператори единодушно избраха за председател на новото ТКЗС жената на Метко Серков.

© Георги Караколев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2011, № 5 (138)

Други публикации:
Георги и Мария Караколеви. Ние живяхме в този град. Кърджали, 2011.