Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАВРЪЩАНЕ

Олга Николова

web

В тези редове бих искала да поговоря за българската литература и най-вече за това как тя се възприема „отвън”, не от чужденци - при настоящата оскъдица на преводи едва ли можем да зададем подобен въпрос, но от някой, който е прекарал десетина и повече години в изучаване на чужда литература и се връща към родния език, така да се каже, като за пръв път. При това завръщане, литературният пейзаж открива много чудни гледки, но и много страшни празнини. Признавам, че празнините може и да се дължат на дефектно зрение. Също така, като казвам литературен пейзаж, нямам предвид съвременната българска литература, която, подобно на критиката, изглежда е решила, че вайкането е много важен литературен жанр, един вид спасителен мост между стих/проза и действителност.

Първо, бих искала да обърна внимание на няколко проекта, които ме изпълват с надежда, а именно настоящата редакция на Речник на българския език (12 тома от а-поемка) и на Етимологичен речник на българския език (7 тома от А-терясвам). Както отбелязват редакторите на тълковния речник, завършеният проект ще предостави „събрано словното богатство [на езика] в достатъчна пълнота”, както и „научна база за изработване на различни видове речници” - а те са от жизнено значение за всички, интересуващи се от литература. По мой личен опит, в България няма традиция, нито културен навик да се ползват речници. Моето поколение в часовете по български и литература не ползваше речници. Поколението след мен също. Когато питам някого например: „знаеш ли как точно се нарича кръга от въже на бесило, който се слага около шията?” - разбира се, отговорът най-често е „не”. Но когато кажа „клуп”, взето от един достъпен, но не дотам добър и точен тълковен речник (ред. Андрейчин и др.), събеседникът ми отвръща с учудване и недоверие. Предвид многото случаи, в които въпросният речник ме е карал да вдигна вежди, поради непълнота, неяснота, тавтология и т.н., аз също имам милиграм съмнение. Ако същото се случи на английски и се позова на Оксфордския речник, или на френски с Ларус, на англичанина и французина не им и минава през главата да си помислят, че ако не са чували някоя дума, то тя не съществува, нито, че речникът може и да лъже. Не твърдя, че всичко с тези два престижни речника е наред. И двата се продават като книги или като абонамент за фантастични суми, непосилни за джоба на обикновения човек. Би трябвало да са безплатни, тоест платени с данъци от народа и за народа, но поне са имали на разположение достатъчно време (повече от столетие) и достатъчно средства, за да предоставят истински постижения на езикознанието. Добрият речник, бидейки плод на усилията на екип от специалисти и създаден на основата на реални литературни паметници и езикови изследвания, не би трябвало да лъже.

За ползата от речниците мога да се позова на собствения си опит. Несъмнено за много хора няма нужда да обясняваме защо речниците са полезни, но темата, струва ми се, заслужава внимание. Преди време нададох вой публично с един кратък текст върху новите издания на българската литературна класика. По-специално имах предвид сборника с народни песни на братя Миладинови и един сборник с „притчи” на П. Р. Славейков. Сега мога да добавя и куп други произведения от 19-ти век, че и по-късно, които се издават без никакви помагала за съвременните читатели. На съвременните читатели им трябват ползваеми издания, а тези, които най-често и най-лесно се намират по щандовете трудно биха влезли в подобна категория. Факт е, че българският език е претърпял огромни правописни, лексикални и дори граматични промени в последния век и половина. Целта на това, което бих нарекла „ползваеми” издания, не е да „преведат” и присвоят текста за съвременния читател, спестявайки му труда да дешифрира поостарелия изказ - целта е този читател да може да придобие чувство, усет, познание за метаморфозите на собствения му роден език, езика, на който той се кара, обича, превъзнася, възмущава и т.н. Целта е също така хубава и уместна лексика да се държи в обращение. Ежедневният език има склонността да се свива до няколко хиляди най-употребявани думи. Литературата обновява ежедневния език, държи го в движение, придава му прецизност, дълбочина, красота, като го дърпа към по-голяма разнообразност. Освен това, познаването на конкретни думи означава познаване на действителността. Как изглежда „палешникът” и за какво служи? Защо огънят е „син” в старите песни? Как се нарича трапчинка в скала, където се събира дъждовна вода? Защо южнякът, южният вятър, се свързва с бури и лошо време?

Обвързаността на езика и литературата и огромното им влияние върху възприятията, върху нагласата към света са били ясни на българските поети през целия 19-ти век и началото на 20-ти. Затова ги наричаме възрожденци или просвещенци. У тях намираме грижа за културата като цяло, а тя обхваща обществено устройство, както и тъй наречените обичаи и народна словесност. След това започва подмяната на понятия, известна като комунизъм (литературата трябвало да възпитава в криворазбрани идеали), а сега плуваме в къде явен, къде прикрит комерсиализъм - тук включвам онези писатели, литературоведи и академици, които се занимават предимно със себе си и нямат съзнание за процесите, в които и без да искат, участват, докато защитават някакъв индивидуализъм, кариеризъм или друг вид късогледство, най-често внос от Запад. Разбира се, има изключения, а внасянето на тенденции не е лошо само по себе си - европейският ренесанс е ярък пример. Но да се върнем към родната реч. Напорът, който са осъществили българските възрожденци, е достоен за възхищение и има на какво да ни научи. Може би днес се нуждаем от подобен, за да създадем основа, способна да послужи на поколения напред. Пълните речници и онези, които, надявам се, ще ги последват в по-кратки или по-преносими и лесни за ползване издания, е първа стъпка. Редактирането и преиздаването на класическата ни литература също. И като човек с преводачески и поетически амбиции, който гледа на българската литература като на част от световната литература, както и на конкретни европейски традиции, бих искала да дам израз на още няколко важни според мен идеи.

Едно от чудните открития на това завръщане, както може би е вече явно, бе за мен тъй-нареченият български фолклор. Първият сборник, който ми попадна, бе Славейковата „Книга на песните”, изданието от 1941 г. Все още не съм виждала по-късните издания. Но нека читателят обърне внимание на заглавието, избрано от Славейков: „Книга на песните”, като фраза, не предполага личен проект. Няма значение по какъв начин подобен сборник се вписва в модернистките начинания на поета. Подобни питания само отвличат вниманието от истинската стойност на книгата и това, което тя предполага като стойностно в литературата. Често стихотворенията по образци от „народното творчество” при поети като Славейков и Яворов се приемат като последен отблясък на минала (от тяхна гледна точка) епоха, като израз на един вид носталгия. И обсъждаме какво се променя в прехода от анонимно или общо към лично творчество. Но според мен има нещо друго, много по-важно тук: идеята, че народната песен е основа на българската литература, солидна основа, регистрираща високи литературни постижения, технически умения, похвати, образност, знание, начална точка един вид. Славейков се е опитал да направи (но не е успял да доведе докрай, умирайки преждевременно) това, което до голяма степен Овидий е направил за римската литература с „Метаморфози”. Гърците имат „Одисея” и „Илиада”, египтяните „Книга на мъртвите”, китайците „Книга на одите”. Англичаните по подобен начин възприемат Чосър и Шекспир, като „извор”, както не без право се казва в клишето на български. Ние трябва да имаме „Книга на песните”. Преди няколко десетилетия Никола Георгиев все още се бореше против предразсъдъците спрямо народната песен като нещо примитивно, наивно и недоизпипано. Нещата изглеждат малко по-различно днес. Има интерес към преиздаването на събраните народните песни и май няма нужда да спорим дали те са наивни, или не (виж раздела фолклор на LiterNet). Но в учебната програма влизат само няколко песни, и то в часовете по музика, и българите не изглежда да тачат особено поетичното богатство, на което седят, чешейки си носовете, от столетие насам - най-вероятно от незнание, защото от немалкия брой сборници и записи, никой, доколкото ми е известно, никой поет със сигурност, не се е заел да отсее най-хубавото (това е била една от целите на Славейков), нито да му прибави бележки и глоси, за да стане то разбираемо. Нито имаме писатели, които да напътят обикновения читател, разказвайки за собствените си впечатления, ентусиазми, тълкувания. А всеки, който е попрочел някои от тези сборници, знае, че те по нищо не отстъпват на най-доброто, създадено където и да било по света, и това не е преувеличение и го казвам от позицията на литературовед, изчел класиката на немалко народи. И нека носиите, хората и ръчениците да оставим настрана. Твърде много те се ползват днес историко-туристически. Ако ви се тропа с чехли, тропайте. Музиката и езикът не губят давност, така както костюмите и ритуалните съчетани движения на крайници, или поне не те са в обхвата на моя поглед.

Наблягам тук, че като говоря за „извор” и „основа”, явно не ползвам хронологията за критерий. Хронологията често върши мечешка услуга на литературата. За сметка на чувството за ред и развитие, тя измества най-важните критерии и въпроси - чисто литературните. Например какво е силабичен стих и как се разказва легенда? Или най-важното - кое е най-доброто, създадено досега в дадена форма и жанр? Обикновеният читател може да пожелае да научи малко или много как да описва нещата, които възприема и разпознава в един момент от самосебе си, давайки си шанс да разбере повече и да изпита по-дълбоко удоволствие. Поетът, от друга страна, не пише във вакуум и както винаря, трябва да познава лозите, сезоните и процеса на обработка. „Тежко, тежко! Вино дайте!” и внезапно всичко най-хубаво ще започне да ни се случва.

 

 

© Олга Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.06.2011, № 6 (139)