ЗАЩО НИ Е ЛИТЕРАТУРАТА?

Олга Николова

web

Аргумент: откакто зацикли в тавтологии, литературната теория се е заела предимно във възпитаването на папагали и в обезценяването на литературата.

Препоръката, която се дава на студентите докторанти по литература в САЩ, е да изнамерят една обща теоретична рамка, в която да поместят няколко глави с анализ на текстове. Във Франция се набляга на теоретизирането. Една солидна теоретична арматура, която претендира да обясни дадени текстови феномени - и хоп, ето ви докторска дисертация! Поръсете с псевдонаучни фразеологизми, прибавете обилно количество библиография, и дисертът дисертация е готов за сервиране. Разбира се, поднася се студен.

И в двата случая става дума за някои от последствията на литературната теория. Във Франция, въпреки че в началото литературната теория среща огромна трудност да пробие в университетските среди, сега се е наложила идеята, че докторът на хуманитарните науки трябва преди всичко да бъде способен да теоретизира, тоест да изнася в абстракции конкретни проблеми и да измисля термини, които могат да се пласират на хуманитарния пазар. В САЩ, където литературната теория бива асимилирана от Новата критика, която от своя страна в началото на века се опитва да "демократизира" обучението по английска литература и в последствие го превръща в ефективна университетска индустрия за себевъзпроизводство, литературната теория, внос от Европа, се раздробява на даден брой понятия, един вид инструментариум на анализа на текстове (американците винаги са били по-практични като народ), който е вече възприет като задължителна университетска подготовка. С други думи, във всеки университет програмите за хуманитарни науки вече имат семинар по литературна теория, почти винаги задължителен, където студентите биват тренирани във възпроизводството на "четения" на литературни текстове. Тези "четения" представляват много далечно ехо на първите анализи, предложени от литературни теоретици като Башлар, Барт, Дерида и т.н., в опростен вид са и са лишени, разбира се, от първоначалния си стимул. Имитациите на подобни "четения" не се бунтуват срещу някакъв остарял или неадекватен тертип на мислене; дори обратното, те се опитват да се вместят в тертипа, и като плочките на паркет, колкото по-гладко, толкова по-добре. Ако като докторант съумеете да смените цвета на паркета - например направите го зелен (еко-критика) или постколониално кафяв или в друг цвят, който да може да привлече окото на потребителя-професор, отговорен за закупуването на нови кадри, кариерата ви е осигурена. Преувеличавам, естествено, но и от карикатурите има полза.

Та докъде ни докара литературната теория? До под крушата. И казвам това като любител на теорията, поне в оригиналните й, основополагащи текстове.

Може да ви се струва странно някой да пише против теорията, когато тази битка, за и против, вече се губи в далечното минало. Не го ли решихме този проблем?

Но литературната теория се е превърнала в рогово образувание, далеч не толкова привлекателно, колкото ноктите на Жил Дельоз. По-скоро вече става дума за рога, с които се бележи принадлежността към особен род - академични труженици, учени на литературата (иска ми се да кажа "псевдо-учени", но това е друга тема: доколко литературата подлежи на научно изследване, когато тъй нареченият учен не може да съчини дори и едно четиристишие и зает в "изследването" на противоречията в един стих на, да кажем, Яворов или Уолт Уитман, не може да посочи нито произхода на формата на стиха, нито обусловеността на речника му, нито да се ангажира наистина с мисълта и чувството, сформирали изказа). И най-важното, с тези рога територията бива отбранявана стръвно от набезите на всякакви други дилетанти, читатели, писатели, любители, студенти и пр. И литературният дух се задъхва, докато всички вкупом плачем, че "все по-малко хора четат". В един друг контекст, Адорно говори за "интелектуална астма" (виж по-долу).

Преди пет-шест години мой преподавател отбеляза, повдигайки заговорнически вежда, че литературната теория - ставаше дума най-вече за нашумелия постколониализъм, когато всички университети в САЩ търсеха да назначат по един емблематичен представител на този вид критика - отвлича вниманието от самата литература и го съсредоточава върху незначителни, спрямо самата литература, проблеми. Защитникът на постколониалната критика тук би скокнал с възмущение, тази изящна маска на безразличието и егоизма по думите на Жак Превер: Как? Нима е без значение да изследваме идеологическите прийоми на колонизацията и съучастието на литературата в политическото разграфяване на света и т.н., и т.н.?

Такъв възмутен въпрос не изисква отговор, не и от морализаторската позиция, от която е поставен. Но ясно е, че става дума не само за етикети, а и за етика. И постколониализмът, както в по-голямата си част цялата литературна теория от последните двадесет-тридесет години, се е заел предимно с истеричното разпространение на виновности, предимно у собствените си съмишленици. Самите студенти с готовност заемат позата на възмущение, така удобна, тъй като прикрива вината зад фалшив стремеж към справедливост, и така позната, тъй като е най-предлаганата медийна стока в "развития свят" в момента, и без много мъка възпроизвеждат поредното есе върху позицията на неоправданите в някоя далечна част на нереалния свят. Полза за истински неоправданите няма. Нито студентите научават нещо същинско, я за литературата, я за политиката. И действителният етичен проблем - този, който стои в основата на всяка етика, - проблемът на добре свършената работа, а имитацията, лишена от мисловност, не спада към добре свършената работа, бива изтикан извън полезрението.

Но може би слабостта на университетите винаги е била центростремителната сила на подражанието. И всеки професор иска да види себе си у своите ученици и така до под крушата. Но ситуацията в университетите в момента, освен всичко друго, създава противоречиво отношение към литературата. От една страна, сме натоварили литературата със създаването на гражданско съзнание, способно да анализира социални, политически и философски проблеми, и сме решили да се конкурираме с другите дисциплини, които директно се занимават с подобни анализи, но в същото време твърдо отричаме чисто естетическата стойност на литературата, тоест това, в което тя е най-силна и именно чрез което, ако може въобще, тя възпитава. И издъхваме под този двоен натиск: да отричаме, от една страна, чистите словесни умения, свързани с удоволствието, и да пренебрегваме възпитанието на сетивата; и от друга страна, да доказваме, че литературата е важна, дори и лишена от главната си добродетел (онова, което прави добро) - естетическата наслада.

Под естетическа наслада нямам предвид пасивното съзерцание на уникални предмети, които се продават за милиони долари и висят в музеи или се показват по телевизията.

Нямам предвид и естетското снизхождение на подобни, макар и чаровни, изказвания: "Трябва да отделим от тези стихотворци Франсоа Вийон, автор на "Завещанието на Франсоа Вийон", лош поданик и истински поет, който запазва през целия си хаотичен живот бодростта на своя дух, и който остава един от най-големите ни лирици, благодарение на силата на своите чувства и неповторимостта на своя стил" (учебник по френски език и литература от 1921 г.). Подобно обяснение на значимостта на един поет ни се струва вече неприемливо и остаряло. Защо?

Самата литературна теория в началото си реагира срещу този консервативен естетизъм при старата критика. Но в асимилирането на теорията като практика на анализа, която може да се преподава, може би сме забравили, че писането при Дерида е естетическо занимание, един вид игра (игра!), или че Барт в последните си преподавателски изяви явно се отказва от установените методи и поставя фантазията, желанието и удоволствието в основата на литературно-философските си размисли.

А защо съставителите на учебника по френски ни се струват консервативни и остаряли? Веднага изникват готови мисли:

Защото Фуко вече ни е научил, че авторът е мъртъв и да говорим за бодростта на духа му е в най-добрия случай метафора, прийом за създаването на "гении", велики автори, канон. Макар че при Вийон, както и при Катул, бодрост на духа може да означава ритмично създаване на мисъл и широк спектър на чувства, не лишени от познавателна стойност, особено за онзи читател, който ще рече сам да напише нещо. Оттук нататък не е нужно дори да четем текста, достатъчно е да се занимаем с позицията му в канона и да докажем, че канонът е пренебрегнал много други автори, които също не ни се налага да четем.

Защото "силата на чувствата" не е нещо, което може да бъде демонстрирано, доказано и съответно да се преподава в университета, да не говорим, че не се допуска в каквито и да било научни изследвания. Тук също имаме разрешение да не четем текста, а само да потърсим в него потвърждение на очевидни доказуеми идеи: например, да установим, че жените са неоправдани по времето на Вийон и това се вижда в поезията му.

Защото идеята за неповторимост на стила може да бъде разбита с един интертекстуален анализ. Тук, разбира се, можем да пренебрегнем текста в полза на гоненето на заемки.

И прочие.

И от всичките докторски дисертации върху Вийон колцина са научили нещо, и колцина са научили нещо за самата поезия?

В умъртвяването на автора и в де-уникализирането на стиловете, изхвърляме и самите критерии за добър стих, за добра поезия, твърдейки после, че такива няма. Което не ще отрече, че гореспоменатите съставители на учебника се стремят предимно да възпитават патриотична гордост, а не познания по литература.

И преди да ви омръзне да четете, понеже така или иначе казах каквото ми се искаше да кажа, помествам тук определението на Адорно за "интелектуална астма", напомняйки, че думата "естетика" етимологически не се свързва с идеи за красиво и грозно, а идва от старогръцката дума за възприятие.

Адорно може и да се лъже. Преценете.

Intellectus sacrificium intellectus. - Презумпцията, че мисълта печели от упадъка на чувствата, или дори, че подобен упадък не й се отразява, е сама по себе си признак на общия процес на затъпяване. Разделението на труда си отмъщава на човека, колкото и да ускорява задачите, които изисква от него. Човешките способности, които са се развили във взаимна зависимост, атрофират когато биват разделени. ...

И не е ли и най-простото възприятие формирано от страх от възприеманото, или от желание, насочено към него? Вярно е, че наред с превръщането на света в обективен сбор от предмети, в обективния си смисъл познанието постепенно се е откъснало от импулсите, които са в неговата основа; вярно е също така, че познанието се разпада, когато стремежът към обективност не успява да преодолее напора на желанието. Но ако мисълта, избягвайки напора на породилите я импулси, не успее едновременно да ги запази и преодолее, то познанието става невъзможно, и мисълта, която убива пораждащото я желание, ще бъде на свой ред убита в отмъщението на глупостта. Сложили сме табу върху паметта, считайки я за непредвидима, ирационална и ненадеждна. В резултат, интелектуалната астма, която кулминира в унищожаването на историчното съзнание, води директно до омаловажаване на синтетичната аперцепция, която според Кант е неотделима от "пресъздаването във въображението", от спомена. Единствено фантазията, днес заточена в царството на несъзнатото, и отхвърлена като част от познанието, понеже се счита за детинщина, лишена от разум - единствено фантазията може да установи онази свързаност между нещата, която е неотменимият извор на всяка разумна преценка. Ако изгоним фантазията, разумната преценка, истинският акт на познанието също бива прогонен. Но кастрирането на възприятията, което се осъществява от контролиращ съд и което отрича предварителната роля на всякакво желание, принуждава мисълта да влезе в затворен кръг и да повтаря безпомощно само онова, което е вече познато. Когато нищо ново не се отваря за сетивата, разумът бива жертван. ...

Когато и последната следа на чувствата изчезне, от мисълта не остава нищо друго, освен абсолютна тавтология. Напълно чистият разум при онези, които са успели да се освободят от способността "да възприемат във въображението си един предмет, дори в неговото отсъствие", съвпада с пълната несъзнатост, със слабо-умие в най-буквалния смисъл, тъй като познанието е невярно, когато се измерва спрямо екстравагантния идеал на частица информация, освободена от всякакви категории, и остава вярно само в случаите, където критериите за истина и лъжа не могат да бъдат приложени. Че тези тенденции са в напреднал стадий може да се види навсякъде в дейността на науката, която скоро ще впрегне под своя ярем и последните останки - незащитими развалини - на света (Минима Моралия, фрагмент 79).

© Олга Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2009, № 8 (117)