Анна Шойлева

web

Настоящият текст си поставя няколко задачи. От една страна, да "съгради" образа на международната културна политика на България, такъв какъвто е очертан той в управленските програми на последните три български правителства (Актуализирана 2001; Правителствена б.г.; Програма б.г.), както и в Закона за закрила и развитие на културата. Тази сравнителна перспектива ще даде възможност: да бъдат посочени основните приоритети в провежданата от държавата външна културна политика; да се проследи дали и доколко визиите за тази политика се променят през годините от едно правителство в друго; да се каже дали е налична последователност в преследването на поставените цели. От друга страна, ще бъде маркиран европейският контекст, като се проследят тенденции, оказващи влияние върху формирането на международната културна политика в европейските страни, извеждайки основни моменти от поредица важни изследвания и политически документи на ЕС в рамките на периода 1999-2007 година (Survey 1999; A Cultural 2006; A Cultural 2007; Communication 2007; National 2007). Ще бъдат направени обобщения и на тази основа ще се изведе необходимостта от обществен дебат за формулиране на приоритети, цели и действия при изграждането на стратегия за международната културна политика на България, като част от националната стратегия за развитие на културата. В края на изложението ще се направи опит да се формулират важни за този дебат стратегически дилеми, чертаещи дългия път в търсенето на баланс и "точната мярка" при изграждане на визия за представянето и вписването на българската култура в процесите на международно културно сътрудничество.

Законът: Разглеждайки основната законова рамка в областта на културата - Законът за закрила и развитие на културата (ЗЗРК), би следвало още в самото начало да се обърне внимание на фиксирането на две централни идеи в нея, които пряко се отнасят и до провеждането на международно културно сътрудничество - национална културна идентичност и процес на опазване и закрила.Отклонението в разсъждения около първата спомената категория би изместило значително акцента на настоящия текст, но следва да се отбележи, че дефинирането като основен елемент, натоварването с определен смисъл и експлоатирането на това понятие се свърза пряко с важни, същностни елементи от виждането на държавата за нейния образ навън. В тази връзка приемането на България в Европейския съюз отваря поредица от въпроси, свързани с навлизането в една съвсем нова констелация и оттам и задаването на съвсем нови рамки на идентичността, която тепърва ще бъде разкривана и осъзнавана като такава (българска европейска идентичност, обща европейска идентичност). Вторият важен момент е дали и доколко "тази" идентичност следва да бъде опазвана и закриляна.

Продължавайки нататък, според същия закон Министерство на културата (МК) осъществява своята дейност, касаеща международната културна политика чрез "развитие на международното културно сътрудничество с държавни, общински, частни и международни организации", както и чрез "информационно осигуряване за участие в международни програми и фондове". Следва дефиниране статута, методическото и финансово ръководство на българските културни институти (БКИ) в чужбина, подчинени пряко на МК, а техните основни задачи биват формулирани така: да "популяризират националните културни ценности в съответните страни и съдействат за разширяване участието на РБългария в различни форми на международно сътрудничество". Проблемите, свързани със състоянието и дейността на БКИ, представляват изключително интересна, но и твърде широка тема, която би могла да бъде предмет на самостоятелен анализ. За целите на доклада би могло да бъде споменато само, че законът определя БКИ като основен агент за прокарване на българската култура навън и нейното вписване в контекста на международните културни процеси. Оттук възникват и съответните въпроси. Защо тези най-важни единици за "износ" на култура и формиране на образа на страната навън са на подчинение на МК, а не са или на двойно подчинение, или единствено на това на МВнР, като се има предвид, че последната институция е тази, която формулира общите външнополитически цели и за постигането им разполага с широка мрежа от дипломатически мисии? Също така остава отворен въпросът за това какво бива включено в палитрата от "културни ценности" в програмите на БКИ. Кое се счита и определя за ценно и кое не? Доколко има осъзната, дефинирана и насочена към бъдещето философия, която да стои в основата на съществуването на тези центрове? И ако това не е така, дали не следва да се помисли за провеждането на радикални реформи, търсещи стратегически ориентири, доказана ефективност и нови форми?

Важен елемент от ЗЗРК се явява учредяването на национален фонд "Култура", който на базата на конкурсното начало прави подбор на "проекти и програми с национално, международно и общинско значение за създаване, съхраняване и разпространение на произведения на изкуството и културата, както и за опазване и популяризиране на културно-историческото наследство", "...за разширяване на международната културна дейност" и "...за запазване и развитие на културата на българските общности в чужбина". Макар и разполагащ с ограничени средства, фондът се явява едно от малкото звена, които реално и гъвкаво стимулират участието на български творци в културния процес извън страната и подпомага дейността на БКИ, като не би могло да не се спомене и работата в тази посока и на Дирекциите по изкуствата към МК.

Като цяло може да се каже, че разгледаният закон формира определена протекционистка философия спрямо културата, която е насочена основно към защитата, съхраняването, опазването, а оттам - и към капсулирането, затварянето, обръщането назад. Международното културно сътрудничество не се привижда като платформа за непрекъснати взаимодействия и обмен с ясна стратегическа визия, а по-скоро като сцена за репрезентативна дейност на "културни ценности".

Правителствените програми: Управленската програма на правителството на ОДС в раздел "Култура" дефинира ясно приоритетната посока - "отварянето на българската култура към съвременната европейска цивилизация, включването на българската културна идентичност в палитрата от европейски култури...". Едновременно с това в стратегически план се предвижда взаимодействие между различни ведомствени структури, сред които МВнР, Комитет по туризъм, Агенция за българите в чужбина (АБЧ) за изграждане на "обобщен съвременен образ" на страната, който да популяризира и да "продава". В тази връзка се говори и за необходимостта от пряко взаимодействие с българските мисии в чужбина. В последвалите отчети от 1998 и 1999 г. обаче сред изброените резултати не фигурира наличието на проведени обществени и/или експертни консултации за формиране на общи приоритети и цели на външната държавна културна политика, а само в препоръките отново се извежда необходимостта от "изработване на Стратегия за представяне на българската култура зад граница". Във втория отчет се констатира, че дейността на БКИ в чужбина "вече е насочена към утвърждаването им като многофункционални звена за представяне на образа на България зад граница." Това дава основания да се мисли за реорганизация на институтите зад граница по посока повишаване на тяхната ефективност, макар да не се споменават извършени конкретни действия, приложени критерии или механизми за контрол.

В следващата управленска програма по отношение на културата се споменава, че "действията на държавната политика следва да се насочват преди всичко към основните приоритети и създаване, финансиране и реализация на стратегически програми". Какви са външно-политическите стратегически цели, които припознава тази програма по отношение на културата? Визията, която се гради, стои основно върху два приоритета - евроинтеграция и създаване на стратегия за развитие и разпространение на културата. По първия приоритет част от целите са: международно културно сътрудничество с фокус върху Балканите, участие в програми на ЕС, СЕ, ЮНЕСКО, координиране дейността на БКИ в чужбина, засилено присъствие на българската култура в интернет. По втория приоритет се предвижда "интегриране на българските творци и културни продукти в европейския и световен културен обмен" в дългосрочен план чрез "участие в национални и международни фестивали, празници, изложби, панаири на книгата, киното, театъра, музиката и изобразителните изкуства". Въпреки изявените акценти във външната културна политика съществува определено разминаване между заявени цели по съответните приоритети и предложените действия в средносрочен и дългосрочен план, както и липса на реални действия в краткосрочна перспектива с изключение на "Европалия". Също така се подчертава, че БКИ ще бъдат превърнати в "реално действащи центрове", което констатира отново липсата на "живот" и ефективност от функционирането на тези "важни" за държавата структури.

Последната "Програма на Правителството на европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност" поставя пред МК следните общи задачи, по които да работи: "развитие на потенциала на културата в международното, регионално и местно равнище", "популяризиране на българската култура в европейския и световен културен обмен", "развитие на регионалната културна политика във вътрешен и външен план". По-нататък в документа се споменава, че ще се активизира културният диалог с европейските страни, регионалното сътрудничество с държавите от Югоизточна Европа и поддържане на традиционно добрите контакти с Русия, Япония, Китай, Република Корея и др. В тази програма се появяват няколко интересни момента, сред които подчертаване ролята и необходимостта от развитие на регионалното и местно международно културно сътрудничество, както и дефинирането на конкретни "зони", с които преобладаващо ще се работи в областта на международното сътрудничество.

Сравнявайки управленските програми на последните три правителства могат да бъдат изведени няколко устойчиви елемента. И в трите програми съвсем естествено най-голяма тежест се поставя върху евроинтеграционния процес с оглед на предстоящото членство на България в ЕС - чрез синхронизиране на законодателната база и участието на страната в програми на ЕС и СЕ. Внимание се отделя също така на сътрудничеството с международни и неправителствени организации. Следващите важни елементи се явяват регионалното културно сътрудничество, както и включването на българската култура в световния културен обмен. Заложената в първата програма важна крачка за изработване на стратегия за представянето на България със средствата на културата навън в следващите две програми липсва, което поставя въпроса дали такава стратегия се счита от държавата за необходима и доколко би съществувала приемственост в нейното изпълнение при смяната на правителства. БКИ се привиждат като важно звено в популяризирането на страната навън в първите две правителствени програми, макар да се споменава по един или друг начин необходимостта от промяна в тяхната дейност и функциониране.

Европейските тенденции: За да може перспективата да бъде максимално широка, ще бъде включен и европейският контекст. В доклад (Fisher 1999) в рамките на проведена от CIRCLE кръгла маса "Отвъд културната дипломация" през 1999 година, ясно се очертават факторите и процесите, които оказват влияние върху формирането на международната културна политика в европейските страни, както и преките резултати от това. Те биха могли да бъдат обобщени както следва:

• нова политическа среда след 1989 г. и процесите на разширяване на ЕС с нови членове - политическите промени провокират интерес към културно взаимодействие и опознаване между артистите от отделните държави; практикуващите в областта на културата започват да "изпробват" реалността на т.нар. "европейско културно пространство";

• нови икономически реалности - тенденция към намаляване на държавните средства за международно културно сътрудничество и реорганизация на администрацията;

• процесите на глобализация - преминаване от йерархични структури към мрежи;

• опазване и представяне на културното многообразие - поява на мултикултурни измерения в провежданата международна културна политика в много страни;

• културна политика и икономически цели, развиващи се в хармония - осъзнаване на икономическите възможности и ползи от развитието на националните културни индустрии;

• засилване ролята на регионалните и местните "актьори" на международната сцена - регионите и градовете започват да капитализират нови икономически и политически възможности за стимулиране на презгранични културни връзки;

• промяна в презграничните културни практики - от пренос на готови културни продукти от една страна в друга към съвместна работа и копродукции;

• създаването на културни мрежи като механизъм за намаляване на разходите за обмяна на информация и опит;

• преминаване от културна дипломация към културни връзки - изграждане на основи за устойчиво и ефективно международно партньорство на мястото на акцента върху двустранното сътрудничество, тъй като се счита, че първото има значително по-неутрално влияние върху международните културни отношения;

• обмяната на идеи - културното сътрудничество се разглежда не само като обмяна на културни стоки и услуги, но и като възможност за обмяна на идеи и добри практики.

Описаните процеси биха могли да бъдат обвързани и с регистрираните в изследване на CIRCLE в десет европейски страни и Канада тенденции в областта на международното културно сътрудничество (Survey 1999). Това са т.нар. "де-тенденции", които биват:

• де-етатизация (въвеждане механизмите на децентрализация и нов публичен мениджмънт);

• де-институционализация (стремеж към по-гъвкаво използване на фондове и организационни канали пред създаване и финансиране на постоянни структури; изграждане на мрежи и проектно функциониране пред изпълнение на институционални политики);

• де-диплома(тиза)ция (постепенно изваждане на културното сътрудничество от сферата на външнополитическите интереси и дори намаляване на властта за вземане на решения в рамките на Министерствата на външните работи; междусекторен контрол и звена от типа "на една ръка разстояние", отговарящи за културното сътрудничество);

• де-национализация (процесите на глобализация и трансгранична интеграция водят до намаляване на влиянието на външнополитическите аргументи при провеждането на международно културно сътрудничество; значително нарастване ролята и значението на субнационалните "актьори" като регионите и градовете).

През последните години се наблюдава една нова тенденция: все по-често в европейския политически дневен ред да се поставя въпросът за това дали и как ЕС следва да вгради културата като неразделна част от своята външна политика. Държавни, полудържавни и частни структури и заинтересовани страни активно обсъждат перспективата за изграждането на устойчиво паневропейско културно сътрудничество с трети страни и се провеждат редица изследвания в тази посока (A Cultural 2006; A Cultural 2007), в които се анализират нагласите на страните-членки за включването на културния компонент като активна и неразделна част от провеждането на обща международна културна политика. Констатира се откритост на държавите в ЕС към идеята за сътрудничество в тази област и наличие на съществуващо взаимодействие с трети страни (A Cultural 2006: 8), като могат да бъдат изведени три основни цели за провеждането на общи действия:

• сигурност - използването на двупосочния подход в международната културна политика за постигане на междукултурен диалог и на позитивни нагласи към мултикултурната същност на Европа се явява основа за намаляване на възможностите за поява на конфликти;

• видимост - създаването на силен, единен образ на европейските страни, взаимодействащи си в среда на разбирателство и културно многообразие, би могъл да формира и определи ролята на Съюза като позитивна и гледаща в бъдещето общност в един глобален контекст;

• икономическо развитие - от особена важност за всяка държава е възможността за културен и икономически обмен, като в този смисъл ЕС цели разкриването на нови, широки пазарни възможности за богатото европейско културно наследство и културни индустрии в световен мащаб. В същото време намаляването на разходи посредством осъществяването на съвместни проекти, използването на общи структурни звена и мрежи предизвиква още повече интереса на страните в ЕС и стимулира опитите за общи действия в областта на културното сътрудничество.

Въпреки експлицитно изразеното желание в някои европейски политически документи (Communication 2007) за съвместни действия в сферата на международната културна политика, остават открити множество въпроси, сред които - съществува ли реално съгласие и в каква степен сред страните-членки за провеждане на такава единна политика; как ща бъде спазен принципът на субсидираността (запазване на многообразието на отделните култури); би ли могло да се говори за единни общоевропейски цели (кои теми биват определяни като европейски и кои като национални, кои области представляват интерес за страните-членки за провеждането на общи действия и кои продължават да бъдат важни за техните национални интереси); по какъв начин ЕС ще балансира между интересите на големите и малките държави; с какви инструменти разполага съюзът на дадения етап за провеждане на външнополитическа линия с активен културен компонент?

Обобщенията: Насложените една върху друга перспективи за международно културно сътрудничество - българската и европейската, показват няколко неща. На първо място, тенденциите в страните от ЕС ясно очертават, от една страна, определено отдръпване от традиционните институционални структури и преминаването към мрежовост, проектност, отвореност, от друга страна - предначертаване на възможности и стремеж към осъществяването на общи действия в областта на културното сътрудничество и подчертаване значението на културата като "мека сила" (съгласно термина на Джоузеф Най) и като "трети стълб" наред с икономическите и политически аспекти в международните отношения. На второ място, започват да се появяват силни нови субекти - субнационалните "играчи", които заемат свои позиции в полето. На трето място, се търсят възможности за намаляване на разходи и увеличаване на икономическите ползи чрез създаване на презгранични, мултинационални културни продукти и практики, както и максималното усвояване на възможностите на културните индустрии. С други думи, набляга се на гъвкавостта, мултикултурността, наднационалността. В този смисъл българската визия за международно културно сътрудничество спада по-скоро към един протекционистки модел, опиращ се на силната власт на институцията/ите, на държавните средства (които обаче за разлика от други страни като Франция, провеждащи такава политика, са твърде ограничени), на вкарването на процесите на културно сътрудничество в повечето случаи в рамките на "контролирано" взаимодействие, на необходимостта от репрезентация пред другите, на липсата на ползотворно сътрудничество с недържавните субекти. Всичко това поставя остро въпроса: Не е ли необходимо преосмисляне на перспективата?

Дебатът: Докато опитите за създаване на национална стратегия за развитие на българската култура имат своята история, то в рамките на тази история (или извън нея) сякаш не се вписва и дори не се споменава нуждата от дебат за изграждането на стратегия за външната културна политика на България. Процесът на разработване на тези две стратегии следва да върви паралелно, като едната се явява неразделна част от другата. Представянето на образа на страната посредством българската култура следва да бъде изведено на основата на ясно дефинирани приоритети, цели за постигането им и съответните практически действия и задачи, които да бъдат разпределени между отделните добре координирани звена. Широкото обществено обсъждане като първа крачка към формулиране на посочените основни компоненти, извършено между всички "актьори" в пресичащите се полета на културата, политиката, дипломацията, икономиката, туризма и образованието, които да формират важните стратегически насоки във външнополитическото културно представяне на България, не се случва. Съществува наличие на множество различни по своята същност, послание и насоченост представяния и визии, които отделните агенти, занимаващи се с производство, управление и разпространение на културата, извършват. От една страна, тази многофасетъчност и множественост на паралелни канали за културно сътрудничество на международната сцена би могла да бъде привидяна като положителна. От друга страна обаче, големият брой държавни структури отговорни за представянето на България навън (МК, МВнР, АБЧ, общински отдели, държавни и общински културни институти, творчески съюзи и др.), съчетан с липсата на ясна държавна визия, на стратегически избор и координация между отделните звена, поражда силно безпокойство.

Стратегическите дилеми: За формирането на определена визия на международната културна политика на България, ориентирана към бъдещето, е необходимо формулирането, осмислянето и извършването на избор и търсенето на баланс от определен набор от стратегически дилеми. Те не биха могли да представляват нито алтернативи една на друга, нито крайни полюси, а по-скоро биха задали възможни ориентири, които да набележат пътя на една преди всичко гъвкава, целенасочена, кохерентна и последователна международна културна политика. Част от такива стратегически дилеми биха могли да бъдат разделени най-общо на три тематични блока, както следва:

І. Териториални дилеми

• традиционни - нетрадиционни измерения

Тази дилема е свързана с голямата тема за общата стратегическа визия на културната политика като неразделна част и инструмент на държавната външна политика. Става въпрос за избор на дългосрочни приоритети, които да следват и допълват поетия външнополитически курс на страната. И тук възникват редица въпроси, чиито отговори биха могли да дадат повод за анализ: дали съществуващите културни институти, повечето от които създадени преди 1989 година, отговарят на настоящите външнополитически приоритети? Освен страните от ЕС, кои са другите ключови зони, в които може да се мисли за създаване на културни центрове, мрежи, инициативи - големите български диаспори в чужбина, там, където има силно присъствие на български малцинства, големите културни центрове Лондон, Ню Йорк, други? Кои са стратегически важните от геополитическа и икономическа гледна точка регионални културни инициативи, в които държавата следва да вземе участие? Какво е отношението към провеждането на общи външнополитически действия в рамките на ЕС с активен културен компонент и към идеята за създаване на европейски културни институти?

ІІ. Структурни дилеми

• едноресурсен - многоресурсен модел

Тази стратегическа дилема разглежда както разпределението на компетенциите и отговорностите между отделните институции/министерства, така също и възможностите за обогатяване на финансовите източници за международно културно сътрудничество. В изследване на Европейския институт за сравнителни културни изследвания (National 2007) се посочва, че в 2/3 от разглежданите 44 страни се наблюдава споделена отговорност между различни министерства при осъществяването на международно културно сътрудничество, обикновено между Министерство на външните работи и това на културата, като само в 9 от разглежданите случаи водеща институция е Министерство на културата (вкл. България). В този смисъл следва да се дебатира върху възможностите за максимално усвояване на наличните държавни и недържавни ресурси - структурни, финансови, човешки - в различните модели, като следва да се търси висока ефективност при постигането на предварително заложените цели, а не конкуренция, работа на парче и на различни флангове, което води съответно до разхищение на потенциал.

• културни институти - културни платформи/културни посланици

Тук се поставя въпросът за това доколко в динамизирания ни свят има място за поддържането, финансирането на "тежки" културни институции и дали не е време за преминаване към по-гъвкави културни платформи, които биха могли да използват инфраструктурния потенциал на приемащата страна. Като пример би могла да бъде посочена мрежата от австрийски библиотеки, която представлява иновативен и гъвкав инструмент на австрийската международна културна политика. Нейното съществуване се основана на партньорски взаимоотношения с местни институции (библиотеки и университети) в приемащата страна и се създава обикновено там, където няма дипломатическа или консулска мисия, предоставяйки информация за австрийската култура чрез изграждането на индивидуални планове за действие съобразно нуждите на населеното място. Друг пример в тази посока би могъл да бъде статутът на "културен посланик на Фландрия", присъждан на съвременни творци, популяризиращи страната си чрез своето изкуство, като следва да се отбележи, че този модел изрично бива подкрепен и стимулиран в някои нови документи на ЕС (Communication 2007: 11), в които се казва, че: "...се окуражава представянето на творци и интелектуалци на европейско ниво (културни посланици)".

От друга страна, следва да се осмисли: дали дългосрочно влаганото от държавата в осигуряването на "живот" на културните центрове в чужбина и съответно натрупаното като опит не би могло да бъде използвано по определен прагматичен начин за бъдещето.

• общ имидж - индивидуален подход

В тази стратегическа дилема се задават два параметъра. От една страна, става въпрос за създаването на "запазена марка", на "пакет" от лесно разпознаваеми и съответно продаваеми стоки, доколкото това би могло да стане в страна като България, която няма необходимите средства като Великобритания или Франция за изграждането на цялостен продукт. От друга страна, не следва ли да се помисли за правилното "таргетиране" на средата? Съобразно нейните особености, създадените мрежи и контакти, връзките с местната общност и т.н. би могло да се помисли за профилиране, за инициативи, които именно в тази държава и именно в този град биха се сторили особено интересни и биха привлекли обществен интерес.

ІІІ. Съдържателни дилеми

• държавни програми - директно взаимодействие

Развитието на информационните технологии, свободата на движение на артисти, както и стремежът за търсене на различни финансови източници правят културното сътрудничество в Европа все по-отворено и неосъществяващо се в рамките на държавния периметър. Наблюдава се "интензивен, многостранен поток на проекти и инициативи, които са инициирани и осъществени от индивидуални творци, от неправителствени организации, от местни музеи, театри и компании..., от местни и регионални власти, както и от държавите и техните подчинени структури. Проектите, включващи преобладаващо държавата стават все по-малко" (The State 2003). Така настоящата дилематретира въпросадали и доколко трябва да се търси баланс в провежданата държавна международна културна политика между културни прояви, инициирани от самата държава/институция/министерство, и такива, реализирани от неправителствения сектор например. Дали този сектор не би предложил по-гъвкави и пълноценни модели за осъществяването на културен диалог?

• културни прояви - културен обмен

Логично преминаваме към въпросаза това доколко на международната културна политика следва да се гледа единствено и само като на репрезентативна дейност и дали поставянето на акцента върху културата като непрекъснато развиващ се, динамичен процес на обмяна на опит и идеи не би допринесъл за по-пълното усвояване на ползите от него.

• висока култура - популярна култура; културно наследство - съвременна култура

Тези стратегически дилеми винаги са стояли на дневен ред, като би следвало да се търси баланс и откриване на икономическите, политическите и социални ползи във всяка една област. В определен смисъл това се свързва с дилемата за правилното определяне на аудиторията в определена държава/град/област и едновременно с това с предоставянето на избор и възможност за запознаване с различните културни пластове, съществуващи в една страна.

• култура - култура + туризъм, икономика, образование и др.

Това представлява една от важните стратегически дилеми, свързана с това дали представянето на културата не трябва да бъде непосредствено обвързано с рекламирането на туристически дестинации, културно-исторически маршрути, икономически възможности, образователни програми, популяризиране на националната кухня и т.н., за да се постигне максимална ефективност и усвояване на предимствата на припокриващите се звена.

В заключение - задаването и разширяването на поредицата от стратегически дилеми би спомогнало за теоретичното осмисляне и предначертаване на възможни приоритетни цели, които задължително да бъдат положени в контекста на провеждането на обществен дебат за изграждането на стратегия за международна културна политика на България.

ИЗПОЛВАНА ЛИТЕРАТУРА

Актуализирана 2001: Актуализирана правителствена програма "България 2001".

Правителствена б.г.: Правителствена програма на правителството на Сакскобургготски, б.г.

Програма б.г.: Програма на Правителството на европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност, б.г.

A Cultural 2006: A Cultural Component as an Integral Part of the EU ’s Foreign Policy? Amsterdam: Bookman Foundation, 2006.

A Cultural 2007: A Cultural Dimension of the EU ’s External Policies - from Policy Statements to Practice and Potential. Amsterdam: Bookman Foundation, 2007.

Communication 2007: Communication from the Commission to the European Parliament, the Council, the European Economic and Social Committee and the Committee of the Regions, Commission of the European Communities, Brussels, 2007.

Fisher 1999: Fisher, R. International Cultural Co-operation Policies: Whose Agenda is it anyway?, 1999.

National 2007: National Policies Influencing Cultural Cooperation and Mobility in Europe, Bonn: ERIC arts, 2007.

Survey 1999: Survey on Cultural Co-operation in Europe, CIRCLE, 1999.

The State 2003: The State of Cultural Cooperation in Europe Report. Interarts Foundation, EFAH, 2003.

© Анна Шойлева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.05.2009, № 5 (114)