Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ИЗПИТАНИЕ"

Цончо Родев

web

Първа част
Двадесет и четири часа под покрива на София

1.

Цончо Родев. ИзпитаниеКогато вратата хлопна пред носа му, Христо Сумров не изпита нито съжаление, нито особено разочарование. Разбира се, тази червенобузеста и чипоноса слугиня го излъга. Той можеше да се закълне, че Стамат Хаджиспасов си беше вкъщи. Това личеше от осветените прозорци на цялата къща, от нервната шетня, която долиташе из вътрешността на дома, подсказваше го и разкошният файтон с меки яйове и запалени фенери на капрата, спрян пред портата. Да, слугинята го излъга. В това нямаше никакво съмнение. На нея просто й бяха заръчали да каже, че господин Стамат го няма, и тя повтори тази лъжа с несръчната безцеремонност на простодушните хора.

За да дойде до София и да похлопа на тази врата, Христо бе пропътувал шест дни със старото конче на хаджи Спас, бе нощувал из мръсните крайпътни ханчета или на открито, под студените звезди на октомврийското небе, и през цялото време си бе повтарял на глас и наум просбата, която щеше да отправи към к-ския народен представител. Шест дни бе пътувал Христо по прашните пътища, а много пъти по шест дни бе набирал смелост за тази среща. Виждал се бе той в унизителното положение на хленчещ просител, мъчил се бе да надвие и потисне гордостта си, да се научи да преглъща острите слова, които толкова лесно идеха на езика му. И сега, когато всичко се отлагаше, когато думите на слугинята, произнесени грубо на непознато наречие, му даваха една неочаквана, но тайно желана отсрочка, наместо да се задави в горест и яд, той почувства лекота и дори в гърдите му трепна благодарност.

- Благодаря - каза той гласно. - Ще мина утре пак...

После изведнъж забеляза, че говореше на затворената врата. Вдигна рамене, усмихна се сам на себе си и тръгна нагоре по измития от следобедния дъжд калдъръм на улицата.

Есенният здрач бе изпълзял от пазвите на Витоша, хлъзнал се бе към полето и сега бавно прихлупваше столичния град. Светлееше още само една тънка ивица на запад, там, където слънцето бе потънало зад широките гърбици на планините. По улиците се появиха първите фенерджии с неизбежната стълбичка в едната ръка и тенекия газ в другата. Настъпил бе онзи час на внезапно смълчаване, който предхожда вечерта.

Христо Сумров бавно крачеше нагоре по непознатата улица, като едва забележимо влачеше левия си крак - беше влажно и отдавна зарасналата рана се обаждаше. Вървеше напосоки, без цел. В главата му цареше бъркотия, странна и рядко изпитвана раздвоеност, която му пречеше да се съсредоточи.

Излезе на някаква напречна по-широка улица, застлана с леко разкалян макадам1.

Тук в две успоредни редици се движеха хора, предимно младежи и на средна възраст, които разговоряха оживено на малки групички, подмятаха си закачки, смееха се. Христо се досети, че се е озовал на "движението". Това беше претенциозно наричаният отскоро "булевард Цар Освободител", който софиянци все още знаеха по традиция като "Цариградска улица" или даже "Стамбул джадгеси". Без да се замисли, Христо Сумров тръгна с тълпата и тя го повлече на изток. Край него важно минаваха младоци с едва наболи мустаци, самодоволно завъртели между пръстите си тънки лакирани бастунчета; пристъпваха и сучеха мустак изпъчени офицери, които нарочно оставяха ножниците на сабите им да се влачат с дрънчене по каменната настилка; млади дами бързаха със ситни стъпки и с уж невинно наведени очи, които от време на време мятаха бързи пламенни погледи; модно облечени франтове пущаха подир тях закачливи подмятания; тежки търговци с неизбежния златен ланец на жилетката се бутаха до празноскитащи безделници; охранени матрони хвърляха презрителни погледи към начервени и набелени кокотки; едно безкрайно пъстро множество се люшкаше насам-натам. Сред него Христо Сумром се чувстваше сам, изоставен, ненужен. Вървеше бавно, замислено и скоро престана да вижда тълпата и да чува нейната весела глъчка.

А околните го забелязваха. Този средно висок мьж в лошо ушити "а ла франга" шаячни дрехи, под които обаче личеше силната му мъжествена снага, наистина заслужаваше да привлече погледите. По това време Христо беше тридесетгодишен. Мургавото му възшироко лице, украсено от черни коси и мустаци, изльчваше, прямота и твърдост. Ходеше малко тромаво, но с естественото самочувствие на човек още млад, а преживял много - една от онези походки, които мъжете от новоизлюпения "хайлайф" (тази дума тъкмо бе започнала да прониква в София) с много усилия се мъчеха да придобият.

Но Христо Сумров не виждаше улицата. Обзет от някаква тъпа празнота, той вървеше и не мислеше нищо.

По едно време вниманието му бе привлечено от няколко големи, ярко осветени прозорци. Той приближи и се загледа. Вътре скъпо облечени мъже и жени седяха около малки масички, застлани с блестящи от белота покривки, разговаряха важно и някак подчертано тържествено, пред тях по масичките имаше разнообразни гозби в тънки порцеланови блюда, а наоколо безшумно търчаха пъргави прислужници и разнасяха вина и високи чаши с пенливо пиво. Докато гледаше през стъклата, Христо изведнъж си спомни, че от сутринта не беше слагал нищо в уста. Сега стомахът му се сгърчи и му напомни за себе си. Христо преглътна шумно, отмести поглед от примамния прозорец и отново се остави да бъде влачен от тълпата.

От лявата страна на улицата видя голямо здание, над вратата на което пишеше: "Съединението прави силата". Досети се - това беше Народното събрание. Той се огледа, за да запомни мястото му, после пак провлече уморени крака с множеството. Но едва направи няколко крачки, и усети приятна миризма, която отново раздразни стомаха му. Чу и подканящо подрънкване на дилаф. Дрезгав глас викаше:

- Насам, насааам! Свършват се кебапчетата!... Свършват сеее!...

Покрай потока минувачи бе застанал един кебапчия с полукръгъл мангал, провесен на пояса му. На скарата върху мангала цвъртяха сочни кебапчета и приятният им дъх заливаше улицата. А червендалестият кебапчия сръчно щракаше дилафа и продължаваше да се дере:

- Само пет стотинкиии! Само пет стотинкиии!... Насааам! Свършват сеее!...

Изкушението беше голямо - съблазнителни бяха червенокафявите кебапчета и само по пет стотинки... Христо се поколеба. Но после мислено преброи грошовете във възела на кърпата в джоба си и отмина. В дисагите още имаше половин погача и буца сирене, които Гина, жена му, беше поставила там. С тях можеше да изкара още два дни...

Той си откъсна една цигарена книжка и в джоба на сюртука, пълен със ситно скълцан тютюн, с една ръка ловко си сви цигара. Запуши. Тютюневият дим поразсея глада му и Христо реши да продължи разходката си - мисълта за нощта, която го очакваше в задимената одая на хана сред натъркаляните по земята странници, го отвращаваше.

Стигна до Пепиниерата2 и изведнъж забеляза, че беше сам. "Движението" не стигаше дотук. Огледа се. Около него се стелеше непроходима кал. Той захвърли угарката си и бавно тръгна назад.

Не забеляза как измина дългата "Цариградска улица", когато една купчина хора привлече вниманието му. Христо машинално се приближи и се смеси с навалицата. Всъщност бяха две групи - предимно бедно облечени като него, - разположени от двете страни на вратата на широко двукатно здание с много и силно осветени прозорци. При самата врата, замръзнали като статуи, стояха двама войници в червени куртки, обшити с бели гайтани, със сини панталони и високи калпаци с орлови пера.

- Какво е това? - попита той един начумерен великан до себе си.

- Не знаете ли? - учуди се великанът. - Туй е дворецът. Тази вечер княз Александър дава голяма гощавка на първенците.

Христо се загледа с любопитство. Дворецът... Князът... Тези думи неволно подействаха на въображението му. Едва сега забеляза княжеския герб, закачен на средния балкон. Тази гледка го развълнува - щитът, разяреното лъвче, короната отгоре, всичко това му напомни за неща, много пъти мислени и винаги оставали безкрайно далечни.

Бившият конак на софийския бейлербей, който немските архитекти Грюнангер, Ларс и Майербер бяха превърнали в дворец на български княз, представляваше импозантна за онова време сграда, която не можеше да не порази един скромен балканджия като Христо. Той разблъска с лакти хората и излезе напред. Мрачният и навъсен великан, когото беше заговорил преди малко, го последва и скоро двамата се озоваха рамо до рамо на първата редица.

А гостите пристигаха. Един след друг пред вратата на двореца спираха лъскави широки файтони, плавно люлеещи се на своите меки пружини. Те бяха новост за столичани и дори малцина знаеха как да ги наричат: за простолюдието те бяха "меки пайтони", докато новата аристокрация ги назоваваше ту "ландо", ту "фиакри", ту "екипажи". Сега тези файтони спираха колкото се може по-близо до стълбите пред вратата на двореца (за да избягват пътниците трудно избродимата кал) и с леко поклащане изсипваха облагодетелстваните, имали щастието да получат покана за този най-голям бал от две години насам. Поканените с по-скромни средства идваха с прости брички, а най-бедните и най-стиснатите - пеша, с окаляни обуща и панталони. Така пред самата врата през цялото време се тълпеше невъобразима смесица от гости, сред която можеха да се видят голи рамене и бухнали отзад турнюри, обикновени селски носии с калеври и потури, фракове с колосани като дъска бели нагръдници, турски чалми и фесове, прости шаячни сюртуци, блестящи от сърма парадни офицерски униформи... Зяпачите следяха с неудържимо любопитство новопристигащите гости и от време на време се чуваха възклицания:

- Ей го Илия Цанов!... Бай Цанов бе, министъра...

- А този е Адженов. Глей го хубаво - той има повече жълтици, отколкото ти въшки на главата!...

- Де Мартино! Де Мартино!...

- Кой пък е този Демартино, бре? - попита един ококорен старец, застанал близо до Христо.

- Де Мартино бе, дядка - отговори някой, който искаше да изпъкне с компетентността си. - Италианският агентин, дето лани пусна балона по Ломското шосе...

На гостите с потури подвикваха:

- Хей, байно, оти си заборавил да туриш и ти гьотпердеси?

И тогава избухваше шумен, незлоблив смях - така шегобийците наричаха по онова време фраковете. Изведнъж проечаха викове:

- Каравелов! Каравелов! Ура, да живей Каравелов!...

Тогава Христо Сумров проточи врат и запита:

- Де го, де го Каравелов? Искам и аз да го видя!

- Ей го там, е! - посочи му го високият мъж до него.

Христо остана поразен от неговия равнодушен тон - великанът говореше за министър-председателя с такова безразличие и даже с тънка ирония, като че споменаваше името на някой кундураджия. Като погледа рошавата фигура на Каравелов и слабичката женица до него, Христо се обърна към съседа си и за пръв път го измери с любопитство от глава до пети. Човекът го превишаваше с една педя. Под шаячния му сюртук, отдавна не виждал ютия, личеше право, силно и някак по войнишки изпъчено тяло. Имаше открито лице с четвъртита челюст, добре поддържани мустаци, тъмнокестеняви коси и сключени вежди, под които блестяха две маслиненочерни очи.

- Вие кой сте, ваша милост? - попита Христо и другият се усмихна:

- Викат ме Михаил Катанчев - представи се той и дружелюбно протегна ръка. - Суватчия3 съм из Царибродско.

- А, от Царибродско - каза тихо Сумров. - Усетих аз, че не говорите нито по нашему, нито по шопски.

Новият му познайник отмести поглед.

- А вие, господине? Мога ли да науча вашето име?

- Христо Сумров, учител от К.

- От К.? - повтори Катанчев. - Не съм идвал към вашия край. - После добави: - Народен учител. Хубаво! Благородна професия е вашата.

Христо Сумров погледа две дами в турнюри, които залитаха смешно на високите си токове, след това отново се обърна към събеседника си:

- Говорехте някак си чудновато... не знам и аз как да го нарека, господин Катанчев, за министър-председателя, та затова ви попитах...

Преди да му отговори, Катанчев го изгледа остро и продължително.

- Всички са такива. - Той вдигна рамене с подчертано пренебрежение. - Тупат се в гърдите, докато са в опозиция, звездите свалят от небето, рая небесен обещават на хората. Пък докопат ли кокала...

Учителят, който някога се бе познавал с Любен Каравелов и после бе прехвърлил уважението и почитта си към неговия брат Петко, се готвеше да му възрази, но виковете на тълпата го прекъснаха:

- Стамболов! Да живей Стамболов!... Да живей!...

Със Стефан Стамболов той се знаеше добре още отпреди Освобождението, но имаше две години, откакто не го беше виждал. Сега Стамболов му се стори малко отслабнал - може би острата брадичка го правеше да изглежда такъв, - с изпъкнали скули и доста пооплешивяла глава. За Христова изненада някогашният одърпан хъш сега не само носеше фрак и колосан нагръдник с перла на гърдите, но и явно не се чувстваше притеснен в тях. Отначало Христо понечи да му се обади, но веднага се отказа - подразниха го надутата поза и покровителствените думи, с които Стамболов отговори на приветствията на тълпата.

- Какво? - обади се Катанчев до него. Той беше забелязал първото му движение. - Вие май се познавате със Стамболова, а?

- Познаваме се - безизразно отговори Сумров. - От нашия край е. От Търново. Въстание вдигахме заедно преди осем години.

Катанчев помълча, проследи с поглед дребната фигура на председателя на Народното събрание, после изрече тихо:

- Стамболов е пиле, което скоро ще излети толкова високо, че сянката му ще затъмни цялото Княжество...

Когато пристигаха по-важни гости, един млад, възнисък и рано понапълнял мъж с четвъртита глава и засукани нагоре мустаци - това беше д-р Константин Стоилов, частният секретар на княза и едно от най-влиятелните лица в Княжеството - излизаше да ги посрещне пред вратата и ги въвеждаше вътре. Това се струваше много любопитно на тълпата и винаги даваше повод за най-различни коментарии. Сега се повтори същата сцена. Пред входа се появи Стоилов, ръкува се със Стефан Стамболов, оживено размениха няколко думи, които не достигнаха до зяпачите, разсмяха се, взаимно се потупаха по раменете и изчезнаха в приветливо отворената врата на двореца.

- А тези виждаш ли ги? - каза същият глас, който преди малко бе говорил за де Мартино. - Мразят се, че да си паднат на чалъм, ще се разкъсат. Ама сега се хилят, по гърбовете се тупат...

- Я не говори срещу Стамболова, чеее... - сряза го заплашително друг глас. Вероятно принадлежеше на някой запален привърженик на либералите. Но войнственото му настроение бърже се изпари. Той извика: - Ето го и Ласелс! Ура за Ласелс!... Да живеете, Ваше благородие!

Мършавият висок англичанин слезе от своя "екипаж", свали цилиндъра си и се разкланя на тълпата. Неизвестно защо - дали защото беше в България още от Освобождението или по причина на многобройните весели анекдоти, които се носеха за неговата слабост към комара и към другите по-пикантни забавления - дипломатическият агент на Англия се ползваше с особена популярност. Но въпреки това този път никой не проследи любопитната церемония при входа - веднага след Ласелс пристигна и А. И. Кояндер, руският дипломатически агент, който беше дошъл преди няколко месеца в България на мястото на Йонин. Висок, едър, масивен блондин, с гурковска руса брада и винаги смръщени вежди, Кояндер предложи ръка на съпругата си и бавно тръгна към входа, като внимателно заобикаляше локвичките. Народът сякаш полудя:

- Да живей Русия! Да живей царят-император!... Урааа!...

Студеното лице на Кояндер не се промени. Той само едва забележимо кимна - очевидно не беше в добро настроение - и продължи нататък.

- А тоя видя ли го? - обади се отново гласът на "познавача". - Той ще ни катурне хубавия княз. Той и дядо Драган Цанков...

- Нека само посмеят - свирепо изръмжа друг. - Ще им дадем...

Софийските настроения бяха твърде далеч от град К. и затова тези реплики смаяха учителя. Наистина той знаеше за "войната" на княза с руските генерали Соболев и Каулбарс, завършила с поражение на генералите и със злепоставяне на княза пред новия руски цар Александър III, но един представител на Русия, на онази Русия, която проля кръвта на синовете си за свободата на България, да желае свалянето на княз Александър, символа и олицетворението на тази свобода - това той не можеше да си представи. Искаше му се да чуе по- нататък разговора на тези улични политикани, но Михаил Катанчев му попречи:

- Боже мой, гледайте! Това се казва красавица!...

Той неволно обърна поглед нататък. От поредния файтон слизаше цялото семейство на Стамат Хаджиспасов: той самият, жена му Елисавета, понапълняла, но още младолика и запазена, и децата им Гавраил и Олга. Бащата и синът бяха във фракове, майката и дъщерята - в разкошни тоалети с турнюри. Възклицанието на Катанчев очевидно се отнасяше до Олга - за двете години от последното й идване в К. тя беше разцъфтяла, избуяла и от русичкото момиченце Оле, което Христо някога бе друсал на коленете си, се бе превърнала в изящна млада госпожица, стройна и грациозна, с прелестно миловидно лице, около което светлорусите коси образуваха златен ореол.

Когато минаваха пред него, Христо, без да мисли, направи крачка напред и повиши глас:

- Бай Стамате! - После официалните фракове го стреснаха и той се поправи: - Господин Хаджиспасов!

Първа го забеляза Олга. В миг на лицето й се изписа непринудена радост и тя възкликна:

- Тате, гледай, бате Христо е тук!

Най-напред към него се извърна Гавраил - слаб, дори малко хилав младеж, с бледо лице и грижливо сресани на път руси коси. Той оправи златното пенсне на носа си, изгледа своя бивш съгражданин, но не сподели възторга на сестра си, а с явно нетърпение се обърна пак към входа на двореца. Майката, улисана и тя в предстоящия бал, също хвърли разсеян поглед към него, подари му една изкуствена, нищо неизразяваща усмивка и продължи нататък, като повдигаше дългите поли на роклята си. Последен го видя Стамат Хаджиспасов. Той беше прибавил нови килограми към и без това пълното си тяло и сега гушата и вратът му бяха нараснали с още един кат. Беше пуснал брада, която някак си подчертаваше плешивостта на главата му. Когато позна своя к-ски съсед, той се поколеба за миг, но се отклони и се здрависа с него. Олга остана с баща си, докато майката и Гавраил бавно продължиха към вратата.

- Как си бе, Христо? - с пресилена любезност заговори Хаджиспасов, като раздруса ръката му. - Откога си тук?

- От днес, бай Стамате. Следобед дойдох.

- Ами защо не се обади вкъщи бе, момче?

Христо си припомни разговора с чипоносата слугиня, обруленото му от слънцето и вятъра лице се изчерви, но реши да преглътне истината.

- Е, какво те води насам? - попита пак Хаджиспасов, докато вече прекрачваше да настигне жената и сина си.

- При тебе идвам - каза без заобикалки Христо Сумров и тези думи накараха краката на видния му съгражданин сами да спрат.

- При мене ли? - запита Стамат Хаджиспасов. В гласа му трепна загриженост: "Ето, пак ще се разправям с хорски бакии!" Но бързо съобрази и гласно рече: - Добре, добре, Христо. Обади ми се.

- Кога ще е удобно, господин Хаджиспасов? - попита Христо, като, без да съзнава, отново изостави фамилиарното "бай Стамате".

- Ами че... ела утре - отговори Хаджиспасов и тонът му още веднъж издаде неговата същинска мисъл: "Щом ще се срещнем, поне да е по-скоро и да се свърши." После се замисли за утрешните си задължения, като безмълвно движеше устни и броеше нещо на дебелите си пръсти. - Ела към четири часа следобед. Тогава ще съм вкъщи. - Той му стисна пак ръката и отмина, като поведе със себе си и Олга.

Христо Сумров се върна назад и зае мястото си до Михаил Катанчев. Един шегобиец се обади:

- Докторът - той имаше предвид д-р Константин Стоилов - няма да посрещне тези пред вратата.

- Защото нищо не разбира - отвърна друг. - Такава хубавица аз чак от къщата й ще посрещна и на ръце през гьоловете ще я пренеса...

Чуха се и други дебелашки забележки, които предизвикаха общ смях. Христо ги долови, но те не достигнаха до съзнанието му - той беше напълно под впечатлението на току-що състоялата се случайна среща. Но вместо него избухна Михаил Катанчев:

- Как не ви е срам, негодяи, да говорите такива неща за момичето! - кресна той и не толкова думите, колкото гласът, великанският му ръст и заплашително стиснатите юмруци накараха смеховете в миг да секнат. - Ако някой пак се обади... - Той не довърши, но всички разбраха края на изречението.

- Благодаря ви, господин Катанчев - каза Христо Сумров. - Това трябваше да направя аз.

- Мекерета! - изруга пак Катанчев в отговор и се изплю в краката си. Никой не посмя да му възрази.

От двореца прозвуча музика. Балът беше открит. Тълпата навън започна да скучае - все по-рядко и по-рядко се мяркаше някой закъснял гост и тичешком изчезваше във входа на двореца.

Като се повъртя още малко, Христо си тръгна. Едновременно с него, изглежда, реши да си ходи и Катанчев. Те повървяха мълчаливо, после скотовъдецът неочаквано попита:

- Този господин май ви е близък? Или се падате нещо роднини?

- Стамат Хаджиспасов ли? Не, не сме роднини. Съседи сме в К. Сега той живее постоянно тук. Народен представител е, знаете.

Повече не стана дума за Хаджиспасови.

 

2.

Илюстрация към романа "Изпитание" от Цончо РодевКато размени няколко протоколни любезности с Каравелов, княз Александър Батенберг посвети цялото си внимание на госпожа Каравелова. Той докосна устни до пръстите й и пак, както много пъти досега, остана поразен от тяхната естествена изящност, от изтънчената грациозност на цялата китка. Като че ли това не беше ръка на българка, която имаше зад себе си петстотин години Joch (той не попадна веднага на българската дума "робство"), а на дама, родена и отраснала в най-изисканите европейски дворове, издънка на дълги поколения предци, които през вековете са били само господари и властници. Той предложи десницата си на тази първа дама в Княжеството и полека я поведе към салоните, докато зад тях ехтяха чорбаджийски-тежките стъпки на нейния съпруг.

- Вие несъмнено ще бъдете некоронованата царица на днешната прием, госпожо - каза князът с непосредствената галантност на човек, прекарал младостта си в дворцовите салони.

Впрочем в този случай не му беше трудно да изговори подобна любезност - г-жа Екатерина Каравелова отдавна го бе покорила със своя непринуден чар. Ако се изключеше краткотрайният му роман с госпожа Грим, миловидната и глупавичка съпруга на лейб-медика д-р Грим, която преди година - когато в един от случайните си пристъпи на смелост Александър изгони с княжески приказ няколко руски офицери - трябваше да отпътува с мъжа си, г-жа Каравелова беше единствената жена в България, която покоряваше княза с очарованието си. Но това беше съвсем различно покоряване. Влечението му към г-жа Грим се дължеше на закачливо повдигнатата й горна устничка, на забавния начин, по който говореше своите безсмислици, на твърде голямата й готовност към преживявания от всякакъв характер. А Екатерина Каравелова го бе пленила със своята естественост, с вродената изисканост на държанието си, с атмосферата на спокойствие, разум и непретенциозна сериозност, която витаеше винаги около нея, с липсата на лицемерие и предвзетост; пленила го бе с качествата си на човек, а не на жена.

Сега Екатерина Каравелова се извърна към него, засмя се повече с очи, отколкото с устни, и изрече просто:

- Казва се "днешния прием", а не "днешната прием", Ваше Височество.

Той също се усмихна и я изгледа с престорен ужас:

- Надявам се, че не съм изрекъл пак някоя нелепост?

С идването си в България князът бе започнал да изучава усърдно български език и бе постигнал забележителен напредък. Но една от все още честите му грешки неотдавна бе превърнала един негов израз, произнесен в обществото на г-жа Каравелова, в твърде пикантно двусмислие. Тогава околните бяха избухнали в несдържан ("български", както го определи Александър) смях, а князът бе изпаднал в искрено смущение.

- Ах, не, нищо подобно, Ваше Височество - отговори съучастнически Каравелова. - Съвсем банална грешка. Не заслужава да се тревожите.

- Много жалко, госпожо, че и вашият съпруг не е така снизходителен към грешките ми...

Навярно доловил, че става дума за него, Петко Каравелов направи две широки крачки и се изравни с тях.

- Какво, за мене ли говорите?

- Негово Височество се оплаква - обясни съпругата му, - че не си снизходителен към граматическите му грешки.

Това прозвуча като нова сполучлива шега. Петко Каравелов, живял дълги години в Русия, обикновено си служеше с някаква невъобразима смесица от български и руски език, обилно подправена с френски и немски термини. Така или иначе, той беше последният човек, способен да забелязва и поправя граматическите грешки на другите. Но затова пък политическите грешки на княза той не прощаваше и ги критикуваше с особено ожесточение.

И стана така, че тримата влязоха в големия салон заедно и усмихнати. Когато ги заведе до средата на салона и им се поклони церемониално, князът долови спонтанното възклицание на един от околните:

- Глей ги, бе. Хоратят си и се хилят като приятели. Пък людете думат...

Тънка иронична усмивка се сви в грижливо сресаната брада на княза. Той прошепна:

- Gott behute uns vor unseren Freunden4.

После проследи c поглед двамата Каравелови, тази странна двойка: крехката малка женица, олицетворение на кротост, грация и душевно равновесие, и мъжа до нея - недодялан, нечистоплътен, с мазни, винаги несресани коси и мужишка брада, мъж буен, несдържан, гневлив, самомнителен, с постоянни скокове от униние към отчаяна решителност, понякога по славянски размекнато-сантиментален, обикновено по галски брутален. Докато го наблюдаваше, князът отново се запита, както много пъти досега: "Какъв беше всъщност този човек?" Философ или палячо? Пророк или уличен шарлатанин? Патриот или демагог от площадите? Какъв беше наистина този човек?

Освен че беше брат на великия Любен Каравелов, пред делото на когото се прекланяше дори и пестеливият на възторзи Александър, за него се знаеше твърде малко. Чуваше се, че в Русия е следвал история и завършил право; някои подхвърляха, че там бил нихилист от групата на Бардина и Чайкадзе, други - че бил много страхлив, за да споделя опасната им идеология; разправяха, че последователно и едновременно бил домашен учител на синовете на някакъв княз, просяк, стипендиант, преподавател във военна гимназия, душа на философстващи кръжоци, чиновник... Тридесет и шест годишен, той - подир двадесет години отсъствие - се върна в България след победоносните руски войски, като донесе със себе си своите маниери и външност на руски студент, имената на Фойербах, Бюхнер, Беджехот и Ренан в речника си, фанатичното си преклонение пред Наполеон Бонапарт и словоохотливостта си на постоянен оратор от петербургските кръжоци. Върна се, за да направи най-шеметната кариера, подобна на която Александър не познаваше досега. Докато го наблюдаваше, князът си припомняше чудните криволици на тази кариера. Започнал като назначен от руското гражданско управление вицегубернатор на Видин, в шестте години от Освобождението до днес Каравелов бе успял да стане още подпредседател на Народното събрание, после председател, министър, водач на опозицията в парламента, министър-председател, политически емигрант в Източна Румелия, учител, русофил, русофоб, редактор на вестник, кмет, за да бъде сега отново министър-председател и безспорно всевластна личност в Княжеството. Мнозина го боготворяха, а други - в тяхното число и самият княз - тайно и със страх ненавиждаха.

Да, когато беше искрен към себе си, както в този момент, Александър си признаваше, че се страхува от Каравелов. Страхуваше се от разюздаността на неговото слово, от демагогията, с която увличаше народните маси, от обърканите му революционно-либерални възгледи. О, князът се бе преборил с него! Режимът на пълномощията и докараните от Русия генерали - не бяха ли това отчаяни опити да се освободи от Каравелов и от неговите хора? Но Каравелов, този смахнат фанфарон, както го наричаше княжеският антураж, се оказа по-силен. Той успя да изчака капитулацията на княза, изразена със самоотказването му от пълномощията, и се върна в София като пълен и всемогъщ властелин...

Александър въздъхна, отклони поглед от чудатата фигура на Каравелов и го плъзна по пъстрите купчинки в салона. Колко ли биха се смели неговите многобройни приятели от европейските дворове, ако можеха за миг да надзърнат тук! Ето, вляво Шефер и Бигелебен, дипломатическите агенти на Франция и Австро-Унгария, оживено разговаряха с народния представител от Провадия Лазар Дуков, а обшитите им в злато посланически униформи никак не се смущаваха от съседството с провисналите потури на веселия и глумлив селянин. Дамата до тях, могъщата гръд на която напираше от дълбокото деколте на розовата рокля, явно скучаеше и разсейваше досадата си, като чоплеше с нокът зъбите си. По-нататък трима офицери в парадни мундири - князът позна капитан Стефан Паприков, ротмистър Бендерев и поручик Зафиров - се подпираха с привидна небрежност на сабите си и явно одумваха капитан Рачо Петров, който на срещуположната страна на салона ухажваше Султана, стройната дъщеря на Хаджиминчевич. В групичката около Каравелов Александър различи татарската физиономия на Стамболов и брадатото широко лице на д-р Васил Радославов, министъра на правосъдието. Останалите му бяха непознати - няколко потуранковци, няколко парвенюта в измачкани рединготи и главно новоизлюпени политикани в черни шаячни сюртуци. На една крачка от тях Екатерина Каравелова разговаряше едновременно с французойката мадам Адженова, с мисис Ласелс и... със софийския мюфтия Саадуллах ефенди. И трите дами бяха облечени в розово. Това просто съвпадение, резултат на господстващата мода, изведнъж промени потока от мисли на Александър. Той се огледа и се усмихна презрително:

- Всички дами са в розово и светлосиньо. Да не би Каравелов да е въвел униформа за жените?

Тази заядлива мисъл възвърна доброто му самочувствие. Със свойствената на характера му капризна непоследователност - недостатък, който той с удоволствие приписваше на министър-председателя, - Александър в един миг забрави страха си от Каравелов, подозрителността си към русофилите, опасността от Кояндер, който навярно щеше да се опита да превърне бала в трибуна за противокняжеските настроения на руския цар, и се измени в онзи очарователен млад човек, който беше домакин на големия и пищен бал. Един много важен прием наистина - първият от възстановяването на Търновската конституция насам, който трябваше да покаже на всички доброто разположение на княза и превъзходното му разбирателство с властващата партия на либералите.

Като си спомни възстановяването на конституцията, отказа от пълномощията и свързаните с това унижения, Александър веднага пак промени настроението си и се отдаде на скептичната си раздразнителност. Преголяма беше цената, която той плащаше на Каравелов и либералите за бунта си против конституцията! Ето например този прием. Според общоприетия в цял свят церемониал той, князът, трябваше да влезе в салона последен, когато всички гости са събрани, и под звуците на "Шуми Марица" да раздава усмивки и снизходителни ръкостискания. Но либералите демагози бяха подсказали ясно, че "българинът посреща гостите си на вратата", и Александър се бе принудил да преглътне и това унижение, което щеше да го направи смешен и жалък в Европа. При тези мисли той се почувства така обиден, че очите му засмъдяха от сълзи, и побърза да напусне салона.

Когато излезе в хола, погледът му попадна на голямото колкото цяла стена венецианско огледало, покрито с мрежа. Усмихна се - тази мрежа, която той бе заповядал да поставят пред огледалото, за да престанат да се блъскат в него селяните всеки вторник, когато вратите на двореца бяха широко отворени за посетителите, пожелали да се срещнат със своя княз, тази именно мрежа беше постоянен анекдот във всички европейски салони и покрай тях неизбежно се споменаваше популярността на Александър и неговото непосредствено общуване с народа му.

Той спря и се загледа. От огледалото го гледаше собственият му образ - отначало с интерес, после със задоволство.

По това време - есента на 1884 година - княз Александър Батенберг беше на двадесет и седем години. Висок и строен, фигурата му съчетаваше напетостта на пруския офицер с грациозността на благородника, изучавал от дете изкуствата на танца и фехтовката. Блестящата парадна униформа със златни еполети подхождаше чудесно на гъвкавото му тяло. Върху нея той бе поставил само два ордена - българите не гледат с добро око на много накичените мъже! - българския Кръст за храброст първа степен и руския Георгиевски кръст, закачен му лично от генерал Гурко след преминаването на Балкана. Да, така беше добре: достолепно и същевременно скромно!

Дори и враговете му го признаваха за красавец: имаше дълго светло лице, високо умно чело, сини очи и правилен нос. Косата му според тогавашната мода бе сресана на път по средата, а къдравата брада, която отскоро си бе пуснал, скриваше младостта и придаваше нещо тежко и внушително на цялата му външност.

Докато се оглеждаше, Александър си помисли, че той наистина бе първата фигура в Княжеството. Никой друг не можеше да му съперничи нито по благородство, нито по осанка. "Така е било и в древните времена - каза си той доволно. Навярно имаше предвид рицарските романи, които до преди десетина години бяха любимото му четиво. - Владетел е онзи, който превъзхожда околните си по coeur et corps." Последните думи "сърце и снага" - той помисли на френски; само благородната звучност на френския език и чудесната рима, на която попадна случайно, можеха да иаразят истинското съдържание, което той влагаше в тях.

Coeur et corps - повтори той гласно, докато продължаваше да се оглежда в огледалото. Трябваше да запомни този израз: при случай това щеше да бъде един великолепен mot5, с който да смае събеседниците си.

Откъм входа дочу предупредителното покашляне на поручик Мартинов - флигел адютантът подсказваше, че присъствието му е необходимо. Извърна се и в следващата секунда почти изтича нататък: в този момент влизаха госпожа и господин Кояндер!

Руският дипломатически агент дори не се опита да прикрие чувствата си към княза зад някоя от онези лицемерни полуусмивки, богато застъпени в арсенала на всеки дипломат. Неговото голямо и месесто лице остана неподвижно, безизразно, а поклонът му - сух и пренебрежителен. Бяха във война и Кояндер не се стараеше да скрива ненавистта си.

Като се мъчеше държането му да не бъде под онова на агента, Александър му отговори с едва забележимо поклащане на глава. Искаше му се този жест да означава "Благоволих да забележа присъствието ви", но не знаеше дали го беше постигнал. След тази кратка и безмълвна схватка той цял се превърна в любезност към съпругата на агента. За това се изискваше всичката му рутина на школуван кавалер - госпожа Кояндер се бе разминала с красотата преди много, много години, а сега представляваше късо и прекалено затлъстяло туловище, облечено в неизбежното бледорозово, с дълбоко деколте, оградено отгоре и отдолу от респектиращ бюст и обилно поръсена с пудра двукатна шия.

- Madame - заговори той на френски, след като й целуна ръка, - вие несъмнено ще бъдете некоронованата царица на днешния прием. - Князът дори и не забеляза, че употребява думи, казани преди пет минути.

Агентът изсумтя неопределено, но госпожа Кояндер очевидно беше поласкана от баналния комплимент. На почтителната целувка тя отговори с едва доловимо притисване на пръстите, опита се да си придаде изражение на развълнувана непорочност и изгука:

- Ravie de votre galanterie, mon prince6.

Тя каза mon prince, княже, както би се обърнала към който и да е от стотиците руски князе и князчета, а не Altesse или Monseigneur, Ваше Височество, обръщение, което дължеше на господаря на тази страна. Всъщност това беше случайност или по-скоро малка интимност на жена, която, ухажвана за пръв път от цяла вечност насам, и то от такъв прелестен кавалер, бе усетила в тромавото си тяло отдавна забравени тръпки. Но князът не отгатна истината и мнителността му прехвърли случката по сметка на Кояндеровата игра. Той си наложи да прикрие недоволството си (не искаше да подари на Кояндер удоволствието да смята, че е нанесъл touche7) и с още няколко произнесени по инерция любезности я отведе в салона. Когато й се поклони, той помисли, че му предстои по-нататък един танц с нея, и си представи мъката на висок мъж като него да води в танца това тромаво и късо тяло. "Политиката изисква жертви", повтори той наум известните думи на Бисмарк и свързването им с предстоящия танц с г-жа Кояндер му се стори нов, особено сполучлив mot. Да, днес Александър беше bien en forme8 (това също можеше да се изрази само на френски) и тази констатация подейства ободрително на самочувствието му.

Той излезе - за кой ли път вече? - в хола и пак хвърли бърз поглед в огледалото. Предишното му наблюдение се потвърди.

- Coeur et corps - отново произнесе той и поправи една гънка на мундира си. После се извърна към вратата. Там беше само поручик Мартинов. В церемониала, съставен според изискванията на българските доморасли аристократи, на флигел адютанта бе отредена длъжността на помощник-домакин и той храбро и безропотно играеше явно неприятната му роля.

Александър се загледа в своя флигел адютант и както винаги присъствието на Мартинов му достави особено удоволствие. В неговите очи Мартинов заемаше онова място между българските мъже, което Екатерина Каравелова заемаше между жените: по недоразумение попаднал тук благородник, като онзи царски син от приказките, когото въпреки скъсаните дрехи всички познавали по звездата на челото му.

Князът прехвърли няколко пъти поглед от собствения си образ в огледалото върху фигурата на флигел адютанта. Разбира се, Мартинов нито го превъзхождаше, нито дори се изравняваше с княза. Но от всички българи той безспорно беше най-близо до него. Висок колкото Александър, тънък, без да е слаб, съразмерно сложен, поручик Мартинов имаше благородна осанка, изискана във всяко отношение външност. Във фрака си се чувстваше така добре, както онзи смешник Дуков в своите потури; човек би казал, че цял живот е носил и се е движил между хора във фрак. Рус като германец или швед, той имаше слабо и дълго лице с извънредно правилни черти. "Малко е прекалено красив - каза си без завист Александър. - Това му придава нещо меко и женствено." Впечатлението за мекота и женственост не се заличаваше дори и от светлите мустачки, които красяха горната устна на поручика. "И все пак е съвършен" - помисли князът и в сърцето му преля топлина.

За никого не беше тайна, че поручик Мартин Мартинов беше неоспорим любимец на своя княз. Впрочем и князът не се опитваше да го прикрива - в лицето на флигел адютанта той виждаше един почти равен на себе си; човек, с когото имаше естествен духовен контакт, много повече, отколкото например с частния си секретар Стоилов.

Използвал свободната от задължения минута, Александър се залови да сравнява своя флигел адютант със секретаря си. Д-р Константин Стоилов несъмнено имаше превъзходство в културата и образованието, които той бе завоювал в университетите на Германия и Франция; отстъпващ му по знания, Мартинов обаче го биеше в естествената широта на своя ум. Стоилов беше амбициозен и пресметлив, навярно с бъдеще в политическата кариера; Мартинов нямаше никакви амбиции, не криеше, че за него военната служба е едва поносима тегоба - ето, дори сега беше във фрак, а не в униформа, - и гледаше с царствено безразличие на бъдещето. Единият знаеше какво иска; другият изобщо нищо не искаше. Но той беше прям и предан, а Стоилов - прекалено хитър и гъвкав. Секретарят имаше винаги точна оценка на обстановката и умееше да се наглася според нея; нормалното състояние на адютанта беше унесеност, блуждаене в някакъв фантастичен мир, от който се връщаше само с огромно усилие. Първият беше лисица; другият - елен. Д-р Стоилов щеше да стане преуспял буржоа; поручик Мартинов - несполучил благородник.

Тези разсъждения може би щяха да отведат княза далече, ако вниманието му не беше привлечено от явната промяна, настъпила в адютанта. Внезапно Мартинов стана нервен, трескаво възбуден, вроденото му естествено държане отстъпи място на безпомощност и стеснение, сякаш изведнъж бе станал един от онези хора, които не могат да намерят място на ръцете си и се препъват, когато знаят, че са наблюдавани. Лицето му порозовя, после стана пурпурночервено. Със спонтанно желание да помогне на Мартинов, Александър се приближи към него. В същото време в двореца влезе едно непознато на княза семейство - шишкав господин с еснафски изглед, придружен от хубавичката си, вече не в първа младост съпруга и навярно сина и дъщерята. Щом видя дъщерята, Александър веднага разбра смущението на своя флигел адютант - ако на бала имаше красавица, това несъмнено щеше да бъде тази миловидна стройна девойка във великолепна тъмно-виолетова рокля с турнюр.

Мартинов пристъпи несръчно и като сричаше и се задавяше в думите си, заговори:

- Ваше Височество, разрешете ми да ви представя семейството на господин Стамат Хаджиспасов, народен представител от К.

- Ние вече се познаваме, Ваше Височество - обади се народният представител с онази фамилиарност, която князът не можеше да прости на българските първенци. - Ако благоволите да си спомните...

- Да, да, помня, разбира се - прекъсна го разсеяно князът, макар че нищо не си спомняше. Долови, че Мартинов му изрежда имената на останалите членове на семейството, но не обърна внимание. - Радвам се, че сте довели госпожицата - каза той на Хаджиспасов, след като размениха неизбежните поздравления и любезности. - Не искам да я лаская, но тя ще бъде цветето, което ще краси днешния прием.

Разкланяха се повторно. Князът ги покани с широк жест да минат в салона - в церемониала не влизаше придружаване и на второстепенните гости. Когато се отдалечиха, той се обърна към флигел адютанта. Имаше желание да му подхвърли някоя дружелюбна закачка по повод госпожица Хаджиспасова, но се въздържа - Мартинов все още беше безпаметно смутен, а червенината продължаваше да покрива лицето му.

- Е, да свършваме вече с посрещането на гостите - каза Александър. - Не се безпокойте, че досадата е била недостатъчна. Пред нас е още цяла вечер... - А когато тръгнаха към салона, добави: - И, моля ви, господин поручик, ухажвайте от време на време госпожа Кояндер. Повярвайте ми, тя не е нечувствителна към това.

- Но, Ваше Височество - възрази отпаднало Мартинов, - вие знаете, че аз...

- Зная, зная. Отлично зная. Но какво да се прави, вие и аз сме от българския двор, а тухлите на всеки двор са направени от политика. Може би едно внимание към госпожа Кояндер ще ни спести едно лошовство - той искаше да каже "една лошотия" - на господин Кояндер.

- Но все пак...

- Да, да, зная възраженията ви. Опитайте! Поне направете го за мене... "Политиката иска жертви", Мартинов.

Те влязоха в салона. Изглежда, бяха очаквани, защото изведнъж се възцари тишина. Александър потърси с очи барон Ридезел, хофмаршала на двореца, и леко му кимна с глава. Баронът направи знак на капелмайстора Хохола и след по-малко от минута салонът се изпълни с бодрите и тържествени звуци на "Шуми Марица".

Големият дворцов бал започваше.

 

3.

Когато официалностите свършиха, Анастас Бендерев забеляза, че приятелите му го бяха изоставили и тръгнали из салоните да наобиколят познатите си. Какво бяха баловете, ако не място за клюки, за флиртове и за показване на тоалети и пищни мундири? Ето, дори и такива здрави мъже като Паприков и Зафиров не оставаха безучастни към общата зараза. "Пустомели несчастныe"9 - помисли с негодувание Бендерев, като хвърли презрителен поглед към жужащата тълпа в залата. За силните изрази той винаги предпочиташе руския език. Ако не беше в този лъснат като огледало салон, а на казармения плац, той би подкрепил израза си с една звучна и многозначителна храчка. Но тук храченето беше невъзможно и затова той се задоволи да изсумти пренебрежително.

Ротмистър Бендерев беше безспорно един представителен офицер. С напетостта на своите двадесет и пет години, с белия кавалерийски кител, високите ботуши и юнашки засуканите мустаци той би могъл да има успех във всеки салон. Но другарят на военния министър10 не търсеше и не желаеше салонни успехи. Той мечтаеше за подвизи на бойното поле, за лудешки кавалерийски набези, за сеч, за сложни стратегически действия, в които да покаже истинската си стойност. Той вярваше в думите на Наполеон, че "всеки войник носи в раницата си маршалски жезъл", и беше дълбоко убеден, че със своята храброст, с ума си и с отличната подготовка, която получи в Петербургската военна академия, щеше да съумее да извади от раницата си своя маршалски жезъл. Но затова бяха нужни бран и воински подвизи, а не салонни геройства. Както често се случва с буйните и припрени хора, Бендерев виждаше всичко в черно и бяло и бе неспособен да различи многобройните нюанси на сивия цвят.

Той изсумтя повторно и като облегна ръка на сабята си, отправи се към вестибюла, където непрекъснато сервираха чай. Беше се пристрастил към чая - навик, който му остана от прекараните в Русия години.

Докато вземаше чашата и чинийката със сухи сладки, до него изведнъж се озова Кояндер. Бендерев не разбра дали това беше просто съвпадение, или дипломатическа "случайност". Впрочем офицерът не се и замисли над тази проблема. Той никога не се измъчваше да се рови в скритата същност на нещата.

- Ах, това сте вие, ротмистър Бендерев - с пресилена сърдечност възкликна Кояндер. Разговорът, естествено, се водеше на руски. - За мене е истинско удоволствие да ви срещна.

- Благодаря ви, господин агенте - поклони се Бендерев. - Никога не съм крил, че обичам руския народ и че разговорът с който и да е негов представител ми доставя истинско блаженство.

Думите "който и да е негов представител" засегнаха Кояндер. Той съвсем не се смяташе "който и да е", нито пък допущаше в тази категория да бъде поставян дипломатическият агент на всерусийския император. Но беше достатъчно умен и ловък, за да остави тези думи да се хлъзнат покрай ушите му. При това от един кавалерийски офицер, дори когато е следвал академия в Санкт Петербург, надали можеше да се очаква думите да са предхождани от особена умствена дейност.

- Напълно сте прав - съгласи се той и си придаде такова изражение, като че бе чул някакво изключително съждение. - Историята не познава други два народа, които да са свързани с такава взаимна любов, както руският и българският. "Кровь вода..." Как беше тази ваша поговорка?

- "Кръвта вода не става" - каза Бендерев на български.

Кояндер също взе чаша чай и поведе събеседника си към един ъгъл.

- Да, "кръвта вода не става" - повтори той на руски. И след кратко замълчаване добави със сдържан патос: - Особено пролятата кръв!... - Потърси и срещна погледа на офицера. - Тази кръв трябва да стане връзка - връзка за всички времена - между нашите...

- За всичко е виновен немецът! - без заобикалки отсече Бендерев.

Дипломатът се смая. Той не очакваше нито тази благодатна почва, нито толкова бързия успех на подетия разговор.

- Трябва да бъдем снизходителни към него - рече той предпазливо, като остави едва напитата си чаша на една съседна масичка. И реши да си направи оглушки, че в собствените му жили нямаше нито капка славянска кръв. - Един немец не може да разбере славянската душа.

- Но един княз трябва да разбира душата и чувствата на народа си. Иначе той... не е никакъв княз.

Преди да дойде в София да замести предшественика си Йонин, Кояндер от Цетина бе отишъл първо в Санкт Петербург за инструкции. Там той бе можал да се увери, че в отношението към българския народ, пък дори и към княз Александър, съществуваше голяма разлика между руския народ и царя и неговото правителство. Сам канцлерът фон Гирс не бе скрил от него, че политиката на цар Александър III към Българското княжество се посреща с раздразнение не само от простолюдието и интелигенцията, но и от болшинството дворяни. Значеше ли това (според максимата на Бендерев), че и царят не е никакъв цар, щом не се ръководи от чувствата на народа си? Кояндер се усмихна на своите разсъждения. В края на краищата дори и царят да не беше цар или поне такъв цар, какъвто изискваше Бендерев, трябваше ли той, дипломатът, да го признае?

- Не е ли странно - каза той замислено, - само пет години, след като руските щикове донесоха българската свобода, тук да вее явно противоруски вятър? Не, не ми възразявайте. Този вятър аз усещам навсякъде - в Народното събрание, в колоните на вестниците, в шушукането из салоните... Уви, тук има само един истински предан на Русия човек, господин Драган Цанков, и той... Знаете сам - той е в немилост.

- Не е вярно, господин агенте - отговори буйно офицерът и Кояндер се уплаши, че гласът му ще бъде чут и на улицата. - Дядо Цанков не е изключение. Напротив! Ако някакво изключение съществува, то е само немецът. Българинът, всеки българин, носи в сърцето си Русия.

Кояндер се поколеба. Наистина Драган Цанков гарантираше с главата си за Бендерев. Но ако се беше излъгал? Ако зад тази твърде прекалена, за да бъде истинска, буйност се криеше ловък провокатор? Нямаше ли да стане така, че паякът да се улови в мрежата на жертвата си? Комарджия по природа, Кояндер реши да рискува:

- Не мога да ви разбера добре, господин Бендерев. - Той се престори на учуден. - Познавам българите като свободолюбив народ, който не спира пред нищо, за да осъществи въжделенията си. Вашето Априлско въстание например... A propos, вие също сте въстаник, ако не се лъжа?

Въпросът бе зададен твърде преднамерено. Като напомняше за революционната му дейност, Кояндер поставяше офицера между българите, които "не спират пред нищо, за да осъществят въжделенията си".

Бендерев се задоволи да потвърди с кимване на глава. Той бе участвал във въстанието в четата на Георги Измирлиев.

- Та, мисля си, как е възможно народ, дръзнал да се вдигне с черешови топчета срещу Османската империя, да не може да отстрани една далеч-далеч по-малка пречка по пътя на въжделенията му...

Ротмистър Бендерев трепна. Дали беше чул вярно? Той отдавна бе прозрял, че Батенберг е пречка, по-скоро - преграда между двата братски народа. Но да бъде тази коронована преграда премахната? Тази дръзка мисъл Бендерев винаги бе отминавал като абсурдна. А сега тя беше изказана недвусмислено, и то не от друг, а от официалния представител на царя в България!

- Извинявайте, господин агенте, но сега пък аз не ви разбирам добре. Не допущам да не знаете, че Батенберг ни бе даден от царя.

- От Александър Втори, нали? Но сега на трона на руските императори е Александър Трети. Не забравяйте това...

- Но, моля ви се - упорстваше офицерът, - нима искате да кажете, че онова, което е било добро за Александър Втори, може да бъде лошо за Александър Трети? Че синът може да смята едно бащино решение за глупаво или погрешно?

Ето пак, вечната българска сантименталност! Още с идването си в България Кояндер се беше сблъскал с нея. Лошо - добро, бащино решение... В целия свят само българинът разсъждаваше по този начин, отъждествявайки политиката с патриархалния ред в собственото си семейство. С подобни "политици" човек трябва да разговаря като с деца.

- Вие знаете, че канцлерът княз Горчаков бе сменен с фон Гирс. Защо? Защото царете, за разлика от папите, не са безгрешни. Пък и толкова е лесно да се сгреши в избора на човек за някой пост! Едва когато получат властта в ръцете си, хората показват истинския си образ: дарбите или бездарността, ума или глупостта, таланта или посредствеността. Но като правят грешки, царете умеят и да ги поправят.

- Искате да кажете, че и Батенберг е такава грешка?

- Не аз. Вие го казахте. Не говорехте ли преди малко, че "за всичко е виновен немецът"?

Бендерев се обърка. Безхитростен воин, той обичаше да разговаря направо, без заобикалки, без недомлъвки, по войнишки. Във всичките им срещи досега, а те се познаваха от самото пристигане на агента, Кояндер също му бе говорил по този начин. Но днес Кояндер бе друг. Изразяваше се някак отвлечено, двусмислено, неопределено; в думите му имаше привидна яснота, но и толкова резервираност, че истината оставаше забулена и недоловима.

- Ако ви разбирам добре, господин агенте - подхвана пак офицерът, - вие ме съветвате...

- Ах, не - прекъсна го бързо Кояндер, който си спомни своя страх от мрежата на жертвата. - Не ви съветвам нищо. Абсолютно нищо! - После придаде на гласа си нотки на интимна доверчивост, на дружелюбна закачливост, сякаш зад всяка дума звучеше: "Е, хайде, приятелю, не се правете, че не ме разбирате! Познавам ви твърде добре, за да се усъмня във вашия разум и схватливост." - Ние само се поразговорихме като две частни лица, руснак и българин, за неща, от които не може да не ни боли. Само толкова! - Но за всеки случай добави: - Разбира се, всеки от нас двамата навярно ще поразмисли върху думите на другия...

И като махна приветливо с ръка, той полека се отдалечи по посока на големия салон.

 

Първото, което Бендерев забеляза, когато най-сетне се опомни, беше, че във вдървената си ръка продължаваше да държи пълната чаша чай. Той я поднесе механично към устните си, но веднага я отдръпна - чаят беше изстинал. Докато оставяше чашата си до тая на Кояндер, офицерът направи още едно откритие. Закрити зад широките нарязани листа на филодендрона до масичката, двама мъже разговаряха оживено, но със сподавени гласове. Бендерев не беше любопитен човек, но сега неволно се заслуша.

- Вие гледате на това като на театър, а не на търговия - говореше единият. - Търговията не търпи сантименталности и романтика. Тя иска спокойствие, здрави нерви и точно разбиране на обстановката.

- Обстановката ли? - възрази другият. В гласа му имаше нещо умолително, раболепно. - Та нали именно за обстановката ви говорих досега? Вие сте прекарали много години далеч от България и много неща сте забравили. И друго. Тук сега владеят настроения, с които дори и търговецът трябва да се съобразява.

- Не, драги приятелю. Търговията е пари и сметка. Аз имам парите и умея да си направя сметката. Нали знаете, че вече съм строил железници в Румъния и Франция? - Изглежда, че другият бе потвърдил мълчаливо, защото същият глас продължи: - Сега мога да ви кажа точно как ще се развият нещата. Гюнцбург вече капитулира. Това сте разбрали и вие. Следващият, който ще се откаже, ще бъде Хирш. Той никога не се залавя със сделка, в която ще спечели по-малко от тридесет на сто; а да се измъкнат тридесет на сто при тази конкуренция е направо невъзможно. Това ви го казвам аз. И тъй, отпадат двама. Чифутинът Утин няма шансове. Той толкова много възлагаше на русофилите, че сега, когато те паднаха, ще повлекат и него. Ето че останахме само двама - дружеството на Бонту и аз. Бонту, пфу! Фукара, който иска да лови риба в мътна вода. Веднъж вече го катурнах в един търг, и то в самата Франция... Като го бия и тука, няма да му е първица.

- Но Делагур разправя навсякъде...

- Реклама, драги. Само реклама и бабаитлък. Делагур няма да слезе под осемнадесет милиона и половина, защото иначе татко Бонту ще му откъсне ушите. Аз обаче ще сляза на осемнадесет, дори на седемнадесет и половина. Риск? Нищо подобно. При седемнадесет и половина аз пак ще спечеля чисто милион и половина, ако не и два милиона.

Цифрите направиха поразително впечатление на Бендерев, а повече от тях - спокойният тон, с който бяха произнесени. Като другар на военния министър той получаваше добра заплата, но по някакъв неразбираем и за самия него начин парите му винаги се стопяваха до средата на месеца. Да преживява от заеми, да се промъква скришом в някоя бедна ахчийница из покрайнините, където за един гологан11 човек може да си залъже стомаха, или да кара "на рабош" в "Червен рак" - това беше нормалното състояние на Бендерев. А на две крачки от него се говореше за милионите със същата лекота, с която той споменаваше петачетата...

Бендерев се премести малко и надникна през листата на филодендрона. Самоувереният глас принадлежеше на Иван Адженов; другият, раболепният - на народния представител Стамат Хаджиспасов.

- Торгаши12 - изсумтя той, като в тази дума вложи цялото си презрение към цивилните изобщо и към търговците в частност.

А разговорът от другата страна на филодендрона продължаваше.

- Всичко това е вярно, господин Адженов - обади се пак Хаджиспасов. - Но аз ви говоря за съвсем друго. Споменът за чорбаджиите е още твърде пресен в главата на българина. Не, не се смейте! Сега ще намерите много българи, които говорят, че и между турците имало добри хора. Но, честно слово, нито един не ще каже добра дума за чорбаджиите.

- И после? Какво общо има строежът на железния път с чорбаджиите?

- Ако строежът се поеме само от един човек, той веднага ще си спечели име на "нов чорбаджия" и с него - неприязънта на хората. Виж, съвсем друго би било, ако линията се поеме от едно дружество. Българско дружество. Сега, господин Адженов, самата дума "българско" действа тук като магия. Едно българско дружество ще бъде предпочетено, даже ако барон Хирш или Бонту рекат да слязат и на седемнадесет.

- И как си представяте това дружество? - Иронията в гласа на Адженов беше убийствена. - Разбира се, в него ще участвате и вие, нали?

Хаджиспасов не забеляза подигравката. Той, изглежда, не спадаше към твърде чувствителните хора.

- Можем да привлечем и Иван Грозев, калофереца. От само себе си се разбира обаче, че по-голямата част от дяловете ще бъдат за вас.

- Съжалявам, искрено съжалявам, господин Хаджиспасов - каза Адженов, но гласът му не изрази никакво съжаление. - Предложението ви е интересно, но не мога да се възползвам от него.

Бендерев чу Стамат Хаджиспасов да се залива в нова вълна от раболепни излияния, но нямаше желание да слуша повече. Изведнъж си спомни разговора с Кояндер. И съзнанието, че той, ротмистър Анастас Бендерев, трябваше да мисли над такива важни неща, като подсказаните лично от дипломатическия агент на руския цар, докато за тези нищожни твари тука светът започваше и свършваше до бакалските им сметки, го изпълни едновременно с възторг и възмущение. Възторг към самия себе си и към своята мисия и възмущение и презрение към двамата търговци, които в подобен тържествен и съдбоносен (да, именно съдбоносен!) час можеха да говорят за пари и сделки. Но ако беше искрен, Бендерев щеше да си признае, че възмущението му се дължеше най-много на милионите, които двамата имаха и се канеха да спечелят, докато той трябваше да преживее осемте дни до следващата заплата с една двулевка и три гологана - всичкото, което беше останало от последния заем.

- Презреннью торгаши! - изруга той отново и за втори път днес почувства нужда да се изплюе.

Изпъчи се, с привичен жест оправи китела си и бавно тръгна към големия салон, откъдето се носеха игриви звуци на мазурка. Към "презрените търгаши" дори и не погледна.

Първо налетя на някаква шумна и развълнувана групичка. Приближи и веднага разбра - Стамболов, за когото двама души на едно място винаги означаваха аудитория за някоя от неизбежните му речи, бе събрал около себе си неколцина либерали и сега с ръкомахане и апломб им говореше нещо. Бендерев долови няколко отделни думи: "Англия не може...", "Калноки и неговият антураж...", "Националните ни идеали...", "Кой, Гирс ли?". Воден от настроението си, офицерът изпита нужда да се намеси в разговора и да противоречи на този дърдорко, независимо за какво става дума. Но се въздържа, отказа се. Чувството на превъзходство, което владеенето на една тайна дава на хората, го накара само да се усмихне презрително и да промълви:

- Ах, пустозвоны13, ако знаехте онова, което зная аз!...

Всъщност Бендерев не знаеше нищо. Кояндер бе подхвърлил само една далечна, смътна, надали осъществима идея, но за кавалерийското въображение на офицера тя вече се бе превърнала в напълно свършен факт. И чрез този именно миражен факт Бендерев бе получил превъзходството си над Стамболов и неговите либерали.

- Бендерев, можеш да ме поздравиш - обади се един глас до него.

Ротмистърът се обърна. До него стоеше капитан Рачо Петров и пумпалската му физиономия сияеше чак до края на пътя, който разделяше косите му.

- Можеш да ме поздравиш - повтори Рачо Петров. - Госпожица Султана Хаджиминчевич и аз се сгодихме.

- О, честито! - Бендерев с искрено чувство разтърси ръката на приятеля си. Но после подхвърли с малко заядливост: - Е, какво, минаваш в лагера на паралиите, а?

Зестрата на Султана не беше второстепенно основание в годежа на Рачо Петров и може би именно затова подмятането на Бендерев го уязви. Той се поколеба дали да избухне, или да се престори, че не е разбрал закачката, но се задоволи с нещо по средата:

- Ако е така, ти печелиш. Ще има от кого да правиш заеми...

- Добре, добре, ще се възползвам - разсмя се другият. - Обещавам тържествено. А кога ще бъде сватбата?

- След една година, така решихме. Догодина през октомври.

Капитан Петров не вдъхваше особено доверие на Бендерев. Омразата на амбициозния Рачо Петров към руските офицери и инструктори, които той смяташе пречка за кариерата си, бе прераснала в някаква мнителност към руснаците изобщо и в смътни фантазии, че "можем спокойно да преживеем и без тях". Но все пак Бендерев беше дотолкова под впечатление на разговора с Кояндер, че реши да опита:

- Догодина през октомври? Много вода има да изтече дотогава и не се знае кого ще завлече. - Той кимна по посока на княза, който в това време разговаряше с Шефер и Салдерн, дипломатическите агенти на Франция и Германия.

- Какво искаш да кажеш? - повдигна вежди Рачо Петров.

- Знаеш какво искам да кажа. - Бендерев имаше желание да бъде ловък и хитър в приказките като Кояндер, да не казва нищо, а то да значи много, но въпреки волята си изведнъж изтърси: - Руският цар ни го даде и може да си го прибере, щом е недоволен от него...

Целият досегашен възторг изчезна от лицето на капитана. Той се навъси и прецеди през зъби:

- Нека само се опитат!

"Опитат", а не "опита". Дори и във възмущението си Рачо Петров не можеше да говори пряко срещу царя.

- Хайде, хайде - засмя се пресилено Бендерев. - Зъбиш се така, сякаш имаш под знамената петстотин хиляди щика!

- Нека само се опитат! - повтори мрачно другият и отмина нататък.

Този разговор развали настроението на ротмистъра. От него той изведнъж разбра, че пътят от идеята до свършения факт нямаше да бъде нито кратък, нито лесен, че може би него самия го чакаше не Аустерлиц, а Ватерло. Разочарованието беше така голямо, както може да бъде само при края на една хубава илюзия. Бендерев забрави, че всъщност не беше очаквал да срещне съчувствие в приятеля си, и се почувства обиден и като че ли окраден.

- Хвастун!14 - рече той презрително подир отдалечаващия се капитан, макар че Рачо Петров с нищо не се беше похвалил. Но тази единствена дума му помогна да се почувства отмъстен.

Той продължи разходката си и попадна на друг свой приятел, капитан Узунов, командира на инженерната дружина, който стоеше прав до един прозорец, облягаше се на сабята си и се прозяваше от скука. Ето, този човек му беше нужен. Отчаяното русофилство на Узунов (някои го приписваха на жена му, рускинята) беше пословично между офицерите.

- Слушай, Узунов - започна ротмистърът направо. - Какво мислиш, че ще стане, ако руският цар поиска Батенберг да си отиде?

Въпросът беше, както се казва, "гръм от ясно небе" дори и за Атанас Узунов. Скуката му веднага изчезна. Той се огледа предпазливо.

- Тук ли намери да ме питаш?

- Отговори ми все пак. Бъди спокоен, никой няма да те чуе. Какво ще стане, ако руският цар поиска Батенберг да си отиде?

Узунов замислено прекара пръсти през брадата си.

- Това не може да се случи - каза той провлечено.

- Но да речем, че все пак се случи.

- Откъде да зная? - след ново замълчаване отговори Узунов. - Това е политика, а аз от нея и хабер нямам.

- Ами ти? - продължи с въпросите си Бендерев. - Какво ще правиш ти, ако това се случи?

- Ще правя онова, което е добро за България.

- Нима мислиш, че царят може да иска злото на България?

Капитан Узунов се обърка: въпросите на приятеля му го бяха сварили съвсем неподготвен. Какво ли го беше прихванало, този Бендерев? Да речем това, да речем онова... Узунов беше българин до мозъка на костите си и същевременно вярваше на освободителката Русия. С това се изчерпваше цялата му философия.

- Слушай, Бендерев - рече той, - тук май е прекалено задушно за тебе. Аз също умирам от скука. Хайде да си вдигнем чуковете и да се измъкнем. Може да прескочим до Паница. Там винаги е весело, а тази вечер при него е и Херуц...

Тази несръчна промяна на темата задоволи Бендерев. Щом Узунов не беше така рязък, както Рачо Петров, значи се колебаеше; а щом се колебаеше, значи можеше да бъде спечелен за идеята.

За идеята ли? За коя идея?

Бендерев едва сега си даде сметка, че всъщност Кояндер нищо не беше казал ясно и прямо. Беше ли говорил той наистина от името на царя? Такава ли беше истинската воля на Русия? Не, тези неща не бяха по силите на Бендерев. Той трябваше да потърси съвет от дядо Цанков, а ако не го получи от него - да принуди Кояндер да говори направо.

- Е, да отидем ли у Паница? - попита повторно Узунов, помислил, че приятелят му се колебае.

- Да, да отидем - разсеяно отговори Бендерев. Но после си спомни за двулевката и трите гологана в кесията си и добави: - Но все пак да почакаме още малко. Неудобно е, знаеш...

В единадесет часа щяха да сервират вечеря.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Макадам - вид шосейна настилка. [обратно]

2. Днес Борисовата градина. [обратно]

3. Скотовъдец. [обратно]

4. Бог да ни пази от приятелите ни (нем.). [обратно]

5. Буквално "дума", също "сполучлив израз" (фр.). [обратно]

6. Очарована съм от вашата любезност, княже (фр.). [обратно]

7. Сполучлив удар във фехтовката (фр.). [обратно]

8. В отлична форма (фр.). [обратно]

9. Дърдорковци нещастни! (рус.). [обратно]

10. По онова време длъжността "товарищ (другар) на военния министър" съществува по щат; отговаря на сегашната заместник-министър на отбраната. [обратно]

11. Монета от 10 стотинки. [обратно]

12. Търгаши (рус.). [обратно]

13. Бъбривци (рус.). [обратно]

14. Хвалипръцко (рус.). [обратно]

 

 

 

© Цончо Родев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.06.2011, № 6 (139)