Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "13 РОЗИ"

Никол Данева

web

Шеста глава
(с малки съкращения)

Никол Данева - 13 розиС приближаването към София времето се влошаваше все по-осезателно. Курортният Созопол с пъстрите сергии и лазурното топло море бе останал далеч назад, пред тях бе притъмняло, вече прокапваха първите капки дъжд след няколкомесечната засуха. Александър караше бързо и уверено, изпреварвайки почти всяка настигната кола. Момичетата се бяха умълчали, всяко потънало в мислите си.

- И все пак хората имат огромна нужда от Храма, дори да не са вярващи! - каза внезапно Магдалена. - По себе си го знам. Още се чудя какво ли щеше да се случи, ако не бях влязла в онази немска катедрала в мига, когато нападаха Мария, нищо, че беше католическа... Сякаш някой ме заведе там... И как цялата ми душа се молеше, без да знам нито една молитва, нито защо го правя... Разказвала съм ти, Алекс... Знаеш, че оттогава обичам да влизам в някоя църква, да поседя, да помисля или просто да се отдам на чувствата си... И сякаш се разтварям в нещо, което ме изпълва и приповдига...

- Да, милото ми, знам... - отвърна той с толкова нежност в гласа, че на нея й се прииска веднага да го целуне, но хвърли поглед назад, към сестра си, и се въздържа. Мария чувстваше остро липсата на Николай до себе си... Александър видя реакцията й и продължи вече с предишния си стегнат маниер, произнасяйки фразите с равен, почти строг тон. - Исус призовавал хората да не парадират с вярата си. А ако искат да се помолят, да не го правят показно по синагогите и по ъглите на улиците. Да влязат във вътрешната си стаичка, да си затворят вратите и да се помолят без много излишни думи1. Имал е предвид всеки да търси вътре в себе си пътя към Бога, и ако има вътрешна светлина, самият човек ще се преизпълни с нея, и с нея ще озари цялата земя... Защото ако тя не сияе, тогава е мрак2. А вижте какво е направила Църквата като институция през годините - съсредоточила е в ръцете си власт, величие и влияние... Внушила е на хората тезата за първоначалната греховност, вменила им е вина и чувство за неспособност сами да се измъкнат от мрака... Да не говорим за всичките онези, които са били преследвани от нея. Прогонени, изгорени, разтерзани и много по-жестоко изтребвани, отколкото първите християнски мъченици... Все в името на Христос, и все с твърдата убеденост, че така иска Той, нашият Господ, както е тръгнало още от онзи Савел... Как да не си загубят вярата хората? Самата Църква...

- Дали Павел наистина си е вярвал? - прекъсна го Магдалена. - Ти беше прав за него, Алекс! Толкова е многословен, така се хвали, така не търпи друг да го превъзхожда и е толкова лицемерно самовлюбен в изказванията си! Прегледах наскоро посланията му. Освен дето често демонстрира и завистливо злословие, и нетърпимост към различния, че и откровена омраза, освен дето мисълта му на места никак не е ясна - повтаря се, прехвърля се от тема на тема, непоследователно и без вътрешна логика, но... имам чувството, че дори и в главата нещо не е бил наред... Май се е чалнал от толкова религиозен фанатизъм!... Само той бил просветлен, виждате ли... Само той бил удостоен с божието благоволение! Само той знаел истината...

- Не го подценявай, Маги. Напротив, много добре е знаел каква цел преследва, налагайки своите правила, различни от учението на Исус, но представяйки ги като внушени му от самия възкръснал Господ. Защото казва и много стойностни неща. Всъщност обаче, ако тук-таме и да прозира светлина в посланията му, то това са все заемки от натрупаната през вековете мъдрост, трябва да ви кажа... Личният му принос е главно в размахването на заплашителния пръст и насаждане на омраза.

- О, да, защо се учудвам... Този феномен с речите ни е познат! Колко струва Хитлер с налудничавите си идеи, но пък с великолепни ораторски заложби...

- И така - кимна съгласно Александър, - нашият Павел развил трескава мисионерска и организаторска дейност, ходел, проповядвал, вдъхновявал тълпите, но дори за миг не забравял себе си - навсякъде изисквал подчинение и признание на ръководната му роля... Защото освен добър оратор, който умее да ласкае публиката, като същевременно я заплашва с ужасите на Страшния съд, той бил и много хитър. Иначе нямаше да създаде цялата тази йерархия. Не случайно се е занимавал и със събиране на дарения, при това е държал да ги получава лично, на ръка... А пък що се отнася до думите му - можеш наистина да се изтъкнеш много по-успешно, като се правиш на смирен и нищожен, и несправедливо преследван, и като се оплакваш колко много нещастия ти се изсипват непрекъснато на главата, да разправяш наляво и надясно как храбро си се справил, защото самият Господ те закриля... Защото чрез страданията си се доближаваш до Него, разпънатия Спасител...

- Уф! Да се вземе толкова насериозно! - вече съвсем се разпали Магдалена. - Да твърди, че това, което казва, му е било предадено от самия възкръснал Христос!... Каква наглост!... Ха, сетих се нещо! Дали пък Молиер не си е представял точно него, когато е описвал Тартюф, а? Същото демагогстване! Същото лицемерие... Същите измами и лъжи...

- Не знам за Молиер - отвърна Александър, - не знам и от кого са посланията, обединени под Павлово име, защото самите богослови признават, че са от различни източници, писани през първите векове, но твърдя, че именно тъй нареченият Павел и подобните нему са задали онзи тон, който е предопределил развитието на Църквата. Защото впоследствие всички онези, които като него твърдели, че говорят от името на Бога, станали безчет. Тогава било достатъчно да заявиш, че си споходен от откровение, че си получил видение, да притежаваш религиозен плам и ораторски дар - и като кажеш "Бог ми е свидетел, че не лъжа", да вършиш това, което ти отърва. Амбициите и безочието на Ватикана стигнали дотам, че през осми век дори бил изфабрикуван един фалшификат, който уж носел подписа на император Константин Велики и който уж бил предаден четиристотин години по-рано на папа Силвестър I...

- Ха! - прекъсна го тя. - Значи измамата във Везле си е била в реда на нещата, просто правилата на играта са били такива! А аз се чудех как е било възможно! Ще си паднеш от смях, Мари! - обърна се Магдалена към сестра си, която тихичко си седеше, все още зареяла поглед през прозореца на колата. - Ще си паднеш от смях, като разбереш как монасите са въртели на пръстите си доверчивите поклонници... Повече от сто години ги водели за носа, че разполагат с мощите на Мария Магдалина, и са им прибирали паричките за нещо, което нямали!... И какво станало, Алекс?

- В този документ се казвало, че папата бил избран лично от Христос за Божи наместник на земята. И като следствие от това трябвало да получи върховната власт над цялата империя, дворецът му трябвало да стои над всички дворци в света, а постът му по Божия воля го издигал над царе и всички светски владетели, поради което имал властта да ги коронясва и надзирава, а те трябвало да му се подчиняват и да слушат думата му...

- Ама че нахалство!

- Исус би се преметнал в гроба!... - възмутиха се близначките почти в един глас.

- И още на папата се давали редица привилегии, както и чудесното предписание за богати дарове от енориите. Той получил върховенство над всички християнски църкви за "посочването на правата вяра", както и за "изцеление от проказата на неверието". Което пък му развързало ръцете в борбата с ересите и с всички недоволни... Това станало в средата на осми век, когато редица епископи не желаели да признаят папската власт. А документът, изготвен по поръчка на папа Захарий, станал известен като "Константинов дар". Така, с измама, се ражда целият този църковен конгломерат, чиято цел била абсолютна власт над душите и имотите на хората...

Александър млъкна и в колата се възцари тишина, която никой нямаше желание да наруши пръв. Мария замислено поглаждаше медальона, който бе получила преди близо три години при посвещаването си и който продължаваше да носи дори и след напускане на Братството. Представляваше пентаграм, вписан в кръг. Бе й се превърнало в навик да го усеща в ръцете си от време на време и да го потрива с пръсти. Вгледа се в очертанията и й се стори, че вижда нещо, което досега не бе забелязвала в тази толкова позната и любима вещ, която според нея я пазеше и й даваше сили. Извади един лист, за да оформи мисълта си.

Магдалена забеляза, че сестра й нещо си драска в бележника и любопитството й надделя. Поиска да види рисунката и ахна:

- Колко е красиво, Мари! Ти ли го измисли?

- Видях, че от моя гледна точка звездата на пентаграма всъщност е обърната и се превръща в дяволския знак. Това не ми хареса, но пък забелязах, че вътре в него раменете му са образували правилен петоъгълник, чиито диагонали отново се превръщат в правилно стъпил на краката си пентаграм. Сякаш в утробата му се ражда негово подобие, но с обърнат знак... Подобие на подобието... Не е ли странно?... Представих си как би изглеждал медальонът ми с тази добавка и ми се прииска да го нарисувам. И тогава видях, че тези звезди могат да се вместват една в друга до безкрай.

- Точно така, Мари - усмихна се Александър, като също хвърли поглед на рисунката й. - А сега ще ти кажа какво още можеш да направиш. Ако приемем, че всеки пентаграм е човек с разперени ръце, свържи главите на фигурките с една плавно нарастваща линия, като започнеш от най-малката и ги обикаляш все в една посока, докато стигнеш до най-голямата. Какво се получи?

- Спирала! - ахнаха едновременно близначките.

- Да, а ако си я представим в пространството, ще видим, че тя няма нито начало, нито край. Нанизаните върху нея пентаграми могат да се смаляват и увеличават от микро- до макрокосмоса.

- И какво означава това?

- Каквото виждате. Безкрайността в пространството и времето, в която е включен и човекът със своята душа... Самият живот, озарен от божественото, присъщо на всекиго от нас...

Стискайки рисунката в ръка, Магдалена прокара пръст по линията, опитвайки се да си представи нейното пътуване от почти невидимия зародиш към всеобхватния Космос, и й се стори, че се докосва до поредната тайна. Вдигна поглед и видя пред себе си гледка, която я накара да забрави всичките си тревоги. Бяха преминали възвишенията след Ихтиман, виждаше се вече Софийското поле, а над него въздухът бе изпълнен с буреносни облаци. От тях към земята се стрелкаха ярките нишки на мълниите като някакви гигантски пипала, с които небесните сили изливаха своя гняв над земята. След адските жеги се задаваха порои...

- Вижте! Отиваме на среща със стихиите!... Дали мерят сили, или това е любовен акт между земята и небето, скрепен чрез огъня и водата? - ахна Магдалена.

- И двете... - отвърна Александър.

 

* * *

Окъпана след бурята, София изглеждаше едновременно ярка и задръстена - пълна с коли, с обрулени клони, листа и всякакви дребни боклуци, довлечени от мътните порои, заливали допреди час улиците. Близначките прекосиха площада, прескачайки локвите, и влязоха в Археологическия музей.

....

Като огледа още веднъж посетителите и не забеляза нищо, което да я притесни, Магдалена реши да отиде при Мария и да я извика, за да си ходят вече. Влезе в страничната зала и я затърси с очи. В първия момент й се стори, че сестра й просто се е изпарила. Нито се виждаше, нито се чуваше. Помещението бе голямо и добре осветено заради остъклената външна стена, но бе така препълнено с плътно допрени една до друга каменни плочи, колони, саркофази и положени един върху друг късове от фризове и портици, че приличаше по-скоро на омагьосана пещера. Само един тесен проход лъкатушеше между внушителните грамади, обикаляйки около струпаните в средата като остров блокове. Там част от храм на Фортуна напомняше за преходността - както на хората, така и на боговете.

- Мари, къде си? - тихо я повика тя, колебаейки се в коя посока да поеме.

В отговор дочу името си, изречено с приглушен глас някъде отляво. Втурна се натам и я видя. Беше се отпуснала на колене пред една голяма стела, с ръце върху нея и със сълзи в очите. Белизната на лицето й изплаши Магдалена.

Никога нямаше да свикне с тези нейни състояния, никога!...

Огледа се да потърси помощ, но залата бе празна. Наоколо имаше само камъни...

 

- Момичетата бяха шокирани! Щом разбраха кой ни е по петите... Да ти призная, приятелю, аз също - привърши разказа си за пътуването им Александър.

- И аз - не по-малко. Тази организация... - започна Николай и извади цигара, почука с нея по масата, за да я направи по-твърда, повъртя я в пръстите си, но се въздържа да я запали. Беше обещал на Мария да ги намали. - Трябваше да науча някои неща за тях, за да си дам сметка колко е сериозно положението. И срещу какво се изправяме.

- Мислех, че в наше време дейността на тази Конгрегация най-вече се свежда до контрол над католическите служители - там монаси, свещеници...

- Де да беше така...

Двамата бяха седнали в "Арките" в очакване на момичетата. Това интернет кафене беше собственост на Александър, беше свързано с много спомени и вече няколко години бе любимо място за срещи както на компанията на близначките, така и на техните приятели. Вечерта плавно преминаваше в свежа нощ. Бурята бе измила града, бе прочистила въздуха и след сахарските жеги се дишаше толкова леко, че хората с радост изключваха климатиците, където ги имаше, и отваряха широко прозорците.

- Какво знаеш за Инквизицията? Наричам я тъй по навик, другото е твърде тромаво. А и дали смяната на името е променила много същността?

- Кой знае... Май не твърде много - отвърна Николай. - В самото начало функциите й били възложени на Ордена на доминиканците. Била създадена главно за борба с ересите, но впоследствие процесът набрал не само скорост, но и мащаб. Трибуналите на вярата се множали, а когато еретиците, които трябвало да бъдат разкривани и осъждани, били общо взето ликвидирани, вниманието се пренасочило. В Испания например под заплахата от предаване на Инквизицията всички евреи, които не пожелали да приемат християнството, били прогонени от страната. Това станало през петнайсти-шестнайсти век... Така с настъпването на Ренесанса, а после и на Реформацията били припознати като особено опасни нов вид врагове.

- Вещиците? - позасмя се Александър. - Скоро нарекох момичетата малки нереализирани вещици...

- О, не, друго имах предвид. За лова на вещици пък въобще не ми се говори, това е друга голяма тема! Всички знаем колко лесно е ставало нарочването... И как никой не е бил застрахован, че няма заради завист, ревност или бог знае още какво да го посочат с пръст и да го обвинят във вещерство, вредителство и магии.

- Така е. Покрай "черните магьосници" са били изгорени хиляди хора със свръхразвита сензитивност. С лечителски способности, с познания за природата, с качества, на които сега се възхищаваме... Като тези на Мария например. Знаеш ли...

- Мария, ако живееше тогава, щеше да се озове право на кладата! - някак троснато го прекъсна Николай. - И не само заради виденията си! Как само се беше увлякла... Как се беше обвързала с онези!...

- Е, те не бяха точно магьосници, там, в онова тяхно Братство... - погледна го внимателно Александър.

- А какви? - запали най-сетне цигарата си събеседникът му. - "Посветени", както сами се наричаха? Посветени в какво - да призовават някаква си Сила чрез групов секс?! Ритуален бил!... Еросът и Логосът се били срещали!... Хм!

- Още не можеш да го забравиш, Ники. Недей, гледай напред - сложи той длан върху ръката на приятеля си. - Ще изгубиш Мария, ако не прекрачиш през това. А помни ми думата, някой ден ще разбереш по-добре от какво се е отказала заради теб!...

- Хм - Николай изсмука с мощни вдишвания цигарата до половината, после решително издуха дима и я загаси, размазвайки остатъка в пепелника. - Прав си, това е минало... Знам, трябва да престана да реагирам така, но... Още ми е пред очите как я видях в прегръдките на онзи, как му беше името... Рамагор, върховния им жрец...

- Да. Забелязах, че или не говориш на тази тема, или наистина реагираш болезнено на всичко, свързано дори косвено с магии, "посветени" и всякакви тайни общества... А всъщност нищо кой знае какво не е станало, Ники! Дори още не бяхте заедно тогава. Приеми нещата така: Мария просто разви там още повече сетивата си, а от това печели и връзката ви!

- Лесно е да се каже... Но ти си прав, избягвам темата... - отвърна Николай, замълча за малко, вперил поглед през отворения прозорец в къса обагрено в червено небе, който просветваше като зарево над отсрещните сгради, и вече с предишния равен тон продължи. - Наистина, преди малко имах предвид не вещиците, а хората на научната мисъл. Защото Инквизицията припознала и в тях новите си врагове. Всякакви хора със свободни възгледи, които също застрашавали с идеите си Църквата. Те също трябвало да бъдат издирвани, разобличавани, наказвани. И до наши дни е тъй, макар и в смекчен вариант...

- Да, Мария спомена, че на латински думата "инквизиция" означавала разследване, а пък "инквизитор" направо можело да се преведе като преследвач, шпионин...

- Много точно! И като всяко разузнаване, това също е развило необходимата за тези дейности структура, дори се е превърнало в най-доброто, в най-хитрото! Разузнаване, което е най-консервативната организация, и което не се спира пред нищо, което може да купи всекиго и всичко... Ръководи се от префект, който е с чин кардинал и е подчинен директно на папата. Този префект има двама помощници, пак кардинали, които отговарят съответно за външното разузнаване и контраразузнаването.

- Охо! Виж ти... - усмихна се Александър, доволен от връщането на Николай към предишната деловитост.

Нямаше нищо против да се запознае с устройството на тази институция, всявала смразяващ страх във вените на хората векове наред.

 

- Мари, сестричке! Хайде, стани, моля те... - повтори Магдалена, приклекнала до сестра си, като я милваше леко по ръцете, страните и косата.

Бе толкова потресена от вида на Мария, че забрави за своята задача да следи входа и кой влиза през него. Никоя от двете не забеляза слабата жена на неопределена възраст - същата, която бе закусвала недалеч от тях в крайпътното заведение... Тя като книжна мишка пъргаво се шмугна в залата с камъните и побърза да се притули някъде отзад, край един саркофаг. Извади мобилния си апарат, включи го на запис и го закрепи отгоре. В ръцете й се появи бележник, тя бързо нахвърли някаква скица и надраска няколко думи, надавайки ухо към разговора на сестрите. За случайния взор не представляваше никакъв интерес, дотолкова приличаше на отнесен научен работник - потънала в мислите си, обсебена цялата от древния паметник пред нея.

- Плочата... - тихо промълви най-сетне Мария, но в тишината всяка дума отекваше в празното помещение. - Те я изтърваха там, в прохода... Онези мъже с факлите, и кръстовете на гърдите... Някъде навътре в рудника нещо започна да се срутва, някой извика... Те я оставиха и се втурнаха на помощ...

Магдалена въздъхна с облекчение. Въпреки че видимо бе потресена от преживяното, сестра й явно бе успяла да надмогне силата на видението си и се връщаше бавно към реалността. Докато говореше, цветът на лицето й започна да се възстановява, а в гласа й се появи предишната звучност.

- Другарите им ги викаха... - продължи тя, без да се изправя. Седнали прегърнати на пода, момичетата гледаха към каменното надгробие като към някакъв олтар. - Бяха се запътили натам, към дъното на рудника, но нещо им попречи... Там, в дъното, трябваше да скрият златото, и свитъците, и книгите... Много свитъци, стари и нови, пазени през вековете, съхранили много важни знания.... В крепостта е имало скрипториум. Имало е хора, заети с преписване, украсяване и подвързване на книги, имало е много книги... Били са времена на разцвет и могъщество, но изведнъж всичко свършило. Нахлули ордите на мюсюлманите... О, Маги... - разхлипа се пак Мария. - Учили сме как идват, учили сме как турците завзели земите ни, но да го почувстваш с кожата си, е толкова страшно!... Те рушат, изтребват, погубват всичко, що е постигнато. Тези пълчища са блъвналият ад... Самият ад, Маги...

Магдалена прегърна по-силно сестра си и усети как трепери с цялото си тяло. Започна отново да се безпокои за нея, но гласът на Мария започна постепенно да укрепва, изпълвайки се със сдържана ярост.

- А онези мъже в рудника, май бяха монаси, трябваше да съхранят светлината, поне частица от нея... Трябваше да я скрият от нашествениците, от онези прииждащи като огнен прилив орди... С цената на всичко! С цената на живота си трябваше да успеят, трябваше да съхранят знанието за миналото величие... Да запазят светините от мръсните ръце на онези, които горяха къщите им! Които раздираха плътта на жените им, разсичаха с ятагани децата им!... И набучваха на кол всеки, който не предаваше вярата! Христовата вяра... И те оставиха за миг плочата, за да помогнат на другарите си, които викаха за помощ някъде оттам, от дъното... Оставиха я, и повече не се върнаха! Никой не се върна... Камъните им прерязаха пътя. Това е плочата... - прошепна Мария, избърса почти пресъхналите си сълзи и погали надписа, но не се помръдна от мястото си.

Магдалена най-сетне обърна внимание на камъка, който така бе въздействал на сестра й. Не разбираше от древни надгробия, но семплата му красота я накара също като нея да допре ръце до студената повърхност и да се замисли. Някой бе отдал последна почит някому... Някой бе скърбял и не бе искал да приеме раздялата, отхвърляйки с цялата си душа загубата на близките. Някой сръчен каменоделец бе изпълнил желанието му, изчуквайки с длетото си най-отгоре в двата ъгъла стилизирани смокинови листа, подаващи се от извит като вълнá и спираловидно засукан троен вихър. После следваше триъгълна арка над голям кръг или може би слънце, от което прорастваха два лозови листа, наполовина превърнали се в гроздове. И нямаше нужда човек да познава погребалната символика, за да долови вкопаното в камъка внушение едновременно за преходност и вечност...

Магдалена се загледа по-внимателно в издълбаните букви. Малки бръшлянови листенца разделяха думите, които до една бяха четливи. Пощаден от времето, надписът бе учудващо цял, без отчупени или изличени места. Може би наистина паметникът е бил пазен и съхраняван някъде...

- Мария... Ма...рилина... ет... - засрича тя. - Мариус... "Четвърти" ли трябва да е това? Стус... Ан... И пак има римско число. Трета? Трети?... Не разбирам...

- Не, не четеш правилно! - скочи на крака Мария, последвана от сестра си. - Думата продължава от единия върху другия ред, тогава не са имали тирета за пренос. Това след Мариус не е римско четири, а са буквите "иу", което се чете "ю". Получава се Юстус...

- Добре, чакай пак да се пробвам, да видим какво ще се получи! Значи така: "Мария Марилина ет Мариус Юстус... ан... три... мариусага... Топус. Либерис. Суис. Ен. Ел. Е."

- Точно така.

- Ах! Не може да бъде! Дали е това, което си мисля? Мария Марилина?! Възможно ли е...

- Да... Казвам ти, това е плочата, която криеха в рудника - упорито повтори Мария, прокарвайки внимателно пръсти по нея. Магдалена видя оня блясък на непреклонност в очите й, който много добре познаваше, и разбра, че вече нищо няма да я накара да промени мнението си. Тя знаеше...

Момичетата се заеха да огледат по-добре епитафията и целия паметник от всички страни. Освен една странна хоризонтална черта върху римското III, чието предназначение им убягваше, нищо друго не забелязаха, което да им даде допълнителна информация. Нямаше дори пояснителна табелка, само някакъв инвентарен номер, надраскан с тъмна боя в горния десен ъгъл.

...

Магдалена тъкмо щеше да отвърне, че не някой друг, а именно Мария в началото е била скептично настроена, и че те двамата с Александър трябвало да положат усилия, за да я накарат да повярва във връзката на Исус с нашите земи, а оттам и възможността Мария Магдалина да е била погребана тук, когато вратата на Лапидариума изненадващо се отвори и вътре нахлу група шумни туристи, водени от енергична екскурзоводка. Близначките с неудоволствие се отдръпнаха, тъй като тя ги поведе право към тяхното място. След няколко уводни думи на английски жената се впусна да говори за значението на надписите по камъните, които бивали надгробни, посветителни и почетни, както и вдълбани върху милиарни колони, отбелязващи разстоянието по римските пътища. Като свърши с общите приказки, насочи вниманието на притихналите си слушатели точно върху "тяхната" плоча. Момичетата се заслушаха.

...Била направена през първи век от новата ера, била открита край сегашното село Гиген на река Дунав, където в провинция Мизия се намирало древното римско селище Улпия Ескус, процъфтявало през първите векове на нашата ера... Била сложена "с голямо неудоволствие", както гласял надписът, от някой си Мариус Агатопус, римски гражданин от източните провинции, за неговите деца Мария Марилина и Мариус Юстус, починали на три годинки...

Близначките разочаровано се спогледаха. Нещо не се връзваше... Но поне разбраха как се разшифроваха тайнствените инициали N.L.E. Беше закодиран израз за скръбта на бащата, за неговото "голямо неудоволствие"... Тихо заобиколиха по пътеката, извиваща се между експонатите, и като попарени напуснаха музея. Малко преди тях бе излязла и онази жена с вид на научен работник, която с интерес се бе вслушвала в разговора им.

Така и не я забелязаха. Изобщо бяха забравили да се оглеждат и да внимават дали някой не ги проследява...

...

- Съгласен съм с теб, но какво излиза? Излиза, че Ватикана е единственото тайно общество със структурата на държава!...

- И още как! Разполагат с милиарди, при това необлагаеми. Разполагат с подставени фирми, банки, колосални имоти... А като прибавим и огромното количество произведения на изкуството и литературата, влачени през годините от рицари и монаси отвсякъде, подарявани, купувани, секвестирани!... Скулптури, картини, папируси, свитъци... Музеи, съдържащи едни от най-големите колекции от антики... За какво още да говорим! - разпери ръце Николай.

- М-да... Излиза още, че и цялата история на човечеството е в тяхно владение.

- Ако не беше тъй, нямаше толкова много учени да се ровят във Ватиканската библиотека! - измъкна той нова цигара от кутията и пак почна да почуква с нея.

- Да, но... Едва ли получават достъп до всичко, до всички архиви.

- Естествено! Те са само частично отворени. Дори има една част от тях, най-секретната, която е обособена от Библиотеката и се нарича точно така. Тайни архиви. Там не може да влезе всеки. Само малцина от учените и само с разрешение на папата по предварителна заявка на конкретния въпрос. Която трябва да бъде проучена и одобрена. А рафтовете там са дълги близо петдесет километра!... Прави си сметка колко информация е съхранена! А това, че можеш виртуално да се разходиш покрай тях, просто не променя нещата!

- На сайта на Ватикана ли?

- Да. Изключително интересно преживяване. Ходиш по етажите, по залите, разглеждаш картини... Само с едно щракване на мишката. Само дето не можеш да надзърнеш в шкафовете и кутиите, нито да разлистиш томовете...

- Но щом има засекретени документи на място, от което би трябвало да лъха на праведност, възниква прелюбопитен въпрос. Щом Ватикана владее тайни, които крие, какво е съдържанието им?

- Истини, които не бива да излизат наяве. Но никой не знае за какво. За историята и ролята на Църквата? За скандалите и богатствата й? За папите и папската институция?

- Или за истината около Исус... - намръщи се леко Александър.

- Може. И тук стигаме до вас и вашата идея, която... Която сега няма да коментирам, тъй като не съм добре запознат! - отсече Николай. - Но за да ти стане още по-ясно срещу какво се изправяме, ще допълня, че в контраразузнаването на тази организация има и още един отдел. За изпълнение на наказанията.

- Изпълнение на наказанията? Звучи зловещо.

- И още как! Така е било, така и ще бъде... Защото за пред света те бранят устоите на вярата, но погледнато зад кулисите, всъщност защитават своето благополучие, трите "В"-та: власт, величие, великолепие. Казах ти - никой, заплашил догмата, а оттам и статуквото, не може да се чувства в безопасност. Трябва ли да ти припомням как сами си убиват дори папите?

- Не е необходимо. Всички знаем, че това е най-проветривото място на земята!

- Ами да! Да бъде свален папата заради провинение, е рядко явление, да слезе доброволно от престола - още по-рядко! Броят се на пръсти такива случаи. Нов папа се избира само след смъртта на предишния, не случайно е имало и анти-папи, но те не са разполагали с власт... Значи, за недоволните от избора остава една-единствена възможност да се разправят с неугодния божи наместник - да го убият. Или да му "помогнат" да умре... Както е станало с този, преди Йоан Павел II, който изкарал само месец, но затова пък се бил нацелил към връзките на Ватикана с мафията, с Банко Амброзиано и с масонската ложа П2 на Личо Джели... И като погледнеш списъка, ще видиш, че за около 1800 години са се изредили над 250 папи! Това прави средно по... горе-долу по седем години на папа. Такива дългожители като Йоан Павел II са... има-няма десетина! Другите оцеляват за по година, две-три - и хайде, на конвейера трябва да се качи следващият! Конклавът се събира, кардиналите пак ги затварят под ключ, пак се горят бюлетините, и пак белият пушек показва, че е избран следващият жертвен агнец, следващият римски понтифик, както е официалната му титла...

- ...заимствана, апропо, от езическата религия, както и много други неща в християнството! - прекъсна го Александър. - И върховните жреци в Рим са носели тази титла. Самият Цезар бил избран за понтифекс максимус, имал и такава титла в кариерата си...

- Нищо ново под слънцето. А щом и с папите си постъпват така, какво да говорим! - разпери ръце Николай. - Припомни си мистериозните убийства на двамата свещеници от началото на осемдесетте, за които ви разказах. Припомни си странната смърт на археолога, Кръстанов... Ами катастрофата на екскурзоводчето? Не е била инцидент, Алекс, казах ти още същата вечер... Спирачките му са били срязани! Говорих с колегите от Кърджали...

- Онзи Гюнтер... Японеца, както му викат момичетата... От тях ли е? От отдела за изпълнение на наказанията?

- Такова сведение получих. Още докато бяхте на морето, ви предупредих - бъдете по-внимателни! Исках да скрием от момичетата, да не ги безпокоим, затова те помолих и за Митко да не споменаваш... Но май съм сбъркал. Ще се наложи да ги постреснем. Знаем си ги...

- Нещо се бавят... - извади телефона си Александър, набра номер и след няколко кратки въпроса погледна към Николай с лека смесица от възхищение и тревога. Отсрещната страна го бе заляла с поток от възклицания. - Неудържими са. Знаеш ли къде са били? - попита той, като приключи разговора. - В археологическия.

- Значи продължават...

- Нима се учудваш? При тях едно плюс едно не прави две, а двеста! Те не само си приличат, не само са непредвидими като две бури... Сам знаеш какво става, щом обединят енергиите си.

- Знам - кимна Николай. - Получава се не просто по-голяма буря, а същински ураган!

Двамата започнаха да си припомнят случки, в които момичетата са ги изненадвали с постъпките си и с получения след това резултат. Когато малко по-късно близначките нахлуха като вихър в кафенето, представляваха нагледен пример за изречените метеорологични квалификации на поведението им. Заприказваха една през друга... Александър и Николай вече им бяха свикнали, но все още се учудваха как двете съумяваха да говорят заедно, без да си пречат взаимно. Те не се прекъсваха, нито се повтаряха. Първата започваше изречението, втората го довършваше, а изложението течеше гладко, все едно се разказваше от един човек. Така двамата мъже научиха всичко, което се бе случило в музея. Чуха за кратерите, видяха и снимките на плочата...

Вниманието на мъжете бе така ангажирано, че дори опитният Николай, който с професионален поглед наблюдаваше вратата, не обърна достатъчно внимание на екстравагантното маце, влязло в кафенето скоро след момичетата. А то наистина не будеше подозрения и напълно се вписваше в атмосферата на клуба. Не беше останал и помен от онази потънала в разсъжденията си изследователка на неопределена възраст, някъде към четирийсетте, облечена в широка карирана риза и с раздърпани коси, пуснати покрай слабото лице...

Сестра Доменика се бе преобразила сякаш с едно-единствено замахване на магическа пръчка, и само тя си знаеше колко усилия й бе струвало да усвои това умение. Беше в състояние за броени секунди да приеме нов вид, като за целта винаги носеше със себе си необходимите аксесоари, гримове и атрибути, включително перуки. Предишната ъгловата фигура бе добила форми, подчертани от впитите в стройното тяло дънки и шарения потник от ликра, а възрастта й вече се колебаеше между двайсет и трийсет години. Носеше на гърдите си модерните за сезона големи ярки бижута, под които се криеше скромното й кръстче, а краката си беше пъхнала в заострени чехли с предизвикателно висок ток. Но най-много бе променена главата й. Вместо прокъсани космалаци - кичури в привидния безпорядък на най-предпочитаната младежка подстрижка, вместо безлично изражение - ярък грим и черни очила, които със сядането вдигна нагоре. Но преди да се установи някъде, разходи се бавно и с ленива походка през заведението, сякаш избирайки си най-доброто място. Дъвчеше дъвка, която с небрежно движение извади от устата си, когато мина покрай тях. Сръчно я лепна под плота на съседната маса, прикривайки се с ефектната си дизайнерска чанта. Седна гърбом в другия край на залата, поръча си плодов шейк и заби нос в някакво лъскаво списание, което носеше със себе си. В ухото имаше слушалка на портативен плейер и леко поклащаше крак в такт с музиката, която, изглежда, слушаше... И само тя си знаеше, че оттам се лееха не ритми, а разговорът, воден от разгорещената компания в другия край на залата, записван с помощта на оставеното от нея подслушвателно устройство.

Имаше едно-единствено несъответствие с образа на повърхностно, лъскаво маце, една малка подробност, но сестра Доменика не се тревожеше за нея. Хората обикновено забелязваха твърде обилната употреба на парфюм, но не и липсата му. Тя не употребяваше такъв. И то не по някакви религиозни съображения, заради тях бе готова да слезе и в ада, но в случая причината бе съвсем прозаична. Само миризмата не можеше да се съблече като дреха и да се замени тутакси с нова. И тази малка подробност бе убягнала на всички, дори Николай не я забеляза, увлечен от назряващия спор...

 

Габриела се приповдигна на лакът и впи поглед в мъжа до себе си, сякаш искаше да изсмуче от всяка негова черта колкото е възможно повече информация, скрита под маската на спокойното му лице. Пръстите й се плъзнаха по богато окосмената му гръд, заплетоха се сякаш случайно в златната верижка и се заиграха с малкото кръстче. Той ги хвана, стисна ги и отстрани ръката й с неочаквано силна хватка. Заболя я.

- Да не си вярващ?

- Защо? Нещо против ли имаш?

- Не ми влиза в работата, просто се чудех... Едва ли си католик, доста освободен ми се видя - подсмихна се многозначително тя и заби леко нокти в кожата му. - Външността ти лъже, макар че мене не можа. Веднага усетих какво криеш...

- И какво е то?

- Опасен си, а това ме привлича. Говориш добре английски, но имаш акцент. Действа възбуждащо... Откъде си?

- Това има ли значение за малкото ни съвместно приключение?

- Ако намекваш за взаимното удоволствие, което си доставихме - не. Аз не поддържам такива връзки, казах ти. И колкото по-малко знам, толкова и удоволствието е по-остро... Но що се отнася до малкото ни съвместно мероприятие - натърти тя, - има. При това голямо. Ти ми предложи вид сделка. Още не съм приела, но май ни предстои да станем нещо като делови партньори... А към деловите си партньори съм много взискателна. Може би не знаеш достатъчно добре с кого си имаш работа.

- Мислиш ли? Нима ти приличам на човек, който се доверява сляпо?

- Охо! За доверие ли заговорихме? Ти, който на всеки мой въпрос, отговаряш с въпрос?

- И ти не падаш по-долу. Защо, между впрочем, си забутала твоето подобие на кръст в чекмеджето? Не е ли прието в ордена ти да се носи винаги този отличителен знак на принадлежност?

- Ровил си из вещите ми! - възмутено се изправи Габриела, оголвайки изваяното си тяло. - Как смееш?!

- Не каза ли сама, че човек трябва да понаучи нещичко за партньора си? Особено ако е с твоите данни... - притегли я към себе си мъжът, а тя пряко волята си се залюбува на играта на добре оформените му мускули. С какво съмнение го бе погледнала в началото...

...Тя седеше в бара на хотела, когато той се приближи и без да моли за разрешение, направо се настани на съседното място, като без никакви предисловия й заяви, че двамата имат общ проблем за решаване, но за разлика от нея той знае начин да си бъдат взаимно полезни. Репликира го с фразата, че пък тя самата по-изтъркан начин за запознаване не е срещала и тъкмо се канеше да го изгони с някоя хаплива забележка, когато той спомена онези три омразни имена, които веднага я накараха да му обърне внимание. Гледаше я с очи, забиващи се като свредели чак някъде под лъжичката. С няколко сбити изречения й нахвърли контурите на план, който я впечатли с жестоката си ефективност. Този човек знаеше нещо, преследваше нещо, но щом предложението му я устройваше, имаше ли значение какво точно го бе накарало да иска същото, което и тя? Може би бяха някакви корпоративни интереси, които го караха да отстрани неудобен конкурент от пътя си, може би беше нещо друго... Александър работеше в американска фирма, успяла добре да се настани на българския пазар, и доколкото Габриела знаеше, заемаше там доста висока позиция. А пък близначките учеха в чужбина, може да се бяха оплели в някакви връзки и каквито бяха непредсказуеми, да са настъпили някого по мазола...

От цялата тази неяснота, примамваща я с ясно доловимото излъчване на стаена опасност, изхождаща от този мъж, Габриела се почувства привлечена тъй, както рядко й се бе случвало напоследък. И когато след още няколко дуелирания с реплики се озова в леглото с него, остана приятно изненадана от добре тренираното му тяло и начина, по който умееше да го ползва.

Предстоеше да уточнят някои дребни подробности, но май щеше да е добре все пак да премисли тази сделка, от Ордена май нямаше да я одобрят...

...

- Трябва да се разровим! - извика Магдалена. - Да идем още утре рано сутринта до Археологическия и да поразпитаме...

- Правилно! - подкрепи я сестра й. - Там имаше написани неща, които изобщо не ги чух от онази екскурзоводка!

- Да, ти си по-добре с латинския. Ама и на мен ми направи впечатление!... Ето, тези думи тук, виждате ли ги? - посочи екрана на телефона Магдалена, където се виждаше снимка на плочата. - Това "юстус"...

- Означава Справедливия, Праведния...

- Точно тъй. Благодаря, Мари! И това "топус либерис суис"... Изобщо не ги чух преведени! Не означава ли нещо като "мястото на нашата свобода"?

- Възможно е... Но да не забравяме, че на бог Дионис са му викали още и Либер, Свободния... - продължи Мария. - А по нашите земи много са го тачели! Дори Елена ми разказваше, че си е бил тракийско божество по произход! Още бил известен като Сабазий, Даряващия свобода... Така че изразът би могъл в преносен смисъл да означава и "мястото на нашия бог"!...

- Ей, момичета, не прекалявате ли? Доколкото чух, плочата е поставена от мъж, който се е казвал Мариус Агатопус... - надникна към изображението и Николай. - Нали учените тъй са го разчели.

- А защо да не го четем тъй, както си е изписано на реда? Мариусага! Топус! Либерис! Суис!... Звучи ми много по-смислено! Усещам го, Ники!... - погали го тя по ръката, сякаш искаше с това движение да му предаде своята увереност.

- Е, щом имаш такова чувство...

- Май имаш право - подкрепи я Александър. - Това окончание ми напомня нещо... Маги, сещаш ли се за Тир и ходенето на Исус там? Жената, която го пресрещнала на улицата, е представена като "езичница, родом сирофиникиянка"3... Това говори ли ти нещо? Забелязваш ли някакво несъответствие?

- Ами да, наистина! Сега, като го превъртам през главата си... Целият епизод е забулен в тайнственост! Не се знае нито къде отива, нито при кого... Нито каква е онази къща, в която влиза... Но затова пък Марко много държи да посочи точно произхода на тази жена, която го причаква там!... При това по един много елегантен начин! Не е назована просто езичница, както евреите наричат всички други, освен себе си, не е просто елинка, както са викали на гърците... Напротив! Уточнено е, че е "сирофиникиянка", значи е била от смесен брак между сирийци и финикийци!... Защо тъй се набляга на този факт?!

- Нали? Браво, Маги! Умничка си ми, пак ще ти го кажа...

- Благодаря! - засмя се тя. - Какъв е смисълът обаче на всичко това, Алекс? Защо се фиксира вниманието ни върху произхода й? Това трябва да е нещо много важно, за да бъде споменато по този начин, нали? За какво намеква Марк?

- Може наистина да е намек. Насока къде се е озовал Исус... В квартал, населен предимно със сирийци. Финикийски квартал със смесено население.

- Логично! Но това сведение има смисъл само в един случай. Ако е нужно да се акцентира върху обитателите на онази къща!... В онзи квартал... Иначе какво значение има произходът на някаква си езичница, която го била спряла на улицата! Никъде другаде не се уточнява с такава подробност какви са били хората край него... Той е проповядвал пред всякакви! Но това показва, че... Тогава и Мария Магдалина би могла да бъде...

- Точно затова се сетих за ходенето му там, и за сламката, която ни е подадена с този епизод... Един момент, искам да проверя едно-две имена, които ми се въртят в главата - прекъсна се сам Александър и се съсредоточи отново върху компютъра си, а тя накратко запозна сестра си и Николай с хипотезата им за посещението на Исус в Тир.

...

- Ходил е в Тир при нея... - повтори Магдалена.

- В сирийския квартал! - подхвана Мария. - Сирофини...

- Затова е на латински надписът, земите в родината й са били под римско владичество...

- А после тя е дошла тук! И е била погребана тук!

- На нашите земи, защото тук е бил обучен...

- На нашите, затова има Исусов връх! Това е нейната плоча!

- И плочата е била свещена... Затова са я криели, пренасяли, пазели...

- Трябва да идем пак в Родопите!

- Да влезем пак в рудника, където...

- ...са доказателствата...

- ...и скритото...

- ...на дъното...

- Чакайте, чакайте... - вдигна ръце Николай. - Укротете топката...

Но като че ли им каза точно обратното. Сякаш наля масло в огъня, което избухна пред лицето му, заплашвайки да го опърли. Александър се облегна назад, скръстил ръце и смеейки се на смущението на приятеля си. Когато близначките бяха вече скочили, готови едва ли не в същия този момент да хукнат към Родопите, той се притече на помощ на приятеля си.

- Добре, Николай. Май ще трябва наистина да отидем дотам, съгласен ли си?

- Какво друго ни остава...

Като чуха това, момичетата млъкнаха и седнаха по местата си, вперили блеснали погледи в мъжете. След кратко съвещание решиха през уикенда да направят още една експедиция до рудника. Николай, като стар пещерняк, щеше да има грижата за подготовката...

- А дотогава имаме да свършим някои важни неща - каза Александър. - Още преди време ми хрумна, че ако е бил тук, на Перперикон, Исус непременно е усвоил и езика, иначе как би бил обучен?... И онези странни думи, които казва на кръста, и които никой не разбира, може да са на тракийски. Знаете ли ги? "Елои, елои, лама сабахтани" в едното евангелие, с малка вариация - в другото... Уж били на старосирийски, а някои дори казват, че били на арамейски...

- Чакай малко! - плесна с ръце Магдалена. - Ама как така... Та нали той на този език е проповядвал! Защо се чудят какво им казва?

- Чудно наистина, нали? А старосирийският също е бил известен тогава на мнозина... Но кой знае защо никой не го разбира! Започват да гадаят какво искал да им каже, преди да издъхне, дали не бил викал Илия на помощ, подиграват му се... Но е факт, че в последния си миг той произнася някакви загадъчни думи! Иначе този факт нямаше да е тъй добросъвестно отразен в евангелията... И тук, мили мои момичета, наблюдаваме интересна ситуация: евангелистите са в потрес какво обяснение да им дадат. Лука бяга по допирателната, като му поставя в устата високопарната фраза, че предавал в ръцете на баща си своя дух, а другите...

- Хм, наистина е трудно да си представиш, че умирайки, човек може да произнесе това... - смръщи вежди Магдалена. - А пък ако е бил Божи син - още по-малко. Тогава пък е безсмислено - къде другаде ще иде след смъртта, ако не обратно на небето, при баща си, нали сам им твърди през цялото време, че ще бъде възкресен! Не, не... По-скоро би трябвало, ако е Божи син, да се държи по друг начин, да каже някоя последна мъдрост, някое последно напътствие към хората, заради които е увиснал на кръста...

- Явно Лука е усетил, че ще нагази в опасни води... Докато Матей и Марко не се церемонят никак и направо взимат онзи начален стих от известния Давидов псалм, с който тълкувателите много обичат да коментират смъртта му. Онзи псалм, в който се говори, че му проболи ръцете и нозете... И превеждат тези думи като "Боже мой, боже мой, защо си ме оставил"4.

- Пак няма смисъл, Алекс, не се връзва изобщо с образа му!... Защо ще хленчи така?!... Нонсенс!

- Според някои тълкуватели, Маги, псалмите се означавали с първия си стих и било достатъчно да се цитира само той вместо целият текст. Но пък точно там се говори за изоставения от Господа праведник, принуден да понася обиди от неверниците. Така че пак е странно...

- Странно, разбира се! Казвам ти, не може Исус така да е хленчил! Да се оплаква, да се вайка и да упреква Бог, че го бил изоставил!

- А Йоан какво казва? - попита Мария.

- Любимият ученик Йоан твърди, че Исус се е обърнал към него и после към майката, заръчвайки им да се грижат един за друг... В неговото евангелие те стоят под кръста...

- Това е по-логично... - прекъсна го още по-нетърпеливо Магдалена. - Разбира се, че последните думи на умиращия трябва да са насочени към най-близките, трябва да са някакъв завет!... Иначе си е пълна глупост! Помислете само, защо в последния си миг Исус ще рецитира старозаветен текст на чужд за всички език, моля ви се?!... И ако, да предположим, наистина е искал да цитира стих от Псалтира, то защо не го е направил така, че да го разберат? Защо не го е казал както си е бил написан и познат на хората, ами ще го превежда, така че да се чудят и маят какво им казва? Защо?!... Защо ще произнася нещо неразбираемо, когато през цялото време, докато е ходил между хората, се е старал да им говори ясно и понятно?!

- Наистина няма логика... Пълен нонсенс... Да питам ли Елена? - обади се и Мария, като дори се понадигна, сякаш готова да хукне. - Може да знае още думи на тракийски...

- Не, не я забърквай! - възпря я с рязко движение Николай. - Стига ни, че трябва да ви пазим вас двете!

- Пък и аз вече поразпитах. Още когато ми дойде идеята - каза Александър. - Имало книги за езика на траките, написани от наши езиковеди. За съжаление, занимавали се повече с лингвистичен анализ и не съдържали пълния речников запас, който бил стигнал до нас. Но някой ми каза и нещо важно. Имало едно издание, библиографска рядкост, с абсолютно всички преведени думи...

- Къде е? - подскочи Магдалена.

- Стои си в библиотеката на Института по тракология...

- Аз ще ида! - вдигна ръка като ученичка Мария, надигайки се отново. - Тъкмо и за Орфей да видя какво имат...

- Никъде няма да ходиш сама! - дръпна я още по настоятелно Николай.

Тя не му остана длъжна, възмутена от ограниченията. Сестра й, предусетила какво ще последва, се намеси в нейна защита. Атаката й обаче бе насочена към Александър, защото бранеше същевременно и своята свобода. Можели да се грижат за себе си, нямало да ходят някъде сред пущинаци, а щели да бъдат сред хора, и не им ли се привиждали на тях двамата излишни страшила, още повече пък, че дори и Японеца вече се бил отказал да им ходи по петите... И какво като бил от Инквизицията, в наши дни вече всеки можел да си вярва в каквото си иска... Мъжете се видяха в чудо. Градусът отново започна да се покачва.

Никой не обръщаше внимание на жената със списанията. Без да изчаква сервитьора, тя се бе изправила малко след началото на разправията и бе тръгнала към бара, където бе платила сметката. И също тъй незабележимо си бе излязла... Но пътем отново бе минала близо до тях, като пак с небрежно движение се бе пресегнала и бе отлепила старата си дъвка от мястото, където я бе закрепила на влизане...

 

Шесто явление

- Е, добре, ще ти кажа! - обърна се внезапно тя към него, стискайки смокините, без да забележи стичащия се между пръстите й сок. - Ти ми се довери и аз ще ти отвърна със същото. Възкресението на Херкулес е нещо като... Всъщност... това, което става... това, което хората виждат в храма... Е, това е просто... една хитроумна измама! Те идват, искат чудо, получават го и вярват в него! А има само съчетание от светлини, изпарения и сянката на издиган с помощта на въжета мъж... Уголемена и падаща върху димната завеса сянка... А правят чудото с помощта на огромни огледала от лъсната червена мед. И пушекът е тъй плътен, задето в него сипват специални стрити на прах смески... Едни от тях го карат да прилича досущ на ленена завеса, но други... Има и други, които причиняват помътняване на ума... И така хората виждат точно явлението, която им се разказва от жреците... Това ли чудо искаше да знаеш как става?

- Умна си и от една дума разбираш много, макар да си още твърде млада... - усмихна се Йешуа.

- Но нещо не разбрах и пак ще те питам, господине - прекъсна го отново с треперещ глас Мариам, боейки се, че ако само за миг спре, няма да може да продължи. - Защо все пак каза, че времето ти идвало? Да не би и на теб да са ти предрекли нещо?

- На мен ли? Може и така да се рече, нали и аз съм юдеин... - пак не отговори на въпроса й той. - А пък има много пророчества в Писанието за Израилевия род. А значи и за мен... Ето например ще ти кажа едно от тях. На пророк Езекиил е, чрез чиито уста сам Господ провъзгласил как ще освети великото си име, като поръси върху нас чиста вода, за да ни очисти: "...и от всичките ви скверности и от всичките ви идоли ще ви очистя. Ще ви дам ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас, и, като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце."

Като изрече това, гостенинът внезапно се пресегна, разтвори шепите й и взе една от смокините. Мариам се присети, че не го е поканила да си похапне, седна до него, изсипа плодовете в скута си и обърса длани в полите на роклята. Йешуа кимна с благодарност и отново си взе.

- Меко сърце... - промълви тя, разглеждайки един презрял, разпукан плод. Ухаеха просто омайно... - В тези времена на озлобление, мерзост и разврат... Това ли искаш да дадеш на хората, като станеш техен Учител? Меко сърце и светлината, за която така хубаво говори преди малко?... Възможно ли е наистина? Ще я видят ли?

- А защо не? Нима не я заслужават? - погледна я той. - Но това е народ разорен и разграбен, казва пророк Исайя, и още: "те всички са вързани в подземия и скрити в тъмници; станали са плячка, и няма избавител"...

- Избавител? Нима ти, господине... - побоя се да довърши мисълта си момичето.

- Да... Нима не ще е добре да излязат от мрака на подземията си и всеки да обича ближния си като душата си, и като свой брат, каквито сме всички ние пред нашия Отец? Защото носим неговия дух. Дух на любов към слабите и страдащите. Защото всички сме от Бога чада, и Тоя, който е в нас, е по-голям от оногова, който е в света, и който е Князът на тоя свят. И който слуша словото ми и вярва в оногова, който ме е пратил, и обича братята си, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот. А който не обича брата си, пребъдва в смърт... Затова пак ти казвам: ако човек опознае себе си и тъмницата, в която е затворен духът му, той ще познае и Него вътре в душата си. И тогава ще обикне вселената, Бога и хората.

- Тъй ли те учиха там, отдето идеш? - попита тя и прехапа устни. Май вече бе прекалено дръзка...

- Тъй е учил още един, наречен Орфей... Пял за любовта, и слязъл в подземното царство заради нея, и искал хората да се опознаят и да се обичат, за да познаят и бога в себе си... Защото най-главният Бог, първоначалният и истинният, е самата любов...

Йешуа стана, отиде отново при водоскока, и като застана с гръб към нея, загледа се в пръските му. Мариам го следваше с поглед. Стори ли й се или наистина долови в гласа му някакъв трепет? Тя ли го бе ядосала с въпросите си, или нещо друго го бе развълнувало? Укори се, че много го разпитва и може би е сбъркала в нещо, но наистина вече не можеше да се спре.

- Хубаво говориш за светлината, а сега и за любовта, господине, но... Дали ще те разберат? Сам каза за интереса, важна дума е наистина. Та... каква ще им е облагата на хората от това, да ти повярват? Какво ще получат?

- Какво ли? - обърна се той към нея. - Най-хубавото, което го има на света. Божието Царство. Ще им отворя вратите към самото Божие Царство!

- А какво е то, и как се влиза там?

- Царството на Отца е разстлано върху земята - разпери ръце Йешуа, - но никой човек го не вижда... Или още мога да го оприлича така: като синапено зрънце е, най-малкото от всички семена. Но когато попадне на обработена почва, става голямо растение и подслон за птиците в небето. А за да се подслоним и ние под клоните на това дърво, трябва да изминем пътя към него. И когато вървим, да се научим как да направим така, че да съберем двете в едно... и което е вътрешно, да го сторим като външното, и което е вън, да е като вътрешното, и горното като долното... и когато турим мъжкото и женското в едно, така че мъжкото да не е вече мъжко, нито женското женско... и когато направим подобие на мястото на подобие... да, тогава ще станем Синове Божии и ще влезем в Царството! Тогава ще разберем, че където е началото, там ще е и краят. И ще бъде блажен онзи, който стои в началото, защото е разбрал края, без да е вкусил смърт...

Докато той говореше, тя се бе изправила поривисто, а смокините се бяха разпилели под краката й. Сама не разбра как се озова пред него, в сиянието, което сякаш се лееше от погледа му.

- Но... как може да стане това? Дали е възможно за всеки да го направи? Не е ли по силите само на един, който е бог, да стигне там, щото то си е Божие? А ти, макар и посветен, ти си... просто човек, Йешуа!... - възкликна тя и отново прехапа устни. Какво й ставаше, беше го нарекла по име...

- Понеже казвам и твърдя: Царството Божие е вътре в нас - мога да ви заведа! Трябва само да ми повярвате... - каза той и сложи ръка на рамото й. - Щото аз знам пътя! И който повярва в мен, човешкия син, но въплътен Негов син чрез посвещаването с духа му, и тръгне след мен, като остави и дом, и близки, и се отрече от всичко, що е старо и познато, и забрави глад и жажда, а носи кръста си, ще влезе там и ще има живот вечен!

- Аз ти вярвам... Как очите ти сияят само...

- А ожаднее ли, да дойде при мен и да пие! И който пие от водата, която ще му дам, той няма да ожаднее до века. И ще стане в него утробата му извор на вода, но която тече в живот вечен! А огладнее ли, да дойде, и ще го нахраня! Защото бащите ни ядоха манна от небето, но пак умряха... А аз съм хлябът на живота, живият хляб, слязъл от небето! И който яде от тоя хляб, ще живее вовеки! Защото хлябът, който аз ще дам, е моята плът, която ще отдам за живота на света...

- Плашиш ме... Това ли ще направиш, като казваш: времето ми е дошло? Ще погинеш за света ли?

Мариам видимо трепереше. Все така застанала пред него, омагьосана от очите и гласа му, тръпнеща от допира на ръката му върху нейното рамо, тя едва се сдържаше да не го хване отново.

- Да погина? - усмихна се някак странно той. - Не, Мария... Аз съм възкресението и животът! И който вярва в мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли това?

- Вярвам, Йешуа.... Но пак не ми отговори. Ето, аз казах, че ти вярвам... И искам да вървя по твоя път. Да пия от твоята вода и да ям от твоя хляб, но ти на мен се не доверяваш... Криеш нещо... А другите и толкова няма да ти повярват, ако тъй хубаво говориш за вечния живот, пък отиваш към погибел... Хората искат не приказки, а знамения и чудеса...

- Казвам ти пак, Мария, не съм срещал друга жена със сърце и душа като твоите, и още тъй умна и схватлива. Веднага разбираш какво ти говоря - и за чудото в храма се досети, и за това, че личби са нужни...

Той напълни с вода шепите си, поднесе ги към нея и внимателно се захвана да мие ръцете й. От пръстите му сякаш излезе и я прониза някаква сила, която като стрела се заби право в сърцето й. Тя изтръпна, осъзнавайки, че е готова да последва този човек навсякъде и във всичко... Той задържа дланите й в своите и продължи, гледайки я в очите:

- Но ти не познаваш Писанието, за да говориш: хората не искат приказки. Напротив! Те искат да им представят и кажат какво има да стане, да им възвестят нещо, преди да е станало, да им предскажат бъдещето. Те знаят и помнят пророчествата и чакат да се сбъднат. Чакат Помазаника, Месията, царя от Давидовия род... Защото е казано: "И ще бъде Той освещение и камък за препъване и скала за съблазън на двата дома Израилеви, примка и мрежа за жителите иерусалимски." И още е казано: "Той взе върху си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога."

- Пак ме плашиш, Йешуа... Какво ще рече това? Какво ще стане с тебе? - гледаше го тя, а сълзите вече напираха в нея.

Все така, без да пуска ръцете й, той я поведе към пейката и я сложи да седне до себе си. Подхвана брадичката й и повдигна лицето й към своето.

- Не се плаши, Мария. Защото е казано още: "С доволство той ще гледа подвига на душата си, чрез познанието, което ще имат за него... Ще види дълговечно потомство, и волята Господня успешно ще се изпълнява чрез неговата ръка."

- От кого е казано това? Звучи по-успокояващо...

- От пророк Исайя. И много други неща са изречени, които... - Йешуа млъкна, без да довърши.

Пусна я и отново взе в ръка пръчката. Безкрайно смутена и развълнувана, тя го гледаше как повтаря и удебелява линиите на кръста, начертан върху земята. Като свърши това, той вдигна поглед към небето и тихо продължи:

- Е, добре, ще чуеш най-сетне и това, което ме питаш! Тези пророчества имат да се сбъдват. И аз ще направя така, че да станат! Щото няма да е достатъчно да гоня бесове от обладани, да карам слепи да проглеждат и немощни да прохождат... Имам силата да правя това, ала и други го могат. Но истина е: този род, ако не види личби и знамения, няма да повярва!... И аз ще им ги дам! - извика внезапно той, обръщайки се отново към нея. В гласа му имаше сила и някаква почти нечовешка решимост...

- Но как... И как тъй времето ти идва, Йешуа? Какво все пак има да става? - тревогата я разяждаше отвътре като луга. Сиянието от очите му бе станало тъй силно, че от блясъка им усещаше вътре в сърцето си болка, пареща вече почти до непоносимост. Накъде се бе запътил този човек?...

- Колко си упорита, Мария... - усмихна се и кимна Йешуа, сякаш в потвърждение на някаква своя мисъл. - Идва един ден... Важен и значим. Дотогава каквото съм свършил, свършил съм... Ще стане тъй, че посред деня Слънцето ще се скрие в сянка и тъмнина ще падне над света, а звездите ще се видят...

- Затъмнение? Кога? - от баща си бе подочула, че тези явления на небесните сили можеха да се узнават и предварително, ако се умилостивят по подходящ начин боговете...

- След три години. Точно на Песах... Знам от жреците беси за него, щото те го предрекоха. Още като бях там... И както Йешуа Навин заповядал на Слънцето да спре, а Самуил призовал Господа и Господ пратил гръм и дъжд, и Езекия върнал десет стъпала назад слънчевата сянка... какво ли още биха сторили, ако знаеха, как денят отведнъж ще се превърне в нощ?... Но повече не мога да говоря сега. Каквото си разбрала, разбрала си. Толкоз! - отсече изведнъж той и някаква сянка мина през лицето му.

- Разбрах... Изследвал си Писанията. И те са, които свидетелстват за тебе. Така ли, Йешуа? - сложи ръка върху дланта му тя, отдавна вече бе престанала да се замисля какво й е позволено, и какво не.

- Така... Ако и на мене да не вярват, то на Писанията и на делата ми, извършени според тях, ще повярват.

- Ще използваш предречени знамения, ще правиш личби и чудеса, за да те следват?

- Така, Мария... - той се обърна към нея, а тя отново потъна цялата в светлината, излизаща от него. - Щото не само идвам да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените... Но ще направя тъй, че писаното за Месията да се сбъдне. И така ще видят свидетелства, че както аз съм в Отца, тъй и Отец е вътре в мене. За да видят, че и те са негови чеда, че Той е във всяко свое творение. И както мен Той е възлюбил, така и тях е възлюбил...

- Йешуа, страх ме е, че ще те обвинят в магьосничество или в бяс...

- Нека! По-важно е да узнаят, че Този, който ме е пратил, е истинен, и каквото съм чул от Него, това говоря на света. И тогава ще повярват, че Той е вътре във всекиго, където е и Царството Божие... Той, а не Лукавият, Князът на тоя свят, провъзгласил себе си за бог, и когото сега почитат като единствен Господ... Но всеки ще трябва да принесе себе си в жертва, с огън ще се осоли, и всяка жертва със сол ще се осоли... Защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима; баща ще бъде против син, и син против баща; майка против дъщеря, и дъщеря против майка.

- Но хората ще казват, че си дошъл да всяваш раздор... И че само който не намрази и баща, и майка, не може да ти стане ученик... Ще те прогонят, Йешуа...

- Нищо... Аз ще им кажа, че моята земна майка ми даде смъртта, а истинската ми майка ме дари с живот. Защото огън идвам да туря на земята, Мария, и колко бих желал да беше вече пламнал! Защото с кръщение чрез огън и дух трябва да се кръстя, и колко ми е мъка, докато се свърши това!

- Още повече ме плашиш, Йешуа...

Мария се чувстваше така, както никога досега през живота си. Разкъсвана между страха и възторга, тя сякаш бе получила прекрасен дар, бе обвита в неговата искряща, бяла светлина и не искаше никога да излиза от нея... Цялото й тяло бе изтръпнало от огромната любов, която я препълваше и която бе същевременно и болка, и неземна радост... И тази всеобгръщаща любов излизаше от него... Осъзна, че още докато късаше смокините, бе направила своя избор, и че бе дошъл моментът да го заяви. Беше готова да го обича с цялото си сърце и от цялата си душа, с всичкия си разум... и с всичката си сила...

- Но ако стане тъй, както казваш, небе и земя по-скоро ще преминат, но не и думите, и споменът за делата ти... А тази мъка от туй, що идва, и която те прави прескръбен, бих искала да я поема върху си... Да те следвам в пътя ти... Да изтрия сянката от челото ти, от погледа ти, да бъда до тебе... - каза тя и с лудо препускащо сърце зачака отговора му.

Той дори не я погледна. Хвана отново онази своя пръчка и почна пак да чертае по земята. Появиха се някакви извити линии, свързващи по странен начин точките и върховете на кръста. Получи се фигура с красота, в която имаше нещо омагьосващо. Изглеждаше като рисунка на пещера, която те примамва да влезеш и да извървиш кривулиците към центъра й, където бе кръстът... Не смееше да попита какво означава, но вече някак знаеше, че е важна и крие обещание за бъдеща тайна. Той остави пръчката.

- Бъди благословена за тези думи, Мария! - обърна се към нея Йешуа и тя се разтвори в сиянието на очите му, забравяйки къде е, какво е и как тече времето, защото то просто вече не съществуваше. - Бъди благословена за вярата ти в мен, и за готовността ти да тръгнеш с мен! Приемаш ли да станеш Пазителка на туй, на което ще те науча?

- Да, Учителю мой!

- Ще бъдеш посветена. Ще научиш, че Неизразимият, нашият Отец, е като бездънен кладенец... А Предвечната Мисъл, що пребъдва в Светлината и предшества Всемира, е самата Благодат, самата Утроба на Всемира, която поема семето му, и от която всичко се ражда... И тези две сили, изначалната божествена Мощ, са разделими, но оставащи в Едно. И това Едно е силата, що я има у всеки, силата, що сама се разделя на горно и долно, търси се и се намира. Самопоражда се и се разраства, бидейки едновременно своя майка и свой баща, и сестра, и невеста, и дъщеря, и син на самата себе си, Майка-и-Отец... - Единното, явило се Първоизвор на всемирния кръговрат. И тъй щом те науча, ще те направя жена, що знае всичко във Всемира... Искаш ли?

- Да, Учителю мой...

- Ще събера ученици, които да обуча, а тебе ще те водя така, че да си наравно с мъжете. И ще можеш да станеш до века живеещ Дух, както ще правя с мъжете!... И както се правеше туй в светилището - там, отдето идвам... Но трябва на всичко да си готова и всичко, що ще видиш от мене, да срещаш с вяра. Съгласна ли си?

- Да... Учителю мой...

- Ще бъдеш моята кула-пазителка... И ще те наричам вече Магдалина... Искаш ли?

- Да... Учителю... мой...

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Мат. 6:6. [обратно]

2. Из гностическото Евангелие на Тома. [обратно]

3. Марк. 7:26; Мат. 15:22. [обратно]

4. Пс. 22, Марк. 15:34, Мат. 27:46 [обратно]

 

 

© Никол Данева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.01.2011, № 1 (134)

Други публикации:
Никол Данева. 13 рози. София: Труд, 2008.