Весела Фламбурари

web

Имаше едно време една водна капчица, която се страхуваше да не се изгуби. В училището за водни капчици непрекъснато я учеха да разпознава полезните растения от плевелите. Обясняваха й, че като й дойде времето, трябва да разпознае и да реши кого да полее, за да има полза от нея.

- Ай, ай, ай - вайкаше се наум капчицата. - Ай, ай, ай, как ще стане това? Въобще не си го представям! Нали като полея някого, мен вече няма да ме има? Ще се изгубя завинаги. Иии... дали няма да ме боли?

- Ние сме длъжни да поливаме! - отговориха другите капчици от училището за водни капчици. - Какво толкова му мислиш, когато няма нищо за мислене. Ние сме родени, за да поливаме.

- Нее, аз съм родена за нещо друго, нещо по-красиво! - упорстваше капчицата и един ден взе, че избяга от училището.

- Ще тръгна да пътувам - реши тя. - Само така ще разбера има ли нещо по-добро от поливането.

Капчицата се пусна по вятъра. Той, какъвто е щур, я понесе надалеч, надалеч...

- Ура-а-а-а! - запя си малката капчица. - Аз съм свободна!

Вятърът я носеше, въртеше, преобръщаше... Капчицата се умори и заспа.

Изведнъж нещо каза "цоп" и я събуди. Стана й приятно хладно.

- Това е живот! Няма растенийца, цветенца, както в училище!

И капчицата заплува. Цял ден се забавлява, танцува, подскача. Привечер, уморена, запита реката:

- Ей, рекичке, накъде сме тръгнали?

- Да напоим една градина с череши - отвърна реката.

- Олеле, и тук същото... Я да бягам, докато е време!

Капчицата подскочи силно и пак тръгна с вятъра.

- Ветре, ветре-е! - викна му тя. - Искам да отида до морето!

И още на другия ден капчицата вече си играеше със слънчевите лъчи. Плискаше се с другите капчици, закачаше се и пръскаше искри...

Така мина лятото. Брегът опустя. На нашата водна капчица отново й доскуча.

- А сега накъде? - помисли си тя. - Вече не съм и за поливане, нали станах солена? Уф, тъжно... Но не съжалявам! Сега в мен има нещо от лъчите на слънцето, от целувките на вятъра. Май е време да си почина...

Капчицата, която се страхуваше да не се изгуби, се огледа. Хареса си една мида и се вмъкна в черупката й. Беше добро място за почивка. После гушна едно малко пясъчно зърно вместо възглавница, сви се и заспа.

След много, много години в същата мида откриха красива бяло-синя перла.

© Весела Фламбурари
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.12.2009, № 12 (121)