Весела Фламбурари

web

Накъдето и да обърнем глава днес, в нашето всекидневие на възрастни хора, ясно ни се натрапва една мисъл: "Е-е-ех, явно не живеем в приказка!" Тъжно! Но, ако поне за малко обърнем взор навътре, към себе си, ще ни връхлети и замая едно огромно откритие... Защото, може да си въобразяваме, че не живеем в приказка, но приказката задължително живее в нас!

Ето какво имам наум:

Колкото и странно да звучи, приказката се е загнездила в нашия емоционален свят и много здраво се е вплела в надеждите ни за бъдещето. Тя блести, като сребърна нишка, в упованията на разума ни за спасение. Приказката е тази, която ни дава модел за излизане от привидно безизходните ни делници. Дори когато сме възрастни, някъде в нас, на чисто емоционално ниво, едно дете с отворени очи и ум изповядва приказното верую за победата на доброто над злото... Всяко "добро" над всяко "зло"! И именно това верую е рамото, което ни крепи да не рухнем под ударите на действителността.

Общуването с приказката започва още "в тъмните пластове на кръвта", както твърди Джани Родари. Това е общуване с опита на поколенията, изкристализирал в ясна и категорична форма. Колкото и да спазваме дистанция, ние сме въвлечени в това общуване, защото първият ни жизнен опит е свързан с опознаването на света чрез играта. А играта е измислица в действие! Тоест, дори и да не слушаме приказката, ние сме принудени да я създаваме! (Въпреки че е много интересна тема, ще си поговорим за играта като фантазиен жанр по-късно! Нека остане нещо и за друг сезон...)

В процеса на порастване човешкият индивид развива своята разумност, но на чисто емоционално ниво си остава близко до детето. Разбира се, често се научаваме да крием своите емоции, страсти, желания, копнежи... Но този тъжен факт не ни прави качествено нови и развити. Щем не щем, детето си стои в нас и блъска с юмручета по загрубялата ни кожа.

Кои са онези "безценни бисерчета", които крепят крехката детска емоционалност, а съответно и нашата крехка психика? Те не са много на брой. Ето някои от тях: Топлината на дома и копнежа по тази топлина. Наличието на могъщи приятели (като родителите). Победите над всекидневните неизвестни! Колко близко звучат тези "бисерчета" до приказката, нали? Като че ли всички я държим в ролята на любим, верен и справедлив приятел, от който търсим съвет. Приказката е жива в нас независимо дали я усещаме, или не. Защото приказката е концентрираното умение да действаш...

А в умението да действаш се заключва самият живот!

Обаче какво е приказката всъщност?

Има думи, за чието съдържание сме сигурни. Толкова делничност влагаме в тях, че ни се вижда невъзможно да сбъркаме в употребата им. Една такава дума е думата "приказка". Но няма много други думи, приютили толкова различни съдържания в себе си. Като своеобразна "дядова ръкавичка" тя обхваща както народните творения, така и чисто авторови приумици. Наричаме "приказка" историята за "Тентелина и вълкът", но също и Оскар-Уайлдовия "себелюбив великан".

"...И така, възникването на приказката не е свързано с производствената база на времето, в което започват да я записват - началото на ХІХ век... Приказката трябва да се сравнява с историческата действителност от праисторията и там трябва да се търсят корените й..." - пише Вл. Проп.

Теорията на Проп е свързана с привлекателната идея, че приказката някога се е случвала. Някога, в зората на човечеството, хората са подлагали децата си на едно религиозно-мистично въвеждане в начините за живот на възрастните. Достигайки определената за встъпване в ритуала възраст, децата са били изпращани в горите. (Тогава това сигурно е било доста по-лесно, защото горите са били навсякъде! А днес...) И ето че вече можем да дадем имена на тези деца: Палечко, Снежанка, Хензел и Гретел, Златка - златното момиче и братчето - еленче. В горите на света децата научавали вярванията и преданията на човешката общност. Разказвали им ги учители-дарители. А магьосниците от рода ги подлагали на истински изпитания, заплашващи съвсем реално живота им. Накрая им бил връчван, запазен специално за всеки от тях, дар - или оръжие, или предмет от бита (също като вълшебните дарове). Което от децата успявало да преодолее изпитанията, получавало ново име. И в не малко от случаите имало право да създаде първото свое семейство. Народната вълшебна приказка се движи в същия ред. В повечето случаи завърналият се след битките вкъщи герой е с ново име или външност. И разбира се, всичко вечно завършва с... "на сватбата три дена пили и се веселили!"

Приказката заживява в момента, в който древният ритуал отмира и оставя ярък спомен във вид на разказ. Значи приказката се е родила, защото верското е изпаднало до битовото, когато сакралният свят се е разтворил в ежедневното развитие на технологиите. И ето че, на равнището на колективното подсъзнавано (по Юнг), между праисторическото дете, което е било принудено на своя глава да изпита ритуала на инициацията, и детето, от исторически познаваните епохи, което се докосва до света на възрастните, се установява много дълбока връзка. От тази теория следва, че идентификацията между всяко едно съвременно дете и Палечко се дължи не само на психологическа, "но и на една много по-дълбока, вкоренена в тъмните пластове на кръвта" (Д. Родари) причина.

Народната вълшебна приказка е съградена от различни тухлички. Проп открива тези тухлички и ги нарича "функции". Според него функциите на народната вълшебна приказка са 31 на брой. Те са много забавни и полезни. Ето някои от тях: 1. Един от членовете на семейството напуска дома (определението е "напускане"). ... 6. Антагонистът се опитва да измами своята жертва, за да има власт над нея (измама, подвеждане). ... 9. За случилата се беда се съобщава, към героя се обръщат с искане, молба, заповед (посредничество, съединителен момент). ... 19. Героят е белязан (белязване, дамгосване). ... 29. На героя се придава нов облик (трансфигурация). ... 30. Врагът бива наказан (наказание). 31. Героят се жени, става цар, печели играта (сватба).

Значи, от такива тухлички е изградена народната вълшебна приказка... Но ако някой мисли, че функциите си стоят само в приказките и за нищо друго не стават, наистина се заблуждава! Достатъчно е да погледнем по-голямата част от днешните фантастични и фентъзи романи. Да се взрем в поредния екшън или трилър от киноафиша. (Надявам се, в следващ разговор, да си поприказваме и за фантазийните театрална- и кино-драматургии!)

А да не говорим за компютърните игри, които са съвсем схематично надраскани функции, без никаква друга билка (а където няма билка, има болка)...

Наистина е прекрасно колко точно се спазва порядъкът на "функциите"! Сходен ред има дори в сатирични предавания като "Шоуто но Слави" и "Господари на ефира". Но дори и информационните предавания са заквасени със същата закваска...

О-о-о, не ми ли вярвате? Веднага ще проверим:

Как протичат "Шоуто на Слави" и "Господари на ефира"? Ето как: 1. Представяне на водещия/водещите. Те са симпатични и на пръв поглед безкомпромисни. Зрителят би желал да се индетифицира с тях. Ами че те са "героите"! 2. Въвеждат ни в антагонистична среда: Лоши политически новини от вестниците (неслучайно журналистите казват, че "Добрата новина е лошата новина!"), непростими грешки от любимия малък екран... Това са "антагонистите"! "Героите" разговарят с "антагонистите" - със самите тях или с шаржираните им портрети. Ето ви я и битката на "героя" с "антагониста"! Накрая "героите" водещи успяват да осмеят "антагониста", а това не значи нищо друго, освен че "героите" печелят битката с "антагониста"!

При "Новини"-те нещата не са много по-различни:

1. Тук "героят" си е самият зрител. 2. Зрителят "герой" си има "дарител" или "помощник" в лицето на журналиста. 3. Въз основа на информацията и трактовката (подадени от "дарителя"-журналист за "антагониста" - събитие или личност от ежедневието) "героят" зрител изгражда адекватните си действия срещу тези събития или личности - "антагонисти". В този смисъл, колкото е по-добра, коректна и точна информацията на журналиста (колкото е по-силен вълшебният дар на дарителя), толкова е по-голяма вероятността за победа (адекватно включване в обкръжаващата го действителност) от страна на зрителя "герой".

Вълшебната народна приказка не ни се дава! Ние може и да си мислим, че отдавна сме я изоставили, но тя не ни изоставя. Разбира се, можем да се докоснем до изкристализиралата й форма, ако прочетем Шарл Перо ("Приказките на мама Гъска"), Братя Грим ("Детски и семейни приказки"), Афанасиев ("Руски народни приказки"), Николай Райнов ("Приказки от цял свят"), Ангел Каралийчев ("Приказки на славянските народи", "Приказки на балканските народи") или сборниците с африкански, индийски, индиански, японски и всякакви други народни вълшебни приказки. Но независимо дали я четем, или не, народната вълшебна приказка е до нас, в нас. Тя упорито покълва като зелено филизче в днешния ни ден, независимо искаме ли го, или не, разбираме ли го, или не...

Да-а-а, такива прекрасни случки имаме с народната вълшебна приказка! Още в самото начало обаче отбелязах, че ние наричаме "приказки" не само дошлите през хилядолетията мъдрости на човешкия род. "Приказки" наричаме и фантазиите на разни писатели, които имат дързостта да нарекат така своите писания. Това не е случайно! Съвременната авторова фантазийна приказка е свързана неотлъчно с по-голямата си сестра - народната вълшебна приказка! И това никак не зависи от похватите, които използва авторът, за да я създаде... Похватите му може и да са най-най-модерни!

Ето защо мисля така:

За пръв създател на съвременната авторова приказка се счита Ханс Кристиан Андерсен. Андерсен се е учил от народните вълшебни приказки, но без желанието да възпява мъдростта и фантазията на народа. Той май е имал едничкото желание да си възвърне спомена за своето детство. Но не единствено това... Той е поискал да си върне самото детство. "Аз в приказката!" е пътят на неговото творчество.

А който иска да си върне детството и успее да го направи, изведнъж се изправя пред онази дълбока връзка с Палечко. Но вече самият той - авторът, се намира в архитипната гора. И това му дава възможност да действа изначално, по съвсем, съвсем нов начин... Да действа - на живот и смърт!

Затова Андерсен успява да създаде приказка от нов тип. В неговите приказки се пръкват романтически герои и абсолютно фантастични, а уж невинно битови реалии. От отпушването на фантазията му се ражда език, способен да говори на децата хем модерно, хем без вдетиняване. "Аз взимам една идея за възрастни и я разказвам на децата. Но винаги съм убеден, че бащата и майката ще чуят приказката и може би ще се поразмислят над нея!" - пише Андерсен в един от дневниците си. Потапянето в детството не разрешава на Андерсен да пише дидактично. Та нима има дете, което обича да му се размахва пръст под носа? Децата трудно вярват в нещо, ако то им е поднесено като нравоучителна притча... Защото усещат желанието на автора на такиви притчи да наложи своя си възглед за живота, своя "способ" за разрешаване на трудните житейски задачи и своите ценности. Децата (поне до пуберитета) са все още с много ясно, живо и ярко запазен усет (шесто чувство, интуиция, отвореност към света) и затова трудно възприемат диктат. Тоест не ти позволяват да ги командваш емоционално и ако ти все пак им се наложиш - страдат! В приказките на Андерсен действителността се приема с необикновена поетичност, фантастичен характер, без да има нужда от нравопоучителното, псевдолекарствено (и горчиво) сиропче.

Същото се получава и при Карло Колоди. Тосканският майстор дава на детето главната роля. При това на детето, каквото наистина е, а не каквото "би трябвало да бъде..."! Писателят променя лицата на много герои от народната вълшебна приказка. По този начин предоставя на по-модерното дете възможност да ги възприеме. А защо не и да им се надсмее? Момичето с тъмносините коси е близка феичка, защото може да живее и в съседната къща. Огнегълтачът е пример за нашенско чудовище...

Андерсен и Колоди са великите освободители на приказката от назиданието, което й е било възлагано още от нейното възникване.

Детето се среща, наравно с възрастния, само в полето на играта. Защото само в полето на играта то може да използва всичките си творчески сили (което го прави равен с възрастния). И също като възрастния детето става създател! Ето защо точно в това поле на творческа игра детето е най-възприемчиво и за новите идеи. Не за добри или лоши идеи, а за всякакви нови идеи! (За съжаление, тази истина отлично я разбират най-вече хората, които правят реклами и компютърни игри...)

Интересно е, че в България съзряването на детската литература като такава е пряко свързано с формите, под които е превеждан Андерсен: "Началото на преводите на Андерсен в България датират от 1881-1883 год., но те по-скоро са инцидентни и не съставляват системна рецепция на датския автор. По това време детската литература е представена предимно от стихчета... Първият бум на Андерсенови преводи е през 30-те години на 20. век, на база на преводните адаптации на Светослав Минков и още някои други, т.е. когато и в България започват да се пишат приказки, повести и има опити за романи за деца. Когато, в самия край на социализма, през 1987 год., по страниците на в. "Пулс" се разгръща последният голям дебат, у нас под "детска литература" вече се разбира предимно "детско-юношески роман". По същото време българският Андерсен вече е романист. Романът му "Двете баронеси" е издаден... Най-новият превод на приказките (2005 год. на Вл. Старирадев) е по-писмовен и близък до написаното от самия Андерсен... Този превод не жали читателя и не гука на дечицата... Но дали именно той не се приближава повече към реалното дете, към това, което то е способно да възприеме и осмисли!" (Вл. Трендафилов).

Всички добри писатели на авторови приказки се доближават, по един или друг начин, до откритията на Андерсен и Колоди. Независимо какви трикове, инструменти или хватчици използват... Разбира се, формата е много важна във всяко фантазийно произведение. Затова от магиите, мистериите и вълшебствата се раждат: "Страноприемницата в Щпеесарт" на Вилфелм Хауф и "Приказките на Серапионовите братя" на Е.Т.А. Хофман, в Германия, вълшебните приказки на Николай Райнов "Български вълшебни приказки" в България, приказките на Морис Метерлинг в Белгия, "Аз събудих фантазията на моя век..." - възкликва Оскар Уалд, за своите приказки, в Англия.

Отново в Англия един математик на име Чарлз Доджън написва приказка, под името Луис Карол. Стивън Хокинг (един от най-големите съвременни астрофизици) смята, че ако се вгледаш добре в "Алиса в огледалния свят", на първи поглед ще откриеш наченки от Айнщайновата теория на относителността, а на втори и от Хокинговата теория за черните дупки...

"Настъпило е време за нови, "чудесийни" приказки, защото съвременното дете търси забавното, мистичното, чудното, добрия ход, музикалния език, романтическото, смешното и трагическото в едно!" - пише Франк Баум. На този принцип са създадени приказките на Ръдиърд Киплинг ("Обикновени истории от хълмовете" и "Истории, както ги разказах", Англия), Карл Санбърг ("Приказки за страната Алабашия", САЩ), Астрид Линдгрен ("Приказки", Швеция), Ерих Кестнер ("Приказки", Германия), Салман Рушди, роден в Бомбай, но живеещ в Англия ("Харун и морето от приказки"), Светослав Минков ("Джуджето Тинтирин", "Цар Безсънко", "Приказки", България), Маргарит Минков ("Приказки", България).

Фантазията и играта като изначални за измислянето на приказки възприемат: Джани Родари ("Приказки по телефона", "Разни приказки за игра", Италия), Доналд Бисет ("Небивалици", "43 небивалици", Англия), Евгениос Тривизас ("Трийсет и три розови рубина", "Китайската кукла", Гърция), Валери Петров ("Пет приказки", България).

"Мисля, че най-щастливо е онова детство - пише Туве Янсон ("Приказки", Финландия, но пише на шведски), - което съдържа едновременно и сигурност, и вълнение... аз се опитах да опиша и едното, и другото... върнах се назад, към онзи отдавнашен свят, в който съществуваше равновесие между вълнението от всекидневното и сигурността на фантастичното."

Всъщност всичко разказано от мен дотук е за тази "сигурност на фантастичното". За "приказната" ни връзка с миналото и как тя ни изпреварва в студеното и страшничко "днес"... Изпреварва ни, за да ни предпази от падане, но и за да ни подаде ръка да станем, когато вече сме се прескундили. Разказах ви за "топлата" връзка на детето, а и за нашата "гореща" връзка на възрастни с измисления, фантазиен свят. За трика на "очудесяване" на света, за да може в бъдещето той да бъде по-поносим, справедлив и ясен. Всичко се заключва във върховното усилие да разбираш, целият да си във връзка, на линия... Да разгадаваш знаците на това, което те заобикаля, и да действаш според това, което си научил!

Правим го непрекъснато...

А щом успяваме, това означава само едно: Ние ходим и дишаме по поникналата, зелена земя на нашата ПРИКАЗКА!

© Весела Фламбурари
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.10.2010, № 10 (131)