Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ЗАКЛИНАНИЕТО"

Никол Данева

web

ПРЕДГОВОР

Никол Данева. ЗаклинаниетоТози роман представлява пъзел. Първото впечатление, че тук паралелно се разказват две отдалечени във времето истории, несвързани помежду си, е погрешно. Въпреки тяхната относителна самостоятелност, картината става пълна едва накрая, след като бъдат окончателно сглобени всички парченца. Но тъй като подреждането на пъзел е игра, тук е възможен и един по-различен начин на четене. Въпрос на избор е дали ще следвате реда, в който аз сглобявам отделните части. Другият вариант е да проследите поотделно двете сюжетни линии. В този случай за ваше улеснение в края на съответната история е дадено указание на коя страница да търсите нейното продължение.

И тъй като историите са две, героите съответно са два пъти повече. Поради това много е възможно при прехода от едната история към другата да не се досещате веднага кой кой беше. Или ако сте избрали да се запознаете първо със съвременната част, да се питате за кого иде реч. Нека това не ви смущава, продължавайте и всичко ще застане на мястото си. Във вид на помощен джокер обаче прилагам списък на основните герои, тъй както те се изявяват в отделните истории:

 

България, наши дни

Мария и Магдалена Владови - сестри близначки, студентки по психология в Германия

Александър Милев - компютърен специалист, годеник на Магдалена

Николай Стоев - инспектор от отдел "Убийства", приятел на Мария

Габриела Великова - богата вдовица, обладана от идеята, че е магьосницата Киркея

Онзи, наричан още Безсмъртния жрец - пациент в клиниката, където е настанена Габриела

Д-р Морев - лекуващият лекар на Габриела

Бай Станко Станоев - иманяр, пациент в клиниката и баща на богатия бизнесмен-колекционер Богдан Златев

Пънч - телохранител на Златев

Камелия - медицинска сестра от клиниката

Лазар Горския, Иван Вутев, Герас Кралев - бивши "авери" на бай Станко, иманяри

Д-р Димов - пенсиониран лекар, ирисолог и "придворен" доктор на Златев

 

Остров Крит, краят на XVI век пр.Хр.

Цар Минос - владетел и Върховен жрец на остров Крит

Пасифая - негова съпруга и Върховна жрица, Пазителка на Лабиринта

Арсиноя - тяхна дъщеря

Киркея - сестра на Пасифая, чародейка

Ниру - млад акробат, скачач на бикове

Акамант - гостуващ чужденец от царски произход, ахеец

Морий - гадател и лечител

обущарят Тихей, търговецът Миней, медникарят Керан, танцьорът Пирик, разказвачката Ямба, младата Етра, съблазнителната Янта и др. - критяни.

Или, простичко казано, този роман е "две в едно". Надявам се подреждането на пъзела да ви достави не по-малко удоволствие от това, което изпитах аз, докато го съставях.

 

 

ПРОЛОГ

Двайсет години по-рано

Мъжът се подхлъзна, закрепи се с последни усилия и призова Господ на помощ, вече едва-едва се задържаше върху сипея. Някъде долу бучеше реката, още едно погрешно движение - и щеше да се озове сред кипналите вълни. Или пък да остане провесен на някой клон над скалистата урва. Вкопчил съм се досущ като някоя трънкослива, помисли си той, ама де да имах и здравите й корени да ме крепят... Щеше да си виси там ни жив, ни умрял, застигнат от лошата орис да гние дни наред, без надежда да бъде спасен, потрошен и безпомощен, изложен на пек и студ, чак докато се превърне във вмирисано парче месо, храна за мравките и грабливите птици...

Почти слял се със склона, напредваше сега метър по метър, бавно и упорито, гледайки само пред себе си, само на една крачка разстояние...

Най-сетне сипеят свърши. Пресегна се и стъпи с левия крак на един по-голям камък, изтласка се, приплъзна се леко и успя да се залови за близката козирка. Със замрял дъх си припомни, че лявото не е на добро, ала инак нямаше ход, издърпа се, плюна през рамо, за да не е на уроки, и като пропълзя по тесния отстъп, отпусна се омаломощен на полегата площадка, побираща не повече от двамина, привлекателна и достъпна само за орлите. Беше вдълбана насред почти отвесна скала, гладка като стена. Единствено тясната змиевидна цепнатина, скрита в една от гънките на надвисналата отгоре й стреха, издаваше, че тук има вход към земните недра, и точно към този вход се бе устремил мъжът от сипея с цялата си неудържимост. Трябваха му години, за да открие начин да проникне в пещерната утроба на този връх, никой не бе стигал дотук преди него...

И дали късметът го бе тласкал, или инатът му, лудост ли го бе обхванала да броди из баирите, или жребият му бе такъв, но най-сетне бе успял. Бе намерил процеп, невидим и неизвестен за търсачите на съкровища, които се ръководеха по предавани от ръка на ръка карти и шепнати от ухо на ухо описания. Неизвестен за всички онези, които издирваха пещерата от иманярската легенда за Вълчан войвода и неговото несметно имане, и насочили другаде усилията си...

... И вижда Бог, изрече мъжът на глас, наистина идвам с чисти ръце, не съм крал, не съм убивал, и толкоз пътища обходих, и толкоз вървища извървях, и същи праведник съм станал с тази моя орисия, като онзи Лазар, дето възкръснал, нали нося името му... А на ум добави, че не само си е заслужил сполуката единствен от аверите си да намери имането, а и че най-накрая ще си уреди живота.

От тъмния процеп го лъхна студ. Сякаш се канеше да слиза в самата преизподня... И този лъх пробуди спомена за онзи паметен ден, в който преди десетина лета бяха намерили картата. Тогава бяха четирима другари, заклети ловци, любители на благата ракийка и още по-благата лакърдия. Поройна буря ги бе застигнала изневиделица, та се бяха скрили от дъжда в скална ниша, където един от тях случайно бе започнал да човърка с ножа си пръстта между камъните и бе попаднал на запечатано гърне, кой знае кога и от кого заровено там, а тъкмо им се бе отворила приказката, та се надлъгваха за небивали авджийски успехи, любовни похождения и слухове за нечие внезапно забогатяване, и историите се нижеха ли, нижеха - една след друга, досущ като ловни трофеи, коя от коя по-лустросана, по-чудновата... И всеки си вярваше, че туй може един ден и на него да му се случи. И дали сам Господ Бог ги бе чул, или дяволът си нямаше работа, но ето че пожеланото се бе сбъднало току пред очите им: вътре в това гърне имаше четири плочки, които удивително добре си прилегнаха една към друга, разкривайки пред смаяните погледи на четиримата приятели пътя към приказно съкровище... и тази глинена карта им изяде главите, досущ като приказната ламя, рече си пак наум мъжът. Развали им приятелството, разтури им дните, внесе неспокойствие и болезнен плам в живота им. Скараха се как да постъпят с имáнето преди още да го бяха намерили, наежиха се, ожесточиха се, разпиляха се... А намереното в онуй гърне още тогава поделиха помежду си, като всеки се закле ревниво да пази своя дял, и оттогава никой от тях четиримата никому нито го преотстъпваше, нито го показваше...

Мъжът бе успял да запомни доста от знаците, начертани върху другите три плочки, пък извади и късмет да му се падне последната, с онази част, където бе самото съкровище и където бяха най-опасните капани. Така той разполагаше с важни нишани, които трябваше да следва, за да се добере жив до него, но му липсваше информация къде точно се намира входът и как изглежда мястото, откъдето можеше да влезе в пещерата. Говореше се сред иманярите, че имало още няколко малки дупки, водещи към вътрешността, но те били затурени, а главният вход, най-големият - онзи, който ползвали навремето хайдутите - бил тъй добре зазидан и прикрит, та покрай него можело всеки ден да минават отряди търсачи, и пак да не го видят.

Трябваше само да се приближи достатъчно, да намери някой процеп, водещ към утробата на планината, оттам вече щеше да се ориентира...

Беше разсъдил, че щом до пещерата е имало достъп от няколко места, значи е в порода, пореста като шупнало тесто, и вероятността да съществува още някоя, неизвестна никому дупка е голяма. След упорито обикаляне по околните хълмове и лете, и зиме, след часове на взиране с мощния военен бинокъл, с който се бе снабдил уж за служебните си задължения като горски, и след изнурително напрягане на паметта в припомняне на вече зърнатото веднъж върху картата, бе успял да установи мястото, където би трябвало да чака своя час потуленото преди векове хайдушко имане.

И ето, една крачка само го делеше сега от вътрешността на този връх, крил векове тайните си... Той стоеше току пред прага към долната земя и пред сгодата да докосне най-сетне бленуваното злато, прогарящо сънищата му с блясъка си още от онзи паметен ден, когато бяха намерили плочките...

Размота усуканото около тялото въже. Хвърли поглед към жаркото слънце, беше вече към икиндия, но продължаваше да напича. Въпреки напредналия час не се отказа. А и жегата го пришпорваше да избяга от нея. Избърса потта от челото си, сръчно заби един клин отстрани на процепа, върза въжето...

Прекръсти се и влезе в хладната дупка.

 

Късно през нощта участъковият лекар, обслужващ няколко села, бе извикан по спешност в най-отдалеченото от тях. Когато пристигна, болният вече бе изпаднал в безсъзнание и никой не можеше да му помогне. Изплашената му жена през сълзи разказа, че и този ден, както го вършел от години, тръгнал да обикаля още от сутринта планината, нали бил горски, но се бил върнал чак по нощите, целият окалян и охлузен, че и целият горял, не искал ни да хапне, ни да пийне, веднага си легнал, втресло го и почнал да бълнува. За някаква пещера със седем одаи бълнувал, където медна ламя пазела невиждано съкровище. Толкова голямо, че с него можело да се купят девет по девет села... Ама повече нищо не му се разбрало, баялдисал горкият...

Докторът успя само да констатира спирането на сърцето. И внесе в смъртния акт тази своя констатация, но бе хвърлен в двоумение относно диагнозата за леталния изход. Беше лекар с дългогодишен опит и веднага забеляза, че нещо не бе наред с това внезапно заболяване, не бе имал досега такъв случай в практиката си. Човечецът си бе отишъл от собствена смърт, нямаше и помен от насилие, за което би бил длъжен да предупреди властите, нито дори травма, по-съществена от някое и друго охлузване и натъртване, а на трескавите фантазии на болния не обърна в онази нощ внимание, знаеше за иманярската му страст и за разнасящите се из тези среди легенди. Знаеше още и колко коварни могат да бъдат пещерите, в които търсачите на съкровища тъй безотговорно се навираха. Там ги причакваха опасни микроорганизми, развъдили се в застоялия въздух, токсични газове, ледено дихание или други непредвидени капани... Тъй или иначе, човекът си бе умрял, не можеше повече да му се помогне, и къде бе ходил през деня, едва ли някой знаеше, пък и не му се влизаше на този лекар в подробности около обстоятелствата, той самият бе имал тежък ден и бе много, много изморен... И бе предпочел да запази за себе си съмненията къде ли би могъл в този горещ летен ден този иначе здрав четирийсетгодишен мъж тъй да се преохлади, та чак сърцето му да не издържи.

Диагнозата скоротечна пневмония беше напълно приемлива за един смъртен акт, а от причините, довели до нея, никой освен съпругата нямаше да се интересува, тъй като дори действащият тогава правилник не изискваше тяхното уточняване. Между впрочем, и тя не бе понечила да пита...

Жената обаче също не бе споделила с чуждия човек цялата истина. Преди да загуби съзнание, мъжът й не само бе бълнувал за пещери, огнезъби лами и хайдушки съкровища, пазени от коварни капани - вече му бе свикнала на приказките, откак се бе пощурил по иманярството, но бе пъхнал в дланта й и една златна монета.

И с последни сили бе промълвил да я пази като очите си, бе я заклел никому да не я показва, нито да я продава, щото само нещастия можели тъй да се отприщят, а не изпълни ли клетвата, щяла самата ламя един ден от долния свят да излезе и с огнедишащия си дъх пламъци да бълва и всичко наред да гори...

 

 

Първа глава. БЕЛИЯТ БИК

1. Клиниката

Клиниката беше разположена високо извън градчето, известно не толкова с нея, колкото с атрактивните туристически маршрути из дефилето и богатите на пещери карстови скали. Освен пещерняците, честичко ги наобикаляха и иманяри, привлечени от слухове за скрити съкровища, затова местните се шегуваха, че всеки новодошъл в техния край си е башкá луд. Лечебното заведение съществуваше отскоро и още не бе успяло да стане синоним на градчето, както бе с лудницата в Карлуково, но те вече го бяха включили в местния фолклор. Разказваха например как се били разминали две групи от "чалнати" - едните били пещерняци, окаляни и накачулени с цялото си пещерняшко снаряжение досущ като товарни мулета, другите били завръщащи се от лека разходка пациенти, или направо казано, луди. Първите учтиво поздравили, а вторите им направили врътливия знак с ръка около главата - демек в такава жега трябва да ти хлопа дъската, за да се издокараш тъй... И дали бе станало това, или не, и дали не бе заемка отдругаде, никой не се интересуваше, важното бе, че имаше доза истина в историята - и пещерняците, и иманярите демонстрираха такива странности в поведението си, такава пристрастеност и маниакална обсебеност, че често се родееха с откачалките от лудницата, и така мислеха не само местните...

Самата клиника бе закътана сред склоновете на планината, все още плътно зелени, но с някаква видима вече умора от дългото горещо лято. Септември също не бе донесъл прохлада, конкурирайки се по температурни рекорди с летните месеци. Денем живачният стълб удряше на места до 37 градуса, само сутрин и вечер въздухът изстиваше дотолкова, че да напомни за бавното, но неотвратимо настъпване на есента. Тя се усещаше най-вече в гората, където дълбоките сенки задържаха през целия ден нощната свежест, и Мария с удоволствие я пусна вътре в колата, изключвайки климатика още с навлизането в клисурата. Насладата от нахлулия през отворените прозорци полъх компенсира донякъде напрежението от острите завои.

Тя имаше това новичко пежо съвсем отскоро, едва от лятото, и все още се чувстваше леко неуверена като шофьор, затова използваше всяка възможност да го покара, а трийсетината километра, които трябваше да измине по един сравнително труден участък, предоставяха добра възможност да понатрупа опит. Не очакваше толкова много завои и стръмнини, но в крайна сметка бе горда от себе си, изпитвайки задоволство от това, колко добре се справя. Беше открила сравнително бързо пътя, водещ към лечебното заведение, макар да нямаше нито една указателна табела. Описанието, което й дадоха по телефона, беше ясно, не се бе наложило да спира и да разпитва местните хора дали знаят как се стига до "лудницата", както упорито й викаха тук, макар да си имаше доста благообразно, дори изчерпателно название: "MenSSana. Първа частна клиника за психиатрични и неврологични заболявания, рехабилитация, профилактика и терапия". Още няколко завоя - и щеше да я види...

Не искаше да си признае, но малко се плашеше от срещата с Габриела. Диагнозата шизофрения бе стряскаща. Дали болната щеше да я допусне до себе си? И какви ли чувства щеше да изпита към посетителката си, нали преди време тази своенравна и амбициозна богаташка я бе намразила с люта ненавист... И нея, и сестра й Магдалена... Как ли щеше да реагира сега?... Ако изобщо бе в състояние да я разпознае.

Последната права отсечка извеждаше към широко, леко полегато плато, върху чиято най-висока точка бе кацнала бяла сграда в античен стил, с колони и портици. Останалите постройки не се виждаха, всичко бе потънало в сочна зеленина, а каменният зид, опасващ цялата територия, се губеше в близката гора. Мария нямаше идея как трябва да изглежда една частна психиатрична клиника, но подсъзнателно бе очаквала да види обичайния напоследък стъклено-стоманен стил, затова в първия миг се зачуди на избора на архитектите, виж ти, помисли си тя, май тук хармонията на древните храмове е част от лечението на изгубилата равновесие психика...

На входа я спряха, прегледаха й документите, записаха й данните, след което пред нея се отвори тежката кована порта към един друг свят. Тя полека подкара по вътрешната алея, озъртайки се любопитно на всички страни.

Интересите на пациентите, всички до един платежоспособни, налагаха те да не бъдат смущавани в своето ежедневие от любопитни чужди погледи, докато възстановяваха психиката си, поради което частната психиатрична клиника не само изглеждаше по-скоро като луксозно имение, но беше добре оградена и добре охранявана. Повечето от настанените тук бяха на свободен режим, ползваха услугите на масажисти и треньори по фитнес, занимаваха се с предпочитаната си любима дейност, разхождаха се из огромния, добре поддържан парк, в който не липсваха кортове, басейни, игрища, включително и за голф, а на някои от пациентите дори се разрешаваше да напускат територията. Те можеха да слизат до градчето, където търговско-развлекателната шарения освен дето радваше погледа, предлагаше и разнообразни възможности за отмора и забавление - това пък беше нещо като награда или бонус за добро поведение при спазване на лекарските препоръки.

Методите в тази клиника бяха модерни, бе научила още Мария от проведения набързо предварителен разговор със завеждащия. Старателното следване на указанията на лекуващия лекар се възнаграждавало, успехът от прилаганото лечение в голяма степен зависел от самите пациенти, повечето от които дори не считали себе си за болни. Те просто имали нужда от временно оттегляне сред една по-спокойна обстановка, където с помощта на добре обучени специалисти получавали възможност не само да релаксират физически в луксозния спа-център към клиниката, но и да възстановят душевното си равновесие, при това без прилагането на всичките онези добре познати от досегашната практика средства, които въздействат агресивно върху психиката и нанасят повече вреди върху организма, без да водят до трайно излекуване... По-голямата част, ако не и всички, които се ползваха от привилегията да бъдат настанени тук, произлизаха от средите на новите богаташи, където стресът, съпровождащ извоюването на позиции в овълчения свят на бизнес-отношенията, както и тяхното запазване, често водеше до душевен дискомфорт и породените от него заболявания, от които неврозите бяха най-честото, но сравнително и най-безобидното оплакване. Изкатерили се на върха къде с труд, къде с не толкова почтени занимания, тези нови "господари на живота" се бяха озовали в едно ново царство с едни нови правила. Там за някои от тях се бе оказало непосилно откритието, че има неща, които сред целия този разкош те не са в състояние да си купят...

Наистина, помисли си Мария, животът губи смисъл, ако в него няма любов, не е много приятно да разбереш, че ти е по джоба всяка скъпа и прескъпа прищявка, услуга или "джунджурийка" като уникална кола, яхта или диамантено колие, обсипан със скъпоценни камъни телефон или часовник, а такива "екстри" като приятелство, любов или най-обикновени човешки взаимоотношения, достъпни дори за бедняка, да бъдат за тебе непостижим лукс... Изведнъж се оказваше, че любовта не е любов, а пресметливост, че приятелството не е приятелство, а изгодно вложение на принципа "аз на тебе - ти на мене", че зад свежите и обиграни комплименти често се крие най-обикновено и най-нагло угодничество, прикриващо удари под кръста... Оказваше се, че купените с пари ласкателни овации за уж бляскави изяви бяха също толкова кухи както и породилите ги "постижения", а Бог не е бил толкова благосклонен към поредния гонител на славата и не му е отпуснал талант или дарба, с каквато щедро е дарил някой не толкова имотен. Оказваше се, че с натрупването на земни блага се трупаха и страховете, включително и от отвличане... Затова с тези галеници на съдбата освен терапевтите и психиатрите се занимаваха още и психолози, укрепващи психиката им. Затова и определения като "душевно болни", "психично болни", или, не дай си Боже, "луди", тук бяха категорично забранени, при което разходките до близкото градче затвърждаваха у тях усещането за нормалност.

Габриела обаче не се ползваше с предимството да е на облекчен режим, бе под постоянно наблюдение, а контактите й с външния свят бяха силно ограничени. Нейният случай бил по-сложен, напредъкът бил все още незначителен, бе заявил лекуващият лекар, някой си д-р Морев, с когото свързаха Мария, когато поиска да узнае нещо повече за състоянието й. И с половин уста бе разрешил свиждане, но няколко пъти бе напомнил, че пациентката не бивало да бъде тревожена, и както вече бил казал, повече от един посетител при нея нямало да пуснат, още по-малко пък близнаци-двойници... То, срещата с тях била изпитание дори за човек с нормална психика, камо ли за изпаднал в такава дълбока криза...

- Е, и какво сега? - бе се възмутила Магдалена, която беше инициатор на цялото това начинание, но впоследствие нещата в свои ръце бе поела сестра й. - Защо Мария да иде, а не аз? И защо ти трябваше на теб, скъпа сестричке, да казваш, че сме близначки?! - бе се намусила тя.

Може и да има някакво основание този доктор, бе се позасмяла тогава Мария, те наистина си приличаха като две капки вода, предизвиквайки навсякъде, където се появяваха, учудване и недоумение как ли се чувства човек, когато има до себе си пълен двойник. Чуждото внимание, стигащо понякога до почти болезнен интерес, не ги смущаваше, бяха свикнали с него още от детските си години и за всяка от тях нямаше нищо по-естествено от това, да има на разположение едно свое второ "аз", с което да се посъветва, и на чиято помощ да разчита. А в най-буйните си младежки години честичко се случваше дори да злоупотребят с тази прилика, обърквайки нарочно околните.

... Още в училище близначките Мария и Магдалена Владови усетиха ползата от по-особеното си положение. Бяха се изхитрили да си разпределят предметите - едната изкарваше с лекота добри оценки по математика, както за себе си, така и за сестра си, другата я биваше повече в историята и литературата, затова поемаше там щафетата. Известно време планът работеше, учителите обаче бързо се усетиха и започнаха да ги изпитват едновременно. Но пак нямаха сигурност дали не са се разменили в последния момент, и на коя от двете пишат поредната шестица. И когато след завършването на Немската гимназия в София сестрите заминаха да следват психология в Германия, сетиха се отново за този свой номер, като дори успяха няколко пъти с успех да го приложат, но само когато програмата ставала твърде натоварена, кълняха се те, иначе и двете залягали над материала! Ала имаше в живота им случай, когато жестоко се бяха опарили от тази своя любима шега, и шега ли бе това, което едната от тях бе предприела...

... При коледното си завръщане у дома преди близо три години Мария още със стъпването си на родна земя бе заблудила всички познати и непознати, че е Магдалена, която бе останала в южното немско градче. Причината за тази уж шега бе един спор, дори кавга между сестрите, бяха се скарали току преди пътуването за пръв и последен път в живота си, бяха се надвиквали до ожесточеност кой на кого прилича, и има ли си всяка своя собствена, уникална идентичност. Засегната от думите на сестра си, Мария се бе втурнала в един уж безобиден есперимент, в резултат на който се бе сближила с най-неподходящия за такава шега човек и бе пострадала жестоко... Имало сред познатите им, както се оказа, прикрит психопат. Онзи - така го наричаха оттогава, станеше ли за него дума - бил влюбен до смърт в Магдалена, и докато напразно очаквал благоволението й, нападал приличащи на близначките момичета, задоволявал страстта си, след което ги убивал, защото никой не трябвало да имитира любимата му "богиня", от която бил обсебен с цялата налудничавост на увредената си психика... След нападението Мария бе дълго време на ръба на живота, изпадайки в тежка кома. И само по някакво чудо бе успяла да излезе от това състояние, гранично със смъртта, споделяйки, че усетила диханието й, докато била "отвъд"...

Оттогава момичетата избягваха да се представят една за друга, дори се обличаха различно.

- ...и защо все пак да не ида аз при Габриела? Нали беше моя идеята!

- По няколко причини, таралежче! - беше отвърнал Александър на Магдалена, когато вечерта двамата обсъждаха насаме създалата се ситуация. - С теб имаме да уреждаме още толкова неща около сватбата, а пък и сестра ти беше по-близка с нея, по-добре я познава.

- Ама Габриела не е същата! Докторът казал, че живее в някакъв свой измислен свят, не разпознава никого...

- И все пак. Мария може да й припомни някои случки, да й разкаже за общи познати... Те двете известно време доста добре се разбираха. Току-виж, паметта й се върнала.

- Май много-много не ти се иска това да стане, а?... Не ти се иска да я виждам... Нали ми обеща нещо, Алекс?

- Аз от думата си не се отмятам, Маги. Нека Габриела се оправи... и ще се изясня с нея.

- Ето, че се отмяташ! Ставаше въпрос не да се изясняваш, а да поискаме прошка от нея! И ние сме виновни, че тя е сега в тази... лудница!

- Дали сме виновни, или не - това е спорен въпрос, зависи от какъв ъгъл го погледнеш. Когато бях близък с нея...

- Хм... - бе го прекъснала Магдалена. - Защо не наричаш нещата с имената им? Когато тя ти беше любовница, така трябваше да кажеш...

- Какво ти става, таралежче? Това беше доста преди да те срещна, а пък и Габриела от самото начало беше наясно, че между нас сериозна връзка няма да има. Нищо не съм й обещавал, нито брак, нито вечна любов. Бяхме просто... партньори в леглото.

- Сега вече пък аз ще се ядосам... Никоя нормална жена не е просто партньор в леглото! Още повече, ако е влюбена в съответния мъж!

- Май трябва да спрем този разговор - бе се намръщил Александър. - Не те разбирам какво точно искаш, Маги. Друга на твое място би била доволна, че не горя от желание да виждам бившето си... гадже! Още повече пък да й се извинявам за някаква несъществуваща моя вина! От някакъв си предишен живот... Защото в тоя не съм й причинил абсолютно нищо! Нито съм я обидил, нито излъгал, нито нарочно наранил. Хората се срещат, после се разделят - и от това не се правят трагедии!

- Но ти ми обеща! В деня, в който ми предложи да се оженим, ти ми обеща!... Забрави ли?

- Защото ти пък ми разви онази твоя теория, че още от минали прераждания Габриела все е била обсебена от мен, и всеки път аз съм я бил изоставял!... И ако не се сложел сега край чрез взаимна прошка, това щяло да продължи и в бъдеще...

- Да, и отмъщението й ще става все по-жестоко! Тя се има за черна магьосница... Обзета е от гняв, от желание за мъст, страшно и разрушително, и все по-страшно ще става, повярвай!...

- Няма как да знаеш.

- Не бъди толкова сигурен, че няма как! Забрави ли? Мари след онази кома може да вижда разни неща от миналото, че и от бъдещето... а пък и аз имам сънища, повтарящи се сънища, които...

- Които - какво? Доизкажи се, защо млъкна? Вярваш, че са събудени спомени от предишен живот, така ли? Възможно е, но...

- Те няма как да бъдат обяснени по друг начин, Алекс, знаеш го! И само да си посмял да ми кажеш, че ние двете също сме за онази лудница!...

- Не, наистина трябва да спрем...

Но спорът между тях се бе разгорял на още по-високи обороти вместо благоразумно да бъде потушен с някоя и друга целувка, ласка или поне с нежна дума, и Мария бе научила от разплаканата си сестра, че двамата с Александър за първи път се бяха скарали. Има-няма, два месеца преди тяхната сватба...

 

2. Ръкописът на Габриела

Мария даде път на внезапно изскочилия отстрани електромобил, мина покрай мирно разхождащи се сред градината групички, полека зави по главната алея, заобикаляйки двамата мъже, връщащи се по всяка вероятност от корта - бяха облечени в спортни дрехи, с тенис-ракети под мишниците, и спря на паркинга пред главния вход. Нямаше много коли, а нейното червено пежо бе най-яркото петно сред тях. Една сестра в бледорозова униформа се показа на широкото стълбище, подметна нещо с приветлива усмивка на приближилите се към нея тенисисти, те радостно закимаха, съпровождайки отговора си с толкова енергични ръкомахания, допълнени с подскоци, че илюзията за нормалност веднага се изпари.

- ...Трябва да ви напомня, че единен критерий за това, кое е норма и кое не, просто не съществува - заяви доктор Морев няколко минути по-късно, когато сестрата я бе въвела в кабинета му. - Поведение, което в една култура или социална група се смята за напълно приемливо, в друга среда или време може да изглежда абсолютно анормално. Знаете ли например, че при ескимосите инуити е било прието да изпращат от живота своя престарял родственик, устройвайки му "празник", като в разгара на тържеството най-младият надявал примката на горкия старец, който с усмивка увисвал на въжето? Но ако вземем предвид суровите им условия на живот, една такава постъпка веднага става обяснима. И ако в случая става въпрос за тъй наречените "нормални" хора, какво да кажем за всичките онези нещастници, най-често със заболявания като депресия или шизофрения, които от най-дълбока древност още са били обявявани за обладани от бесове, духове или демони, и изгаряни само допреди няколко века на кладите като вещици и магьосници? Да не говорим пък за изгорените в газовите камери или за политически неудобните в по-ново време, които насилствено са били затваряни в лудници... Истината е доста разтегливо понятие, както знаете.

- Какво е истина, казал Пилат и... разпънал Христос - тихичко промълви Мария, но докторът я чу и се позасмя.

- Е, ние тук никого не разпъваме на кръст, не прилагаме лечение с агресивни и увреждащи психотропни средства, нито държим някого насила. Така че, ако се върнем на вашия въпрос, трябва да ви разочаровам. Макар да има изработена общоприета класификация на психопатиите, всеки отделен случай може така да варира, че да се колебаем към коя точно графа да го причислим.

- Но нали от диагнозата се определя и съответното лечение, ако не е точна - как ще се постигне ефект?... - усъмни се тя. Какво ли би казал този доктор, ако разбереше за нейната способност да получава видения за отдавна отминали събития, че понякога и за бъдещи!... Веднага щеше да събуди професионалния му интерес! Щеше да я напъха в някоя от графите и да я затвори в някоя от онези малки, симпатични, весело боядисани къщички, които видя на идване. И какво от туй, че наоколо бе тъй подредено и красиво, нали клетката си е клетка!...

- Това ни е работата! - засмя се отново той. - Какво казахте, че следвате? Психология ли?

- Да - кимна тя. Само това липсваше! И кой дявол я бе дръпнал за езика да се представи като негова бъдеща колежка, сега ще почне да я изпитва, без да се интересува, че изобщо не се бе насочила нито към медицинския й аспект, нито към психиатрията в частност!...

- Е, тогава вие и сама можете да изброите различните разстройства, както е прието от наличната стандартизация - оправда опасенията й словоохотливият доктор, скръсти ръце и впери в нея поглед като бургия.

Не беше длъжна да му отговаря, все пак бе дошла на най-обикновено свиждане, но подадената топка трябваше да бъде хваната и върната, ако искаше добре да си изиграе играта. А Мария не идваше на еднократно посещение, тя имаше дългосрочни намерения спрямо Габриела, които не желаеше да споделя с този симпатичен, но все пак непознат човек, чието благоразположение би било добре да спечели - нали двете със сестра й скроиха план да "лекуват" бъдещето, прилагайки лечение на миналото, поне на тях им се струваше възможно чрез постъпки в настоящето да коригират допуснати в предишен живот грешки, ехото от които отекваше далеч напред във времето... Освен това вече бе и сериозно заинтригувана както от клиниката, така и от методите й.

Кой знае, никой не бива да се зарича, може един ден наистина да му станеше колежка...

- Има личностни разстройства - започна тя, стараейки се да блесне, - които най-общо могат да бъдат разделени на параноидни, шизоидни и шизотипни, освен това разграничаваме още антисоциални, гранични, истерични и нарцистични... Има сексуални разстройства, както и такива, предизвикани от употреба на психоактивни вещества, тук слагаме освен наркотиците също и зависимостта от алкохола, както и от никотина, а в последно време все по-често се говори за зависимост и от интернет, бягството във виртуалния свят придобива понякога болезнени измерения, особено сред най-младите... Има още разстройства на настроението, тревожни, соматоформни и дисоциативни... И най-тежките, разбира се, които са шизофренията и шизофреноподобните, които се съпровождат от психотични симптоми, най-вече мании и халюцинации, а също и от затваряне в себе си, което прави тези психопатии доста трудни за диагностициране. Най-общо казано, приема се, че съществува генетично предразположение към такъв тип разстройство, което се отключва от някакъв външен фактор, какъвто например е стресът. И макар при всички тези състояния да се налага лечение, все пак може да се прекара линия между тях, която да определи тежестта на заболяването. Един наш преподавател обичаше да казва, че ако някои от хората с подобни проблеми са заети да издигат около себе си въздушни кули и стени, то другата част направо се опитва да живее в тази въображаема крепост.

- Какъвто е случаят с вашата позната Габриела Великова - скръсти доволно ръце докторът и се облегна назад. - Доволен съм, млада колежке! Мисля, че срещата й с вас може да се превърне в сполучливо продължение на терапията, от която се нуждае. Вече е време да слезе от въздушната си кула, да излезе от света, който си е изградила.

- А с нея контакт може ли да се осъществи? Разбира ли какво й се говори?

- О, да! Няма нарушения нито на когнитивните функции, нито на сензориума.

- Това е обнадеждаващо, нали?

- Е, що се отнася до интелекта, паметта, способността й да заучава и да задържа вниманието си - наблюдаваме едно доста задоволително състояние. Проблемът при Габриела е в областта на възприятията. Остра халюциноза с налудни мисли и състояние на тревожност. Всичко минава през един филтър, сложен от нея самата. Онова, което е несъвместимо с представите й, на момента се игнорира. И пак добре, ако не възбуди реакция на агресия или пристъп на панически страх...

- А как да преценявам кое е опасно и кое не?

- Мисля, че мога да ви помогна в това отношение. Предполагам, знаете колко е важно при личностно разстройство да подтикваме нашите пациенти към активна изява на личността, така се подпомага процесът на нейното оздравително изграждане и хармонизиране. Затова те рисуват, пеят, участват в пиеси - имаме си дори малък самодеен театър тук... Габриела се оказа доста надарена в това отношение. Творческа натура. Изяви желание да моделира и, ако не се лъжа, точно в момента е в ателието. Прави, между другото, доста добри фигурки, ще ги видите... Освен това започна да пише нещо като роман - докторът бръкна в чекмеджето и извади една картонена папка.

Мария я пое, разгърна наслуки някъде към средата, прочете няколко реда и се учуди:

- Ха, доста добре!...

- Нали?! - задоволството в гласа му бе недвусмислено, сякаш горд баща приемаше похвали за чедото си. - Не съм много по литературата, но и на мен ми направи впечатление стилът й. Макар идеята първоначално да бе друга - трябваше да опише света си такъв, какъвто го вижда, за да можем впоследствие по-лесно да я извадим оттам... Но трябва да призная - увлече ме, и сега чакам всяка нова порция с нетърпение.

- Не е завършено, така ли?

- Не. Тя описва събитие, което е в развитие, и което, изглежда, е от голяма важност за нея. Изживява го ден по ден, като разказва не толкова за себе си, колкото изобщо за живота... в тази нейна въздушна кула. Ще ви дам ръкописа. Преснимали сме го без нейно знание, трябва да контролираме процеса... Ще ви улесни при контактуването, ще я разберете по-добре.

- А защо е на ръка? И... май е писано с молив?

- О, това е част от ритуала й, при нея всичко е така. Дори се наложи да й обясним, че хартията е направена от нов вид папирус. Не можа да възприеме химикалките, но хареса моливите. Смята, че единствено Дедал можел да се досети да пъхне въглен в дървена пръчица... Още с идването си при нас Габриела категорично даде да се разбере, че в нейния свят няма никаква техника.

- Как така?

- Ще прочетете и ще разберете. Живее векове назад във времето. И не само че отказва да ползва каквито и да е уреди, нещо повече - не ги разбира и се плаши от тях. В стаята й няма нито телевизор, нито радио... За компютър пък да не говорим! Но прие много добре ваната и течащата вода, както и към лампите е търпима, стига да са във формата на свещници...

- Странно... За първи път чувам за такава мания - бавно проговори Мария, учудена от съвпадението. Нали двете с Магдалена си бяха наумили, че някъде в миналото някой от тях е наранил много жестоко Габриела, чудеха се как да открият причината за преследващата ги нейна омраза, а ето че тя им поднасяше на тепсия историята си... Дали не се бе върнала назад във времето, в някой свой предишен живот, хлъцна от изненада Мария.

- Случаят безспорно е много интересен. И от професионална гледна точка съм много доволен, че пациентката попадна при нас. На вас ли да благодаря?

- Не, изборът е на нейните адвокати - каза тя, чудейки се доколко е допустимо да бъде откровена. - Разбрах, че категорично отказала да пътува извън страната, твърдяла, че не разбира нито техния език, нито който и да било друг, макар перфектно да знае английски... И те се видели в чудо, защото и психиатрите им казали, че не бива да сменя обстановката, твърде била лабилна. Направили справки, посъветвали се с нейния лекар и така избрали вашата клиника. Една от най-добрите според тях, дори на световно ниво с методите си... - пусна тя малко тромавия си комплимент, но с удоволствие отбеляза, че мина.

Той не я попита откъде има цялата тази информация, а пък и Мария си замълча, че я знае от приятеля си Николай, инспектор от отдел "Убийства", който по служебна линия се бе интересувал какви ги върши тук Габриела. След като Александър преди време бе скъсал с нея, тя сякаш напук и много изгодно се бе омъжила, но после доста бързо бе овдовяла, а скоро след внезапната смърт на съпруга си, преуспяващия бизнесмен и кандидат-депутат Росен Великов, покосен от инфаркт на петдесетия си рожден ден, бе напуснала страната, оставяйки след себе си недоказуеми подозрения не само за участие в съмнителни сделки, но и за някои обстоятелства около кончината на "непрежалимия съпруг", този "стълб на обществото"... И вече щяха да се изпълнят близо три години, откак бе "американка". Това лято обаче най-неочаквано си бе спомнила, че има родина, бе се завърнала уж за кратко, а ето какво стана...

- Е, можем само да сме поласкани от избора им. Осведомен съм за миналото й - мъжът й бил навремето доста влиятелен, имал добър бизнес, а тя самата разполагала с вила във Флорида и с доста добри финанси. Била дошла по работа в България, когато й се случило това... този срив.

- Да, по работа - с половин уста потвърди Мария. Не му влизаше пък изобщо на този доктор в работата да научава, че Габриела всъщност бе дошла, за да се опита да си върне Александър, голямата й любов.

Или пък трябваше да знае?

Трябваше ли да знае как Габриела му бе отправила предложение да замине с нея в Щатите, как се бе опитала да го съблазни, как в яда си бе предприела ходове, с които замалко да навреди и на четиримата?... И като не успя, залута се в собствения си лабиринт, загуби се и бушоните й гръмнаха, както се бе изразил Александър, а Магдалена бе добавила, че някой трябва да влезе при нея, да й внесе светлина, да я изведе оттам...1

 

3. Танц в ателието

Все още пребивавайки в двоумение, Мария не каза нищо и напусна уютния кабинет на доктора, изпълнен с тиха музика и уханни миризми, сред които се долавяха нотки на горска папрат, дъбова кора и леки нюанси на тръпчив дървесен сок, размесен със смолистия дъх на бор - "един релаксиращ коктейл от аромати", сигурно така е бил рекламиран ароматизаторът на опаковката си, бе си помислила тя още при влизането. Не обичаше изкуствените миризми, нито натрапливите реклами... Въздухът тук бе тъй неподражаемо свеж и наситен с горски ухания, защо им трябваха техни заместители, зачуди се още Мария.

Бледорозовата сестра я поведе към съседната сграда, където бе ателието. Отвън приличаше на античен храм, беше кръгла постройка с колони и широки прозорци. Там наистина откриха Габриела, приведена над една масичка. Денят бе не само топъл, бе направо горещ, и тя бе облечена в свободна бяла рокля от фин лен. Прилича донякъде на гръцка туника, но не съвсем, помисли Мария, опитвайки се да определи епохата. Смолисто черните коси на болната бяха прибрани в сложна прическа, украсена с цветя и мъниста, по тънките китки прозвънваха гривни, изящните кожени сандали с нисък ток завършваха с кръстовидно усукани ленти. Бижутата бяха в изобилие - големи кръгли обеци в ушите, пръстени по всички пръсти, няколко наниза от полускъпоценни камъни висяха на гърдите, с разноцветни камъчета бяха украсени дори сандалите. Беше гримирана, но и гримът й изглеждаше някак не в крак с времето, твърде ярък и дори театрален с тези петна руж по бузите.

Не можа да разбере от коя епоха бе излязла. Ако в предпочитанията си Габриела изобщо се водеше от някаква историческа действителност...

Мария отправи питащ поглед към сестрата, в отговор тя тихо поясни, че фризьорката и шивачката следвали указанията на пациентката, а червилото, туша и кремовете трябвало да ги вадят от оригиналните им опаковки и да ги слагат в малки глинени съдове, докторът казал, че се наричали балсамарии, специално за нея ги били поръчали на местен майстор-грънчар. Иначе си изхвърляла козметиката, дразнела се, ако види капак на винт, забравяла как се отваря и след неуспешното дърпане се ядосвала много, изобщо мразела всичко пластмасово, вдигала скандали за щяло-нещяло и ругаела ленивите "прислужници". Искала да й викат господарка. И не каква да е, а май се имала за царска особа.

- Отговаря единствено на името Киркея - допълни сестрата и се приближи към болната с добре премерено изражение на лицето. - Имаш посетител, господарке Киркея.

- Изгони го от покоите ми, не виждаш ли, че съм заета - троснато отвърна тя, без да вдига глава.

Дългите й фини пръсти пъргаво се плъзгаха по фигурата, която в ръцете й сякаш оживяваше. Беше почти готова. С няколко последни точни движения пооправи тук-там по нещо, прибавяйки на места микроскопична щипка глина, и отнемайки другаде също толкова малко парченце, за да изглади някое почти невидимо ръбче. Като че ли не забелязваше чуждото присъствие. Или пък смяташе, че е под достойнството й да им обръща внимание? Беше изказала желанието си и не намираше за нужно да се повтаря.

Мария безмълвно се загледа в болната и в това, което правеше. Тази млада, ефектна жена й бе едновременно позната и чужда. Чувствата, които изпитваше към нея, също бяха двойствени. Възмущението, задето се бе набъркала в живота им, се преплиташе с остра жалост и състрадание за сполетялата я беда, а тревогата, че не знае как да се държи с нея, все повече се засилваше. Едно време двете се бяха сприятелили, Габриела й бе предала толкова много от знанията си, бе я запознала с различни източни техники за релаксация и медитиране, бе й доверила съкровени тайни от живота си, после си бе наумила, че Мария се е обърнала срещу нея, макар че, ей-богу, тя искаше само да помогне, да възпре последиците от гибелната й страст към Александър...

Когато реши, че е свършила, Киркея-Габриела с царствен жест пусна на земята шпатулката от пресован картон, с която дооформяше фигурката, и се отдръпна назад, любувайки се на творението си. А то наистина беше хубаво. Представляваше разярен бик, изработен от бяла глина. Главата му беше наведена, ноздрите разширени, мощният гръб бе издут за предстоящ яростен тласък напред с насочени към въображаемия противник рога, опашката стърчеше, извита в края, завършваща с тежък пискюл. Устрем, сила и неукротимост лъхаха от бялата глинена фигурка.

Мария не можа да сдържи възхитата си:

- Прекрасен е! Каква извивка, каква енергия... Като жив е! Този бик е... направо невероятен!

- Нали? - снизходително прие похвалата създателката му и позавъртя творението си, за да го видят от всички страни. От новия ъгъл се забеляза, че животното е снабдено с щръкнал възбуден член. Мъжкото му достойнство бе значимо, при това доста добре оформено... Това навеждаше на някои мисли. Определено в страданието на Габриела се намесваше и ясно изразен сексуален подтекст.

- Наистина ли ти харесва, сестрице?

Мария трепна. Очите на болната бяха вперени в нея с доста осмислен израз.

Дали я бе разпознала? Но по-рано никога не бе употребявала такова обръщение, нито към нея, нито към когото и да било друг... Защо я нарече така? За някоя от тукашните пациентки ли я бе взела? Или я мислеше за човек от персонала, за поредната сестра?... Но тя не носеше сестринска униформа, нямаше как да я сбърка, а пък и нали тях ги наричала "прислужници", досети се Мария.

Докато се чудеше, Габриела повтори въпроса си:

- Защо не ми отговаряш, Пасифая? Или сестра ти вече не е важна за теб? Само защото не ти намерих онази билка!... Затова ли ме пренебрегваш?

В гласа на болната вече се усещаше раздразнение и нетърпеливост. Мария започна трескаво да съобразява какво да й отговори, най-добре би било да се съгласява с всичко, да не я дразни. Май бе избързала с първата среща... Май трябваше първо да прочете написаното, преди да тръгне да осъществява контакт с човек, живеещ в свой собствен свят, за който нямаше никаква представа! Даде си сметка, че и способностите, които бе развила след онази кома, нямаше да й помогнат. Виждаше понякога неща, невидими за другите, усещаше минали или бъдещи събития, а докосвайки се до човек или предмет, получаваше ярки картини за състоянието му... Но тези видения не се командваха от нейното желание, те я връхлитаха изневиделица и повече я плашеха, отколкото да й помагат. И после, точно сега не знаеше дали е допустимо да се пресегне и свойски да хване за ръката Габриела - ами ако тя реагира бурно на такава интимност, нали е "царска особа"? Или пък ако самата Мария се окажеше засмукана от това чуждо съзнание, помътено от болестта, ако то я повлечеше като въртоп, от който да не може да излезе?... И защо я нарече така, с името на приказната царкиня Пасифая, родила чудовище с тяло на човек и глава на бик? Нима живее в онзи древен мит?! За цар Минос, Ариадна, Тезей и Минотавъра? И този бик, дето го е направила, той вероятно има съвсем друг смисъл, не е обикновена пластика...

- Важна си за мен, Киркея. Винаги си била и ще бъдеш... - бавно започна тя.

- Ха! Затова ли не искаш да ме вземеш за жрица? Заради онази билка, дето ме прати да ти я търся!... Но чуй, сестрице, друга билка знам аз! - лукаво се усмихна изведнъж болната. - Знам, ала няма да ти я кажа, щото е тайна... Само аз знам каква змия трябва да се намери, и с какво семе трябва да се напълни устата й, има едно такова цвете, което само аз знам... и като се зарови после главата й, на това място ще порасне моята билка, омайничето, най-добрата билка за любов... А твоето безсмъртниче... Защо изобщо си мислиш, че съществува?!

- Така ми казаха...

- Знам аз кой ти е казал! Онзи Морий, дето се има за голям лечител! Нека той ти я намери тази твоя билка! Станах за смях да обикалям по ливадите наоколо и да ти я търся!

- За което съм ти много благодарна...

- Ха, благодарна!... Какво ли би казал баща ни, ако видеше как ме пренебрегваш?

- Не те пренебрегвам... сестрице - осмели се да използва същото обръщение Мария, прехвърляйки бързо през ума си вариации, с които да смени насоката на разговора. С неизвестната билка все някак можеше да се оправи, но темата за бащата бе хлъзгава, понятие нямаше каква ли бомба се крие пък там. Кой ли беше баща на Пасифая в онзи мит? А пък и не си спомняше съпругата на цар Минос да има сестра на име Киркея... От друга страна, самата Габриела остро бе чувствала в детството си липсата на силна бащина закрила, майка й била властна жена, бе споделила тя веднъж, командорила всички, вършела дори мъжката работа, а баща й само мълчал и се спасявал от скандалите вкъщи, бягайки или на риболов, или губейки се с денонощия в завода, където прокарвал някакви свои технически изобретения... А на упреците най-често отвръщал, че не е слънце да огрее навсякъде... Май тук се очертава някакъв комплекс, припомняше си трескаво Мария, Едипов може би... не, не, това се отнасяше за мъжете, при жените го бяха нарекли с името на Електра, онази от дъщерите на Агамемнон, която била обладана от желание за мъст след убийството на баща си, обръщайки своя гняв към майка си, а май имаше някаква разправия тази Електра и със сестра си, искала да я ослепи с нажежено желязо...

Трябва да избягам по-бързо от абстракциите, тръсна глава момичето, да избяга от всичките тези психоаналитични фройдистки "измишльотини", към които се отнасяше с дълбоко подозрение, приемайки ги за комплекси на самия им създател. Трябваше да се върне към нещо, което е зримо и реално, нещо конкретно... Тя посочи глинената фигурка:

- И този бик ми харесва много, наистина много!

- О, да, бикът... И за танца с Тавъра исках да ти кажа. Няма кой друг да го изиграе по-добре от мен! Никое от онези незрели момичета, дето са в свитата ти, никое!

Тавър ли, зачуди се още повече Мария, дали пък не вика така на Минотавъра, и защо ли ще иска да танцува със затвореното в лабиринта кръвожадно чудовище?!...

Нещо не беше наред с този мит, тъй, както бе пренесен в съзнанието й... Може би го бе преиначила по някакви свои съображения, и ако не внимава с приказките си, ако й противоречи, може да провокира агресивна реакция от нейна страна, нали докторът я бе предупредил. Трябва да я похвали. А за онова, което не й е ясно, изобщо няма да говори.

- Ти танцуваш добре, Киркея!

- О, да, танцувам... - омекна веднага болната. - Искаш ли да ти покажа?

Мария кимна, съгласявайки се веднага, и Габриела се насочи към центъра на просторното ателие. Цялото пространство бе добре организирано, разделено по периферията на отделни работилнички, а средата бе оставена свободна. По работните плотове се виждаха различни занаятчийски приспособления, до едно обаче съобразени със спецификата на заведението - нямаше нищо, с което болните можеха да причинят травма на себе си или на околните. Изложените наоколо предмети, сред които имаше и доста сполучливи образци, издаваха предпочитанията и уменията на пациентите. Някои можеха доста добре да плетат макраме или да правят фигури от преспапие, да тъкат или да конструират от готови елементи модели на кораби, самолети, замъци... От леката камъшитена мебел в центъра се откриваше поглед към всяка една от секциите и ставащото в нея. Правилно, трябва да има контрол върху заниманията на лудите, пардон, "стресираните", помисли си Мария, забелязала още с влизането си седналата в едно от креслата сестричка, забила поглед в някакво гланцирано списание. Бяха сами в ателието, други желаещи да творят нещо с ръцете си нямаше.

Отвън обаче още един чифт очи зорко следеше цялата сцена. Един дребен старец с ловджийски каскет и яке с шарките на защитна униформа, се бе притаил в храсталака до прозореца и наблюдаваше ставащото в работилницата... Напрегнатата му стойка издаваше готовност за бягство, а целият му вид - способност да се разтваря като невидим в околната среда, и явно тази способност бе тренирана с години...

С царствен жест Габриела даде да се разбере, че трябва да й бъде разчистено място. Сестрите побързаха да изпълнят желанието на болната, Мария също се включи в разтребването, макар да бе обявена за царица и главна жрица. Според така вменения й сан не би трябвало да се занимава с подобна дейност, но "царедворката" не реагира на тази неправда, явно предстоящият танц занимаваше повече въображението й.

През широките прозорци нахлуваше ярката синева на небето, по пода и стените се гонеха зеленикави отблясъци от слънчевите лъчи, минали през дантелените корони на близките дървета, отразени от все още сочната зеленина, изпъстрена тук-таме с туфи есенни цветя. И на този фон Габриела се изпъна като готова да зазвъни струна, заслушана в някаква трептяща в съзнанието й музика, отметна назад глава, вдигна нагоре разтворени длани и запристъпва в ритъма на своя странен танц. Отначало плавно се въртеше в кръг, после стъпките й се забързаха, движенията станаха по-сложни и разчупени, тя играеше с всички части на тялото - бедрата й потръпваха под тънката дреха, ханшът се люлееше на тласъци, гърдите приличаха на готови да литнат лебеди, а ръцете допълваха ритъма с мелодичното прозвънване на гривните...

Темпото ставаше все по-ускорено, танцьорката се носеше като вихър, излъчвайки устрем и изпепеляваща страст, движейки се в ритъма на извиращата сякаш от всяка нейна клетка сексуалност...

И в един момент всичко свърши. Габриела падна като подкосена. Двете сестри се спуснаха към нея. Премериха й пулса, повдигнаха клепачите, обадиха се за помощ. Беше припаднала. Мария разбра, че присъствието й е излишно. Сестрата, която я бе довела, явно си разбираше от работата. Между другото забеляза, че тази сестра се казва Камелия, че е удивително хладнокръвна, и че под леко прозирната розова престилка носи скъпо бельо...

Мария се наведе и хвана екзалтираната танцьорка за ръката, не очаквайки да види картина, тъй като младата жена беше без съзнание. Направи го от обикновено състрадание, забравила дори за своите способности. И тогава я заля странно усещане за пропадане, за потъване в тъмни, мъртви води, плискащи се със зловещ шепот под също тъй мъртва луна... Едвам си пое въздух, отдръпвайки се насила. Тихо се отстрани, изчака пристигането на доктор Морев, отправи някой и друг въпрос, изслуша вежливо обтекаемите и общи отговори, и, като нямаше с какво да бъде полезна, се отправи към паркинга. Обзета от раздиращо чувство на жал към болната, вървеше към колата си, без да забелязва нищо наоколо. Вече не беше сигурна дали начинанието им бе правилно...

 

4. Четирите плочки

Още отдалече Мария дочу алармата и насочи дистанционното да я изключи. Нещо прошумоля в храстите зад пежото. Приближи се, оглеждайки разсеяно листака, и тъкмо посегна да отвори вратата, когато иззад клоните се подаде глава на възрастен мъж с ниско нахлупен каскет.

- Пссст! Пссст! Ей, м'иче, м'иче...

- На мен ли говорите? - стресна се тя от цялата тази тайнственост и конспиративност, с която неизвестният шепнеше, привиквайки я с пръст и оглеждайки се на всички страни.

Мария също се огледа. Като напук наоколо нямаше никого. Тя се стегна, казвайки си, че сега не е време да се размеква.

- Чуваш ли, хей, момиче, на теб говоря!... - изхриптя по-отчетливо той и още по-енергично закима с глава. - Ела тук, важно е!...

Имаше в гласа му нещо, което я стресна, чак почувства хладина в стомаха. Вярваше на интуицията си, досега не бе я подвела нито веднъж, а сподавените възгласи на този човек й подействаха като магнит. След случката с Габриела се очертаваше още едно приключение... Освен това бе любопитна да осъществи някой и друг контакт с някого, чиято психика бе, меко казано, "нестандартна", щеше да й бъде само от полза за предстоящия семинар през следващия семестър, реши тя.

Заобиколи колата и се приближи, оставяйки си все пак място за отстъпление. Държеше в ръка папката с ръкописа на Габриела и непроизволно я сви на тръба, с която поне в първия момент можеше да парира евентуалната заплаха. Не беше кой знае какво, но все пак...

- Как те викат, м'иче?

- Мария...

- Хубаво име, жена ми се викаше тъй... Станко съм аз, бай ти Станко... Слушай, Марче, свястна ми се виждаш, трябва да ти кажа нещо... - започна да шепне мъжът, без да излиза от храста, в който се беше наврял почти целият. - Тия тук всичките ме мислят за откáчен! И докторите, и сестрите, барабар със сина ми, ама той най-вече!... Натикаха ме в таз' лудница... И никой не ще да ме чуе какво им казвам...

- Доктор Морев каза, че всеки може да си тръгне, когато поиска... - отвърна Мария.

- Ех, Марче, Марче... Разправяй ги на друг тия! Не видя ли дувара колчав е! Ами пищовите на охраната? Само тия, дет' се подмазват, само тях ги пуска по за час-два до града, ама с тях и санитари кат' канари вървят! А може и да си плащат, за да ги пущат на разходка...

- Не ми се вярва...

- Ех, м'иче, м'иче... Какво знайш ти от живота!... - въздъхна с такава горест старецът, че на Мария й се сви сърцето.

По-рано докторът бе споменал за насилствено затворените в лудниците...

Не, не може да бъде! Сега са други времената. А пък и тази клиника е толкова елитарна, едва ли някой ще си прави труда да крие на такова място някого, че и да го издържа, при това скъпо и прескъпо! В наши дни неудобните личности направо биваха отстранявани по най-леснодостъпния начин - с показен разстрел, с бомба пред дома или в колата... Изборът не бе голям, бе твърде консервативен и бандитските среди отдавна бяха доказали, че са го овладели до съвършенство, тъй като в годините на прехода нямаше разкрито нито едно поръчково убийство. А пък този човечец изобщо не се вписваше в типажа на българския мафиот, не бе нито от мутрите, нито от "белите якички", дори марковият спортен костюм под якето в защитна окраска му стоеше като свален от чужд гръб, лицето му бе набраздено, обветрено и издаваше селски произход... Какво ли му се бе случило? И защо ли се бе навлякъл тъй в тази непривична за сезона жега?

- Докат' им бях нужен - тате туй, тате онуй... А кат' ми взеха всичко - и ме тикнаха тука!... - продължи да шепне мъжът, озъртайки се. - Всичко е зарад' имáнето, зарад' онез плочки, дет' ги намерихме с аверите! Ама за тях нивгаж няма да им река туй, дет' го знам, щот' тогаз и живота ще ми вземат, не само монетите!...

Той се втренчи в нея и Мария едва сега забеляза блясъка в очите му. Моментално съжали, че се бе отзовала. Човекът май наистина си имаше нужда от сериозно лечение. Ядоса се на себе си. Защо ли бе решила, че нещо не е наред със затварянето му тук? Явно не беше наред с главата! Как сега да се откопчи от него? Ето, дори я бе хванал за ръката и я придърпваше с желязна хватка!... Краката й омекнаха. Ако отвори уста да изкрещи, може да го предизвика и докато някой дойде на помощ, вече да е късно.

- Не се бой, м'иче! Друго ме тормози мен... Не съм луд аз! - сякаш прочел мислите й, зашепна той, почти допрял устни до ухото й, но това никак не я успокои.

- Не се боя. Само се чудя... - започна тя, търсейки за втори път този ден подходящите думи, с които да достигне до нечие помътено съзнание. - Чудя се... защо ми казвате за... имането, не е ли тайна?

- Тайна е, и то баш тайна! Ама не искам да я отнеса с мене си в гроба, щот' и на оня свят мира няма да имам, ако... Ако го оставя съкровището да потъне отново вдън земя! - бързо заговори мъжът. - Или още по-зле, в лоши ръце да падне... Щот' по едното чудо онез' плочки сами ми се навряха в ръцете, види се тъй е трябвало да стане... такваз ми била съдбата! Сам Господ максус ме е бил нарочил!... Ама както са тръгнали нещата... Син ми всяка вечер ми се обажда да ме пита дал' не съм размислил, дал' си спомням добре картата, къде били нишаните... И един такъв мазен, мазен... Ама знам аз, че á съм му казал, á ме е пратил в старчески дом, от най-сиромашките, не кат' тоз' тук, хич му нямам вяра аз на него... Щот' и снахата го подучва... Ама не оназ', първата, тя си беше добро и работно момиче, а новата му фльорца, манекенка ли, певица ли беше, не мога да го позная, откак се събра с нея... В модно списание я видя той, кат' стока изложена, и реши да си я напазарува... ама май обратното стана, тя него хептен го налапа, с парцалите ще го изяде, все за нещо го врънка, все й е малко, една таквази уста е зинала... И все една такваз засукана, все някаква гиздосия я с тигрова, я с леопардова, я с крокодилска шарка има по нея, още повеч' на хищница да замяза... На кукуво лято ще им кажа аз на тях къде е заровено имането! - започна да се ядосва той.

- И... сега на мен ли точно искате да го съобщите? - опита се да направи крачка назад Мария. Само това й липсваше... Ако откаже на стареца да го изслуша, ще го огорчи, ще го провокира, кой знае какво може да стане, като се разгневи. Ако склони да чуе историята и тя излезе вярна - пак зле, току-виж богатият му син разбрал и я нарочил, че се вре там, дето не й е работата!... - Аз сега бързам, но следващия път...

- Няма таквоз, няма следващия път! Може и да няма следващ път! - почервеня от напрежение той. - Бай ти Станко знае какво говори! Слушай как беше!... Слушай, дъще! - дръпна я той навътре, увличайки я след себе си, и тя против волята си се подчини, хваната здраво от коравите му пръсти. Не викаше, не се дърпаше, дори изведнъж вече бе престанала да се страхува. Сякаш ток премина през тялото й от допира до него, заля я усещане за нещо истинско, първично и неподправено... Дъхаво като току-що смляно жито, яко като издялан крайъгълен камък, звънливо като песента на овчарски чанове...

Погледна го зачудена, смутена, невярваща, а старецът сякаш разбра всичко. Смигна й заговорнически и я поведе.

Оказа се, че вътре в храсталака има подобен на тунел проход, който извеждаше към вътрешна полянка, обрасла с мека трева, защитена отвсякъде с клонак. Тъй както се бяха разположили, не се виждаха отникъде. Бай Станко си бе намерил доста прилично убежище, помисли Мария, доста добре защитено, макар че си беше страшничко да го следва човек, ето, дори и дрехите му бяха в тон с листата, нещо трябва да бе намислил този старец...

Какво пък... Няма да й е за първи път да се заплита в някаква история. Май беше почнало да й става навик. Навик, на който не се противеше, защото може би винаги се случваше и по нещо извънредно вълнуващо, дори жизнено важно - така двете със сестра й бяха срещнали любовта, така Мария се бе сдобила с неочаквана дарба, така се бе запознала с хора, научили я да владее по-пълно силата си... А разказът на дядото обещаваше да бъде интересен.

Има-няма, трийсет лета минаха оттогаз - започна да реди приказката си той, - но още ми е пред очите как вървяхме с аверите през баирите, на лов за керкенези бяхме излезли, че много се бяха навъдили тъдява, бая пилци по дворовете бастисаха... Ама се изви изневиделица една хала, една гръмотевична буря, не ти е работа... Страховита беше, че и град колкото орех падаше, та потърсихме къде да се скрием. И къде, къде - та както си бяхме в авлака2, сколасахме в една широчка дупка в скалите да се наврем, отгоре имаше нещо кат' козирка да ни пази, а от козирката, гледам, тръгва надолу цепка. Горе широка, долу се стеснява кат' улей, пълна наполовината с пръст и малки камъни. Почнах аз от нямане какво да правя да си ровичкам с калъчката в тая цепка, хубав нож беше, авджийски, ама го загубих някъде, пак по онова време, още не мога да го прежаля... И тъй, не щеш ли - удари ми се калъчката на нещо твърдо и голямо. Първом помислих, че е камък, ама после се видя, че е гърне. Старо гърне, едно такова тумбесто и запечатано яко с черна смола! Брех, да му се не види!... Тъй беше притулено, че едвам го отворихме! Мислехме, жълтици ще намерим вътре, пък то - четири плочки, глинени, с изписани върху тях нишани. И кат' ги събереш и четирите, получаваш карта, а на картата - точното място на хайдушко съкровище. А пък много бяхме слушали за имането на Вълчан войвода... Че някъде под земята по нашия край имало заровени 7-8 товара с турски алтъни, 17 гърнета с драгоценни камъни, два бакъра с накити и два златни пищова, дет' хайдутите били събрали от обири на кервани... И много още други скъпи и прескъпи неща още от авелзаманско3, от римско време още, били намерили, и тях също ги скрили там... Разбрахме ние, че туй трябва да са нишаните за съкровището, и нали бяхме още млади и глупави, та първом в музея отърчахме. Мислехме, че добра пара ще изкараме за гърнето и плочките, ама там направо искаха да ни ги грабнат, без и пукната стотинка да ни дадат, наш дълг било да ги донесем... Прибрахме си ние плочките и си тръгнахме. Пък аз взех, че се дигнах, и докат' се чудехме какво да правим - право при Ванга, аман-заман, лельо Ванге, какво да сторим с намереното... Пък тя рече тъй: "Люта змийя пази съкровището, който го доближи, ще го убие. Само един може да го стигне, ама трябва сърце да му е чисто, душа да му е храбра, и за туй да го похарчи, за което е било сбирано!". Казах аз на аверите що ми бе рекла Ванга, ама те не повярваха, бабини деветини, рекоха!... Най не им хареса, че трябвало цялото имане за народното добро да бъде похарчено, щот' Вълчан за свободата на България го бил трупал, тъй се говорело... И че само един можел да го стигне, тоз', който най го заслужавал. Почнаха между нас и разправиите... И когато вече съвсем щяхме да се изпокараме, спомнихме си, че преди свадата бяхме добри приятели. Решихме тогаз ние първом да потърсим златото, пък после да му мислим, всеки да си вземе частта и да прави с нея каквото си поиска. Подготвихме се. Всичко както си му е адетът направихме, както от заръките на старите бяхме чували - и петел за курбан заклахме, и по полунощ потеглихме, за да можем преди първи петли да стигнем, и мълчешком вървяхме, че инак можело златото още по-надълбоко под земята да се скрие... Ама не случайно, види се, лявото око ми играеше, кат' тръгнахме... На лошо бе това, дъще, ох, на лошо... Бяхме намерили вече няколко нишана, близо до мястото трябва да бяхме вече, в една гора бяхме стигнали, когато върху ни от едно дърво падна змия, ама не каква да е!... Голяма, жълта, с рог на челото!... И дебела колкото ръката ми! Брех, да му се не види!... Уплашихме се много, няма какво да крия. Никого не ухапа, ама и четиримата търтихме да бягаме. На заранта се сбрахме, гледаме се, на всекиго душа му не стиска отново да ходи в оназ' гора... Разделихме се.

Бай Станко се умълча, потънал в спомените си, а Мария, която го бе слушала в захлас, забравила всичките си страхове, трепна. Разказът му я бе пренесъл в едно друго време, сред едни хора, които вярваха в легендите за хайдушки иманета, в заровени и омагьосани съкровища и във възможността, спазвайки определени предписания, тези несметни богатства да бъдат извадени един ден на бял свят.

- И какво стана после?

- После? После, м'иче, стана зле, бяхме приятели, разделихме се кат' врагове, никому не го желая... Върнахме плочките в гърнето, всеки бръкна вътре и си взе по една, каквато му се падна, и всеки си отиде, щот' от различни села авджии се бяхме събрали, анджак ловната дружинка ни запозна, я... Ама и на лов не излязохме повече заедно, не се видяхме повече, но дума си дадохме да опазим тайната... Всеки си отнесе свойта плочка, туй стана!... Ама на мен оназ' карта ми е в главата, кат' отпечатана ми е, дъще! Лист хартия да ми дадеш, ще ти я нарисувам тъй, както си беше. И четирите плочки барабар са ми в главата!...4

Възрастният мъж се умълча за кратко, премисли нещо, после въздъхна и си свали каскета. Порови вътре в него, отпра хастара и измъкна пожълтял, протрит по сгъвките лист хартия. Разпъна го на коляното си и го приглади любовно с пръсти, сякаш милваше детска главица.

- Ей я картата... Мойта плочка още по онуй време я закопах една нощ, кат' скъп покойник я закопах, и само аз си знам къде, но пък ей за таз' карта син ми е готов жив да ме погребе... Щото тук и гробето на плочката съм отбелязал, и пещерата със съкровището съм нарисувал…

- И... защо просто не му я дадете? - тихо попита Мария, без да я разглежда. Май със страшна сила се набъркваше в чуждите работи.

- Щот' му желая доброто, чедо...

- Как така? Нали я иска... Пък и за вас, както виждам, се грижи, тази клиника е една от най-модерните, най-добрите - опита се да го успокои тя.

- Не е тъй просто, дъще, ох, не е... - изпъшка старецът. - Да му я дам, ама ще срещне змията... Щот' него една друга змия отвътре го яде. Змия, дет' името й е лакомия... Пък ти за мен не се кахъри, мойта е изпята вече... Не ме е еня къде ще си карам аз дните, на всичко съм свикнал, и глад, и сиромашия съм видял, от нищо се не плаша. Ама син ми ако намери пътя към имáнето, на него лошо му се пише. Никой добро не е видял, ако намери съкровище и не рачи да спази заклинанията, с които е укривано.

- Ами посъветвайте го! Като знае това, което разказахте на мен, ще постъпи както трябва...

- Знае той, всичко знае, цялата история знае! Никому другиму не съм я разправял, само син ми я знае. Ама и той досущ кат' аверите ми не вярва, и той се смее и вика, че тез' приказки за змията били бабини деветини! Пък после се отметна, взе, че се престори на смирен, ужким ме е послушал де!... Ама и аз не съм вчерашен!

- Може пък наистина да се е осъзнал, човек се променя...

- Променя се той, ама към лошото, гьостерицата го променя само - отново тежко въздъхна бай Станко. - Не ми се искаше да го казвам... Ама не случайно съм аз туканка, м'иче, щот' като ме няма у дома, кат' ме изкараха луд - и къщата ми взеха, нивите ми продадоха, палати да си строят, и монетите ми взеха, дет' по разни могили с години съм ги събирал!... А сега иска и картата, ама нея нивгаж няма да я получи! Само оназ уруспия го е подучила... Ето, дръж! - пресегна се той, с неочаквано яки пръсти я стисна за китката, натика листа в ръката й и изхриптя: - Дръж! И пази таз' карта кат' очите си!

- Не, ох, не... - къде от болка, къде от уплаха простена Мария. - Не бива...

- Бива, дъще, бива! Свястна си, виждам аз, от един поглед познавам хората... Ако намериш съкровището, ще постъпиш както е редно. Ако ли пък и ти се полакомиш... Е, Марче, значи такваз ти била съдбата! Аз пред себе си и пред Господа съм чист, предупредих те за змията!

- Ама аз... - искаше да му откаже тя с мотива, че е студентка в чужбина, и че просто не й влиза в плановете да става изведнъж иманярка, но той я стисна още по-силно, като при това я придърпа и я изправи на крака, скачайки и той. Въпреки възрастта си беше доста силен. Подбутна я към колата.

- Хайде, тръгвай! И помни с добро бай ти Станко!

Не й оставаше нищо друго, освен да му се подчини. Измъкнаха се заедно от храстите, стигнаха до колата, тя седна на шофьорското място и чак тогава той отслаби хватката. Проследи с внимателно вперени в нея очи как прибира картата в чантата си и й махна за сбогом.

- И помни за змията, дъще! Хайде остани си със здраве!

Мария полека подкара, гледайки в огледалото смаляващата се фигура на стареца. Малко преди да се скрие от погледа й, тя видя как към него се приближи сестра, каза му нещо, той наведе глава и двамата тръгнаха към главната сграда.

На портала се наложи да почака. Правилата на тази частна клиника изискваха стриктна проверка на всеки влизащ и излизащ, и Мария бе длъжна да предаде надлежно попълнения си временен пропуск, за да се увери пазачът, че отваря портите на този рай и пуска извън пределите му външен посетител, а не някой от неговите обитатели. Униформеният "свети Петър" обаче беше зает с документите на току-що пристигналия мъж с напомпана от фитнеса фигура, седнал небрежно в мощен черен джип с бронирани стъкла. Кимна й да има търпение. Тя имаше. Имаше и време да обмисли случилото се.

Докато чакаше да й дойде редът, пресегна се към чантата и тъкмо да извади листа, любопитна да види как изглеждат иманярските карти, когато я поразиха две мисли, просветнали за миг една след друга като мълнии. Първата беше: "...ами ако този тип, дебеловратият, е синът на нещастния старец, не е добре да разглеждам тук, пред него, картата...", а веднага след нея избухна в съзнанието й с ослепяваща светлина и втората, и тя беше такава: "...как ли ще я карам отсега нататък, така да се озъртам, да се чудя, да се крия...".

 

5. Изгубеният рай

Мария едва дочака вечерта, за да разкаже на приятелите си своите преживелици през този богат на събития ден, но още преди да сподели споходилите я тревожни мисли, забеляза нещо нередно. Магдалена, която винаги бе подкрепяла своята сестра близначка, и която бе по-невъздържаната от тях двете, реагирайки обикновено по-бурно на всичко, този път си мълчеше и никак не откликваше на ставащото край нея. Седеше умислена пред камината и гледаше танца на пламъците, сякаш се намираше на километри разстояние...

Четиримата се бяха събрали във вилата на Александър, разположена в полите на Витоша. Планинският вечерен хлад бе засега само приятно освежаващ, още и нощите не бяха станали студени, но за по-голям уют бяха решили да напалят огън. Откакто се бяха разделили на двойки, обичаха при всяка възможност да се събират заедно. Имаха си дори своите места на китеника пред огнището, където всяко от момичетата се сгушваше в непосредствена близост до любимия. И ако Мария както винаги бе седнала до Николай, Магдалена бе изневерила на установената традиция, като дори бе загърбила приятеля си. Самият Александър също изглеждаше по-сериозен от обикновено, и макар да взимаше участие в разговора, бе значително по-немногословен. На пода пред тях лежеше папката с ръкописа на Габриела.

- Нарече ме Пасифая... - завърши Мария, разлиствайки я отново, и връщайки се в мислите си към тази, която бе причината да преживее толкова вълнения в онази клиника само за един-единствен ден. - Прегледах го набързо, но не мога да разбера кое време е това... Маги, ти как мислиш?

- Защо се чудиш, душко? - обади се вместо нея Николай, Магдалена май дори не беше чула въпроса. - Нали самата ти каза, че действието се развива на остров Крит, където царува онзи Минос. И когато крито-минойската цивилизация била в разцвета си, това ти бяха думите... Алекс, ти чувал ли си за такава цивилизация, щото аз не бях...

- Да - отвърна лаконично Александър, - тя е в разцвета си преди Троянската война, някъде към ХVІ-ХV век преди новата ера. Доста преди гръцките племена да дойдат на Балканите и да завладеят околните острови, също и Крит.

- Вярно - съгласи се Мария. - Критската цивилизация е в апогея си доста по-рано, но тук някак времената са разместени. И затова се чудя... В двореца идват пратеници на Ехнатон... Пък като направих справка, за да се ориентирам във времето, оказа се, че този фараон, казвал се е първо Аменхотеп ІV, е живял по-късно, някъде в средата на ХІV век, когато е била и Троянската война. Но другите неща са верни. И онзи град, за който става дума в ръкописа на Габриела, Градът на слънцето, неговият Град на небесните висини, е съществувал наистина, бил е някъде край днешния Тел ел-Амарна, а между Египет и Крит наистина е имало близки отношения... И загубената война със Сирия, и религиозният разкол, за които тя пише, са действителни събития, но всичко това е ставало значително по-късно, когато Крит вече е вървял към упадък. Не се знаят точните причини, но някои предполагат, че е заради вулкана, който разцепил близкия остров Санторин. Било е грандиозна катастрофа, направо нещо... библейско! А в написаното от Габриела няма и помен от такова бедствие.

- Може да предстои... И защо търсиш историческо съответствие, Мари? Цяло чудо е самият факт, че е писала образно и свързано, нали ти самата я хвалеше, докато четеше.

- Ама на нея логика никак не й липсва, Никенце! Дори и да смесва времената. Тя чудесно си разсъждава, отговаря на въпроси, проявява интерес, пита... Държи се абсолютно адекватно в това отношение! Просто, както каза и доктор Морев, живее в друг свят, за който поведението й е нормално. Странното в случая е, че тя описва неща, които няма откъде да знае, разбираш ли? Тя не е историк, завършила е филология, знам го със сигурност.

- Всеки може да научи сега всичко, достатъчно е да бръкнеш в Гугъла.

- Ама ти не чу ли?! Тя не използва компютър! И книги в нейния свят няма!

- Може от по-рано да се е интересувала, преди да се смахне... И затова сега така да е преплела епохите! - парира Николай, пресегна се към папката и я разлисти. - Не виждам нищо чудно в това. Нали е луда, комбинирала е фантазиите си, спомените...

- Някой знае ли нещо повече за този остров? - обърна се Мария към другите двама, които почти не участваха в разговора. Беше недоволна от скептицизма на любимия си, но не можеше да не забележи покрусеното поведение на сестра си и приятеля й, толкова нетипично за тях. Маги винаги се въодушевяваше при подобни теми, а Алекс винаги имаше какво да каже по всеки въпрос. Не веднъж и дваж бе ставала свидетел на необикновената му ерудиция, пък и той никога не чакаше втора покана, готов веднага да даде нужните разяснения. Защото инженер Александър Милев бе "спец" не само по компютрите. Интересите му обхващаха най-неочаквани области от човешкото познание, и тази негова енциклопедичност се дължеше може би на особения му начин на мислене, тласкащ го да търси корена на всяко нещо, или може би на характера му, в който ясно доминираше стремежът да се изяви като мъж силен, отговорен, способен да взима решения въз основа не на емоциите, а на познанието, а може да бе дошла и от професията му, която го бе научила да уважава и търси всяка възможна информация, разкриваща пред него нови и нови хоризонти... Тъй или иначе, но той винаги имаше какво да каже, интересно и любопитно. Сега обаче упорито мълчеше. Май скарването беше сериозно...

В главата й се зароди идея. Дали ако го накара да блесне с някоя от своите истории, това нямаше да поразведри обстановката? Разказите му за най-обикновени неща често зазвучаваха като приказка. Тя го побутна по ръката.

- Алекс! Много си мълчалив, кажи нещо... Ще ходя скоро пак в клиниката, трябва да знам пред какво съм изправена. Трябва да знам повече за света на Габриела!

- Светът на Габриела... Той не се интересува от света на Габриела - обади се като развалено ехо от своя ъгъл Магдалена. - И сигурно е прав. Всеки има пред себе си път, който да извърви, защо му е да се обръща назад...

- Охо-о-о! Работата е сериозна... - плесна с ръце Мария и се обърна за помощ към Николай. - Какво да ги правим тези двамата? Откак сме седнали, две думи накръст не са си казали!

- Не се бъркай, Мари - тихо й прошепна на ухото той. - Ще се оправят.

- Кога, след сватбата ли? - също тъй тихо му отвърна тя.

Настроението й се скърши, а дори още не бе поискала съвет от приятелите си какво да правят с иманярската карта...

Хвърли начумерен поглед към Александър, склонна вече да го обвини за скарването - все пак той беше мъж, можеше да отстъпи на една дама, пък и кръвната връзка със сестра й си казваше думата, близнаците никога не позволяваха някой да обиди някого от тях. Майка им в детството често повтаряше, че който настрои срещу себе си близнак, има не един, а двама врагове...

И когато намръщено се взря в Александър, готова вече на свой ред да каже нещо по-остро, беше спряна от кратката му, бърза усмивка. Той й намигна, стана, и се премести до Магдалена, прегръщайки я леко през раменете.

Мария стисна палци - дано сестра й, каквато е вироглава, да не оплеска всичко...

- Много, много отдавна... - започна бавно и сериозно Александър, говорейки на любимата си тъй, сякаш бяха сами в стаята - ...толкова отдавна, преди хиляди години, мило мое таралежче, имало един остров, където боговете живеели сред хората, а самите хора все още разбирали езика на птиците и цветята, на камъните и дърветата. Това ги карало да се чувстват силни и богоравни. Толкова богоравни, че дори се осмелили на нещо повече. В гордостта от постиженията си стигнали до убеждението, че има много чудеса, но няма нищо по-чудесно от самия човек, защото дори боговете се вслушвали в думите им... 5

- А ти не се вслушваш в моите... - измърмори Магдалена, но вече приличаше повече не на бодливото животинче, с което често я сравняваше нейният любим, а на коте, доволно мъркащо от почесване по гушката, поне така щеше да я определи сега обнадеждената Мария, ако я бяха попитали.

- Както било прието в онези времена - продължи той, като я прегърна по-силно, - те вярвали в знамения и вълшебства, в навременната божествена намеса и в нейната справедливост. Принасяли жертви на своите всесилни покровители, а в отговор очаквали закрила и благоволение, защото така било редно, защото в техния хармоничен и подреден свят доброто все още се възнаграждавало с добро, а злото било наказвано. Били преминали през много изпитания, за да създадат този свой подреден и прекрасен свят и вече били разбрали нещо много важно: над всичко, над хората, дори над самите безсмъртни богове, стои неумолимата и неотвратима Съдба. Но те все още я смятали за справедлива и добронамерена, стига те самите да били такива в своя живот, все още не подозирали колко невъзможно несправедлива можела да бъде и самата тя...

- Заради... заради вулкана ли? - попита Магдалена, която вече видимо бе увлечена от разказа и май бе забравила сръдните си, отпускайки се в скута на Александър.

- Още не знаели какво ги чака - кимна той, надвесен над нея, като милваше косите й, изпивайки я с поглед. - Защото техният свят бил прекрасен. Под белоснежните върхове на петте планини, а те били три стръмно високи и две по-малки, зеленеели гъсти лесове, обитавани от зверове и нимфи. В ласкавия въздух се разнасяло обилие от миризми. Дори дърветата там били уханни... Хвойнови, балзамови и мастикови, те излъчвали опияняващи аромати, към които се примесвало уханието на омайни билки, на нагрети смокинови листа, на цъфнала мирта и на стичащ се от пукнати нарове сок. Буйни потоци стремглаво се спускали към плодородните долини, за да пръскат прохлада и да напояват лозя и нивя. По тучните пасища бродели многобройни стада и в миговете, когато не вардели маслиновите горички от набезите на козите, пастирите им често огласяли околността със своите сиринги. Тогава плашливите нимфи се осмелявали за малко да надникнат от скривалищата си, за да се насладят по-добре на мелодиите...

- Бих искала да живея там... Прилича на изгубения рай - въздъхна Магдалена.

- Златният век... - тихичко се съгласи Мария, сгушена и тя в прегръдката на приятеля си. - Хората винаги се сещат за Златния век, когато край тях животът не върви на добре...

- Точно така - кимна Александър. - На този остров царели мир, изобилие и справедливост... Бреговете на тази благословена земя се миели от вълните на море с невероятен изумрудено-син цвят. Синевата била толкова опияняваща, че островитяните смятали водите му за божествено създадени от тъмен лазурит, теменужки и вино, както се бил изразил векове по-късно Омир... Кръстосвали с корабите си примамливата морска шир и въпреки страховитите бури наричали морето с имена, означаващи на езика им "безкрайност" и "път". Вадели от дълбините му богат улов, завладявали нови далечни земи, а със съседните народи търгували и поддържали дружески отношения...

- Това ми звучи като утопия... - обади се Николай, но двете сестри веднага му зашъткаха да мълчи.

- Може и така да е... - съгласи се Александър, хвърляйки му дяволит поглед, който определено намекваше, че като мъже трябва да се разбират и подкрепят, и щом момичетата искат приказка, трябва да им я дадат. - Може да звучи като приказка, но отломките от техния свят, успели да стигнат до нас, поразяват въображението ни и днес. И не толкова с внушението за съвършена хармония, колкото с липсата на всякакво насилие, няма дори намек за такова! Хората се радвали на щедростта на своята земя и с удоволствие я изобразявали навсякъде, където можели. В градовете им се извисявали многоетажни дворци с колонади, портици, лоджии и многобройни зали, чиито стени били украсени с възхитителни фрески. Пищните багри трептели и греели жизнерадостно: сред цветя и треви надничали фантастични животни, делфини летели над разпенени вълни, усмихвали се девойки с разголени гърди, сред лилии гордо крачели закичени с пера младежи... Умелите ръце на занаятчиите ваели тънкостенни вази и прекрасни ритони с изящни и най-причудливи форми, върху които с благодарност към боговете изобразявали различни природни богатства, но най-вече морските дарове...

- Имало ли е робство? - пак се обади Николай. - Ако е имало, за какво ненасилие може да се говори!

- Не, то се появява значително по-късно. На фреските са изобразени хора с различен цвят на кожата, един до друг и в равнопоставено положение. Бели и черни са облечени еднакво, участват заедно в някакъв ритуал край олтар, в шествие, в пиршество на кораб, в бране на шафран или в игри... Народът на тази островна страна бил дружен и свободолюбив, почитал своя могъщ владетел, чиято мъдрост се изразявала в създаването на справедливи закони и успешно управление. Данъците и повинностите, които царят налагал, осигурявали запаси от зърно, зехтин и вино за цялото население в случай на нужда. Добре обучени работници прокарвали канали, строяли мостове и пътища, вадели ценна руда от земните недра... Имали мощен флот, пред който морските пирати треперели, и който гарантирал независимостта на страната, разделена на отделни владения, но сплотена под единно ръководство. Дори обичайните за онези времена непристъпни крепостни стени били излишни там, защото междуособиците отдавна били преодолени, целият остров бил като райска градина без зидове и ключалки...

- Наистина искам да живея там! - повтори Магдалена. - Толкова щастие на едно място, толкова хармония и... блаженство!... Направо е... немислимо!

- Не вярваш ли, че е било възможно? - усмихна се Александър и я погали тъй, както се милва малко дете. - Затова пък хората там вярвали, че благоденствието им се дължи на полубожествения произход на техния владетел. Освен цар той бил още и Върховен жрец, главен блюстител на религиозните ритуали и свещенодействия. Защото като благодарност за изобилието, сред което живеели, те тачели много богове. Почитали и бога на морето, и бога на подземните богатства, но най-вече се прекланяли пред великата Богиня-майка, олицетворяваща плодородната, вечно възраждаща се природа. Не изпитвали нужда да градят величествени храмове и да издигат огромни статуи като другите народи, един камък или едно дърво им били достатъчни, за да изразят почитта си към нея. Жизнерадостни и непринудени, съзирали проявата на своята богиня навсякъде около себе си, затова цялата щедра земя с горите, планините и реките била техен храм, а в домовете си имали само скромни олтари. Ваели малки статуетки, като я представяли с разголени гърди, символ на плодовитостта, и със змии в ръцете, символ на вечното обновление, така се обличали и нейните жрици. В прослава на своята Богиня организирали бляскави и пищни тържества с процесии и богати жертвоприношения, но задължително отдавали дан и на оплодотворяващото мъжко начало. За тях то се въплъщавало в размножителния нагон и неудържимата жизненост на разярения бик, а акробатичните игри с него се превръщали в главното събитие на годината. Когато идвал моментът някое от тези сакрални животни да бъде принесено в жертва, за да се върне обратно на небето и да се съедини с Богинята, на видно място издигали неговия символ - мощни каменни рога... А за да постигнат близостта с божественото, прилагали различни ритуали като шествия с песни и танци. Чрез тях засилвали връзката между човешката душа и скритите от погледа сили, движещи света. Целият им мироглед бил така устроен, че да живеят в мир и хармония. Както с боговете и природата, така и помежду си. Според схващанията им жените владеели тайната на сътворението, за което били почитани, а младежите били подлагани на инициация, преди да се превърнат в достойни мъже...

- Ах, Лабиринтът! - възкликнаха едновременно близначките. - Лабиринтът от легендите...

- Точно така - отново утвърдително кимна Александър. - В живота на всеки млад човек настъпвал мигът на изпитанието, когато той трябвало да извърви пътя в Лабиринта. Пътят, чието начало се превръщало в край, а в сърцевината му дебнел страховитият Минотавър...

- Ако всичко е било тъй, както го разказваш, защо тогава са загинали? - продължаваше да се съмнява Николай. Искаше да допълни още нещо, но Мария леко го смушка в ребрата да замълчи. Беше видяла с какви очи се гледаха Магдалена и Александър, бе отново щастлива и спокойна за сестра си. Измислица или не, разказът бе подействал.

- Никой все още не знае точните причини за упадъка на цивилизацията им. Нито има следи от вражеско нападение, нито от разрушително земетресение, те са били умели строители... А пък и никой в онези далечни времена, когато боговете живеели още сред хората, а хората се чувствали богоравни, не можел да предположи, че общият им път един ден също ще бъде извървян до своя край. Великолепните им дворци, пълни с несметни богатства, щели да бъдат сринати, писмеността им щяла да остане неразчетена, великолепните гори щели да бъдат изсечени, а техният живот, родил митове и легенди, щял да се превърне в една от най-големите загадки на Стария континент.

- Или може би във възможност за ново начало... - тихо се обади Магдалена. Светналият й поглед ясно издаваше, че тя има още нещо предвид.

- Благодаря, Алекс - въздъхна с облекчение Мария, май тия двамата се бяха вразумили... - Приказката ти беше хубава. Но пак се чудя, за избора на Габриела да се нарече Киркея се чудя... Порових се в митологията и знаете ли какво открих? Нещо много интересно! Пасифая, жената на критския цар Минос, наистина е имала сестра, това е магьосницата Кирка. Известна е повече като Цирцея. И то най-вече от легендата за Одисей, нали той пристига на острова й, пък тя омагьосва хората му, превръща ги в свине, козли, маймуни... Но доколкото си спомням, нейният остров имаше някакво друго име, не беше Крит, май се казваше Ея... А в този ръкопис няма такова нещо.

- Ама и ти не мирясваш, душко! - разсмя се Николай. - Какво очакваш от жена, обзета от мания и затворена в клиника за луди! Такива ще ти ги навърже... Направо и нас може да ни превърне в маймуни!

- Е, да... Нали дори за нормалните, които обичат да си фантазират, казват, че строят въздушни кули, какво остава за онези, които пък се опитват да живеят в тях - повтори тя любимата сентенция на своя преподавател. - Но всеки строеж се подчинява на определени правила. А аз не мога да разбера нейните.

- Може би просто трябва да изчакаме - каза Александър. - Да си завърши ръкописа, да видим тази нейна кула в цялото й великолепие, което сега съществува само в съзнанието й, пък тогава ще решаваме.

- Тогава ли?!... - надигна се Магдалена. - Сега пък аз ви се чудя... Забравихте ли, че Габриела се мислеше за магьосница? Ти сам си ми разказвал, Алекс, как се била взела на сериозно, как си я виждал посред нощ да се надвесва над теб, шепнейки заклинания, как се увлякла по разни билки и отвари... Ами заниманията й в онова Братство?!

- Не започвай пак, Маги - поизправи се и Мария.

- Да, вярно е, таралежче - успокоително отвърна Александър, посягайки да погали приятелката си, но тя отметна ръката му. Той леко се намръщи и продължи все още със спокоен тон. - И това беше една от причините да сложа край на връзката ни, ти би трябвало да си само доволна от станалото, а не...

- От това да, но... Да не започвам пък аз да изреждам какво искаше да направи с мен, как ми въртеше разни магии!

- Маги... - прекъсна я сестра й, която вече не на шега започваше отново да се безпокои.

- Но краят е само привиден, ти, Алекс, си мислиш, че си сложил край!... - не й обърна никакво внимание Магдалена, говорейки все по-възбудено. - А тя не мисли така! Дори напротив... И ни се изтърси на главите това лято, и ти се хвърли на врата, Алекс, и с нейните интриги ни вкара всичките в капан, от който едвам излязохме!... И понеже не стана на нейното, взе, че откачи!...

- Маги! - извика Мария. - Какво целиш?

- Това, което всички знаем, а не искаме да го изречем на глас. Трябва да се сложи край, а начинът е само един!

- Ако вярваш в прераждането... - опита да се намеси и Николай, но момичето не му даде да продължи, като заговори с такава убеденост, сякаш това, което казваше, отдавна е известно дори на малките деца и не се нуждае повече от доказателства. Тя се изправи и тържествено изрече, натъртвайки върху всяка своя дума:

- Съдбите ни са обвързани не само в този живот. Били сме заедно по-рано, в предишни превъплъщения, и ще продължим да бъдем. И ако не сме си научили урока, ако допускаме наново същите грешки, ще продължим сами да се вкарваме в сходни ситуации, всеки път, при всяко ново прераждане... И проблемът ще се задълбочава все повече и повече, ако не бъде веднъж завинаги разрешен...

- Не споря с теб, душице моя златна - изправи се и Александър. Прегърна я, леко я целуна. Тя малко омекна.

- Тогава... значи, ще ме чуеш?

- Ще направя всичко, което поискаш от мен. Само мир да има! - засмя се той.

- И... ще й се извиним? Наистина ми е жал за нея.

- И ще й се извиним... - повтори Александър, гледайки я в очите. - И ще постъпим както е казано: обичай дори и врага си, защото Бог е любов, и Бог е във всекиго от нас... - завърши той, приближавайки лицето си към нейното, вече почти шепнейки, преди устните им да се слеят в целувка.

- Ама не може всеки да е добрият самарянин... - измърмори Николай. - Ако аз прощавам на престъпниците, ще ви питам дали спокойно ще спите! Какво, не съм ли прав? - обърна се той към приятелката си, която отново леко го бе смушкала в ребрата, обезпокоена да не прекъсне помирението със своите неуместни, както й се струваше, забележки.

- Прав си, Никенце, разбира се, че си прав! - побърза да му отвърне тя. - За всяко престъпление трябва да има съответно наказание. Но това тук е различно... Случаят с Габриела е различен...

Мария не довърши в какво се състоят разликите, защото и той на свой ред я привлече за целувка.

 

6. Решението

Когато малко по-късно между влюбените вече не прехвърчаха искри, а пламъците пращяха само в камината, Мария се сети за притесненията си около историята на стария иманяр. Разказа какво още й се бе случило, описа срещата си с бай Станко и потърси с очи картата. Листът беше отхвърчал на другия край на китеника, тя се пресегна, сложи го пред себе си и се загледа в грубоватия чертеж, надраскан набързо с поизбелял химикал.

- А с това какво ще правим?

- Не виждаш ли колко е съмнителна цялата тази история? По такава любителска карта не може да се открие нищо. Бабини де... - започна Николай, но получи от Мария такъв смразяващ поглед, че преглътна остатъка.

- Недей и ти, моля те... - изпъшка тя.

- Ама... Дай все пак да разграничаваме нещата, миличко... - погледна я той с онези свои очи, от които сякаш излитаха сиво-зеленикави пръски. Тя обичаше моментите, когато ставаха тъй невъобразимо лъчисти, защото имаше други случаи, когато се превръщаха в две стоманено сиви лезвия, готови да разрежат противника, прониквайки надълбоко в тайните му престъпни помисли.

- Хубавите приказки са едно, а реалността е нещо съвсем друго - продължи той. - Хайде, за Габриела както и да е... Пише и говори неща, които няма как да се проверят, ще я изчакаме, ще видим какво ще излезе от фантазиите й... Може да я излекуват дотогава. Но този твой бай Станко... Помисли сама, нали следваш психология, трябва да знаеш какво представлява психиката на иманярите. Вярват на какви ли не измислици, търсят какви ли не белези, за които уж имало описания... Като обсебени са от тази своя мания.

- Точно пък неговата история може да се провери! - подскочи Мария. - Били са четирима, ще ги намерим и ще ги питаме! Не е луд, казвам ти!

- Добре, хайде кажи ми ти тогава какво търси той в тази клиника! Как си мислиш, че в наши дни може да бъде затворен здрав човек в лудница, отговори ми!

- Ами онзи негов син, а? Старецът твърди, че му взел монетите, дето ги събирал цял живот, че отскоро, откак се бил оженил наново, упорито иска от него и картата... Не аз, а вие помислете!

- Мари е права - подкрепи сестра си Магдалена. - Щом усети, че нещо не е наред, винаги излиза права! Ако синът му наистина вярваше, че е луд, нямаше да го притиска за тази карта. Може освен тази скица старецът да знае и още нещо, което не ни казва... Тикнал го е в клиниката, за да му вземе всичко намерено, а сега иска и съкровището. Може да е подкупил докторите... Да го хипнотизират и да изкопчат от него нужната информация.

- Може! С пари всичко се купува! - извика Мария, забелязвайки как погледът на приятеля й става все по-остър, май бе събудила интереса му.

- Добре, мило, изглежда има за какво да се хванем, много "колекционери" се навъдиха нещо напоследък... - каза Николай, като взе от нея листа и се вгледа също в чертежа. Влюбеният мъж в него бе отстъпил място на професионалиста, инспектор Стоев си беше ченге до мозъка на костите. - Усещам аз, със страшна сила усещам как ни въвличаш в поредното приключение, но... Но подозренията ти, Мари, май не са лишени от смисъл. Никак дори не са лишени... Нищо не ми струва да ги проверя тези хора чрез системата. Ще ми трябват имената и каквито данни можеш да научиш за тях от бай ти Станко. Само бъди внимателна, с никой друг от лудите не се захващай и сама из тази лудница никъде, освен при Габриела, недей да ходиш! - хвана той ръката й, а тя усети приливните талази на извиращите от него чувства, които от само себе си се оформиха в картина. Тревогата му за нейната безопасност бе като ледено придънно течение, по-нагоре се люлееше заедно със стрелкащите се рибни ята и извиващи се водорасли по-топлият пласт на събудения интерес към новата тайна, открита от нея, а най-отгоре искреше неговата любов като преливащи се цветни отблясъци и танцуващи върху вълната хиляди малки слънца.

- Ще бъда, Никенце, обещавам... Той ме хареса, нарича ме дъще...

- Може би трябва да дойда с теб. Дори е наложително!

- Не, в никакъв случай! Само ще изплашиш човека. Пък и едва ли ще те пуснат.

- Мен?! Кой ще посмее да спре мен?

- Ох... Голяма глупост казах, ти с твоята служебна карта навсякъде можеш да... Ама... чакай, Никенце! Ако се легитимираш, ще стане още по-зле! Рано или късно синът ще научи, че се интересуваш от баща му, ще стане една!...

- Има си начини да получа нужната ми информация. Но трябва наистина да вляза вътре, без цялата клиника да разбира кой съм и какво търся там.

- И как да те вкараме?

- Ти ще ме вкараш. Следващия път като идеш, ще си поговориш с доктора. Ще измислим легенда, нещо от сорта, че Габриела много настоява да ме види... Може дори ти самата да й пуснеш тази муха. Ако успееш да й втълпиш например, че съм някой от нейния свят, който има за нея важно съобщение, тя може наистина да ни съдейства.

- Това си е чиста манипулация на съзнанието... - измърмори Магдалена.

- В крайна сметка е за добро, нали? - отвърна й Мария и се обърна отново към приятеля си. - Хубаво, Никенце, още сега ще прочета по-внимателно текста. Мисля, че мернах там роля, която ще ти пасне!

- Най-добре ще е заедно да четем. Нали трябва да знам кого ще играя!

- А ние кога ще го прочетем? - подкачи я сестра й.

- Вие после, вие може и след сватбата! - засмя се Мария, намигна и дръпна Николай да стават. - Хайде, да се качваме горе, че ни чака работа, доста работа...

Леко смутен от намеците на приятелката си, той я последва. Като кораво ченге, не обичаше да издава чувствата си, но нейната непринуденост бе тъй заразителна, че все по-леко и с нарастващо желание откликваше на приумиците й. А те никога не бяха за подценяване, макар Мария да си имаше своите особености. Интуицията й наистина беше изключителна, той неведнъж се бе убеждавал в това.

Двамата се сбогуваха с домакините, които не изглеждаха никак разочаровани, че остават сами, и се отправиха към стаята за гости, в която бяха настанени. Разбира се, не забравиха да вземат със себе си и ръкописа на Габриела.

 

* * *

Ръкописът на Габриела

Първа част, в която от морето излиза бял бик, цар Минос обявява награда за залавянето му, а двама смелчаци я спечелват

... Бикът риеше с копито, от плочките на настилката изхвърчаха искри... Очите му бяха големи и кръвясали, ноздрите раздути... Навел заплашително глава, той няколко пъти я разклати, като я тръскаше все по-силно и яростно. Изрева с мощен глас, после свирепо се хвърли напред, а хората от верандите се развикаха.

Ниру се изпъна като стрела. Трябваше да изтича и да уцели точния миг, в който да подскочи. Трябваше да се хване за рогата, да се изтласка и да се преметне през гърба. Беше повтарял това движение безброй пъти, тялото му го познаваше до съвършенство. Но нещо ставаше с него... Изведнъж си даде сметка, че не може да помръдне... Краката му бяха като вкоренени в каменните плочи. Не можеше да се засили, не можеше да се понесе срещу бика... Нямаше да прелети над якия му врат... Изтръпна. Вцепени се. В следващия миг видя закривените рога право пред очите си... Усети дъха от ноздрите, пронизващата болка от забиващите се остриета... Извика...

Събуди се от собствения си глас, плувнал в пот. Седна и се огледа. Амнис спеше спокойно в другия ъгъл на стаята. Добре, че не бе го чул, иначе цял ден щеше да го подкача!... Малкият се гордееше много с успехите на по-големия си брат, но не пропускаше случай да превърне всичко в забавление, а Ниру се ядосваше, когато му напомняха, че доскоро също бе малък и несъобразителен. Вече се смяташе за мъж. Нищо, че още не бе минал ритуала на посвещаването, и това щеше да стане в най-скоро време... Големият ден наближаваше. Заедно със своите връстници той щеше да загърби детството, да премине с чест изпитанията, след които щеше да бъде признат за встъпил в живота на възрастните. Щеше да има нови и сериозни повинности на мъж, но и много жадно предвкусвани и неизпитани все още удоволствия, за които връстниците му полугласно споделяха дочутото оттук-оттам...

Стана от постелката, намокри пламналото си чело с малко хладка вода от ритона, сложен до леглото му, после на един дъх почти го пресуши. Прекара пръсти през дългата си коса, оплетена от неспокойния сън, и посегна към купата със смокини. Насладата от вкуса им успя постепенно да разсее тежестта в гърдите, заседнала някъде до тупкащото му сърце след почти осезаемото пробождане на бичите рога...

От малък мечтаеше да стане най-добрият скачач на бикове и бе на върха на щастието, когато издържа успешно изпита за Школата. Баща му бе един от най-уважаваните занаятчии. Грънчарското колело пееше под ръцете му, а подредените по полиците вази и други глинени съдове един с един не си приличаха. Ниру обаче нямаше неговото въображение. Нито пък схващаше предавания по наследство опит в извайването на тънки като яйчени черупки стени, което дори малкият Амнис с лекота бе усвоил, нито пък можеше като по-голямата си сестра да ги нашарва с образи на раковини, морски звезди, сепии, водорасли... Затова родителите му доста бързо склониха да тръгне по неговия си път. Баща му дори с лека усмивка заяви, че нищо не се знае, може на момчето да му е в кръвта любовта към биковете...

След приемането на Ниру в прочутата Школа при Двореца в Кносос, той напусна родния дом и с въодушевление се посвети на усвояването на това толкова трудно и опасно изкуство, което, освен че носеше слава и почести, го даряваше с неизказано удовлетворение. И когато се случваше да се прибере в малкия пристанищен град, където живееше семейството му, не си даваше нито ден почивка. Понякога сам, понякога съпровождан от братчето си, Ниру отиваше още от ранни зори на брега на морето, беше си харесал едно местенце в подножието на фара, и се упражняваше там почти до премала...

Такива му бяха намеренията и за днешния ден, но ето че всичко тръгна някак наопаки...

Не беше никак страхлив, успешно се справяше дори с най-сложните скокове, а тялото му помнеше всички движения до съвършенство. Много често сънуваше играта с биковете, но досега винаги се бе събуждал въодушевен от чувството за полет, сила и ловкост, изпълващи цялата му същност. Бе се виждал и насън, и в мечтите си наяве как изпълнява най-невероятния номер, как е посрещан възторжено от зрителите, как получава любовта на най-красивата девойка... Кой от скачачите не мечтаеше за това! Защо ли боговете му пратиха сега това съновидение? И защо точно днес, броени дни преди първата му публична изява? Като предупреждение? Като заплаха?...

Нима наистина можеше да му се случи този най-голям позор, да се вцепени в последния миг?!

Ниру отметна лекия плат на завесата, бутна дървения капак, който беше притворен за през нощта, и надникна през прозоречния отвор. Развиделяваше се. Слънцето скоро щеше да се качи на колесницата си, но градът още спеше. Само вляво на скалите както винаги просветваше фарът. Поставен върху здрава каменна основа, той представляваше изкован от бронз огромен мъж, в чиито вътрешности се поддържаше цяла нощ огън, за да могат корабите отдалеч да се ориентират по светлината, излъчвана от гигантските му очи. Ниру не бе обикалял острова, но знаеше, че има още няколко такива фара и на чужденците понякога им се привиждаше, че един и същи великан крачи край брега и пази земята на критяните. Тези бронзови стражи наистина си приличаха, бяха еднакво внушителни, а на броните си носеха едни и същи изображения. Цар Минос бе заповядал да се изпишат с разбираеми знаци най-важните закони, та да може всеки, влизащ в което и да е пристанище на острова, да се запознава с порядките на страната, чийто гостенин искаше да бъде. Законите важаха за всички, а наказанията бяха справедливи. Ниру бе дочул, че чужденците после разказвали какви ли не небивалици за бронзовия гигант, който уж поглъщал в огнената си паст невинни хора...

Засмя се, като се сети за приказките им. И на всичкото отгоре тези невежи имаха нахалството да разправят, че критяните били лъжци!

Вече не му се спеше. Тъкмо се чудеше дали да не слезе до брега, и докато все още няма хора, да поскача на спокойствие, когато видя на хоризонта нещо да блещука. Не беше звезда, защото бе много ниско, пък и на това място никога не бе имало небесен светлик. Не можеше да е фенер на мачтата на някой кораб, защото бе много по-ярко. Какво ли бе това?...

Ниру бързо си сложи препаската и тичешком се качи на плоския покрив на къщата. От третия етаж се виждаше по-добре. Блещукането приличаше на огромна искра, плуваща по изсветляващите води на морето. Дочу в тишината чаткането на сандали по каменните плочи и надзърна отгоре. В дъното на улицата забеляза очертанията на мъж, но човекът се отдалечи със забързани крачки надолу към брега. Може би и той бе видял странното бляскаво нещо, носещо се току над водата...

Вече бе станало съвсем светло. Първите лъчи на Слънцето огряха плоските покриви на къщите, а звездата в морето вместо да изгасне, блесна с още по-ярка сила. Без да може да откъсне поглед от нея, Ниру седна и зачака да види какво ще стане. Той бе смел и лесно се възпламеняваше, усещаше как всичко тайнствено и опасно го привлича. Сети се за някои от своите другари от Школата, онези, дето бяха пратени от Атина. Те разпитваха и подпитваха за Лабиринта, но зад любопитството им се криеше страх. Вкъщи, разбира се, им бяха наприказвали какво ли не за чудовището, което ги очаквало на дъното му, за невъзможния път... Ниру пак се позасмя, но и леко потръпна. Той наистина не се страхуваше от нищо!

Продължи да се взира в морето. Постепенно се появиха очертанията на кораб. Голям и прекрасен, с пурпурни платна и искрящ позлатен нос. Младежът скочи и се втурна обратно към стаята.

- Амнис, събуди се! Виж какъв кораб идва, Амнис! - извика и раздруса брат си, но малкият не бързаше да става.

Разтърка очите си, като недоволно мърмореше нещо неразбрано. Беше голям сънливец.

- Амнис, ставай! Хайде с мен на брега!

- Ух! Какво толкова си видял!

- Трябва да е царски кораб! Целият в пурпур и злато! Вече е отсреща, до острова...

- Ти пък! - разсъни се брат му. - И сукалчетата знаят, че нашите кораби са най-хубавите! Къде ще се мери с нас някакъв си чужденец... - но както мърмореше, малкият стана, надникна през прозореца и се ококори. - Уха-а-а...

Без да се помайват, двамата хукнаха към пристанището. Там вече се бе събрала пъстра тълпа. Хората весело се подкачаха, сипеха шеги и сочеха чуждоземния кораб. Не очакваха заплаха от пришелеца. Никой не се осмеляваше да навлезе с лоши намерения в техни води. Никой не си и помисляше да напада острова им, защото трябваше първо да преодолее мощната им морска защита, а това бе направо невъзможно. Критяните имаха бойни кораби, бронирани със специални метални плочи и снабдени със страховит шип на носа, който разпаряше противника със съкрушителна сила. Въпреки че бяха миролюбив народ и никога не нанасяха първия удар, те преследваха безпощадно пиратите и успешно бяха разчистили морето от тази напаст. Затова не само намираха за съвсем справедливо, дето за тях се носеха легенди, но и сами си ги създаваха. Бяха горди, че по нищо не отстъпват на другите прославени мореплаватели, финикийците, и дори смятаха, че ги превъзхождат, защото се осмеляваха да тръгнат навътре в неизследваната морска шир, не само да плават като тях покрай бреговете, пък били те и непознати...

Корабът бе вече толкова близо, че се чуваха флейтата и ритмичното подвикване на викача, който синхронизираше движенията на гребците:

- Рю-па-пá-и! Рю-па-пá-и! Рю-па-пá-и!

Тълпата притихна за малко, ослуша се и се въодушеви още повече.

- Някой цар идва при нашия... Откъде ли е?

- Не е нито финикийски, нито сирийски този кораб... - говореха хората един на друг.

- Ама е от хубаво дърво, скъпо. Познавам аз, нали цял живот с това се занимавам...

- А знаците му май са египетски... Фараонът, казват, тачел нов бог и имал ново изображение върху знамето!

- Не, не! Ей затова ни наричат нас, критяните, лъжци! Всеки чул-недочул, и разправя... Не е египетски! Кога се е чуло и видяло фараонът да тръгне да обикаля света! Дървото е сирийско, да знаете, мене слушайте...

Изведнъж нещо се случи, на борда се забеляза суетене. Чуха се викове, а не след дълго прокънтя и силен, протяжен животински рев. Тълпата се люшна и притихна.

Ниру се изпъна напълно несъзнателно като струна. Не би сбъркал с нищо този тръбен глас. Той разпалваше кръвта му и я караше да препуска като планински поток. Той го опияняваше, той го зовеше на подвизи... Той беше неговата съдба.

Беше рев на голям, разярен и много, много свиреп бик...

Пасифая слезе бавно по стъпалата на басейна и се отпусна в уханната топла вода. Прекара пръсти по повърхността й и с удоволствие плъзна поглед по образувалите се вълни, върху които се полюшваха като малки лодчици поръсените листенца от цветове на лилии, рози и кремове. Лекият им аромат се смесваше с изисканите благовонни масла и й действаше отпускащо. Очакваше я ден, изпълнен с много задачи. Покрай подготовката на предстоящия празник напрежението в целия Дворец нарастваше, затова тя умееше да цени тези кратки сутрешни мигове на спокойствие и уединение. Като царска съпруга, Пасифая държеше да има поглед върху всичко, свързано с тържествата, и да не оставя на подчинените си да вкарват на своя глава някои нови приумици в обредите. Примерът на Египет бе заразителен...

- Господарке, от пристанището току-що дойде вестоносец! - стресна я гласът на чернокожата прислужницата. - Дошли са посланици и господарят те вика за посрещането им!

- Откъде са, знаеш ли?

- Май от Египет.

Пасифая се усмихна тържествуващо - пак не я бяха излъгали предчувствията й. Денят щеше да бъде по-напрегнат, отколкото очакваше. Даде знак на момичето да й помогне и излезе от водата.

Не след дълго, следвана от свитата си, тя вече забързано крачеше по дългите извити коридори към Тронната зала, намираща се в противоположния му край, в западното крило на Двореца. Сръчните ръце на прислужничките бяха спомогнали царицата да се появи пред гостите в цялото си великолепие. Преди да тръгне, бе хвърлила поглед в огледалото и бе останала доволна от това, което видя в сребърната му повърхност. Подредени в сложна прическа, гъстите й коси бяха оплетени от няколко наниза перли, сред които проблясваха и скъпоценни камъни. Прекрасни огърлици привличаха погледа към дълбокото деколте, а богато извезаната и украсена с волани рокля, изкусно ушита от царски лен и задморска коприна, изгодно подчертаваше все още кръшната й снага.

От една пресечка на коридора внезапно срещу нея изскочи млада жена, облечена доста по-скромно, но също тъй изящно. Беше сестра й Киркея, която носеше изрисувана с октоподи делва.

- За къде си се забързала тъй, сестрице? - усмихна й се ласкаво Пасифая.

- Към брега. Не обичам навалиците и реших да направя приношението си на морския олтар преди шествията.

- Така ли? Откога не ги обичаш? Доскоро все искаше да привличаш погледите, за което неведнъж сме си говорели.

- Не, не си разбрала. Отдавна не ми харесва! Нали знам какво си казват хората зад гърба ми! "Ей я сестрата на царицата, дето е като чужденка за близките си!"

- Пак ли ме упрекваш, че не те правя жрица?

- А ти пак ли ще ми натякваш, че не ми подхожда на сана да се занимавам с отвари? И кой ме накара да търся оная билка, заради която станах за смях?

- Киркея, Киркея... - въздъхна Пасифая. - Нищо не си разбрала. Не е в отварите работата, а в самата теб. И не съм те накарала, а само те помолих...

- Че какво ми има на мене! - прекъсна я нетърпеливо сестра й. - Ако ме беше взела за Първа жрица, щеше сама да се убедиш! Никое от онези незрели момичета, дето ги избираш, не може да изиграе танца с Тавъра така, както бих го направила аз! Нито дори Арсиноя, която е още дете! Ама нали ти е дъщеря...

- Бъркаш, сестрице... Знаеш правилата. Иска се и друго, не само женски опит... А Арсиноя вече порасна, ако не си забелязала. Като моя дъщеря тя е моя приемница, така че упреците ти са още по-неоснователни.

- Е, ти си Върховна жрица, ти решаваш! Съжалявам, че не ти намерих билката! - подхвърли Киркея, сви рамене и отмина.

Пасифая изпрати сестра си с поглед, въздъхна, когато тя сви зад ъгъла на коридора и продължи пътя си.

Цар Минос беше вече в Тронната зала. Излязъл на просторната и прохладна веранда, той бе застанал със скръстени отзад ръце и взорът му блуждаеше по огромния вътрешен двор. Една група от работници поправяше настилката, други закачаха украса от цветни венци по отсрещната страна на Двореца, трети търкаха и лъскаха стените, четвърти слагаха дървени пейки под колоните на високите етажи, за да могат зрителите да наблюдават оттам с удобство предстоящия празник.

Пасифая кимна на жриците от свитата си да я изчакат в залата и се приближи към съпруга си, като се любуваше на царствената му осанка. Времето беше благосклонно към него и въпреки всички изпитания той бе запазил атлетичната си фигура, а в косите му все още не проблясваше нито един бял косъм.

- Очакваше ли гости? - попита тя и сложи ръка на рамото му.

- Всъщност да. - Цар Минос се обърна към нея и й отдаде знак на почит, като сложи свития си десен юмрук върху гърдите на мястото, където туптеше сърцето му. - Бях пратил посланици с дарове по случай освещаването на новия град на фараон Ехнатон и те ми докладваха, че той бил извънредно доволен от работата на нашите художници. Много искал точно те да обучат хората му и стените в неговия дворец да бъдат украсени както е при нас - с изображения на цветя, животни и обикновени хора, не богове... Не искал вече да следва строгите предписания на правилата, повеляващи на египтяните как трябва да рисуват божествата си, вдъхващи страх. И не можел да се нарадва на палмите и тръстиките, на лотосите, гъските, патиците...

- Как се казва градът му?

- Ахетатон. Викат му още Град на небесните висини. След погрома в Тива при налагането на новия бог, Атон, фараонът се оттеглил в новото си убежище заедно с Нефертити и, казват, бил дал клетва да не го напуска, докато е жив. Много искал наследник, но тя му раждала само дъщери, и някои злословят, че било поради новия му бог...

- Доброволен изгнаник, така ли?

- Или мъж, живеещ извън времето си... - замислено отговори цар Минос. - Не знам дали някога хората му ще могат да приемат неговия бог, който макар и познат отдавна, сега идва с нова слава. Някои смятат фараона за луд. Той обявил всички други почитани от народа божества за лъжливи кумири, включително Озирис и Изида, забранил да се произнася името на Амон, защото бил жесток и кървав, и защото имало само един бог. Величаел единствено Атон в образа на слънчев диск, чиито лъчи завършват с ръце, раздаващи божествената светлина на живота. Получавал видения за своя бог и твърдял, че самият той е негов син, дошъл в негова прослава, затова и себе си нарекъл с туй име, означава Този, който служи на Атон. И храмове нови му построил, но без покрив, за да влиза свободно Слънцето вътре.

- Предполагам, на жреците това не им харесало никак, нали? Не вярвам да се примирят лесно с новото положение... И ще направят всичко възможно да върнат величието на предишните храмове, не мислиш ли?

- Права си, царице моя. Той разгонил повечето от тях. И както сама можеш да се досетиш, превърнал ги така в свои кръвни врагове. Жреците в Египет са свикнали да имат власт, да разполагат със земя и богатство, а Върховният жрец е бил винаги вторият във властта след фараона... Те не могат лесно да приемат бог, който не иска жертви и скъпи приношения, а само тамян, плодове и пшеница. А пък и Атон налагал всички хора да бъдат равни, да не убиват, да бъдат смирени...

- Но и нашата Богиня иска същото!...

- Различно е, Пасифая. Пък ние имаме още и Тавъра. Умиращ и възкръсващ... А неговият бог, новият бог на Ехнатон, няма лик, не се знае мъж ли е, жена ли е, що е...

- Но как така? Какво е тогава? Винаги има и нещо обратно, допълващо... Нещо, което обединява нещата и ги прави едно цяло. Едно цяло, което е в постоянна борба вътре в себе си, но и в равновесие. Как ще вземеш само едната част? Без живот няма смърт... Какво е огънят без водата?... Или мъжът без жената?...

- Така е, неговият бог е неразбираем за хората. Единствен бог, на когото друг подобен няма... Невидим, но огряващ всекиго със светлината си, даряващ живот на женските утроби, даряващ блаженство на птици, дървета, цветя и риби, на всичко живо, създадено единствено от него...

- Как тъй само от него?

- Така твърдял и така го възхвалявал в песните си. Обявил го за бог, който сам е създал всичко, всички земи и морета, всички мъже и жени, и който е сложил всяко свое създание на определеното за него място, удовлетворявайки и нуждите на всяко свое творение... 6 Хората не разбират как е могло да стане това.

- Аз пък не разбирам друго... Щом Ехнатон се е обявил за негов син, значи и той е бог. Но тогава се получава, че боговете са не един, а двама!

- И за хората е трудно да го разберат. Те хем трябва да почитат новия бог, хем да го прославят в лицето на фараона, защото Атон бил личен бог единствено на Ехнатон. Той единствен бил посветен в божествения му замисъл, надарен с неговата власт и никой друг, освен божествения син, не можел да го познава. Ала има и нещо по-лошо. Въпреки че същността на новия бог, както казвал Ехнатон, е любов, в негово име се проляла толкова кръв, колкото заради никой друг. Що за божество е това, което иска човешка плът, за да се възцари! - гневно светнаха очите на цар Минос.

- И какво прави фараонът? Не се ли е опитал да спре взаимните изтребления? - попита Пасифая, разтревожена от рязката промяна в настроението на съпруга си.

- Не. Той отрича всяко насилие... и така го предизвиква! Избягал съкрушен и ужасен от потъналата в кръв Тива, за да създаде свой свят в Ахетатон. Оттам се опитва сега да намери привърженици. От мои хора научих, че негови посланици вече посетили Тир, Сидон, Йерусалим, Милет и още много други градове. Фараонът подарявал на владетелите им новия символ на вярата си, наричал го анкх, кръст на живота. Дори на войнствените хети го пратил.

- Какво представлява?

- Кръст с капковидно ухо отгоре. Израз на това, че Озирис и Изида вече са обединени в едно, че земното и небесното се сливат и пораждат безсмъртие. Но... какво се получи? Точно обратното на това, което искаше! Усетиха го, че отрича силата на войната, затова мнозина въстанаха срещу господството на Египет, сирийците дори му обявиха война.

- Ние също не обичаме да воюваме...

- Но имаме бойни кораби, Пасифая, не забравяй! Дадохме урок на Атина, а и с пиратите се разправихме. Кой знае, може би ще иска подкрепа от нас, въпреки че самият той отказва да влиза в битки. Дали пък не се е загрижил за бежанците? Нали неговият бог налага милосърдие, а той е потресен от това, което стана в Тива. Скри се в Ахетатон, запуши си очите и ушите, остави хората си сами да се оправят... Да не би пък Нефертити да се е съжалила над тяхната участ? А той я боготвори... Сега ще разберем. Може и друго да е. Ехнатон продължава да разпраща по цял свят пратеници да говорят за новия му бог, може и на нас да е пратил...

- Да, и тук се чуват гласове, че трябва да почитаме само един бог, както правели някои отвъд морето... - неохотно промълви Пасифая. - И затова било по-добре да се съкрати или дори да се отмени танцът с Тавъра! Бил непристоен... Да се променят шествията и жертвените животни... Да не се заколва бикът...

- Тия хора нямат никакъв ум! - стисна юмруци цар Минос. - Това е кощунство и трябва да се наказва! Много ли са?

- Не. Но трябва да внимаваме да не увлекат следовници. А все още нямаме Тавър след... след смъртта на предния. Предстои ми да огледам момчетата, да избера нов, а като си спомня гибелта на предишния, цялата изтръпвам... Колко лета беше най-добрият, а така жестоко и нелепо да загине!... Някои поради това роптаят, според тях било знак от боговете, лоша поличба... И заради всички тези слухове и крамоли, дето са плъзнали между хората, смятам, че е наложително при тазгодишните празненства у никого да не остане съмнение в тяхната значимост. И в необходимостта да бъдат такива, каквито са! - отсече решително тя.

- Знам, че ще се справиш, Пасифая! - усмихна й се окуражително той. - Умееш добре да си избираш хората, виждал съм как те слушат и гледат! А този път празникът съвпада със Срещата на Слънцето с Луната, с тяхната сватба, и това е знамение. Това още повече налага всичко да премине както е редно.

- Да. Хората вярват, че е за добро. Не помня да е имало друга такава година, в която наведнъж да се случват толкова много събития! И Небесната сватба, и избор на нов Тавър, и поредната ти среща със Зевс на Дикти, че и Големият събор на царските наместници... Та дори две от тях не са съвпадали досега, какво остава за всичките накуп! Годината ще бъде щастлива...

- Така е изчислено и наредено от самите богове, Пасифая. Те искат тъй, веднъж на седемдесет и две години, колкото един човешки живот, нещата да се завръщат към своето начало... Те обичат това число, затова го залагат в пътя на Слънцето сред звездите, няма нищо случайно... Ние само спазваме тяхната заръка. А Небесният брак преди деветнайсет лета7 съвпадна и със зачатието на дъщеря ни, помниш ли? Знамението наистина е добро! - прегърна я той. - Преди малко гледах работниците, подготвяха площадката за игрите, и си помислих как тече времето! Колко пъти ти, възлюбена моя, носеше дрехата на Великата богиня и колко прекрасна изглеждаше с нея! А ето, сега вече идва ред на дъщеря ни... И в колко благоприятен ден, и в каква благоприятна година ще я въведеш в игрите! Всички с нетърпение очакват танца й с Тавъра. Малкото ни момиче порасна и ще поеме пътя си като Първа жрица на Богинята... - някак замислено, дори тъжно изрече цар Минос.

- Да, би трябвало да се радваме, а на мен ми е свито сърцето. Вярно, Арсиноя порасна и вдъхва надежди, но раната не се запълва... Все си спомням Андрогей, нямаше по-добър атлет от него... Още си мисля за онази билка, от преданието в рода ви - дали наистина не расте някъде, дали не би могла да му помогне... Да го съживи... - натъжи се и съпругата му. - Дали не би могло да се натъркат с нея останките му...

- Пасифая! - отведнъж строго я погледна той. - Знаеш, че тялото не може да се връща от Западната страна! Некрополът му е вечен дом, и е врата към пътя дотам! Как си могла да си въобразиш, че има възкръсване в същото тяло от смъртта? Ти, Върховната жрица и Пазителката на Лабиринта!

- Знам. Но все пак... Ако душата може да се върне, защо да не може и тялото? Питах сестра ми Киркея... Нали след пътешествието си до Египет се увлече по онези магически папируси, пък често ходи и по планините, среща се с чародейки, знахарки... Познава тревите, разбира езика на животните... Та й разказах преданието, попитах я дали не може да издири билката, с която онази змия съживила мъртвото момче. Но и тя не е чувала някой да е виждал тревата балис.

- Не ти ли беше сърдита по едно време?

- Беше. Очаква да я избера за Първа жрица, но аз няма да го направя, не мисля, че е подходяща... Преди малко я срещнах и тя пак ми се тросна.

- Трябва да поговориш с нея. Май доста се поувлече в разни магьоснически занимания!

- Не е щастлива... Мислех, че й е минало, защото отдавна не е отваряла дума за жречески сан. Пък и си намери нови занимания, доста усърдно търсеше онази трева... Може би е разчитала, че ако ми донесе балис, ще я взема за помощница. Но както съм убедена, че сестра ми не става за жрица, така и вече не вярвам, че някога някой ще открие тази чудодейна трева...

- Това е само една красива история, възлюбена моя! Една история, с която изразяваме нашата почит към змията заради всичко онова, на което ни е научила. Толкова е лесно да тръгне една приказка! Само помисли - никой още не се е върнал от подземното царство. И ти, Танцуващата със змиите, Пазителката на Лабиринта, ти, моя възлюбена, владееш най-добре тайната! Не забравяй това, Пасифая! Не забравяй тяхното послание! - Цар Минос я прегърна през раменете, за да я извади от тъгата й и отново допря свития си юмрук до сърцето, за да покаже колко много я уважава и цени.

...Първородният им син Андрогей бе загинал в далечна Атина, подло убит по време на състезателни игри, защото ги бе спечелил и бе събудил завистта у атиняните. Те бяха справедливо наказани с плащането на годишен откуп, но нищо не можеше да замени сина им. И никой от младежите, които им пращаха като дан, за да минат обучение в Школата, не можеше да го настигне в уменията си, въпреки че бяха подбирани по смелост и ловкост. Пасифая беше приела съдбата си, вярваше, че душата на сина й следва своето предначертание, но особено остро чувстваше липсата му по време на празниците. Ако можеше да се завърне от Западната страна и да вземе отново участие в игрите... Много преди да стане нещастието, цар Минос бе разказал на младата си съпруга легендата за чудодейното оживяване на малкия Главк, предавана от уста на уста в семейството му, и тя често се тешеше с мисълта, че не може да няма някаква истина в нея и може би все още не е късно...

Само ако можеше да намери онази билка!...

- Господарю, посланиците са тук!

Гласът на придворния служител извади царствената двойка от унеса на мислите им. Цар Минос с отсечена крачка се насочи към трона от алабастър, а Пасифая седна на дългата седалка до него. Там се разположиха още придворният писар и жриците. От другата страна застанаха царските съветници, също посветени в жречески сан. В купела отпред гореше свещеният огън, в който бяха хвърлени благовония и ароматът им изпълваше приятно Тронната зала.

Въведоха посланиците. Тримата мъже бяха богато облечени, със скъпи яки от злато и ярки скъпоценни камъни, с надлежно изрисувани лица под пищните си перуки. Въпреки приетия обичай да се предоставя възможност на гостите да се измият след пътя, те бяха настояли за незабавна среща и желанието им бе удовлетворено. Но пък излъчваха доста осезаем кисел дъх на пот, който не можеше да бъде притъпен дори от силните им помади. Залата не бе голяма и мирисът им се усещаше, като дори запалените благовония не успяваха да го притъпят. Това явно ги смущаваше, защото знаеха за любовта на критяните към водата. Не само в Двореца, но и в къщите на обикновените граждани имаше прокарани както водопроводни тръби, така и канали за сбор на нечистотиите - нещо, на което чужденците много се дивяха. Пасифая се постара да не даде израз на чувствата си. Хората все пак бяха пътували дълго в трудни условия и явно нещо ги принуждаваше да бързат...

Посланиците хвърлиха един бегъл поглед наоколо, а в очите им се четеше възхита от великолепната зала. Изящни колони подпираха тавана, подът бе застлан с лъскави плочки, стените бяха покрити с ярки фрески, изобразяващи символите на царската власт. Със злато и пурпур бяха изрисувани фантастични грифони - полегнали сред цветя лъвове с орлови глави и богато оперение, носещи царския знак на гърдите. Същият знак бе изрязан и върху златната плочка, украсяваща гърдите на цар Минос. На главата си той носеше корона, закичена с лилии и паунови пера, на врата му просветваше огърлица с малък златен лъв. Извезаната пурпурна мантия, както бе обичаят за сановните мъже, стигаше до средата на прасците и откриваше силни, загорели мишци. Краката му бяха обути в украсени със скъпоценни камъни сандали със златни закопчалки.

Египтяните се поклониха със спуснати пред коленете ръце и сведени от уважение глави. Цар Минос кимна в знак на приемане на оказаната почит и те отстъпиха заднешком към предназначената за тях седалка.

- Идваме с мир! Като преносители на добра воля идваме от името на владетеля на Кемет при владетеля на Кефтиу.

- Посрещаме ви с мир. Аз съм владетелят на Крит, или по вашему Кефтиу. Аз съм владетел и Върховен жрец на живите, съветник и съдия, жрец на мъртвите и на некропола, Пазител на даровете и Носител на жезъла. Как е здравето на слънценосния Ехнатон?

- Съвършеният по рождение, Носител на короните, Владетел на деветте лъка, Господарят на Двете земи, Син на Слънцето, роден от неговото възлюбено тяло, жив образ на Атон, Владетелят на Ахетатон, фараон Ехнатон се чувства добре и желае същото на своя брат.

След уважителното изброяване на титлите, посланиците плеснаха с ръце и служителите от свитата им с нисък поклон внесоха даровете на фараона. Оставиха ги върху единия от двата ниски дървени плота, определени за тази цел, и заднешком се оттеглиха. Имаше изделия от слонова кост, скъпоценни кутии от абанос с благовонни масла, свещени скарабеи и други ценности.

- Като знак на почитта на фараон Ехнатон към владетеля на Кефтиу и неговата ясноока съпруга царица Пасифая, Създание на светлината, и по случай предстоящия ви празник сме упълномощени да доставим и един много важен дар. Подбран с изключително уважение за вашите жертвоприношения. Но храним дълбоки съмнения, че нашите хора ще успеят да го доставят невредим до Двореца. Не му понесе добре пътуването и стана доста неспокоен, та ще се нуждаем от нарочно обучени ваши служители, за да ви го връчим.

- Ще получите всичко, от което се нуждаете. Какви по-точно хора са ви необходими?

- Превозвачи на бикове...

Посланиците изглеждаха смутени. Явно им е било заповядано да организират достойно връчване на най-ценната част от даровете, а те не се бяха справили. И определено нямаха вина за това, тъй като не всеки знаеше какво да прави с един разярен бик на борда. Цар Минос се усмихна. Вече му бяха съобщили за събралата се на пристанището тълпа и дочутите от чуждия кораб звуци...

 

В яростта си бикът беше великолепен. Ниру не бе виждал досега толкова красиво животно. Като дар, пратен от морския бог, той беше синкаво-бял, с кожа, сравнима само с пяната на вълните, ослепително искряща в лъчите на Слънцето.

Когато с трясък разби клетката си и с рев се хвърли във водата, хората на брега застинаха, ахнаха в един глас и след това всеки хукна нанякъде да се спасява. Ниру викна на Амнис да бяга, като го заплаши с юмрук, ако само посмее да не се подчини. Малкият с неохота се отдалечи, хвърляйки поглед през рамо към брат си. Бикът пореше вълните и бързо се приближаваше...

Младежът се огледа. Брегът бе опустял. Само един млад мъж, чужденец на вид, стоеше недалеч от него. Взираше се в морето с хладнокръвен поглед и явно нямаше никакво намерение да отстъпва като другите. Беше висок, як и под тънката му дреха се очертаваха твърди мишци. Кимна окуражително, после даде знак да застанат на пътя на беглеца, като посочи въжето, което държеше в ръце. Ниру предположи, че непознатият бе успял да го свали от кораба си още при първите признаци за неблагополучие.

Разбра без думи замисъла му. Щеше да се опита да впримчи разяреното животното, на което Ниру трябваше да послужи за примамка - дали препаската, дали стойката на тялото, дали поведението му, но нещо го бе издало, че е скачач. Кимна, че е съгласен.

Кръвта лудо препускаше из тялото на младежа, когато застана пред излизащия от морето бик. От ноздрите му като че ли изригваше пламък, толкова силна бе яростта му. Стъпил веднъж на твърда почва, той се бе почувствал още по-могъщ и нададе гръмоподобен рев, като тръскаше глава и риеше с копито пясъка. Въпреки опасността човек не можеше да не се възхити на красотата му.

- Посейдон го праща...

- Дар за царя ни...

- Не, това е Зевс! Самият Зевс... - чуха се възгласи от тълпата, намерила спасение на високия бряг.

Ниру извика, за да привлече вниманието на животното към себе си. Бикът застина за миг. Очите му се наляха с кръв, изрева и се втурна към него. Ниру се засили, за да го пресрещне. С края на окото си забеляза как се напрегна непознатият, чу как изфуча въжето... Но примката не уцели главата, тъй като точно тогава бикът се наведе и се понесе с още по-голяма скорост.

Ниру действаше по заучения начин, без да мисли за нищо. Подскочи... Хвана се за рогата... Изхвърли се като стрела нагоре, отблъсна се със замах от лъскавия мокър гръб и се приземи отзад.

Чу възгласи и викове. Огледа се. Хората, които се бяха изкатерили по каменистия бряг, възторжено изразяваха възхитата си от неговия скок и разочарованието от неуспеха на начинанието им. Бикът, без да спре, бе избягал.

- Много добър скок! Как ти е името, момче? - попита го мъжът, като се приближи и сложи ръка на рамото му. Беше облечен с чуждоземни дрехи, а косите му бяха подрязани. Изговорът го издаваше, че идва от страната на ахейците.

- Ниру. А ти кой си?

- Наричай ме Акамант. Готов ли си пак да опитаме?

- Да. Но имам едно предложение.

- Казвай!

- Ако вържеш въжето така, както показа, че можеш, аз ще се опитам да нахлузя примката на рогата на бика.

- Опасно е. Виждам, че си много изкусен в скока, но това е нещо, което не си правил!

- Ще успея! - отсече Ниру, като сам се учуди на увереността си.

- Може да се оплетеш във въжето. Помисли пак, момче! Нека да вършиш само това, за което си обучаван! Другото остави на мен!

- Не! Нека опитам! Знам, че ще успея!

Не разбираше откъде извира у него тази увереност. Може би, изпитал срещата със смъртта в съня си, я бе надживял и бе претръпнал. Винаги бе вярвал в смелостта си, а неизвестното не толкова го плашеше, колкото привличаше. Трябваше да разбере докъде са границите на възможностите му. Защо иначе Богинята му прати този сън? Едва ли като заплаха. Ако искаше да вземе някого при себе си, не би го известявала да се пази...

- Съгласен съм! - отсече Акамант. - Ти познаваш по-добре местността. Къде бихме могли да го пресрещнем?

- Да вървим!

Ниру поведе мъжа към близката долчинка. Бикът бе поел в тази посока и той отправи молитви към Богинята да го задържи там. Избягаше ли в полето, нямаше да могат да го стигнат, а тогава вече щяха да се намесят и царските хора. Не си задаваше въпроса защо е толкова важно точно той да залови животното. От мига, в който чу рева му, с някаква необяснима и непреодолима вътрешна сила се чувстваше свързан с този великолепен бик. Беше убеден, че сънят му е знак за това и не бива да го пренебрегва...

 

- Радвам се на чутото от вас! - тържествено приключи задължителната размяна на любезности цар Минос и плесна с ръце, за да извика слугите. - Предайте на фараон Ехнатон задоволството ни от неговото внимание и пратените скъпи дарове! Приемете нашите за него!

В залата внесоха богатите приношения, подготвени за египетския владетел, все изделия на изкусните критски занаятчии - златари, медникари, грънчари, дори златовезци... Положиха ги на свободния поднос до вече получените предмети. Така едните и другите дарове можеха най-пълно да бъдат огледани и оценени. Посланиците изглеждаха доволни, станаха и се поклониха.

- Има ли още нещо, което иска да ми съобщи фараонът? - попита царят.

- Има още един дар и една молба.

- Да чуем.

- Ето този Кръст на живота, пречистен и осветен с възлияния в името на Атон, е предназначен за цар Минос като мъдър и справедлив владетел и приятел на фараон Ехнатон. Този кръст носи силата на познанието за живота и смъртта, той влива посланията на Атон в душата на човека, който го носи. И всеки, който отправя към него своята молба, ще бъде чут.

- И като как трябва да се моли? - попита Пасифая, помнейки, че само фараонът може да се обръща към бога.

- Думите трябва да идват от чисто сърце, ясноока царице. С молбата си молещият изразява своето желание единствено да възвеличава Слънценосния Ехнатон. Чрез неговото желание да вдъхва всеки миг сладкото дихание от божествените устни, и ежедневно да съзерцава неговата, на Атон, красота, молбите на всички просители по добрата воля на Сина ще бъдат чути... Съвършеният по рождение и Носител на короните, Владетелят на деветте лъка и Господарят на Двете земи, Синът на Слънцето, роден от неговото възлюбено тяло, е жив образ на Атон, и като такъв го моли ежедневно да му подаде ръцете си, изпълнени с неговия дух, за да може да се изпълни и той с него и да живее единствено чрез неговия дух. Да е готов във всеки миг от вечността да произнася с прослава неговото име. И то винаги ще отговори на призива му!8

С тези думи най-възрастният от посланиците се приближи и с поклон връчи на царя подаръка. От мястото си Пасифая видя, че представлява златен кръст с издължено, капковидно ухо отгоре. Беше окачен на изящна верижка. Цар Минос сложи свития си десен юмрук върху сърцето, за да изрази уважение, и прие подаръка. Пръстенът с царския печат просветна на ръката му. Египтянинът се върна на мястото си и продължи.

- Молбата на фараон Ехнатон е да получи подкрепа във войната със Сирия. Имаме много бежанци от въстаналите области, които се нуждаят от закрила. На пристанището в Сидон и в другите крайбрежни градове има тълпи от изпаднали хора, които не могат да се приберат в Кемет. Те са жестоко измъчвани, има много осакатени и крайно изтощени. Ако нашите кораби се приближат, ще започнат нови кръвопролития, а фараон Ехнатон не желае повече кръв. Кефтиу е в добри отношения със Сирия, а пък и воините ви са смели, цял свят знае как треперят от тях пиратите. Фараон Ехнатон се надява цар Минос да помогне на тези изпаднали в беда хора.

Цар Минос помълча. Погледна Пасифая, която му се усмихна, погледна съветниците, които кимнаха, и провъзгласи решението си.

- Доблестните мъже на Крит и подчинените му острови воюват само тогава, когато се налага да възстановяват справедливостта или да защитават честта на земите ни. В случая всяка намеса от наша страна би била неблагоприятна. Ако Египет иска да запази властта си над сирийските земи, нашата подкрепа би била във вреда на Сирия, с която наистина сме в добри отношения. Ако Сирия очаква от нас подкрепа за въстаниците, намесата ни на сирийска страна пък би накърнила правата на Египет, което също не бихме желали. Затова предварително заявявам, че Крит няма да вземе участие в тази война. Но помощта за изпадналите в беда мирни хора е нещо друго. Предайте на фараон Ехнатон, че ще изпратя няколко кораба. Вярвам, че сирийците също ще бъдат доволни да се отърват от тези, които с нещастието си им създават големи неудобства.

Посланиците закимаха и облекчено се усмихнаха. Най-възрастният тъкмо искаше да вземе думата, за да изрази задоволството им, когато в залата влезе задъхан вестоносец.

- Господарю, важна новина...

- Не може ли да почака?

- С кораба от Египет се случи нещо...

- Казвай!

- Един бял бик!... Огромен и разярен... Разруши клетката си и скочи от борда! С плуване излезе на брега и вся неописуем страх сред хората...

- Къде е сега?

- Избяга. Не успяха да го хванат. Един наш младеж от скачачите и един чужденец се опитаха, но той се изплъзна.

- Веднага да се пратят хора! - прокънтя гласът на цар Минос. - Да завардят всички пътища. И да не използват копия! Само с мрежите! Ако някой друг междувременно хване бика, ще бъде възнаграден. Който му причини вреда, ще бъде наказан! Който получи някакви щети в стопанството, ще бъде възмезден!

Посланиците почервеняха и зашушукаха нещо помежду си, твърде възбудени.

- Съжаляваме за безпокойството - обади се главният между тях. - Нашите гледачи положиха извънредни грижи за него... Не разбираме какво му е станало изведнъж...

Цар Минос вдигна успокоително длан и бавно кимна в знак, че всичко ще бъде наред. Пасифая леко се усмихна. Още от сутринта знаеше, че предстои дълъг и пълен със значими събития ден.

 

Двамата съзряха отдалече лъскавия гръб на бика. Наистина се бе насочил към близката долчинка. Бе се успокоил и пасеше кротко. Тихо пръхтене издаваше доволството му от свободата. Акамант шепнешком предложи да се хвърли отгоре му и да надене примката, но Ниру поклати решително глава. Познаваше нрава на тези животни и беше убеден в неуспеха. Почувствали свободата, те бяха готови да я защитават с яростно настървение. Никой не можеше да ги изненада. Никой не можеше да ги прилъже да се отдадат без съпротива.

Стъпвайки леко, за да не подплашат бика, избраха най-удобното място и си поеха дъх. Акамант още веднъж показа с ръце как се държи въжето и как се затяга примката. Отново сложи ръка на рамото на младежа и му се усмихна окуражително. Сега всичко зависеше от сръчността на Ниру. Имаше право само на един опит. Ако не успееше, щеше да се изпълни сънят му. А неговият нов другар сигурно щеше да последва съдбата му и да бъде или стъпкан, или разпорен. Нямаше нито път за отстъпление, нито място, където да се скрият.

Ниру отправи молитва към Богинята и се изправи в цял ръст. Извика. В гласа му звучеше древен зов, разпалващ кръвта на всичко живо. Зов, който примамваше и обещаваше битки. Зов, който говореше без думи едновременно за живот и смърт, победа и поражение, любов и раздяла. В Школата ги учеха и на това. Животните невинаги имаха желание да изпълняват при игрите очакваното от тях действие. Трябваше да бъдат предизвиквани и окуражавани. И не всеки вик можеше да доведе до ярост един бик.

В отговор белият бик разтресе глава, изпръхтя и наведе мощен врат. Нададе възпламеняващ кръвта рев и се понесе като разбеснял се демон. Събрал цялата си воля в едно-единствено желание за успех, Ниру се затича към великолепното животно. Миг преди сблъсъка той отскочи и се хвана за рогата, държейки в ръце въжето. Без капка колебание го нахлузи, оттласна се и прелетя като птица над гърба. Останалото бе дело на Акамант. Забил яко крака в земята, ахеецът с невероятна сила удържаше порива на бика да се освободи. Мишците на атлетичното тяло на мъжа опъваха до скъсване лекия плат на туниката му. Бавно навивайки своя край на въжето, той придърпваше хванатия беглец и му говореше успокоително. Мощните гърди на бика се издуваха, той тръскаше глава и пръхтеше, забил копита. Ниру се приближи, за да помогне. Освен да ядосва, той знаеше и как да укротява разяреното животно.

Най-сетне съпротивата му бе сломена. Ниру помилва бика по гривата и тихо му заговори, увещавайки го да не се гневи. Акамант стоеше нащрек отстрани, готов отново да опъне въжето, но младежът му даде знак, че опасността вече е отминала. Имаше обаче още нещо, което трябваше да направи. След благодарността, отправена към Богинята, задето не го изостави, а го напътстваше и закриляше, трябваше да помоли и неволника за прошка. Застанал пред животното в почтително изпъната стойка, Ниру допря десния си юмрук до гърдите...

Никой от двамата не забеляза жената на близкия хълм, наблюдаваща иззад един храст с блеснали очи укротяването на опърничавия бик. Киркея се усмихна, откъсна една трева и замислено я задъвка, хвърляйки последен преценяващ поглед към чуждоземеца. Пак така тихо се оттегли, както бе дошла, и забърза към Двореца...

Край на първа част от ръкописа

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Нападението над Мария е описано в романа "Третият или реквием за един убиец", изд. "Захарий Стоянов". Габриела трупа омраза към близначките в романите "Черната котка" и "13 рози", изд. "Труд". Настоящата история, макар да е със същите герои, в сюжетно отношение е напълно самостоятелна. [обратно]

2. Място за ловитба. [обратно]

3. Много стар, отдавнашен. [обратно]

4. Историята с намирането и подялбата на плочките е по действителен случай, включително и заръката на Ванга. [обратно]

5. Афоризмът "Има много чудеса, но няма нищо по-чудесно от самия човек" принадлежи на Софокъл (V век пр.Хр.). [обратно]

6. По Химна на Ехнатон. [обратно]

7. Още на астрономите в древен Вавилон е било известно, че на всеки непълни 19 години се изравняват лунният и слънчевият цикли, като съвременните изчисления определят този период на 18,61 години. Великият цикъл на възвратното движение на равноденствените точки се нарича още Велика Питагорейска година, в която един ден е равен на 72 години. Това е времето, необходимо на Слънцето да обиколи Зодиака, като всяка от 12-те епохи трае 2160 години. Сега навлизаме в епохата на Водолея. А при направените от мен изчисления за периодичността на изброените събития се установи странната цикличност от 72 години... Това е число, застъпено в митологиите на Средиземноморието, както и в Кабалата. [обратно]

8. По молитва, намерена в саркофага на Ехнатон. [обратно]

 

 

© Никол Данева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2012, № 1 (146)

Други публикации:
Заклинанието. София: Труд, 2010.