Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАКВО ТОЛКОВА?

Олга Николова

web

По повод Славейковата награда се изказаха, по мое мнение, заслужени критики и се разнесе един познат ни вече вой, чиято цел беше да заклейми критикуващите като скудоумни традиционалисти или просто злобари. Това заслужава коментар, но искам предварително да направя две уговорки.

1) Нямат значение тук никакви награди, журита и наградени - странични симптоми на по-дълбок проблем.

И 2) ще пиша все едно, че парите нямат значение - каквото те в литературата не би трябвало да имат, освен като средство - което те винаги са били, от самото си създаване, макар днес да сме забравили този факт.

Много често подочувам въпроса: е, какво толкова - нека еди-кой-си пише глупости, не ни пречи и т.н. Нека еди-кой-си издава или хвали бездарни неща. Нека всеки пише, ако иска. Хората са свободни да правят каквото искат.

Какво толкова?

Наличието въобще на тази нагласа е едно от най-тъжните доказателства, че сме затънали в безпросветност и варварство, т.е. обратното на градивност и култура; че рушим, вместо да полагаме основи; че сеем бурени и задушаваме благородните сортове.

Какво толкова?

Нека да си направим един мисловен експеримент. Нека да си представим, че защитаваме същата позиция в някоя друга област на човешка дейност. Да си представим, че дали някой разбира от това, което прави, няма бог знае какво значение; че не е нужно да схваща основните принципи на своето изкуство и да познава материалите, с които работи (в случая - езика и стихотворната форма); и най-важното, че този наш деец човешки не може да различи добре направеното от калпавото и за него умението и талантът са абсолютно второстепенни. По-важно е кой в някакъв момент му е "приятел", т.е. може да му донесе изгода - публикация, награда, стипендия и т.н. И нека си представим, че този човек живее в някаква налудничава заблуда, че е майстор и от време на време, понеже никой не идва при него да търси услугите му, него го гложди истината, която той отхвърля яростно в страха си да не би да се изправи лице в лице с това, което тя би изискала: да си признае - сам на себе си - че ако не цял живот, то с години е съчинявал една голяма лъжа.

Ако този човек беше зидар, бихте ли му дали да ви строи къща?

Ако беше музикант, бихте ли отишли да го слушате как скрибуца безпомощно, като болно дете под състрадателните погледи на роднини?

Ако беше държавник, а горното описание до болка визира и нашите политици, от които иначе всеотдайно протестиращите ни литератори много държат да се разграничат, щяхте ли да разчитате на него да гради държава със и за вас и за поколения след вас?

Ако беше инженер, щяхте ли да му се доверите да строи мостове и магистрали?

А ето че именно това се случва в България. Самозвани инженери строят язовирни стени, оскотели умствено политици строят държава, безхаберни зидари сглобяват кутийки, които наричат сгради, безпросветни поети пишат литература. Тоест, нищо не се строи и нищо не се пише.

В нашата литература се е наложила същата порочна система, която действа и в политиката. Това е система, която възнаграждава конформистите и бездарните. Най-високото ниво, до което тя стига - с много малки изключения - е перфиден провинциализъм, стремящ се да превърне литературата ни в по-добро копие на някоя друга литература.

Какво толкова?

Да продължим с мисловния експеримент. Да влезе на сцената един надарен млад поет. Още с пристигането си, младият поет би разбрал, че най-важното изкуство в сегашните литературни среди е да се мълчи и да се ръкопляска овреме и заедно с всички. После той се научава, че когато някой посмее да се надигне и да назове нещата, този някой вкупом бива обозначен като луд, агресивен, маргинал, хейтър. Хейтър! Нима има по-пошла дума, която до такава степен да въплъщава умствената разложеност на литературното ни съсловие, а и не само на него? Която по-добре да изразява непоносимостта към различието и недоразвитостта на духа - джудже, качило се на кокили, под чиято пола никой да не смее да погледне? И колко ловко тази дума се прилага и към глупаци, и към талантливи хора, за да накаже таланта, слагайки го в един кюп с малоумника! Защото там, където конформизмът и бездарието биват възнаграждавани, няма място за талант. Там талантът е трън в очите, някакво досадно и болезнено напомняне, че мижиме, за да ни лажат, че си играем на шикалки и се правим, че нещо стойностно ще излезе от цялата работа.

Ако някой насочи питащ поглед към нас - случаен читател или някой от малцината останали будни - ние вдигаме ръце невинно: О, стойността в литературата - кой наистина нещо разбира? Тя, литературата, е толкова разнообразна, че не можем да я впишем в каквито и да било граници. Всичко е относително, демек, не е наша отговорност, ничия не е, понеже ние по-далеч от нашата малка полянка не виждаме, а и не искаме да видим. Тук има пикник. Приятничко е. Задружно. Ние ли?

Някой се опитва да разшири хоризонта към миналото, към добрата поезия, да речем, от преди век, белким тя зададе някакъв критерий (осъзнат) или поне усет (несъзнат критерий)? Какво кощунство! Да не пипаме светините, около които сме се наредили като блеещи богомолци. Сега е сега, миналото е минало. Ние няма да ги сравняваме; току-виж се наложи да си признаем колко сме малодушни.

Някой се опитва да разшири хоризонта към бъдещето и да събуди чувство на отговорност? Каква самонадеяност! Ние ли ще градим нещо трайно? Ние просто си пишем за удоволствие и понеже имаме нужда някаква. Литературата била домашно занимание, терапевтично, лично за нас си. Но тогава се питам: защо въобще има такова очакване за публика и такова натискане да бъде призната значимостта на литературата от държавата и в образованието, ако тя наистина е просто лична работа?

Най-трагичното е, когато някой се опита да разшири географски хоризонта - тогава се пробуждат всички рефлекси на провинциализма и като мантра от всички страни се запява: в България толкова! От същите хора, които най-целенасочено, макар и сляпо, непрекъснато стесняват границите на това "толкова"! Какво толкова?

В този момент младият поет се озърта притеснен и започва да приглася и колкото повече приглася, толкова по-малко става поет, докато умът му дотам не затъне в блатото от премълчавания, преструвки и лъжи, че никой не може да му помогне отново да си стъпи на краката. А в науката и изкуството никой нищо не е постигнал без независим дух. Веднъж започнал да блюдолизничи, едва ли някой може да си върне достойнството, което е за характера и таланта онова, което са краката за тялото. Това е изпипана метода, несъзнателно и съзнателно възпроизвеждана в процеса на духовно осакатяване, който се радва на такова завидно масово участие. А от духовни инвалиди, които - напълно разбираемо - страстно отричат недъгавостта си, как да очакваме благородна надпревара към най-доброто, на което е способен духът? Защото именно това е същността на всяка култура. Това е действащо, истинско определение за култура (не сектор в икономиката или туристически забележителности и мероприятия).

Нима не сте забелязали как срещу всяка проява на характер в нашата съвременна литература се надига цял хор от несъстоятелни доводи? Сред най-шизофреничните и вредни: че в литературата всичко е въпрос на вкус, сякаш говорим за имам баялдъ; че всички трябва да бъдем любезни и толерантни дори и към глупостта, от което няма по-голяма глупост; че няма читатели, макар че, от друга страна пък, литературата е лични преживявания и ако съчетаем двете, то тя се оказва просто особен вид себелюбуване. И така нататък.

Най-основният градивен принцип на културата е добре свършената работа. Имаме култура, когато имаме способен зидар, който знае как да строи, когато имаме баничар, който прави хубави баници, когато имаме добър търговец, който честно върти търговия, когато имаме талантлив поет, който умее да пише стихове. Но подобни личности не раснат в блато и не никнат във вакуум. Те могат да се развият единствено в среда, която припознава добре свършеното и насърчава стремежа към фини умения, към искреност (да не се бърка с изповедност) и честност. Искреност към самия себе си като условие за честност във взаимоотношенията с другите.

Криворазбраната толерантност в днешно време се свежда до размиване на понятията и загуба на критерии, което в крайна сметка води до едно ужасно повсеместно вдетиняване. И всичко това върви ръка за ръка с глуповатото идеализиране на детето и омаловажаване на възрастния човек, затова и мъдростта се счита за претенция, ума за нахалство, а безотговорността за висша свобода и радост. Нима нашите поети не се държат като деца, които непрекъснато трябва да потупваме по главичката с фалшиви похвали, защото са прекалено крехки психически, за да понесат критика? О, казват те, ние приемаме критика, но тя трябва да е вежлива и толерантна, тоест в духа на криворазбраната толерантност, която наричаме също "добър вкус". И отново се връщаме на нулата.

Ако не ми вярвате - повторете мисловния експеримент и си представете, че онези идиоти в парламента ви казват същото: вие може да ни критикувате, но спрямо нашия аршин и спрямо нашия "добър вкус". И бъдете кротки и любезни, моля. Никой не бива да бъде засегнат. Те също живеят върховно безотговорни към минало и бъдеще и сами на себе си изглеждат чудесно. Затова приемат критика, стига тя да е "конструктивна". Каква дяволска хитрост! Сякаш имаме материал за конструкция някаква!

Иска ми се всеки тъй наречен наш поет да си зададе въпроса как звучат неговите или нейните стихове, сравнени с Ботевите или с най-доброто от Яворов или с най-доброто от Емили Дикинсън, Аполинер или Омир и Катул, ако щете. С нещо добро сравнени. Ако тази идея ги плаши, ако от тази оптика им се вие свят, да се откажат от претенцията да бъдат поети и да отстъпят място на онези, които имат сили и смелост, и дарба. И ако наистина милеят за България и за културата като благоденствие за хората, да направят всичко възможно да насърчат доброто и да обезкуражат фалшивото. Да скъсат с тази заробваща, шизофренична нагласа, че ако много усилено се преструваме заедно, може пък и да се окаже истина. Няма такава вероятност. Достатъчно е да погледнете през перспективата на сто години, вместо на поредния конкурс.

Наскоро попаднах на интервю с един историк на име Николаос Муцопулос, който изказва идеята - древногръцката идея, онази, която е направила процъфтяването на древна Елада възможно в един момент - че грък е онзи, който има гръцка култура. Потиснете етническите рефлекси за миг и се замислете над тази идея, че културата е онова, което отличава човека, бележи неговата благородност - духовна благородност, родство с носещите благодат (не аристокрация), родство - както казва Езра Паунд, цитирайки Данте - с онези, които не са анестезирани срещу удоволствията на ума, които не са се отрекли от благото и радостта на сетивата.

Искаме ли да се стремим към култура, която да е знак за благородство?

Задайте си този въпрос следващия път, когато ви зачовърка съмнението, докато ръкопляскате в хор на поредната банална измишльотина, бавно унищожавайки шанса истински талант да разцъфне някъде. Ще продължаваме ли да разчитаме на някакво чудо, на някой гений, когото съдбата да ни спусне, когато ни дойде ред, и който да избуи въпреки усилията ни да го задушим?

Защото може и другояче. Историята показва, понякога дори сочи с пръст.

 

 

© Олга Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.06.2014, № 6 (175)