Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "КАРТИНАТА
Убийство по Ботичели"

Никол Данева

web

Из Глава 9. Опечалената Мадона

Мария и Николай

Никол Данева. Картината. Убийство по Ботичели...Гаврилов се позасмя, кимна доволно и вкара новия адрес в програмата - този път джипиес навигаторът даде отговор, че има съответствие. Двамата полицаи с бърза крачка се запътиха обратно към паркинга. Малко преди да стигнат до колата, Николай се спря и се обърна, проследявайки с поглед една млада жена в другия край на площада.

- Видя ли тази?

- Коя? Къде?

- Отсреща. Тъкмо влезе ей в оная аптека. Беше с дънки и бейзболка.

- Не, не я забелязах. Още ли се заглеждаш по мацки, Ник? Какво би казала Мария, ако те...

- Глупости! - прекъсна помощника си Николай. - Това беше Весела Кралева, "веселата" вдовица!

- Ама тя не е ли в Щатите?

- Да, де! Интересно какво прави тук, в Пловдив. Хайде, качвай се, че друга работа ни чака!

- Защо, нали сме уж "журналисти", точно повод да изклюкарим - засмя се Гаврилов и потупа фотоапарата си.

- После, после! И все пак, какво ли търси тук тази извънморска птица? И кога е пристигнала, та не сме разбрали?! Хм, странно... - измърмори отново Николай, вече седнал в колата. - И как "колегите" от жълтата преса са я изтървали? Или може би не са? Ти днес вестници чете ли?

- Не, само служебните сводки. Да изтичам ли да я снимам? Нали съм папарак! Да направим "интервю" с нея?

- Май влезе в роля, а? Успокой топката, Митак, и бездруго закъсняхме! Нещо ми подсказва, че не я срещаме за последен път. Хубаво, няма къде да се дене. Щом е дошла в България, няма да се изгуби като игла в купа сено, твърде апетитна хапка е за "колегите" журналисти. Ако ни потрябва, веднага ще я открием. И още нещо. От "Тракия Банк" имаха към нея някакви претенции след смъртта на мъжа й - дали не е дошла в тази връзка? - замислено продължи Николай, докато закопчаваше предпазния колан. - Определено ще трябва да почовъркаме в тази посока.

- Хм, очертава се интересна картинка. Ако не бяхме сбъркали адреса, Ник, нямаше да разберем, че Кралева е цъфнала точно тук, в тази част на Пловдив! Каква работа има тук, а? Да не би наистина заради Бойчеви да е дошла?

- Ще видим. Дай обаче сега да тръгваме, че закъсняхме за срещата с тях - подкани помощника си Николай.

Гаврилов включи отново джипиеса и мелодичният му глас усърдно започна да ги наставлява как да стигнат до офиса на бившите собственици на "Тракия Банк", семейство Мария и Георги Бойчеви.

От изхода на предстоящата среща щеше да зависи много.

 

През отворените прозорци нахлуваше на талази свеж въздух и Мария го пое с пълни гърди, прислушвайки се към движенията на новия живот, който носеше под сърцето си. По това време на годината над Стара планина се скупчваха облаци, наедряваха, бухваха като превтасало тесто и се смъкваха точно по обяд към града, като го заливаха с почти тропически порой. Преди да нахлуе вътре в стаята и да се укроти някъде под дивана, вятърът на воля свиреше в жиците отвън, заплитайки се в провесените между блоковете кабели, брулеше и превиваше дърветата, гонеше ниските потъмнели облаци, събирайки ги в огромни гръмотевични купове. Небето бързо беше почерняло, сякаш някой бе лиснал върху него море от туш.

Дали от насъбралото се във въздуха електричество, дали заради пакостливите пориви на вятъра или заради преживения стрес при срещата с Надежда Кралева, Мария бе обхваната от също тъй бързо нарастваща тревога. Усетило състоянието й, детето вътре в нея веднага бе станало неспокойно, блъскаше я с петички и юмручета, въртеше се.

Защо й се падна точно тази Мадона, зачуди се отново Мария. Печалната Мадона с нара...

Ах, защо й трябваше да гадае?!... Само още повече се обърка.

Продължавайки да разгръща страниците на албума за Ботичели, тя се пренесе там, сред сюжетите на картините му, като съзнателно се насили да се успокои. Мария не само обичаше да изследва въображаемия свят на художника, но умееше и да разчита образите. Благодарение на своето отдавнашно увлечение забелязваше всичко - развитието на сюжета, композицията, колористиката, отделните детайли.

В един момент отново усети необясним хлад под лъжичката. Нещо не беше както трябва. Имаше някаква нередност, бе видяла нещо, но не можеше да си даде сметка какво точно бе то. Полека се върна назад, търсейки страницата, при чието разглеждане бе доловила онази плашеща празнота в стомаха.

Ето, пак се появи...

Беше отгърнала на "Клеветата на Апелес". Вгледа се внимателно в образите, изследвайки ги детайл по детайл. Отвън силен гръм разцепи въздуха и Мария стреснато вдигна глава към прозореца. Небето, от ясно-синьо само допреди половин час, сега бе изцяло мастилено-черно.

- Ха! Виж ти... - измърмори тя. - Ами да! При онзи Сашо май видях нещо друго...

Смътното предположение, което се бе зародило в главата й, трябваше спешно да бъде разследвано. А за целта й трябваше информация от Мрежата. Надигна се тромаво от пода, където бе седяла досега с големия тежък том, затвори прозорците и с книгата под мишница се запъти с клатушкаща походка към масата в трапезарията, където обикновено оставяше компютъра си. Щракна няколко пъти с мишката и изкара на екрана същата картина, но във вид на ескиз от блога на художника. Впи поглед в неговата рисунка, после се вгледа отново в репродукцията от албума, представяща "Клеветата на Апелес".

- Ами да! - възкликна тя. - При Ботичели няма такива буреносни облаци, небето при него е празно, чисто синьо!... Ха! Грешка ли е направил този Сашо... или пък не?... Или го е нарисувал нарочно така?

Мария намръщи чело и се зае подробно да сравнява двете изображения. Използвайки възможностите на програмата за промяна на мащаба, тя внимателно се вглеждаше във всеки уголемен детайл от ескиза на "Клеветата" в блога на художника. Съществено разминаване с оригинала нямаше, само онзи детайл, който бе привлякъл вниманието й, бе в повече. Всичко друго си беше на мястото и вече са канеше да затваря файла, когато изведнъж тресна толкова силен гръм, че тя подскочи. Взря се в бушуващата навън буря, после погледна отново екрана на компютъра и... погледът й се натъкна на още нещо.

- Ха! Не може да бъде! Ама това е... Познах те, драга! - тържествуващо извика Мария. - Само че какво търсиш там, и то като Юдит!? Или... може би точно там ти е мястото, а? Този Сашо, този Сашо... Трябва да е имал нещо на ум. Я да видим нататък!

Въодушевена от находката, тя разшири "детективската" си дейност, преминавайки към останалите картини и ескизи от блога на художника, като ги сравняваше с оригиналите на Ботичели. Усилията й скоро бяха възнаградени. Все още световно неизвестен като творец, но вече издирван за убийство, софийският художник Сашо Бъчваров бе допуснал в своите копия на великия ренесансов художник Ботичели още някои отклонения - доста своеволни, но и доста загадъчни.

- И какво трябва да означава всичко това, моля ви се? - патетично възкликна Мария, сякаш изправена пред невидима аудитория. - Нали се е заел да прави копия, не свои вариации! Или пък може би не? Може би цялата работа е в трактовката? На тези уж грешки? Хм... Я да попитаме специалистите.

Тя взе отново дебелия том в ръце и прегледа набързо дългата обзорна статия за творчеството на Ботичели, поместена в началото. После измъкна от шкафа още един дебел том, беше монография за Ренесанса. Зарови се и в Мрежата, където нещата тръгнаха по-спорно, тъй като междувременно бе стеснила кръга от въпроси и вече знаеше какво трябва да търси в морето от информация. Отне й доста време, на няколко пъти се наложи да става и да се разтъпква из стаята, тъй като от продължителното седене й се схващаше кръстът, но след около час приключи изследването си, удовлетворена от резултата. Бурята бе преминала, небето се бе избистрило и слънцето отново бе блеснало, запалвайки хиляди искрици в мокрите листа. А тя бе научила доста неща и в главата й се бе зародила мисъл, която можеше да сподели само със сестра си.

Само нейната близначка, с която мислеха еднакво, нямаше да реши, че си е въобразила куп глупости. Но пък Маги бе споменала, че щяла да ходи до библиотеката да чете за изпити, не е хубаво да я безпокои точно сега. Ще трябва да изчака.

Мария отвори прозореца, вдъхна с пълни гърди свежия въздух и отново тръгна да обикаля из стаята. Не я свърташе на едно място.

Дали да не изпрати все пак есемес с молба към Маги да се появи на Скайпа при първа възможност?

Всичко бе толкова странно, толкова объркващо...

 

Художникът

...На следното утро тя дойде в кабинета, облечена в бялата атлазена рокля, която й бях дал предния ден, а заедно с нея се домъкна и Йосиф. След откраднатата изпод носа му целувка аз вече не изпитвах предишното раздразнение към него, простоватият бодигард беше за мен празно място. Виждах пред себе си само Царицата на градината, излязла право от света на Ботичели.

Не знам дали й бе подействала магията на великия ренесансов художник, или пък се чувстваше неудобно в този несвойствен за нея облик, но с пристъпването си в стаята Моника нерешително спря още на прага, по бузите й бе избила руменина. Беше вдигнала още влажните си коси на конска опашка. Точно исках да кажа, че ще се наложи да сменя прическата, когато тя направи няколко крачки към балконската врата, разтвори широко двете й крила и вдъхна с пълни гърди свежия въздух. Постоя така един кратък миг, после се обърна, изхлузи с бързо движение ластика от косите си и ги освободи като рижа приливна вълна...

- Готова съм - прошепна тя с дрезгав глас.

Аз застинах като парализиран...

Не знам дали го направи нарочно, или не, но Моника стоеше на фона на язовирните води досущ като излизащата от морето богиня на любовта - в известната поза на "Венера пюдика", срамежливата. Дори изящните й пръсти трепетно бяха легнали върху бялата тъкан на съответните места, дори разпуснатата й коса обгръщаше прелестните форми по почти същия начин... И макар нейната да не бе толкова дълга както на Ботичелиевата Венера от "Раждането...", асоциацията бе толкова силна, че ако дотогава имах желание да разсъблека Моника заради нелепите й тоалети, сега направо я виждах гола. Въпреки широката рокля. Слънчевите лъчи спокойно минаваха през тънкия плат...

В този миг разбрах, че с мен окончателно и безвъзвратно е свършено.

И нямаше значение дали предварително бе планирала ефекта. Формите й прозираха тъй омагьосващо през тънкия плат, че тя изглеждаше още по-съблазнителна, отколкото бе била без дрехи... И бе възбудена не по-малко от мен. Не носеше бельо. С лявата ръка привличаше внимание към най-въжделеното място, там, където тъмнееше входът към нейното лоно, в което жадувах да проникна като в дълго желана пещера, пълна с упоителни съкровища, вход към свят на неземни удоволствия... Дясната ръка лежеше току под дългата лебедова шия, върху сладостния улей между двете възвишения, така лявата й гръд не бе прикрита и зърното издайнически се бе очертало, твърдо и кръгло, примамващо ме да го поема в уста... Щях ту да го галя с език, ту да го захапвам със зъби, ръфайки ненаситно еластичната плът на едната гърда, после на другата... Щях да облизвам с език капчиците пот, избили по уханната кожа, слизайки надолу, и по-надолу, и още по-надолу... карайки я да се извива и стене от желание, разтворена пред мен като разорана угар, чакаща семе...

Изкашлях се и й посочих стола за позиране, на който тя бавно седна, а аз се запитах как стана така, че вече едвам се владеех и единствените ми мисли бяха да сваля от нея всичко и да я обладая още тук, на пода на Златевия кабинет. Може би дори щях да го сторя, ако Йосиф не седеше зад гърба ми. На всичкото отгоре трябваше да я рисувам в една картина, а я виждах като излязла от друга. Бедно, бедно мое сърце!...

Заех се да пооправя косата й, за да придобие същия вид като в "Примавера". Излишно е наново да повтарям какво ставаше вътре в мен, докато я решех и сплитах, вдъхвайки аромата й, сами се досетете... Накрая украсих прическата с няколко цветчета, закрепих отстрани прозрачен воал, наметнах през дясното й рамо червена драперия, помогнах й да заеме необходимата поза. Когато привърших, тя беше направо неузнаваема. Предишната Моника бе изчезнала.

За тази жена бях готов на всичко.

- Брей, Шефке, сякаш се снимаш във филм. Не мязаш на себе си, ама никак! - обади се изотзад Йосиф и за малко да развали магията. Хвърлих му смръщен поглед и троснато му наредих да пази тишина, докато работя. Можех и да не го скастрям, от момента, в който хванах четката и му обърнах гръб, аз напълно забравих за него, нямам никакъв спомен дали ме бе послушал и с какво се бе занимавал.

Сеансът продължи близо три часа. Но това бе според стрелките на часовника, иначе за мен времето бе спряло. Бях тотално изпаднал от измеренията на материалния свят, потопен в транса на въодушевлението, дишащ въздуха на един магичен свят - не виждах нищо друго освен предрешената като флорентинска мадона Моника и докато пренасях образа й върху платното, усещах единствено невидимия поток на взаимното желание, протичащо между нас. Бомба да бе паднала, нямаше да забележа.

За това мое състояние допринесе и мълчаливостта й. Тя беше по един много достоен начин сдържана и тази външна хладина влизаше във възбуждащ контраст с вътрешния плам, който се изливаше от очите й. Моника не проявяваше капризи, уважи желанието ми да се съсредоточи, не бъбреше, не се въртеше или кискаше като някои превзети момичета от нейния тип и нито веднъж не се оплака, че се е схванала или че й било горещо, или че й духало, а стоически спазваше позата. Вярно, бях се погрижил да й бъде удобно и не се налагаше да стои права като Царицата на градината от "Примавера", но все пак да си модел е изморително. Предварително бях изобразил богинята от кръста надолу, сега рисувах само лицето и гърдите на Моника, поради което я бях сложил да седне, но неподвижността е изпитание, с което не всеки може да се справи. Винаги, когато работя с модели, предусещам навреме умората им и се старая да не ги изтормозвам. С Моника бях още по-внимателен, периодично я карах да става, да се разкършва с леки движения, да се разтъпква. Когато й давах пауза, тя благодарно се усмихваше и на моя редовен въпрос дали не е много изтощена, всеки път отвръщаше, че е точно обратното, че се чувства много добре. Накрая от трима ни най-изморен вид имаше Йосиф, който, явно, се бе отегчил до немай-къде от бездействието. Но пък неговото състояние изобщо не ме вълнуваше.

И тогава, някъде вече към края на сеанса, взаимното ни желание разкъса стената на мълчанието и ни накара най-сетне да заговорим за него. При една от почивките, излязох на терасата да запаля цигара. Нашият цербер бе останал да дреме в креслото със затъкнати в ушите слушалки, потропващ като някой епилептик с крака и ръце в такт с ритъма, а Моника дойде да ми прави компания.

- Сашо, чувствам се странно...

- Какво има, измори ли се? - разтревожих се аз.

- Не, не... Гледаш ме много странно, докато ме рисуваш... и се чувствам особено. Сякаш... ме събличаш... Добре, че Йоско не ти вижда лицето.

- Извинявай. Съжалявам, ако съм ти причинил неудобство.

- Напротив, харесва ми. Нямам нищо против... и... да... - не довърши тя и се изчерви. Облегна се на парапета, загледа се за кратко в далечината, после отново смутено ме погледна, в очите й напираха въпроси и... сълзи, а на нежната шия пулсираше тънка вена. Отдавна не бях виждал съвременно момиче да се изчервява и така да се смущава, но пък и видът й не беше съвременен в този момент. Сякаш с обличането на театралния костюм Моника се бе сляла с ролята си. Ботичели бе избрал за тоалета на своята Венера рокля от отдавна отминала дори за него епоха, по негово време жените във Флоренция не са носели такива. А това придаваше и на "моята" Моника още по-голяма приказност. Беше същинска богиня, едновременно тайнствена и уязвима, нежна и властна, господарка на природното плодородие и повелителка на сърдечните вълнения.

Сложих длан върху ръката й, тихо прошепнах:

- Снощи... беше хубаво. Искам да знаеш, че каквото и да се случи, аз много те... харесвам...

- Взаимно. Кога ще... - започна тя, но нещо й пречеше да продължи. Преглътна с усилие и обърна към мен очи, в които се четеше истинският въпрос. Тя обаче попита друго: - Кога ще ме рисуваш без... тоест... като... Като небесната Венера?

- Ти си запомнила как я наричат? Милата! - стиснах аз ръката й с умиление, не бях хранил кой знае какви надежди, че нещо от разказите ми ще се утаи в душата й, за да легне на правилното място. - Съвсем скоро. Може би утре.

И въпреки че обичам откритите отношения, тази игра започна да ми харесва. Бях сигурен: Моника много добре разбра какво исках да й кажа. Утре най-сетне трябваше да намерим начин да бъдем заедно, повече не можех да се сдържам.

А предполагам, и тя...

- Утре е добре - усмихна се лукаво моята богиня, моята Царица на градината.

- Ами Йосиф? - кимнах аз към нашия отегчен цербер. - Какво ще го правим? Виж как скучае!

- Ти за Йоско не бери грижа, той е послушно момче. Каквото му кажа, това ще направи, ще му намеря работа - думите й бяха подкрепени с царствено обръщане към изпадналия в транс бодигард. За доказателство му подвикна да се разсъни и да й донесе прясно изцеден сок от портокали, ябълки, круши и моркови, защото била вече много изморена, после се обърна към мен. - А за теб, Сашо? Ти какво ще пиеш?

Не бях жаден, но за да й угодя, поръчах си и аз един прясно изцеден шейк от няколко вида плод. Малката хитруша явно искаше да го забави.

Използвахме добре времето, през което го нямаше. Втората ни целувка също продължи цяла вечност... или само миг?...

И ако аз в това безвремие губех чувството си за ориентация, Моника имаше усет за момента. Точно преди нашият пазач да се върне с поръчката, тя се отлепи от мен, приглади поразрошената си коса и седна на стола за позиране. Не ми оставаше нищо друго, освен да се престоря, че слагам в ред нещо сред боите, и да хвана отново четките...

 

Електронна кореспонденция (Моника до Весела Кралева)

Весе, муцинка, случи се най-сетне! Направихме го!!! И беше готино, направо страхотно! Дори повече, отколкото предполагах!

Е, разбираш какво искам да ти кажа, нали? Днес Сашо най-сетне се престраши. Ама трябваше цял спектакъл да му разиграя преди това, с никой друг не ми е било толкова трудно, чак сълзи ми излязоха по едно време от яд! Хем го виждам, че зверски ме желае, хем ме отблъсква!

Такова чудо за пръв път в живота си срещам, ама наистина!

Искам да ти кажа, муцинка, голям зор видях с този дървен философ! Първо трябваше много дълго да го подгрявам, после минах и към действия. Оня ден издебнах подходящия момент и буквално се изпречих на пътя му. Той беше излязъл на разходка, беше отпрашил към върха. Казах на Йоско, че искам да се поразтъпча, и нали Боги му нареди да ме придружава, наложи се да търпя компанията му. Тръгнахме и ние нагоре. Малко над вилата уж случайно се засякохме със Сашо, а аз се престорих на изненадана от срещата.

Виж, той наистина се изненада, изобщо не ме беше усетил, че съм тръгнала подире му. Но не възрази да се приберем заедно. Тръгнахме полека надолу. После трябваше още доста дълго да го задържам на онази пейка, над язовира, исках да се стъмни, за да е сигурна работата. И да ми свири на китарата го карах, и да разказва от онези свои истории го карах, нали е като ходеща енциклопедия, пък и оня пич Йоско трябваше да контролирам, да не ми провали работата с глупостите си, дето ги бръщолеви!...

Изчаквах да дойде подходящият момент за моя план, нали разбираш? Но пък и той не бързаше, виждах как се разтапя, като ме гледа, та не ми беше чак толкова трудно, де...

Всъщност, муци, няма да си кривя душата, на мен също ми беше приятно да седя до него и не ми се ставаше от онази пейка...

Освен дето рисува, Сашо може и да пее, хубаво при това! А пък историята за онази Юдит, дето резнала главата на един мъж, много ми хареса и ме накара да си задам някои въпроси.

И да стигна до някои отговори и решения. Ако не знаеш, тя убила един мъж, като се престорила, че ще му стане любовница и докато спял, му резнала главата. Жената била еврейка, а мъжът бил техен враг и затова я почитали после като героиня, ама пък други я обвинили, че била не знам-си каква... Ох, не за това искам да ти пиша, Весенце мило, а за онзи момент, когато Сашо най-сетне спря да се дърпа като магаре на мост!

Извинявай, но мисля, че и ти не би го направила по-хитро, ха-ха...

Та, както ти казах, изчаках аз първо хубавичко да се стъмни, и когато тръгнахме тримата надолу по пътеката, казах на Йоско, че ми е влязло камъче в маратонката. Казах му да продължава, да не ме чака, щото няма да се бавя, и се спрях, уж да го извадя. И като го чух Сашо да идва, щото той вървеше последен, направо му паднах в ръцете. В буквалния смисъл! Е, и после се целунахме... ама разбира се, пак аз направих първата крачка.

Страхотно се целува, муци!...

Същото стана и на следващия ден, това беше вчера, когато най-сетне трябваше да му позирам за картината. Пак само се целувахме, но той вече беше навит и за другото, усетих го, че повече няма да ми отказва.

За целта измислих една друга хватка, сетих се за нея, когато го видях как ме гледа, когато излизах от басейна, но и за това чаках подходящия момент. Да знаеш, и ти много ми помогна. Страшна работа ми свърши онзи линк, дето ми го прати, благодаря ти! Отначало ми се струваше глупаво да чета разни сложнотии, за да сваля един мъж, но после се оказа, че имало полза. Имаше там някои мисли, които ме открехнаха какво да направя - представяш ли си, голата Венера в онази поза са я наричали "срамежлива", ха-ха!... А нали Сашо е леко побъркан по своите богини, реших да му изиграя и аз една такава "срамежлива" Венера - именно голата... та дано му светне какво изпуска, като иска да ме рисува облечена! Е, нямаше как да се появя дибидюз гола, щото нали Йоско се мъкне подире ми, но инак я докарах съвсем като на картината... позата, де. А пък и светлината от прозореца минаваше хубавичко през плата, щото беше тънък, бях проверила в моята стая с едно огледало какъв е ефектът. И отдолу бях гола.

Само ако можеше, мило, да видиш изражението на Сашо! В този миг разбрах, че вече е мой. Много се страхувах дали ще се получи, чак се бях изчервила от напрежение, направо ми горяха бузите... Но стана! Да ти кажа под секрет, и нещо друго ми гореше, ха-ха!...

Ама и аз добре се потрудих. Трябва да ти кажа, муцинка, че поне петстотин пъти застанах пред огледалото, преди да съм сигурна, че изглеждам абсолютно точно! Ама как се е извила тази Венера, а? Идея си нямаш колко ми беше трудно, докато я докарам тази поза като на картинката. Главата на една страна, шията на друга, кръстът в трета, за краката да не говорим, и те в чупки, направо цялата е като морска вълна! И ръцете, с които уж се прикрива, и тях ги докарах, особено внимавах с пръстите, щото нали Сашо е художник, ще забележи и най-малката неточност.

Ако трябва да съм честна, през цялото време, докато репетирах позата, се чудех защо я наричат "срамежлива", според мен тази Венера така е още по-предизвикателна и безсрамна. Уж се крие, пък то всичко или се вижда, или човек се досеща какво има там, под извитите пръсти, а и те са като някакви похотливи животинчета, и те привличат вниманието, и те знаят къде точно да спрат, ха-ха!... Няма мъж, който да не се досети, дори нещо повече, направо знам какво ще си помисли, като я гледа такава гъвкава, с една оголена гърда и ръка на онова място! Не напразно казват, че скритото най-много възбужда, това го четох някъде. Трябва да ти кажа, муци, ефектът наистина беше поразителен! В очите му прочетох точно тези мисли... Не че и друг път не ги виждах, той постоянно ме съблича с поглед, но сега беше някак... инак! По-особено беше... Мисля, че не само ме желае, ами така се е влюбил в мен, та ще направи всичко, за което го помоля.

И знам точно какво ще поискам от него. В най-скоро време. Онази Юдит много добре е преценила с коя глава мисли мъжът в определени моменти, та и аз в това отношение ще използвам примера й, само че по моя си начин. Ти си права, че мъжете са за това, да бъдат използвани.

Още малко ще го подгрея, да ми е в кърпа вързан, и знам, че именно той е човекът, който ще ме отърве от моя тиквеник, няма аз да си цапам ръцете, я! Жалко, беше ми хубаво с този Сашо, но ножът е опрял до кокала и той е последният ми шанс, сам Бог ми го прати да го използвам. След като преспахме ме гледа с едни такива очи, като на кучките ми... В огъня да му кажа да скочи - и знам, че ще се хвърли. Може да не се съгласи веднага, но ще го направи, усещам го. Пък и какво толкова искам - нито ще го карам да реже на Боги главата като онази Юдит, нито да го мушка с ножове като онези монаси от другите приказки, дето ми ги разправя. Трябва само да дръпне спусъка. Чисто и бързо. Няма и да си помислят за него, щото е никой, само един художник, а Боги има достатъчно много други врагове, които са го взели на мушка - с този... как се казваше... ах, да, аргумент!... с този аргумент ще го убедя окончателно!

Пък ако все пак се доберат до него... какво пък, и той не е безгрешен, нали? Да бъде благодарен, че съм го допуснала до себе си!

Само онзи смахнат старец да не ми обърка картите...

Ако имаш някои идеи по случая, ще съм ти много благодарна!

Трябва да свършвам, муцинка. Чао засега и много целувки!

Бубето

 

 

© Никол Данева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.12.2017, № 12 (217)

Други публикации:
Никол Данева. Картината. Убийство по Ботичели. София: Труд, 2017.