ПОСОКА

web

Миналото никога не се завръща. Даже не е минало
Капките кръв, изцедени от устните на розата,
не могат отново да се влеят
в напуканите й от омраза и досада вени.
Нито пък имената да се разбъркват
като колода карти
и да възкръсне истината за битието, отдавна погребано
в томовете никому ненужни книги.
Няма шанс отново да погълнем света,
недоносен и незаконороден
върху един мокър от сълзи и храчки под
на зимния ден.
Нищо от миналото не се завръща, защото още си е тук -
написано писмо, което сме забравили да пуснем
и тръпнем денонощно, в очакване на отговори.
Ала въпросите не са зададени.
Сенките на нещата клатушкат гърбици
и постепенно затъват в пустинята на безвремието.
Лапат минувачите като мухи
и от устата им се точи лигаво целомъдрие.
Любовта дългоухо и дълбокомислено мълчи,
вързана сред поляна
от раболепно поклащащи се тръни.
Но когато безумието си връзва ежедневна люлка
между светлината и смъртта,
то тогава милосърдието проси на съседния ъгъл
и носи дребните монети на глупостта и суетата.
И ако любовта поумнява в полза на въжето,
поради което безславно остарява и умира от глад,
значи не е невъзможно
дори да избухне бомба в центъра на живот,
чийто смисъл й е чужд.
Между основанието и точката винаги се простира
броеница от главни и малки букви,
които заедно с препинателните знаци,
произнесени на глас,
като снаряди разбиват мълчанието -
тази империя на робството,
където зад ъгъла на денонощните ни кошмари,
царува миналото
и многозначително ни намига.

© Цонка Христова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.07.2010, № 7 (128)