Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ТРЕТИЯТ ИЛИ РЕКВИЕМ ЗА ЕДИН УБИЕЦ"

Никол Данева

web

По действителен случай.
Всички лица и събития са измислени.
Всяка прилика е случайна.

Никол Данева. Третият или реквием за един убиецСлед болката дойде невероятно усещане за лекота.

...Беше много изплашена отначало. Сама в тъмнината, тя не знаеше къде е, не можеше да помръдне, не можеше да извика колко я боли.

Гласът на сестра й идваше оттам, от онова светло място, където преди цяла вечност двете можеха заедно да се смеят и да плачат, да мечтаят и дори да се карат.

Сега тя цялата бе само болка. Океан от болка. Болка, каквато по-рано не познаваше, защото в нея сега се вливаха безброй реки. Реки от чужда и неизличима болка. Разпознаваше покрусата на майката, лишена от единственото си дете, заливаше я предсмъртната му агония, усещаше отчаянието на младежа, загубил своята любима... давеше се в чуждата самота...

Нямаше време, нямаше пространство, нямаше светлина. Само океан от болка. И като остров в него бе гласът на сестра й. Но и той скоро щеше да потъне, ако не успееше да я спре от това, което се канеше да направи. Сестра й беше в смъртна опасност, а тя не можеше дори с клепач да трепне, за да я предупреди...

И ето че най-сетне болката отстъпи. Трябваше само да мине през тунела, за да се освободи завинаги от нея. В дъното му блестеше светлина и тя се устреми към примамливия й блясък. Ставаше й все по-леко, а светлината ставаше все по-ярка. Вече се бе откъснала от земята и летеше към сияйния край на тунела, когато видя как там се появяват очертанията на някакъв силует. Още малко и ще започне да го различава... Една жена я чакаше там и тя знаеше коя е. Вече виждаше един невероятен и прекрасен свят, изпълнен с хармония от багри, светлини и звуци. Нейната покровителка протегна ръка и в същия миг тя дочу името си...

Оттам, от света на болката, който бе останал зад гърба й, я догони гласът на сестра й, който я зовеше. Океанът вече заливаше нейното малко островче...

 

Осем дни по-рано

22 декември

Над тихото немско градче се носеше предколеден звън. От пръснатите из целия град катедрали и кирхи дори в делничен ден на всеки час ту оттук, ту оттам се възнасяше дискретно напомняне за преходността на земните ни пощявки. А сега, броени дни преди най-фееричния и пищен празник, въздухът сякаш беше напоен с тази мелодична святост. Святост, която контрастираше със забързания ритъм по централните улици, с разбунения мравуняк на магазините и с натрапливите реклами, атакуващи замаяния потребител от най-неочакван ъгъл. Дори реката сякаш течеше по-бързо, а почти питомните патици се гмуркаха по-екзалтирано в крайбрежните вирчета, подмамени от необичайно топлото време.

По тясната калдъръмена уличка, спускаща се към кея, вървяха две момичета. Мария забързано крачеше по левия тротоар, Магдалена - по десния. Малкото случайно срещнати минувачи се обръщаха след тях, но двете бяха свикнали с интереса, който будеха. Още невръстни, те откриха, че навсякъде стават център на внимание, и още тогава решиха да го игнорират. Техният свят, свят само за двама, досега беше тъй прекрасен, че чужденецът биваше априори отхвърлян.

Носещи библейски имена, кръстени на двете най-самоотвержени жени, въплътили двете крайни женски същности, те не само си приличаха като огледален образ. Бяха надарени с оная грациозна красота, която предразполага и обсебва. Високи, стройни, с лица на ренесансови мадони и с гръдна обиколка, за която някои харчат огромни суми, те пленяваха въображението с неизказано, но ярко загатнато обещание за пламенна страст. Ефектът бе още по-зашеметяващ поради това, че цялата тази прелест се явяваше в двоен образ. Приличаха си дотолкова, че само родната им майка никога не ги объркваше. Понякога дори спекулираха с приликата си, прикривайки успешно малките разлики в характерите.

Двете вървяха, привидно еднакви в устрема си. Мария ядосано отметна с ръка дългата си коса, тръсна глава и се обърна към сестра си. Изобщо не се учуди, като видя точно същия жест. Винаги изглеждаха като отражение една на друга, когато нещо владееше съзнанието им.

- Знаеш ли какво мисля?

- Знам! - Магдалена също отметна коса. - Че скапвам Коледа на нашите!

- Не разбрах обаче кога взе това решение. Утре пътуваме, а ти изведнъж проваляш всичко!

- Ти така си мислиш! Изведнъж! Не е така! - Магдалена се насочи към сестра си и двете се срещнаха по средата на улицата. - Помниш ли, още от детската градина първо казваха твоето име, после моето?

- Нещо не си в час...

- Забрави ли колко често ми напомняш, че си по-голяма, та било то и с 12 минути? Помниш ли...

- Какво ти става, Маги? Толкова сме се майтапели и с имената ни, и с тези минути... Я се опитай да кажеш “Магдалена и Мария”, не усещаш ли, че някак не ляга на езика?

- Ето! Виждаш ли! Дори не забелязваш, че тази дреболия не е никаква дреболия! Винаги еднакви, но само за другите!

- Маги! Винаги ни е било добре да сме еднакви...

- На тебе - може би. Колко пъти съм била принудена да правя това, което ти решиш? Да ям, да обличам, да гледам това, което ти избираш? Колко пъти!

- Глупости! Винаги заедно сме решавали всичко! Какво намекваш, че съм ти се налагала? И кой ти е пречел да се обличаш различно? Защо отиде и си купи точно същите дънки, същото яке? Може пък и аз да не искам да се оглеждам в тебе!

Мария премести чантата си на другото рамо, но като видя, че и Магдалена прави същото, ядно я тръсна на земята.

- Ами недей! Защо ме накара да запиша психология?

- Аз ли съм те накарала?! Аз?

- Да! Ти реши, че ще имаме бъдеще в психологията при нашия опит! - Магдалена, без да се усети, също тръсна чантата си на земята. - Да, ама аз искам като върша нещо, да ми идва отвътре, а не да припкам подире ти!

- Много бързо забравяш! Кой казваше, че е трениран да чете чуждите мисли?! Как можеш за такива глупости да се заяждаш!? - Мария така се бе ядосала, че не се усещаше колко високо вика. Малкото минувачи се бяха спрели и с любопитство наблюдаваха колоритната сцена, като фактът, че еднаквите чужденки се карат на някакъв странен за тях език, ни най-малко не ги смущаваше. - Изобщо не мога да те позная! Съвсем се промени, откакто почна работа в оня бар!

- Защо не дойде и ти? Сами предлагаше и на двете ни!

- Знаеш, че работата там не е съвсем легална! И какво от това, че имате договорка? Ама аз се досещам откъде ти е бръмнала тая муха. И защо не ти се сяда на задника да си напишеш реферата!

- Не бери грижа, твоят нали е готов! Мария винаги е първа! - С преправен детски глас Магдалена вдигна ръка като примерна ученичка.

- Ако си мислиш, че пак ще те спасявам, дълбоко се лъжеш. Хич не си въобразявай, че ще ида вместо теб при Райнеке! Баста! И аз съм дотук! - Мария си вдигна чантата. - Като искаш да имаш тайни, оставай! Аз заминавам!

- Точно така, заминавай! Искам да съм сама! Да съм си само Аз! Е, вярно, не мога да съм единствена и неповторима, защото оня на небето е решил да ми направи копие! Но искам да съм различна! Разбираш ли? Раз-лич-на!

Магдалена вдигна чантата си, завъртя се и тръгна в обратната посока, като преди това хвърли един поглед на зрителите и обяви на родния им език:

- Представлението свърши, дами и господа!

Мария направи няколко крачки след нея и извика:

- Първо го попитай кой на кого е копие! - после се спря и измърмори. - И всичко това заради един реферат! Или нещо друго...

Магдалена вече доста се бе отдалечила, когато чу подире си последните думи на Мария:

- Чао, Дели! Знам, че няма да го напишеш, но поне си прекарай добре!

Дочула това обръщение, останало от детските им години, Магдалена гузно трепна, но закрачи още по-енергично, ядосана на себе си. Нейната малка тайна бе внесла раздор в техния доскоро съвършен свят...

 

Той прегледа дисковете и този път се спря на един от Хенделовите концерти за орган и оркестър. Преминало през вековете, посланието за хармония, възвишеност и вечност изпълни и най-скришните кътчета в стаята. С удовлетворение хвърли преценяващ поглед наоколо. Всичко си беше на точно определеното място, подредено с изискан вкус и създаващо чувство за уютна защитеност. Мразеше бъркотията, най-много държеше на реда и чистотата. Погледна се в огледалото над камината и остана доволен. Беше облечен в любимите си домашни дрехи - панталони от фина шотландска каша с цвят на мляко с какао, жилетка от вълна на перуанска лама и тъмнокафява маркова риза. Не понасяше размъкнатите спортни парцали, с които някои от колегите му се навличаха. Винаги беше елегантен до изтънченост, сякаш готов за снимка, дори когато си приготвяше храната. За тази специална вечер се подготвяше отдавна. Беше я заслужил. Беше дочакал Деня. Запали свещите и старинната настолна лампа. Избра подхождащи за случая ароматни индийски пръчици, запали и тях. Вече беше готов.

Извади от шкафа сребърната кутия за бижута, останала от майка му, и бавно, предвкусвайки насладата, я отвори. Вътре в кадифено лилавата й утроба проблясваха няколко обеци и златисто копче. Погали ги бавно, както се гали жена. Извади копчето - последният му трофей. Плетеницата отгоре заискри в светлината на запалените свещи. Ръцете му се изпотиха, той извади от чекмеджето снежнобяла ленена кърпа, избърса ги, сгъна я внимателно и я върна на мястото й. Взе копчето в шепите си и притвори очи. Остави образите да извикат в тялото му познатата тръпка.

...Момичето нямаше сили да пищи. Идваше бавно в съзнание и го гледаше с безмълвен ужас. Сякаш не вярваше, че това наистина се случва. Дори почувства разочарование, че не се бори. Съпротивата би му доставила още по-голямо удоволствие. Жалко, защото бе точно неговият тип - едрогърдо, високо, с италиански черти, свидетелстващи за страстност. Приличаше малко на неговата богиня, чиято съвършена красота бе толкова недостижима, че доволният създател - дали Бог, дали природата - я бе сътворил двойно. Галейки кадифената кожа, той стисна ръце около шията, неочаквано крехка и нежна. Под пръстите му бясно пулсираше вена, в такт с нея той усети нарастващото бучене на кръвта си, което като приближаващ влак му носеше връхлитащото удоволствие. Пръстите стискаха все по-силно, влакът приближаваше гарата. Момичето захриптя, изви се в конвулсии, подобни на разтърсващ оргазъм..., и притихна, омекнало в ръцете му. Той разкъса дрехите й - бързаше да посрещне влака. Семафорът светна... Грохот изпълни цялото му тяло. Влакът-снаряд избухна в експлозията на космическо изригване. Беше успял.

Извади чиста кърпа, обърса потта от лицето си, сгъна я и бавно я прибра в левия джоб. От десния извади малка торбичка и се наведе над проснатото тяло. Вече беше забелязал, че момичето не носеше обеци. Но горното копче на палтото му просветваше със златисти отблясъци, имитирайки старинност. С бързо движение го скъса, пусна го в торбичката и я прибра в джоба.

...Хенделовият концерт наближаваше грандиозния си финал. За съжаление, с времето тръпката от извиканите образи отслабваше, но той беше намерил решение и на тази задача. Скоро отново щеше да си направи Празник.

Извади от кутията всичките си реликви и ги подреди върху малката масичка пред камината. В центъра сложи малко календарче с оградени дати. Запали приготвената за случая червена свещ и направи отгоре няколко кръгови движения, които след това плавно преминаха в хоризонтални осморки. Знакът на безкрая. Беше си създал ритуал. Спазваше го вечерта преди всеки Празник. Утре щеше да бъде особен ден. Утре щеше да се завърне неговата богиня и той трябваше подобаващо да я посрещне. Беше планирал извънреден Празник, едно извънредно жертвоприношение... Утре влакът отново щеше да пулсира във вените му и пак щеше да има свежа храна за въображението...

 

23 декември

- Миличкото ми! Как пътува? Къде е сестра ти?

Майката на Мария не можеше да се нарадва на дъщеря си, преживявайки все още всяка раздяла и всяко завръщане като първо.

- Мама! - Мария за миг се почувства отново малка, сгушена в най-топлата прегръдка на света. - Маги остана там. Малко се посдърпахме за това. Нищо особено. Иска да работи по празниците. Как си, мама? Татко къде е?

Майка и дъщеря, погълнати една от друга, стояха сред тълпата, сякаш отделени с невидима преграда. Току-що бяха кацнали два самолета и залата за посрещачи беше претъпкана. Изобщо не усетиха втренчения поглед на мъжа, застанал така, че двете жени да не го виждат.

- Милото ми, не можа ли да я разубедиш? Коледа е. Разбирам, по празници много се печели, ама... Как така? Толкова ви чакахме и двете! Какъв ще е тоя празник сега? - Гергана се разкъсваше между радостта от срещата и разочарованието от липсата на другото си дете.

- Опитах! Каза, че ще ви се обади, не е ли звъняла?

- Не е. Хайде да тръгваме. Това ли е всичкият ти багаж? Ти защо не ни предупреди? Можехме да се опитаме да я убедим!

- Забрани ми да й се бъркам в работите. Къде е татко?

- Баща ти пак трябваше да пътува, има клиенти във Варна. Ама ще се върне за Коледа.

Те тръгнаха към изхода, без да забележат промъкващия се след тях мъж. Той се качи в такси, което бързо задмина колата им и се изгуби някъде напред.

Мария се обърна към майка си, която внимателно шофираше в снежната привечер.

- Някой да е питал за мене?

- Елена също се е върнала, вчера ви търси. Виктор и още някои, записала съм ги, ще видиш. А, и съседът пита за вас. От горния етаж. Срещнах го на стълбите оня ден. Предава ви поздрави.

- А, Юли... Маги му е обещала една книга, трябва да му я предам. Мама, не се сърди, ама тази вечер ще поизляза. Виктор щеше да ми търси едни дискове. Дали ги е намерил? Каза ли нещо?

- Обичайните любезности... Ама как така ще излизаш!? Едва си дошла!

- Е, не веднага, и с теб ще се видим, маменце! - Мария целуна майка си по бузата, защото се чувстваше гузна, но просто не я свърташе на едно място. - Трябва да се обадя на приятелчетата! Или поне на тези, които са тук. Няма да се бавя, връщам се по пепеляшово време. Обещавам! Ей, не очаквах, че тук ще е такава снежна приказка!

Колата спря пред добре поддържан блок в тих квартал недалеч от центъра. Мария пъргаво изскочи и помъкна куфара, изпреварвайки майка си. На входната врата се сблъскаха с млад мъж, тръгнал да излиза.

- О, добър вечер, госпожо Владова! Мария, или може би Магдалена? Радвам се да те видя. Може ли да ви помогна? - Мъжът вкара куфара във входа и извика асансьора.

- Здравей, Юли! Благодаря! Утре ще ти се обадя, нося ти книгата.

- О, Магдалена, това си ти! Къде е сестра ти?

- Реши да остане.

Мария хвърли предупредителен поглед на майка си, която щеше да поправи грешката, но като видя знака от дъщеря си, се въздържа. Гергана не беше доволна от слабостта на дъщерите си понякога да заблуждават хората, но не им се месеше.

- Странно. Почти не съм ви виждал разделени за дълго време. Но като се замисли човек, време е вече. Навярно си има приятел?

- Поне аз не знам - отсече Мария. - Много ти благодаря, че ми помогна за куфара!

Тя затвори вратата на апартамента и отново прегърна майка си.

- Уф! Сега всеки ще ме пита къде е Маги. Дали да не си направя майтап и да се представя за нея - току-виж съм научила някоя тайна, която не ми е казала? Пък и тя вече взе да ми липсва... Мама, какво е да си единствен и неповторим?

- Милото ми - погали я Гергана по косите. - От вратата ли почваш с тези съмнения? Мислех, че сте ги преодолели...

- И аз така мислех... Доскоро!

Мария хвърли на закачалката палтото си и влезе в хола, огледа се и седна в любимото си кресло, подвивайки крака:

- Колко си е хубаво вкъщи! Всичко си е същото! И каква голяма елха сте сложили! А тези гирлянди не ги знам! - тя с радостна възбуда оглеждаше коледната украса.

- Да, рожбенце. Тук всичко те чака. А иначе... От малка не си задавала този въпрос... Слушай, всяка от вас си има своя път. Всеки идва на тази земя с някаква мисия. Нещо да научи или да помогне на другите да научат, нещо да остави след себе си... Всеки идва, за да даде любов. И да я получи... И никой друг не може да извърви това, което е определено за тебе. Двете с Маги сте колкото еднакви, толкова и различни. И пътищата ви ще бъдат различни. И всяка от вас, тръгнала по своя път, е единствена и неповторима. Радвайте се на рядкото щастие всяка да има до себе си сродна душа! Вие сте просто двойно по-богати, миличко! Ама сега наистина не е моментът за такива разговори! Изморена си - Гергана седна отстрани на облегалката на креслото, в което бе Мария, и я прегърна. - Гладна ли си? Приготвила съм ти нещо да хапнеш. Пилешки хапки, любимите ти. А след малко ще се обадим и на Маги. Може пък да я придумаме да се върне!

- Едва ли. И не съм гладна още, маменце, благодаря ти. В самолета ядох.

Гергана познаваше добре дъщерите си и винаги усещаше, когато нещо не бе наред.

- Какво има, Мари?

- Виж, мамо... Маги напоследък се промени. Стана някак потайна... Не мисля, че се задържа там само заради работата или пък заради реферата, дето не го е написала. Има нещо друго...

Мария стана, отиде до прозореца и се загледа в падащия сняг.

- Наистина е хубаво. Не очаквах, че ще има истинска снежна Коледа тази година. Там беше топло...

- Мари, ще ме побъркаш! - Гергана хвана дъщеря си за раменете и я обърна към себе си. - Казвай!

- Казах ти, не е нещо особено. Маги май изживява някаква криза на самоличността. И май си има някого...

Може би ако не беше срещата със съседа, на Мария нямаше да й хрумне решението, което внезапно взе в този момент. Мислеше, че е страхотно, но дори не подозираше колко е съдбоносно. Ще се представи за сестра си. Пред всичките им приятели и познати. Ето един начин да разбере наистина ли всяка от тях е единствена и неповторима. Бунтът на Маги не можеше да я остави равнодушна. Ако успее да заблуди всички, значи те двете наистина са взаимозаменяеми. Като винтчета в някоя машина. Като две чаени лъжички например. Дори двата крака или двете ръце на един човек не бяха еднакви - нима те дотолкова се бяха уеднаквили в стремежа си да запазят своя свят? Може би Маги беше права...

- Мари, ако Маги има някой, не мислиш ли, че ти си първата, която би разбрала? Да не би вече да имате тайни една от друга?

- Може би... Моля те, мамо, измислих нещо! Само не казвай, че е глупост. После аз сама ще кажа на всички, че съм се пошегувала, но нека отначало ме мислят за Маги! Съгласна ли си? Кажи, мама? Моля те!

- Ама защо ще ме караш да лъжа! И не мислиш ли, че е непочтено към сестра ти?

Мария скочи, прегърна майка си и замърка като коте.

- Само за ден-два, мама! И тати ще помоля. Ще видиш, че няма да ми откаже! Той винаги е по-навит от тебе!

- Ами да, като е за щуротии, е навит! - Гергана не можеше да устои на напористото желание на дъщеря си, сгушила се в нея. Толкова време двете момичета й липсваха... - Добре де. Но само до Коледа! И после да не ми се оплакваш, ако някой ти се разсърди!

- Ще се оправя с тях! Ей-сега ще им звънна. Те всички са готини и носят на майтап! Ще видиш, че ще се спукаме после от смях!

- Детенце, мислех, че вече си надраснала тези номера... - Гергана прегърна дъщеря си и я целуна по челото.

- Именно за това, мама. Не разбираш ли, това е страхотен експеримент! Ако ги заблудя, то тогава... Тогава значи наистина с Маги трябва да помислим за някои неща. Като самоличността например. Или може би трябва аз да се замисля, защото Маги май вече го е направила...

 

Магдалена затвори вратата след последния клиент и въздъхна с облекчение. Наистина за да си тръгне най-сетне нисичкият и дебел германец, тя трябваше да го подбутне доста яко към вратата и добре, че шефът бе отзад в склада, та не можа да види неуважителното й отношение. Ако имаше как, по празници заведението щеше денонощно да е пълно. Нейната смяна отдавна бе свършила, но по договорка със собственика на бара - тъмен като шоколад и сух като чироз индиец, тя работеше, докато имаше посетители. Беше твърде изморително, понякога и досадно. Заплатата и бакшишите обаче бяха добри. С плоските шеги свикна бързо, но някои от подмятанията бяха направо дебелашки. Тогава й идваше да обърне халбата с бира върху “уважаемия гост”, както ги величаеше Сами-индиецът. Всъщност това не бе истинското му име, което затрудняваше немците. От десетина години той се бе установил в този южен немски град и си имаше постоянна клиентела, която обичаше от време на време да пробва нещо по-екзотично и пикантно, но все пак наблягаше на бирата и наденичките. И на още нещо.

От момичето, което й уреди тази работа, Магдалена бе научила тайната на Сами. По някакви свои канали той се снабдяваше с най-качествена индийска трева и в определени случаи я ползваше като хранителна подправка. Наричаше я бханг. Бханг представляваше смлени на фин прах листа марихуана, запарени и смесени с пипер и мляко. Освен дето почетените от него клиенти демонстрираха такъв апетит, че омитаха светкавично по няколко порции, ами и настроението им се повдигаше и в пристъп на веселие те забравяха да си тръгнат, благославяйки Сами, кухнята му и питиетата му. Добавен особено в сладоледа, бханг имаше невероятен ефект. Сами обичаше да покровителства влюбени двойки и им предлагаше безплатно от ледения си специалитет. Те твърдяха, че сексът след това бил фантастичен.

В една такава празнична вечер в бара шумно нахълтаха няколко американски войници от близката военна база. Един от тях - русокос, среден на ръст и с чаровна момчешка усмивка, се оказа приятел на Сами. Двамата играха на зарове и през цялото време усмивката му караше сърцето на Магдалена да трепка като голишарче, изпаднало от гнездото. Когато, преди да си тръгне, й благодари незнайно за какво, тъй като тя обслужваше друга маса, а не неговата, Магдалена разбра, че голишарчето май се кани да хвръкне.

После Майкъл започна да идва при всяка възможност и да сяда на нейната маса. Фермерски син някъде от Айова, той от момче страстно желаел да пътува по света и ето че се бе озовал тук, в бара на индиеца Сами, за да срещне, както казваше, момичето на своите сънища. Магдалена го слушаше, смееше се на историите му, тичаше от бара до масите и обратно, защото поръчките валяха като тропически порой, и не пропускаше пътьом хапливо да отвърне на забележките на Сами. Шефът не беше доволен, че тя отделя повече внимание на един от клиентите, но постепенно спря да се заяжда. Дори им предложи от своя специалитет.

Тази вечер Магдалена следеше вратата, изпълнена с противоречиви чувства. Майкъл вече втори ден не се бе обаждал. На частта му предстоеше заминаване за размирен район в Средна Азия и явно режимът в базата е бил затегнат. Магдалена вече горещо съжаляваше, че не бе споделила със сестра си. Така имаше нужда да поплаче на нечие рамо и да чуе няколко утешителни думи! Знаеше, че повече няма да го види, не можеше да си представи, че ще загуби приветливата му усмивка, и отчаяно желаеше раздялата с него да се превърне в нещо незабравимо. Майкъл я караше да се чувства единствена, а и тя не му каза, че има сестра близначка. Той се опитваше да повтаря някои думи на български и специално я бе накарал да му напише на латиница на едно листче “Ти си приказно хубава”. Често го изричаше - понякога на висок глас посред улицата или край реката, друг път й го шепнеше на ухото, разсмивайки я с акцента си. Как да му каже, че има още една като нея, също толкова “приказно хубава”!

Отначало скри от сестра си, защото чудесно знаеше каква ще бъде реакцията й, а пък и искаше да запази Майкъл само за себе си. Желаеше да има само свое изживяване и само свой съкровен спомен. После някак й ставаше все по-трудно да си признае, че има тайна от нея. Сега обаче Мария й липсваше. Това, че тя бе толкова далече, чак в България, я караше да се чувства несигурна и уязвима. Двете много рядко се разделяха задълго и винаги се стремяха да се съберат колкото е възможно по-скоро. Но освен тегавото чувство на празнота Магдалена усещаше и някакъв странен хлад в областта на слънчевия сплит, малко над стомаха. Сякаш някаква призрачна ръка беше изтръгнала част от нея и бе напълнила образувалата се кухина с нещо ледено, снабдено с остри нокти и зъби.

Магдалена тръсна глава и се опита да отхвърли мрачните си предчувствия. Всичко щеше да бъде наред. Мария ще се постарае родителите им да прекарат добре Коледа, а Майкъл ще успее да се освободи и те ще бъдат заедно...

На стъклото леко се почука. Майкъл стоеше отвън, разрошен и усмихнат. Магдалена забрави всичките си терзания, викна на Сами, че е приключила, и хукна навън.

 

“ ...Ела да посвириш на гостите! Не ме ли чуваш?” - Гласът на майка му го извади от вигвама, където заедно с Великия вожд щеше да запали лулата на мира, за да отбележи поредната си победа, и го върна там, където се чувстваше малък и уязвим...

Той стисна с длани глава, сякаш да спре нахлуващите спомени, пулсиращи под съпровода на един натраплив тон.

Днес я видя как пристига като богиня от облаците. Как влезе в залата, как лицето й се озари от нейната неповторима усмивка... Тя стоеше сред тълпата на летището, толкова различна от всички други. Стоеше, прегърната от майка си, без да забелязва нищо край себе си. Той очакваше, че тя както винаги ще бъде придружена от сестра си, и отначало не знаеше дали трябва да се радва на късмета си. Щеше да е безкрайно разочарован, ако това бе нейната двойница, но съдбата му поднесе подарък. Въпреки че външно все още не ги различаваше, той бе направил своя избор. Искаше единствената, която би могла да го разбере. Недостижима като римска богиня, тя носеше име на юдейска блудница. То говореше много повече за нея, отколкото тя показваше. Страстно желаеше да я хване за ръка и да я отведе. Далеч от сребърната кутия за бижута на майка си, далеч от Хендел, от софийските улици... Щеше да я заведе на вилата си, да запали огъня и под звуците на Gravity Cо - бе чувал, че харесва тази група - щеше да сложи най-хубавото от своя свят в краката й. Тя щеше да прозре силата на дълбоката му любов и да му прости. Както на нея е било простено там, в древна Юдея... Копнееше да бъде разбран. От нея...

...........

...Ръцете му се изпотиха, усети, че се задъхва. За да не чуе отново подканянето, скочи от леглото и се втурна към хола, като събори часовника от шкафчето. Дори не разбра как го закачи. Лицето му пламна и зачервен като трескав, влезе в стаята, където предстоеше инквизицията.

Майка му стана да го посрещне, прегърна го - как копнееше по-често да получава тази ласка! - и с явна гордост в гласа изреди всичките му успехи. Сред гостите присъстваше и някакво музикално светило, на което неговите родители много разчитаха. Струваше му се, че е изправен срещу многоглаво чудовище, дишащо лава и готово да го погълне за най-малката му грешка. Прочисти гърлото си, в което сякаш се беше загнездил кактус, поздрави и стисна длани, за да не забележат как треперят пръстите му...

Следваше провал в спомените му. Единственото, което и досега избухваше със силата на взривяваща се граната всеки път, когато се чувстваше притиснат до стената, беше онзи срамен миг, в който той изведнъж разбра, че в главата му не бе останала нито една нота.

Главата му беше един огромен празен лист. Въпреки че обичаше тази соната и я свиреше със стремително вдъхновение, ако никой не го слушаше, сега изведнъж бе забравил докъде бе стигнал. Като че ли отстрани се видя как с втория пръст на дясната ръка натиска клавиш ре-бемол, и отново, и отново го натиска, и не знае какво да прави с другите си пръсти, които изведнъж се оказаха твърде много...

Следващото, което си спомняше, беше надвесеното над него лице на майка му. Той скочи от леглото и се хвърли към нея с крехката надежда, че ще се сгуши, ще вдъхне упойващия й мирис, тя ще го помилва и тази ласка ще му даде сили да пребори в себе си лепкавия страх...

Толкова искаше да е като другите момчета, които с нехайна походка излизаха пред черната дъска, които се дърпаха и биеха, разменяха си касети, лепенки и други момчешки страховити тайни, до които не биваше допускан. Тях не ги интересуваше какво мисли за бомбичките и дали не разполага с някоя нова рецепта за взривна смес, а той така чакаше сгоден момент да се похвали с постиженията си! Не го викаха нито да поритат заедно, нито на гости, а и самите те не идваха. Понякога отправяха към него хапливи подмятания, но най-често просто не го забелязваха. Той беше различен, усещаше, че не е като тях и че те също го знаят.

...Майка му, жена с кралска осанка и аристократична хубост, го отстрани от себе си, като притисна двете му ръце към тялото, така че да не може да мръдне. Крехката надежда се сви и увехна като прерийно цвете...

............

...Когато понапредна в уменията си, той измисли хитроумен начин за индиректен контакт с майка си. Бе построил макет на хола и на стаята й. Сложи вътре малки лампички, свърза ги с помощта на датчици с местата, където тя седеше, и те светваха, примигваха и показваха местоположението й. Понякога седеше дълго край макета си и почти я виждаше как работи на бюрото или гледа телевизия.

Може би всичко щеше да бъде друго, ако мраморът не бе толкова хладен материал... Може би тогава нямаше да има нужда от старата й сребърна кутия...

...Той отново стисна с ръце главата си, за да заглуши камбанения звън на ре-бемол...

Копнееше за нея, за своята богиня. Вярваше, че би му помогнала да не бъде тъй различен. Да не бъде тъй отчайващо сам по празниците. Само тя можеше да го върне в света на нормалните желания, чувства и отношения. Само тя можеше да му прости жертвите, които принасяше в нейно име...

Но дотогава имаше нужда от своята кутия.

Той отвори инкрустирания й капак и пусна вътре една обеца, която извади от вътрешния си джоб.

 

Някъде горе се хлопна врата, запали се стълбищното осветление и се дочу кратко и весело излайване. Бързите пружиниращи стъпки се приближаваха и най-вероятно трупът нямаше да бъде открит толкова бързо, ако не беше любопитството на кучето. Животното вече бе изпреварило своя стопанин. Подминало изхода, то с недоумение и уплаха душеше своята находка в нишата под стълбите. Когато чу, че господарят му отваря вратата към улицата и го вика, не се втурна навън както обикновено, а най-сетне реши да даде воля на обзелите го чувства. В паниката си скачаше и лаеше и човекът, тръгнал на обичайната среднощна разходка с любимеца си, беше безкрайно притеснен заради очакваната реакция на съседите. Но когато се спусна към входа за мазетата, за да успокои обезумялото куче, видя нещо, от което му се прииска също да закрещи на висок глас...

Оперативната група пристигна бързо. Останал да допише отчета за деня, Николай вече беше решил да си тръгва, когато получиха сигнала. Умората му някак се сви и стана на топка в стомаха, когато пристигна на местопрестъплението и видя трупа на младото момиче. С някои неща не можеше да свикне, колкото и външно да изглеждаше хладнокръвен и енергичен.

Униформените вече бяха отцепили мястото с жълти ленти. В светлината на прожекторите експертите обработваха трупа и околното пространство, проблясваха светкавиците на фотоапаратите, дочуваше се радиостанцията на полицаите - цареше обичайната делова суматоха, вдъхваща респект у примерните граждани.

Николай се зарадва, като видя кой е съдебният лекар. С Петър се знаеха отдавна и се разбираха от половин дума. Бяха колкото различни, толкова и сходни, що се отнася до работата. Докато Николай не беше нито висок, нито пък се отличаваше с някаква ярка външност, но пък обичаше веселите компании, Петър бе кльощав като върлина и с дълъг нос, един вечно настинал недоволник. Вадеше смачкани кърпи от всеки джоб на охлузганото си кожено яке, шумно се секнеше, но и най-върлият грип не можеше да го събори и да го накара да си даде малко почивка. Зад постоянното му мърморене се криеше такава отдаденост на работата, че при цялото неразбиране от страна на съпругата му, продължаваше да бъде все същият ентусиаст. Дори и след като тя го напусна.

- С какво разполагаме?

Николай го потупа по рамото и Петър се обърна. Обикновената им закачка беше “Какво е менюто тази вечер”, но прекършената младост на жертвата можеше да стъписа и най-закоравелия професионалист.

- Да му таковам и живота! - Лекарят се изправи и затършува по джобовете си за носна кърпа. - Изнасилване, следи от удушване и никакви следи да е оказвала съпротива. Станало е между 22 и 23, след аутопсията ще имаш точния час. Не си е оставил подписа мизерникът, няма сперма. Хитро копеле! И под ноктите на пръв поглед няма нищо, ама ще чакаме резултатите. Аз свърших, можеш да застъпваш. И не се мотай много, че скоро ще съмне.

Петър се отдръпна, за да му направи място.

Николай приклекна до проснатото върху мръсния под тяло. Момичето е било хубаво и смъртта още не беше изкривила правилните черти на лицето. Виждаше се, че е високо, с разкошни форми. Скромните му дрешки бяха разкъсани, ала не повече от необходимото за осъществяване на един бърз акт. Лежеше по гръб - като заспало, но с широко отворени очи, а скъсаното беше прикрито с палтото й. Николай погледна въпросително към колегите.

- Така е била, като са я открили. Мъжът, който пръв я забелязал, е зъболекар. Учил е медицина и веднага е разбрал, че е мъртва. Не я е пипал.

Шокираните съседи се бяха скупчили на горната площадка и не смееха нито да мръднат, нито да обсъждат събитието. Вече я бяха разпознали. Студентка, живеела тук под наем на четвъртия етаж, тихо, работливо момиче, без склонност към шумни компании. Никой не знаеше има ли приятел, нито къде е била. Никой нищо не беше чул освен лая на кучето, който бе накарал някои от тях да изскочат ядосани от апартаментите си.

Николай повдигна косите й и огледа шията. Имаше ясно изразени кръвоизливи. Защо не се беше съпротивлявала? Нямаше драскотини. Нямаше следи от влачене. Била е дръзко изнасилена и убита на метри от нищо неподозиращите съседи! Защо не е викала? Той се вгледа по-внимателно, леко извърна главата на момичето и това, което видя, не му хареса.

- Докторе, виж това тук. Това петно. С по-тъмен цвят е. Май си имаме работа с познавач. Изглежда я е “изключил”.

- Казах ти, подробностите - в доклада.

- Пак едната обеца липсва. Прилича на двата случая отпреди - взима си по нещо за спомен, копелето мръсно! Има и още едно момиче, само че на нея й беше откъснал горното копче на палтото. Е, честито! Имаме си сериен убиец! Само нова жертва на този маниак ни липсваше! - намръщи се Николай.

Макар с извратена психика, убиецът явно никак не бе глупав. Нападението беше колкото дръзко, толкова и прецизно. Дирите бяха оскъдни. По лачената чантичка най-вероятно щяха да открият само собствените отпечатъци на жертвата. А и падащият вече втори ден сняг бе заличил всякакви оперативни следи отвън пред блока. Вътре кучето и съседите бяха довършили другите. Николай се надяваше заключенията на експертите да му дадат още сламки, но интуицията му подсказваше, че го чакат безкрайни часове с отработване на безплодни версии. А имаше само две неща, от които можеше да тръгне. Билетът за концерт в НДК от тази вечер, пъхнат в чантичката. И обецата, която липсваше...

 

24 декември

Беше Бъдни вечер. Снегът продължаваше да вали.

Мария сутринта се позавъртя край майка си в кухнята, отскочи до магазина, а после отново излезе. Едва пристигнала предния ден, тя още вечерта бе изхвръкнала да се види с приятели от тяхната компания. В кафенето, където обикновено се засичаха, бе открила само Елена. С нея сестрите се знаеха още от прогимназията, после завършиха заедно Немската гимназия и пътищата им се разделиха. Елена замина да следва икономика в Бохум, в северната част на Германия, и доста рядко успяваха да си организират среща. Двете се хвърлиха една на друга в прегръдките, говорейки едновременно. Мария, както беше вече решила, се представи за сестра си, но Елена не се усети. Разбраха се да се видят отново, като предварително се обадят на всичките си приятели. И ето днес Мария заседна в любимото си кафене, като с радост посрещаше един, изпращаше друг, отговаряше на телефонни обаждания и сама звънеше. Със смесени чувства тя откри, че никой не я разобличи. Дори Виктор, който домъкна цял куп дискове с нови записи и който преди да заминат откровено ухажваше двете сестри, дори и той нито за миг не се усъмни.

Нима бяха толкова еднакви в техните очи? Или може би тя просто беше добра актриса, подражавайки на Магдалена в някои нейни жестове, реакции и любими думички?

Вратата се отвори и влезе Александър, собственикът на интернет-кафенето. Тъй като през последните две години това беше любимо място на тяхната групичка, те добре се познаваха. Оттук ровиха из страниците на немските университети, когато кандидатстваха, оттук заедно пращаха по електронната поща своите документи. Беше им по-забавно да вършат всичко това заедно, а не всеки от дома си. Специалностите и университетите се коментираха разгорещено и на висок глас. Той бе в течение на проблемите им, дори даваше съвети по някои въпроси, свързани с избора им. Имаше обширни познания както за градовете в Германия, така и за различните възможности, които предлага едно или друго образование. Беше стегнат млад мъж с внимателен поглед, твърди устни и фини, изящни пръсти. Той работеше към някаква чужда фирма, занимаваща се с компютърни програми, а това кафене бе направил в получено от реституцията помещение.

Мария му махна с ръка за поздрав и той дойде на нейната маса.

- Здравей, Магдалена! Добре дошла! Разбрах още вчера, че си пристигнала, радвам се да те видя!

- Благодаря! Кой ти каза?

- Била си тук... Къде остави сестра си?

- Тя ме остави, не аз нея. Реши да кара Коледа в Германия, намерила си е добра работа там...

- Щом така е решила. Но все пак Коледа си е семеен празник, нали? Добре е човек да е с близките си. Дали няма да съжалява? Там няма тате, мама, няма баница с късмети...

- Чухме се, казва, че си прекарва добре. А пък нейният късмет си е тук. Майка ми е направила страхотна баница, ще видим какво ще й се падне. Тя обикновено е по-голяма късметлийка от мене, въпреки че не си го признава.

- Не може да бъде! Винаги съм смятал, че при близнаците всичко е еднакво, значи и късметът ви е поделен поравно.

- Да, ама не! Искаш ли да се хванем на бас? Утре ще ти донеса листчетата с късметите да се убедиш лично! На какво се обзалагаме?

- Ако спечеля, ще ми направиш компания за една хубава вечеря, а ако ти спечелиш, аз ще ти направя компания. Става ли? Елена, ти си свидетел! - обърна се Александър към току-що пристигналата й приятелка, която само кимна, хвърли си чантата и с вик “Удавиха ми се рибките!” се втурна към тоалетната.

- Ама че си хитър! Става! - засмя се Мария.

Виж ти, той май я сваля. Но дали нея или сестра й? Нали я мисли за Магдалена... И къде изчезна Елена точно когато й трябваше! Тя би могла отстрани по-добре да прецени.

Поговориха си още малко за общите познати. Скоро към тях се присъедини и Елена, но Александър повече не направи никакъв намек...

Вече се бе стъмнило и Мария реши да се прибира. Чувстваше се гузно, че е оставила майка си, затова се отби в магазина срещу блока да купи от любимия й сладкиш. Там се засече с Юли - съседа, по чиято молба двете с Магдалена дълго бяха търсили в Германия поръчаната строго научна и безинтересна от тяхна гледна точка книга. Трябваше и на него да отдели внимание, все пак бяха добри съседи. Отскочи за малко до вкъщи за обещаното, а той влезе да я изчака на топло в кварталното барче. С него също й се отвори приказка, после тръгна най-сетне да се прибира.

Вкъщи завари баща си, който се бе завърнал от пътуването си до Варна. Тя се сгуши в прегръдките му като малко момиче и само едно нещо разваляше семейния празник. Колкото и да не го показваха, родителите й усещаха остро липсата на другата си дъщеря. За да ги зарадва, Мария хукна да извади от куфара подаръците, който им бяха избрали. В залисията си беше забравила да ги сложи под елхата. Когато се върна в стаята, по телевизията вървяха новините. Съобщаваха за някакъв психар, задушил и изнасилил млада жена, студентка от провинцията.

- Господи! - изстена майка й. - Как го търпи земята този изрод! Да зачерни хората точно по празниците!

- Маменце, ще го хванат, не се притеснявай толкова!

- Ще го хванат те! - измърмори баща й. - Как ли пък не. Нямат хора, които да работят за тия пари! Най-добрите отдавна отидоха в частния бизнес. С джипове се разкарват...

- Частен бизнес! Хайде да не говорим точно днес на тия теми, че се ядосвам. После защо децата ни бягали в чужбина, ами ще бягат! Откакто нашите са в Германия, не треперя всяка вечер как ще се приберат вкъщи. А ти с пристигането си и хукна навън! - обърна се Гергана с укор към дъщеря си. - Моля те, не закъснявай, виждаш какво става тук!

- Стига де, мамо! Не ходим с такива, заради които да си хабиш нервите. Споко! Es ist nur wichtig споки zu sein!

- Ама как човек да е спокоен! Ей го тоя маниак, ходи си някъде по улиците, среща се с хората... Моля те, детенце, искам да те знам къде и с кого излизаш, чуваш ли!

- Споко, мама! И тази вечер, и утре вечер съм си вкъщи. Малко ще поизляза утре, ама няма да закъснявам. Ще се прибера по светло, обещавам. Разбрахме се с Виктор да ми даде едни нови дискове, че днес имаше много работа. Дай да ти помогна за масата. Кога ще въртим баницата? Нали ще има парче и за Маги?

- Има. Данчо, хайде на масата. Да си видим късметите. После ще се обадим на Маги да я чуем и да й кажем какво й се е паднало.

Майка й за последно преброи ястията, за да е сигурна, че традицията да бъдат нечетен брой, не е нарушена, после завъртя тавата. Мария нетърпеливо изрови своето късметче от парчето баница и малко недоволно го обяви.

- Пак здраве ми се пада!

- Какво по-хубаво от това - възрази майка й. - Всичко друго можеш или сама да го постигнеш, или да го получиш, само здравето никой не ти го дава, ако го нямаш... Я да видим на Маги късмета...

- Ами да, ето! Знаех си аз! На Маги - голямата любов, а на мен - здравето! А твоето, мама? Тати, внимавай!

- Данчо, ти какво имаш? Къде е парата?

- На мен се падна. За малко да я сдъвча.

- Ами като бързаш... На мен се падна пътят! Ще чакаш гости, Мари! Ако татко ти не може, сама ще дойда да ви видя двете какви ги вършите там...

 

Днес, ден преди Коледа, той отново видя своята богиня. Беше толкова щастлив от това, че тя му предложи среща! Вярно, той беше измислил някакъв повод, но инициативата всъщност беше нейна. Разговаряха дълго, тя му разказваше за студентския си живот в чужбина, говореше много за сестра си, за интересите си, дори му даде една своя курсова работа, или както я наричаше - реферат. Поласкан, че иска мнението му, й обеща бързо да го прочете, нали от това зависеше да я види пак скоро. Естествено, насаме.

Снощи бе извършил жертвоприношение в чест на нейното пристигане. Този път денят не беше празничен, но той не смяташе, че е изневерил на себе си. Какъв по-голям повод за празнуване може да има от нейното завръщане!

И отново всичко мина без никакви усложнения. Всичко стана чисто и бързо. Съдбата бе благосклонна към него, възнаграждавайки го за положените упорни усилия, за да придобие уменията си. От хилаво и болнаво дете той се бе превърнал в строен, слаб и жилест, но як мъж, закалил тялото си с изтощителни тренировки. Владееше похвати от източни бойни изкуства и всяка неделя при всякакво време изкачваше пеша Черни връх. Заради бляскавия си ум, безпогрешната памет и богата култура той бе уважаван от всичките си познати. Ако беше жива, майка му щеше да се гордее с него. Вярваше, че е изпълнил идеала й за достоен син, а другото... Другото си оставаше негова тайна.

Бе успял да изгради за себе си образ на порядъчен човек, на когото може да се разчита. Винаги спокоен и любезен, той се владееше до съвършенство пред чуждите хора. Но какви усилия му струваше да тренира не само тялото си! Колко разочарования, колко мигове на отчаяние преживя!

...Като дете страдаше, че е изолиран от връстниците си. Като тийнейджър опита да се хвърли в другата крайност и да реализира качествата, за които намекваше името му - име на победител. На няколко пъти предизвика сбивания, за да покаже превъзходството на тренираните си мускули, но вътрешно трепереше от страх, че ще се изложи. Съучениците му някак разбираха, че всичкото това перчене е поза и демонстрация на превъзходство, и не го възприемаха насериозно. За да привлече вниманието им, той замисли да направи нещо, за което да му бъдат благодарни. Промъкна се една нощ в гимназията, открадна дневниците и ги запали в тоалетните. Но още докато пламъците се разгаряха, започна да съжалява за стореното. Представи си презрителната студенина в очите на майка си. Чу гласа й, който щеше да го накара да се чувства като последното нищожество. Грабна една кофа и започна да ги гаси, после ги върна в учителската стая. На другия ден имаше голяма разправия, учителите се заканваха да изгонят злосторника, но така и не го разкриха. Нямаше никакви доказателства срещу него, но съучениците му го поглеждаха с подозрение и скрита насмешка. По зачервеното му лице и заекването се досещаха, че има пръст в тази работа и че не му е стискало да я довърши докрай.

След тази случка той престана да търси благоволението им. Хвърли всичките си сили в ученето и още повече се изолира от тях. Майка му бе доволна, че си стои вкъщи и учи. Тя не пропускаше честолюбиво да подчертае пред познатите си, че синът й е достоен наследник на стария им род. Другите ходеха по дискотеки, бягаха от час, за да играят карти и да пушат, а той беше трън в очите им, беше примерният първенец на випуска и гордост за учителите. Неизменно печелеше по олимпиадите, завърши със златен медал и всички му предричаха бляскаво бъдеще.

Именно решаването на задачи му помогна да изживее някак юношеството си, когато от всяка насмешка на момиче почти се разболяваше. Никак не успяваше да се отпусне и да им се хареса. Преди среща трепереше, втрисаше го от страх, че ще се изложи, потеше се и накрая с прекъсващ от вълнение глас се обаждаше, че не може да дойде, защото е болен, след което сядаше на бюрото и решаваше задачи до пълно изтощение. Ако някой път се осмелеше да отиде на срещата, правеше плахи опити да привлече вниманието на момичето, като му разказваше интересни според него неща, които бе научил от книгите. И колкото повече скучаеше то, толкова по-схванат ставаше той. Позорно бягаше вкъщи и отново сядаше да решава задачи, за да заглуши натрапливото звучене на ре-бемол, което от малък го преследваше при всеки неуспех. Нищо чудно, че първият му опит за сексуален контакт завърши с такова фиаско, че ре-бемол кънтеше като камбана в главата му дни наред. Оттогава този тон беше като забит в черепа му пирон, като някакъв дяволски камертон, който на всеослушание разобличаваше мъжката му несъстоятелност при всеки следващ провал.

Завърши с блестяща диплома следването си и получи перспективна и добра работа, но бе все така самотен. За щастие, попадна в колектив, където никой не се интересуваше от интимния живот на другите, стига той да не става повод за интрига. Уважаваха го заради способностите му и много не любопитстваха какво прави след работа. А той продължаваше да има проблеми със секса. Можеше да го направи само с абсолютно непозната жена, с точно определена външност - висока, с едър бюст и тип красота, странно напомняща майка му, но дори и пред себе си не признаваше това. Пред колегите си бе създал като параван една въображаема приятелка, с която уж излизаше, и това им беше напълно достатъчно, за да го оставят на мира. Имаше две-три колежки - отначало те му хвърлиха око, но той успешно се дистанцира от тях. Не можеше да допусне да се разбере колко е безсилен в леглото с жена, която познава и уважава.

Когато откри своята богиня - онази, толкова различната от другите жени, разбра със сърцето си, че само с нея ще може да бъде наистина щастлив, само на нея ще може да даде най-доброто от себе си. Тя бе богиня с име на юдейска блудница и лице на непорочна мадона. Толкова прекрасна, че се явяваше в двоен образ. Другата, нейната двойница, носеше името на неговата майка...

Познаваше сестрите отдавна, но откри, че е влюбен, едва когато на един концерт случайно срещна едната от тях. Беше празник, а по празници се чувстваше особено зле. За да поддържа илюзията, че не е сам, за да е сред хората, бе започнал в такива дни да ходи на концерт или театър. Обикновено предпочиташе класика, този път обаче бе решил да чуе нещо ново и съвременно и никак не съжали за това. Тя го видя и му кимна. След концерта тръгнаха заедно и той се постара да блесне пред нея - вече владееше до съвършенство умението да играе ролята на уверен в себе си мъж. Тя бе впечатлена от познанията му, показа, че й е интересно да разговаря с него. А той през цялото време се притесняваше, че поразителната прилика на близначките ще му пречи да я разпознава.

Тази разходка стана за него повратен момент в живота.

Започна да чака среща с нея. Усилено търсеше поводи да я вижда, но тя почти винаги беше в компанията на сестра си. За съжаление, двете скоро заминаха да учат в чужбина. Изпълнен с тъга, той ходеше до театъра, вглеждаше се в жените, сякаш някакво чудо щеше да му я върне обратно. Вече не можеше да бъде с никоя друга, тъй като нейният образ засенчваше всичко. Бе още по-самотен отпреди.

И когато веднъж в антракта видя в театъра момиче, приличащо донякъде на нея, тръгна подире му... На другата сутрин го откриха изнасилено и убито. Стръвната страст да притежава нещо, което не може да има, го бе връхлетяла изненадващо като влак, спускащ се под наклон без спирачки. Той самият бе учуден от древния инстинкт, пробудил се някъде дълбоко вътре в него. Необуздан инстинкт да сграбчи и разкъса жертвата си. Движеше се като лунатик, прилагайки всичките си умения. В мозъка му се включи неподозиран автопилот, който му диктуваше действията - от неутрализирането на волята на момичето до внимателното заличаване на всички улики. Първия път не беше планирал нищо предварително, но по някаква случайност имаше в джоба си кондом. Имаха шеговита викторина в службата и той го бе спечелил. Дали това парче пластмаса не бе дало тласък на подсъзнанието му да отприщи древния зов на ловеца в кръвта му?

Наслаждението, което изпита, надхвърляше всичко, което очакваше. Несравнимо с нищо, преживяно от него до този момент, съпоставимо навярно само с върховния екстаз, който, както бе чел, се получавал при религиозна нирвана или при комбиниране на секс с определена дрога. Вместо обикновеното удоволствие настъпваше шеметно излитане към космически висини. Имаше усещането, че е побрал вътре в себе си цялата Вселена. В този миг виждаше в лицето на поредното момиче образа на своята богиня, шепнеше името й и избухваше в експлозията на звездно изригване. Бе намерил решението на задачата и не се съпротивлява дълго на слабия глас на съвестта си. Чувството за мощ и превъзходство бе толкова всепоглъщащо, че всичко друго отстъпваше на заден план. Нито религия, нито дрога можеха да му доставят подобно изживяване - едното отхвърляше като заблуда за разума, а другото презираше като проява на слабост на характера. Потърси отговор на измъчващите го въпроси и в литературата. Откри окултни текстове, в които се споменаваше, че при употреба на хашиш и определен ритуал при обладаването жената - ако наистина е обичана - се превъплътявала в богиня. Изсмя се. Той нямаше нужда от подобни стимуланти. Той бе намерил своята богиня...

Оттогава живееше от празник до празник. Понякога вадеше старинната кутия, разглеждаше трофеите си и преживяваше отново мига на своя триумф. Мига, в който властваше над жените.

Сега, на Бъдни вечер, той ще празнува по начин, различен от общоприетия. Този път избра за фон на бурните си чувства Шестата симфония на Чайковски, Патетичната. Отвори кутията и нареди в кръг бляскавото копче и обеците.

Те вече бяха с една повече...

 

25 декември

...........................

Снегът, валял в продължение на три дни, се бе превърнал в непробиваема ледена кора. Критикувани по повод и без повод, общинарите бяха пратили екипи да разчистват тротоарите. Въоръжени с остри “ледоразбивачки”, нахлузили върху семплите си дрехи оранжевите престилки на “Чистота”, група ромки се бяха скупчили около една от тях и инспектираха труда й. Бяха успели от сутринта да изчегъртат една тясна пътека върху широкия заледен тротоар и бяха много доволни от труда си. Наближавайки ги, Мария неволно чу репликата на най-възрастната:

- Те това се казва квалитетна работа! А сега си земи и парче лед за уискито! Ей туй моме трябва да те черпи! Моме, ей, моме!

Тя точно минаваше покрай тях, насочила цялото си внимание да ги заобиколи по хлъзгавия тротоар, без да се подхлъзне. Беше я напушил смях от колоритния образ - представи си ги насядали на тротоара как разливат уиски по чашите и си откъртват по бучка лед. Атаката на възрастната циганка я свари неподготвена. Очите й се впиваха в лицето на Мария и сякаш я прогаряха като два въглена, черната като мокър клон ръка я държеше здраво за ръкава на палтото.

- Чакай да ти кажа нещо. Много ша патиш, е-е-е-й, моме, много! От мъж ша патиш... Ама що те виждам аз тебе двойно, а? Едната лежи, другата бяга... ама сте еднакви, бре! Че коя ли от двете си ти, нещо сте се объркали май... Спри се, ма, моме! Ей! Нема да ти искам пари... Спри се да видя по-добре! Ша съжаляваш, да знайш!...

Мария най-сетне бе успяла да се отскубне и ужасена побягна по изчистената пътечка. Без да се оглежда, тя се втурна с все сила да бяга далече от викащата подире й циганка. Опомни се едва когато влезе в кафенето “Арките”, закъдето се бе запътила. Огледа се за познати, но не забеляза никого от приятелите. Веско, барманът, й кимна, позагледа я, но нищо не попита, за което му бе благодарна, тъй като едва сдържаше сълзите си. Тя си поръча кола и дълго кафе. Точно бе седнала и палеше с треперещи пръсти цигара, когато пристигна Елена. Мария много успешно се бе справила със замисъла да се представя за сестра си и сега никой, включително най-добрата им приятелка Елена, не се съмняваше, че пристигналата от Германия близначка е Магдалена.

- Маги, душице, да не си болна? Бяла си като платно!

- Една циганка... Ей тук, наблизо... - Мария вече почти хлипаше. - Като се замисля, нищо особено не ми каза, но имах чувството, че пропадам. Като в асансьор, който се е откачил и лети надолу в шахтата... - и тя се разплака.

- Каква циганка? Ти на врачка ли си ходила?! Защо не ме извика? - Елена чак се ококори от любопитство.

- Каква ти врачка! Луда ли си? Просто си вървях насам. Нищо не съм й правила, разбираш ли! А тя ме хвана за ръката... Щяла съм да патя от мъж, виждала ме двойно... После каза нещо почти безсмислено: едната лежала, другата бягала... Какво значи това, а? Как мислиш?

- Маги, какво толкова е станало! Аз пък помислих, че циганката е видяла болест или нещо още по-лошо! Стига, де! Всички си патим от мъже, нищо ново под слънцето! Направо ми изкара ангелите! Изглеждаш тъй, все едно смъртта си срещнала!

Изплашена не на шега, Елена се опитваше да успокои приятелката си, като омаловажаваше стресналата я последна фраза за двойния образ. Иначе мъжете са си за това, да патят от тях жените. Не е нужно да си циганка, за да го предскажеш!

- Не знам... Разбираш ли, тя гледаше толкова ужасно! И в гласа й имаше нещо... И тази нейна ръка, с ноктите... Като крак на граблива птица! - Мария беше на ръба да избухне отново в ридания.

- Маги, не ставай смешна, нали ги знаеш циганките! Колко пъти са ме спирали да ми кажат бъдещето. Само гледат как да ти отмъкнат нещо!

- Ама тя не ми искаше пари, не разбираш ли!?

- Ти си... Ти като че ли си забравила колко са хитри! Знаят две и двеста, само и само да ти отвлекат вниманието.

Елена със свито сърце търсеше аргументи в подкрепа на тезата си, но уплахата на Мария й се бе предала и тя щеше всеки момент също да изпадне в истерия.

- Добре, за парите сигурно си права! Ама откъде знаеше, че сме близначки?! Какво друго може да значи това, че ме виждала двойно? Значи вижда и... - Мария се запъна. Щеше да каже името на сестра си, но в последния момент се досети, че се представя за нея. - Вижда и Мария! Защо едната от нас ще лежи, а другата ще бяга...

Как да й каже, че най-много я потресе фразата на циганката, че се били “объркали” - значеше да й признае, че се представя за сестра си...

- Е, хубаво, какво толкова! Нали и мъж е намесен! Значи едната си почива след секс, другата бяга за секс! - Елена вече не знаеше как да разведри обстановката и бе готова да говори всякакви глупости, стига да отвлече вниманието на приятелката си.

- Кой бяга за секс? Как да се включа и аз? Каква е наградата? - тъмнокос усмихнат млад мъж седна на масата им, разкопчавайки скъпата си кожена полушубка, преметна спортната си чанта през облегалката на стола и хвърли преценяващ поглед към Мария, която успешно продължаваше да се представя за сестра си. - Магдалена, май нещо е станало?

- Викторе, извинявай, ама това са си наши работи! Като стане дума за секс, припкаш като просяче за левче!

Елена не цепеше басма никому. Познаваше Виктор като свестен, достатъчно интересен човек и го уважаваше, но сега се чувстваше безпомощна и си го изкара на него. Той беше компютърен инженер и работеше в една кабелна телевизия. Бе споменал на свои колеги за сестрите близначки, които познаваше от доста време, тъй като и за него “Арките” бе любимо заведение. Там бяха проявили интерес да ги включат в предаване, а Елена и други техни съученици бяха поканени за публика. Някак се сближиха и често се засичаха в кафенето. Носеше им дискове с нова музика, която сваляше от компютрите в работата си, и понякога прекарваха на доста приятна приказка цялата вечер.

- Взимам си думите назад, само мир да има! Нещо ми се виждаш твърде бледа. Плакала ли си? Да не те е обидил някой? - обърна се той към Мария. - Само ми кажи и веднага ще го изкормя! Елена, моля те не ме унищожавай с поглед, искам още да си поживея.

Мария изведнъж се разсмя толкова силно, че Елена и Виктор се стреснаха. Опънатите й нерви се скъсаха и вече почти не се контролираше. Смехът й отново премина в плач, тя се захлупи върху масата, а околните почнаха да се обръщат към тях. Елена я прегърна и тихо й зашепна успокоителни думи. Виктор отскочи до бара и се върна с чаша коняк. Почти насила я накара да го изпие, после хвана ръцете й в своите и с голяма нежност й говори мили глупости дотогава, докато тя не почна леко да се усмихва. Тогава и той се усмихна, удари с длан по плота и тържествено заяви:

- Хайде сега, мили момичета, да ви водя на едно страхотно парти! Като ви гледам, и двете точно от това имате нужда!

- Без мене - заяви Елена. - Трябва да се прибирам. Коледа е и съм обещала на нашите.

- Защо пък не! - Мария внезапно взе решението, което щеше да преобърне не само нейния живот. - Да тръгваме! Само да отскоча до тоалетната да се измия. Имам наистина нужда да разпусна малко!

 

Магдалена винаги изпитваше лек трепет, когато се озоваваше край старинната катедрала. Обичаше това място. Обичаше както градинката пред нея, където понякога сядаше да погледа отвън сградата, впечатляваща с хармонията на формите си и с внушението за непреходност, така и пищната й вътрешност, напоена с особен мирис. Възхищаваше се на внушителните скулптури и всеки път, разглеждайки ги отблизо, бе поразена от изобилието на детайли - къде остроумни, къде изключително филигранни. А когато слънцето блясваше във витражите, сякаш самият въздух се превръщаше в огромна цветна мозайка. Не беше вярваща, въпреки че в душата си имаше онази душевна нагласа, необходима на всеки, търсещ докосване до божественото. Зарадва се, като видя, че поне тук можеше да влезе. Обичаше понякога да идва тук с Мария, за да послушат орган. Тръбното му звучене я караше да се чувства безплътна, разпиляна на хиляди частици из цялата катедрала. Но сега бе тихо и пусто. На коледната вечер немците свято спазваха традицията всички да си бъдат при семействата вкъщи. Тя приседна на една пейка пред десния страничен портал и се загледа в статуята на Дева Мария, пред която горяха няколко големи свещи. Съжали, че не знае нито една молитва. Убеждаваше се, че няма причини за обзелия я душевен смут, че вкъщи всички са добре - за Майкъл в този момент изобщо не се сещаше, - и въпреки това сякаш някаква ръка й стягаше гърлото. Вгледа се в Дева Мария. Като че ли с неимоверна благост тя бе вперила взор в очите й, сякаш искаше нещо да й каже.

Изведнъж Магдалена много силно почувства присъствието на Мария. Струваше й се, че ако затвори очи и протегне ръка, ще я докосне. Почти физически усещаше сестра си тук, до себе си, на пейката. Като че ли невероятната болка, която се излъчваше от нея, преливаше към Магдалена и я обхващаше с ледени пръсти. Ставаше все по-нетърпимо. Започна да се задушава. С рязко движение размота шала си от врата, разкопча палтото, но нищо не помагаше. Вече едвам си поемаше дъх.

Не знаеше какво прави, не можеше да мисли. Свлече се на колене, разплака се и като в транс, събрала молитвено ръце, занарежда: “Пресвета Дева Марийо! Умолявам те, помогни... не я оставяй, моля те... Не знам какво става, не разбирам, страх ме е... Моля те, Пресвета Дева Марийо, помогни на сестра ми, която носи твоето име... В името на твоя син, моля те... не позволявай да й се случи зло... Пресвета Майко, моля те, бъди със сестра ми... моля те, закриляй я! Бъди благословена заради твоята милост! Не искам нищо друго, само бъди с нея! Ако трябва, вземи мене... Моля те... моля те... моля те...” Избухнала в ридания, Магдалена се свлече на пода.

 

 

© Никол Данева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.08.2009, № 8 (117)

Други публикации:
Никол Данева. Третият или реквием за един убиец. София: ИК "Захарий Стоянов", 2006.