Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЕТСКИ СПОМЕНИ

Петър К. Стойков

web

Вярвайте на детските спомени. Каквото и да ви казват: че са детски фантазии, нереални неща и че това не може да бъде и не е било. Каквото и да ви казват, вярвайте.

Когато за пръв път видях морето, бях четири-пет годишен. Направило ми е впечатление. Морето винаги прави впечатление. Видях го съвсем отблизо. Бе гладко, тихо, спокойно. Без никакви вълни. Не мърдаше. Просто една гладка и равна вода, която искаш да погалиш. Мястото между водата и сушата бе една черта и тя не се променяше. Идеално море. Гладко, като ледена пързалка. Красиво. Сякаш спеше.

Вторият път видях морето на същото място. Бе бурно. Пенестите вълни се издигаха и разбиваха на брега. Изглеждаше грозно. Помислих, че нещо не е наред.

- Защо се движи? - разочаровано попитах .

- Морето е такова. Винаги има вълни - отвърнаха мама и тате.

- Няма. Морето е без вълни - по детски се мъчех да ги убедя.

Не успях. След време, като юноша и възрастен, многократно се връщах на тази тема. Опитвах се да убедя родителите си и други хора, че морето, когато го видях за първи път, е било идеално гладко, без вълни.

- Объркал си нещо. Това са детски фантазии. Не е било така. Винаги има вълни. Може да са малки, но ги има. Сам виждаш - отговаряха.

Наистина никога след това не видях морето абсолютно гладко и без вълни. Но винаги вярвах, че го видях такова. И че някога пак ще видя моето детско море.

И това се случи. Бях около четиридесет и една годишен. Мама бе починала отдавна. Баща ми бе стар, с прекаран инсулт и куп болести. Отидохме с него на почивка. Бунгалото, където бяхме, бе на десетина метра от брега. На втория или на третия ден морето утихна. Почти нямаше вълни. Усетих, че ще видя моето детско море. Зачаках. И то дойде.

Събудих се към два-три часа през нощта. Сигурно Бог ме събуди. Видях ярко и разкошно, красиво звездно небе. Може би някои мои детски звезди пак бяха изгрели. Отидох на брега. Моето детско море беше там. Идваше ми да крещя. Да събудя баща ми. Да види. Да събудя всички, целия свят. Да им разкажа. И те да видят. Да знаят, че моят детски спомен е бил истински.

Едвам изчаках сутринта баща ми да се събуди. Разходихме се по брега.

- Видя ли? Детският ми спомен е бил истински - и му показах морето.

- Очевидно е така - усмихна се въпреки болестите си тате.

- А никой не ми вярваше през всичките тези години. И почти бях готов да се съглася, че съм фантазирал. Детските ми спомени са били реални.

Морето остана без вълни и идеално гладко още два дни. Бях щастлив. Може би по-щастлив от времето, когато усетих щастието от любовта за пръв път.

Вярвам в още един мой детски спомен: една моя играчка бе жива. И един ден някоя моя играчка пак ще оживее. Нищо, че възрастните нямат играчки. А аз вече съм възрастен. Но ще имам играчки.

Всеки остава в себе си едно голямо дете. Но зависи каква част от него остава дете. И иска ли като възрастен да играе с играчки. Нали и животът е една голяма игра, която играем до смъртта си. Защо обаче не играем с играчки, а с истински неща?

И отново детският ми спомен изплува. Посрещахме нова година в град Перник, в къщата на баба. Детето там бях само аз. Бях палав, превъзбуден и непослушен. Явно съм се чувствал център на внимание. Тате ме хвана за ръка. Изведе ме от стаята и показа едно малко Дядо Мразче с кош на гърба. Масово ги имаше такива през моето детство, а дори и след това.

- Дядо Мраз е пратил това Дядо Мразче, да види слушаш ли и да му каже дали заслужаваш да ти донесе подарък.

- Татко, виж, мърда - казах.

- Да мърда. Ще слушаш ли вече?

- Ще слушам, ще слушам - отвърнах.

Върнахме се обратно в стаята. Настъпи полунощ.

- Я, да видим Дядо Мраз донесъл ли ти е подаръци - каза татко.

Излязохме на балкона. Заедно с другите подаръци там стоеше и малкото Дядо Мразче.

- Татко, защо не мърда?

- Дядо Мраз го е превърнал в играчка, за да играеш с него - рече татко, макар да не е вярвал ,че играчката е мърдала.

- Татко, мърдаше - казвах след години, като пораснах и си спомняхме тази история.

- Може да е от вятъра. Но най-вероятно е детска фантазия. Обикновено децата на тази възраст много фантазират.

Но аз вярвам, че един ден моето Дядо Мразче ще мръдне и оживее. А защо не и някоя друга играчка от детството ми. Както един ден морето пак бе без вълни. Вярно, след много години... Но пак стана без вълни. Защото вярвах, че наистина е било без вълни и че играчката бе жива.

 

 

© Петър К. Стойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.09.2009, № 9 (118)