НА ПРАГА

Олга Николова

web

1.

Ако древните бяха създали бог на повторението, той щеше да бъде демоничен бог. Щеше да носи не нова реколта, а още от същата, но вкисната и прогнила. Щеше да кара събитията да зациклят, зарът да се върти, докато не спре на чорчик, за да го хвърли съдбата пак. Този бог щеше да олицетворява злощастната вкостенелост на предвидимото, да кара хората да се повтарят, докато това, което обичат, не им омръзне, и това, което ненавиждат, не се превърне в изтезание.

Този бог, враг на прозрението, щеше да превръща ежедневието в тегоба. Щеше да приспива ума, да вцепенява сърцето, да преобразява всеки крайник в бездушен израстък, възпроизвеждащ движенията на тяло марионетка. Всички пътища - сведени до един, всички приключения - предвидени в маршрути, утъпкани, предначертани отново и отново, както ден следва нощ и нощ следва ден и зима идва след есен.

Този бог, рушител на чувствата и знанието, самата инертност на света, щеше да прошепва „сигурна ли си?” на идеята, появила се неочаквано. Щеше да изисква „целесъобразни” химни и „ефикасни” ритуали, да търси преки пътеки там, където очите още не са обхванали пейзажа, тоест в удоволствията и умотворението също - понеже... „кой знае дали си струва”.

Но древните, примитивни в сравнение с нашите, магистрали и електронни калкулатори и безбройните машинарийки за поддържане на съзнанието в сомнолентно полузабвение, са боготворели само начала или движещи сили. Сред боговете им няма въплъщение на инерността. Дори богът Сън е онзи, който поражда фантазии. Дори Смъртта...

Три седмици валя дъжд, ситни, роси, сипа се като из ведро, пада като кибритени клечки. Три седмици духаха ветрове, ту от север, ту от запад. Нощта беше светла, после потъмня, стана черна и пак се проясни. Изгряха звезди, някои паднаха, други засияха зад разкъсани облаци. Дюлята цъфна, цветовете й увяхнаха, клоните се разлистиха. Сливата върза плод. Синигерите напуснаха гнездото. Жеравите се върнаха по брега на вадите.

Дните изтичат.

Луната пълнее и тънее.

От време на време човек се спира, поразен от яркостта ѝ, оглежда се, чува славей или лай сред нощни очертания.

От време на време я вижда случайно, тънък сърп над покрив някъде, и си казва, брей, днес е изгряла рано.

И от време на време, поглежда прозореца, преди да заспи, и си казва, нощта е тъмна, май няма луна.

Но иначе общо взето луната "танцува фазите си нощем" в забрава. Или поне такъв е моят случай.

Има две константи в този ритъм на помнене и забрава: това, че ще остареем, и това, че в един момент няма да ни има. Нямането ни от този свят е трудно да си го представим, защото, доколкото си представяме нещо, ни има, но се сещам за една песен, в която девойка, на път да умре, както й е предсказала самодива на извора, повелява на майка си:

Пойди да ми викаш
мойте верни дружки,
они да ми видат
и яс да й видам;
они да ми простат,
и яс да ги простам,
и да им наръчам,
[сега идва изненадата]
язе ка ке умрам,
гробот да ми прават
сос девет вратици,
[читателят с право се пита защо девет вратици:]
ветар ка ке духне,
мухла да разнесе.

Завършекът на тази песен (n. 8 от сборника на Миладинови) изненадва както малко песни и стихотворения умеят. Всичко протича в рамките на предвидимото до последните пет реда: един ден няма да ме има, ще има вятър и мухъл.

Сред хората, които познавам, мнозина се безпокоят за различни неща, когато мислят за смъртта си - какво ли е там отвъд, кой ще гледа кучето, колко ще струва ковчегът, кой ще издържи четиридесет дни без телевизия и т.н. - но досега не бях чувала някой да се притеснява дали гробницата му ще бъде достатъчно проветрива, за да не мирише трупът на мухъл. Освен това, несъмнено става дума за суха плесен, която вятърът разнася сред ослепителен слънчев пек (Аман от дъжд.) някъде сред убягващата плоскост на степите.

В друга наша песен майка кори сина си Станковик Дуко:

Болен лежиш за девет години,
си искинал до девет постели,
по постели до девет перници,
из коските трева изникнало,
из тревата люти змии лазат,
с очи гледаш, со ръце не факяш!

(п. 57)

Перници означава възглавници (перница неверница), а коски, разбира се, са кости: от толкова лежане тревата е проникнала и змии са пролазили измежду костите там, където преди е имало тяло. При нормално разлагане това предполага, че е останал само скелет и усое.

Всички болести, свързани със самовили и други свръхестествени сили, отнемат поне девет години. Предвид че засадата на Троя се точи десет години, може би тази продължителност не е необичайна. Времето е разтегливо. Преувеличението е израз на досадата - дори и да не отразява истинско летоброене, а в такива моменти кой се интересува от точен брой минути, часове, години, то предава чувството, съпроводило протяжността на дадено събитие. Не съм го виждал от памтивека, или

Дявол да го вземе,
цяла вечност
съм запънат на ръба на пропастта.

(„Елегичен оптимизъм”, Константин Павлов)

Именно досадата на десетте години на троянската война въвежда събитията в трагедията „Агамемнон” на Есхил. Ще си позволя да цитирам тук мой превод на английския превод (доста свободен) на Тед Хюз, а не българския, който съществува. Както по-голямата част от преводите на антична литература на български, най-вече публикуваните през 70-те и 80-те, текстът за мен не работи. Ако преводачът използва фрази като „А ето, днес очаквам знаци факелни” или „че няма вече прежното им щастие”, то на мен като читател ми става ясно, че преводът ще говори на несъществуващ език, стъкмен нарочно, за да звучи литературно, и спуснат между читателя и древния текст като непрогледно перде от превземки и литературни клишета. С други думи, преводът е плачевен и вреден, дори морално пошъл.¹

Има два етически принципа на литературния изказ, които ми се струват и винаги са ми се стрували важни. Единият е формулиран от Езра Паунд така: употребявай само фрази или изрази, които някой, в някаква ситуация, би могъл да каже. Тоест, писателят поддържа връзката между литературния и ежедневния език жива, дори ако приемем, че именно литературният език държи ежедневния във форма и може да си позволи различни степени на стъкменост, изящност, простота и пр. Вторият е най-просто казан от Гъртруд Стайн някъде из „Автобиографията на Алис Б. Токлас” - всичко, което пиша, е буквално истина. Човек може да усети, когато един автор заговорва за неща, които не разбира съвсем, или когато използва думи, просто защото тези думи други ги използват, или думи, чието значение убягва на намерението и мисълта. Читателят усеща фалшивата нотка. Идеята на Гюстав Флобер за „le mot juste” (по-късно у Ролан Барт “la note juste”) е вариация на същия принцип или същото изискване към автора, както и към преводача, - да бъде искрен. За отношението между искреността и художествената измислица, читателят да си поблъска главата сам, а сега, как започваше „Агамемнон”?

Със стражаря, който вече цяла година кисне на покрива и чака знак, че Троя е паднала:

О, богове!
Откога ме гледате на тая кула
По цяла нощ, нощ след нощ, дванайсет месеца,
Тринайсет луни - вързан
Като куче на тоя покрив.
Нагледах се на мрак.
Втръсна ми от съзвездия -
Този парад от небесни величия,
Дето всяка вечер отлага,
Наново, края на моето чакане,
Протяжно като изтезание.
И луната - идва и си отива,
Уморена, сякаш на смъртен одър,
Вперила поглед в морето,
Което, и то, обикаля като затворник
Напред, назад, напред, назад,
Прилив и отлив.
Омръзна ми от това небе, връз тъмнина.
Ще се яви ли светлината? Моля се и чакам
Да запалят фара и огънят
От връх на връх да пропътува -
Сигнал, че победата е наша.
Победата, след десет години!
За тая една дума се моли Клитемнестра.
Кралица Клитемнестра, която носи
Мъжко сърце в женско тяло,
Мъжка стоманена воля
В тънка снага за ножница.
Клитемнестра, кралица на страха.
Ставам, прогизнал от роса,
Болките си да размърдам.
Лягам, вкочанен.
Не сънувам. Сън не ме лови. Страх
Като буца, ей тука, ми засяда.
Тука над корема - ми тежи.
И да пея не мога, да се разсея.
Река ли, се разплаквам
За доброто старо време,
Когато Агамемнон беше тук.
Всичко залиня в двореца -
правда, ред, покой, великолепие...
О, богове, няма ли край?
Нека огненият знак огрее хоризонта,
да свърши моето мъчение.

Ха! Какво е това - искра ли?
Точицата там, преди я нямаше.
Там долу на ръба. Точно на мястото.
И расте. Огън! Фарът!
Бързо, викайте кралица.
Троя падна, фарът светна!

В този монолог драматичните ефекти са малко или много явни. За сравнение, чувствата от другия край на спектъра често са по-трудни и изискват по-фина изработка и макар че една от главните функции на литературата е да ни напомня как се живее така, че животът да си струва, поезията на радостта е по-рядко явление. В тази песен (от сборника на Славейков „Книга на песните”) случаен пътник или овчар се спира на брега на реката, изненадан:

Ветеротъ вее, Вардаръ лелее!
На край на село, Вардаръ на бреготъ,
ми се собрали малите моми -
песна ми пеятъ, хоро играятъ.
Отъ песни гласи - танки ветрове.
Ветеротъ вее, Вардаръ лелее.

Ето как един ред (предпоследният) прави шедьовър.

Въздълъг монолог на досадата и съвсем кратък израз на внезапна радост - съвсем като на живо.

И песента разсейва нашата смъртност както тънки ветрове семена напролет. Били те спори на плесен.

2.

След мухъла в проветривата гробница (също наричана костилница) и омразната тегота на бавното време, да се върнем към другия очевиден атрибут на човешката природа - стареенето.

Бидейки по средата на жизнения си път, аз естествено си задавам въпроса дали стареенето ме притеснява. Вярвайки, че красотата е присъща на интелекта, който прозира в движенията на тялото, а не на тялото само, аз естествено се притеснявам не за физическото остаряване, а за умственото, за закостеняването на ума.

Закостенявам, вкостенявам се означава ставам като кост, втърдявам се, вкаменявам се или дори вцепенявам се (ставам като цепеница), с други думи връщам се от органична към неорганична природа. Подчертавам "връщам се" - човекът има повече общо с минералите, отколкото мнозина предполагат. Което, пак ще се отклоня за момент, придава съвсем друг смисъл на известното стихотворение на Карлос Друмонд де Андраде, великолепно преведено от Елизабет Бишъп на английски, за камъка по средата на пътя. Предвид свръхпростия език, разбираем дори за начинаещи, ето го в превода на Бишъп:

In the Middle of the Road

In the middle of the road there was a stone
there was a stone in the middle of the road
there was a stone
in the middle of the road there was a stone.

Never should I forget this event
in the life of my fatigued retinas.
Never should I forget that in the middle of the road
there was a stone
there was a stone in the middle of the road
in the middle of the road there was a stone.

По случайно стечение на обстоятелствата моите въпроси за стареенето и закостеняването започнаха преди няколко години с документален филм за Андраде, "О Amor natural", където възрастни хора четат еротичните стихове на Андраде и се топят в усмивки като ледени висулки в топъл зимен ден. Но не това ме впечатли тогава, а една стара жена, приятелка на поета, която разказваше някаква история, седнала на сгъваем стол на тераса, в бедно предградие на Рио де Жанейро, обляна в слънце и с лице летопис на радости и обещание за песен. Колко беше различна!

Старците имат лошо име в литературата и са прицел на презрението на младите, особено на младите влюбени, както в Песен 5. на Катул:

Не ги слушай, Лесбия. Старите дръвници
нека си говорят: хулите им пет пари не струват.
Ела насам, нека да се любим, да се нарадваме
на времето, което ни остава,
че само слънцето залязва и изгрява пак,
а нашия живот, веднъж угаснал, ще последва вечен мрак.
Дай ми хиляда целувки, и още сто след тях,
и после още хиляда, и още сто и хиляда и сто,
докато с целувки безброй, мила, сметалото
така да разклатим, че нито аз и ти, нито някой
завистник ще поиска сметка да ни държи.

(превод на автора)

В "Сордело" на Робърт Браунинг старците, изстискали сока на презрелия плод на омразата, го поглъщат като самоток вино, затворили очи, поклащайки се напред-назад, усещайки с перверзна наслада как сокът, тихо и бавно, покапва по съсухрените кухини, където преди са се намирали сърцата им.

Старците обаче са образ не толкова на самото стареене, на потока на времето и разпадането на материята, колкото на загубата на живец, скъсването на жилката, свързваща ни с онова, каквото и да е, което ни кара да избухваме в смях или да избухваме, както би казал Джойс, в песен. Как се поддържа този живец, присъщ на влюбените и противен на старите дърдорковци?

Човек може да се научи да различава закостенели идеи от живи идеи и кухи думи от смислени думи, стига поне веднъж честно и откровено да се запита дали знае наистина какво мисли и дали знае наистина какво казва, а тези два вида знание са като двете лица на Янус.

Но от век-два насам дискурсът, който ни заобикаля, така се е изпразнил от съдържание и така се е банализирал, че е лесно, като работниците в завода с шума на машините, да престанем да забелязваме как дрънчи. И е лесно да не забелязваме как това дрънчене измества истинските модулации на ежедневието, а ние, сякаш брънки, се превръщаме в резонантна мембрана, която ечи и бръщолеви някъде из владенията на Мълвата. В цялата тази дандания да чуе човек собствените си мисли и да отдели нужното време да опознае думите достатъчно, за да владее, поне донякъде, смисъла, който влага в тях, е постижение.

Мнозина несъмнено вярват, че говорейки ежедневно на родния си език, те го познават достатъчно. И в това има зрънце истина - познават го достатъчно, за да се справят с дадени ситуации, но това не предполага съзнание за процесите, в които участват, и не предполага съзнание за средата, в която се намират, нито, бидейки в „средата”, за „сферата” им на действие. Казвам „сфера”, защото, както читателите са забелязали, дори и несъзнателно, и както Леонардо илюстрира в онази всеизвестна рисунка, движенията на всички наши крайници описват полусфери.

Думите се изпразват от съдържание, когато не знаем вече какво точно обозначават. Пълнотата им се състои във връзката с неща, чувства, факти, движения на крайници, фази на луната.

Една идея се превръща в неорганична вкаменелост, когато се препредава без съпровождащата я мисъл, приведена до минимум, лишена от съзнанието за това, какво предполага и с какво върви ръка за ръка, тоест, лишена от валентност и онова неуловимо качество, което разделя органичната материя от неограничната.

Или както казва Итало Калвино в „Лекота” („Американски лекции”, пр. Нева Мичева): „Понякога ме обземаше чувството, че светът се вкаменява - бавно вцепенение, което у определени хора и места е стигнало до повече или по-малко напреднал стадий, но няма да пощади нито едно от проявленията на живота. Сякаш никой не можеше да се измъкне от безжалостния поглед на Медуза.”

И пак там, след два-три параграфа:

„Душевна деликатност е необходима, за да бъдеш Персей.”

БЕЛЕЖКИ

1. Коментарите, на които съм попадала досега, винаги доста свенливо цитират преводите на Ничев и Батаклиев, с един вид реверанс към - според мен - незаслужения им статут на авторитетни преводачи. Но всъщност и преводът на Ничев на Есхил, и този на Батаклиев на Овидий са педантично бездарни и толкова тромави, че читателят, взел книгата с идеята, че ще наблюдава литературна акробатика и красота, я захвърля отвратен и ако няма достъп до друг език или друг превод, решава, че не разбира защо толкова ги хвалят тези древни автори... Ето като пример въпросният монолог в превод на Ничев:

СТРАЖ

Аз моля боговете за спасение -
година вече съм на пост! На покрива
на този дом Атреев като пес лежа
и гледам тия нощни звездни сборища.
И знам звездите, светлите властители,
които носят пек и мраз на смъртните,
научих им и залезът, и изгревът.
А ето, днес очаквам знаци факелни,
сияен плам, с победното вестие,
че в плен е Троя. С вярващо, мъжествено
сърце ми повелява тъй царицата.
Откакто лягам върху оросеното
легло, което не спохождат сънища,
ни сладък сън - страхът е с мене винаги,
че може да затвори сън очите ми.
Река ли да запея, та чрез песните
от морни взори да прогоня дрямката,
аз плача за злочестите Атреевци,
че няма вече прежното им щастие.
Дано с добро завърши днес теглото ми,
и с блага вест в нощта проблесне огънят!

(Есхил. Трагедии. Пр. Александър Ничев. София: Народна култура, 1982) [обратно]

© Олга Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.07.2012, № 7 (152)