Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАЗВАМ СЕ ТМУ

Светислав Басара

web

казвам се тму, знам, че името е глупаво, но аз не съм виновен, измислиха ме, други искаха да се казвам тму, мене ме няма, няма и главни букви, наполовина съм мечта на другите, наполовина собствена фикция, не знам има ли точки, нищо вече не знам, изоставен съм, обувките ми тръгнаха нанякъде, палтото ми замръзва в някой ъгъл, очите ми излязоха от дупките и наблюдават всичко това от прозореца, както всички курви, както и аз - син на курва, както и майка ми, умряла преди раждането ми, за да имам трудно детство, както и всички други, вече не съм тук, живея в миналото, миналото вече не може да изтече, познатите лица са смекчени от забравата, няма неизвестност, няма вълнение, всичко това вече се е случвало, никой нищо не казва, вече всичко е казано, дочувам, че дишам хрипливо, разбира се - бронхитът бавно прераства в туберкулоза, но това вече не се отнася за мене, това е бъдещето, кой знае какво ни очаква в бъдещето, кой знае колко исках да поставя въпросителен знак след бъдещето, и по-късно ще го направя, честна дума, но сега ме интересува нещо друго - не ми е ясно как досега нито веднъж не съм правил опит за самоубийство, може би защото винаги мисля за самоубийството, така както правят писателите, преструвам се, че само мисля за самоубийството като понятие, значи ли това, че съм писател, не вярвам, прекалено съм мързелив за тая работа, нека другите пишат за мен, това идеално съвпада с твърдението, че съм измислен и е единственото, което със сигурност знам за себе си - измислен съм и това се връзва с другите факти, още по-добре, не нося отговорност, нека Той да мисли за всичко, виждам го наведен над този лист хартия, измъчва ме неговият тъп молив, чудя се този кучи син винаги ли пише с молив, защо изобщо пише, сигурно има причина, като цяло, да се пише, е само една идея по-безсмислено от това да се живее, казах, че живея в миналото, така искаше той, ама всъщност не ми пука, друго ме тревожи - изобщо не мога да си обясня тайната на светещите точици от моето детство, помня ги много от преди писането, бяха така необясними, безполезни, неосезами, така блестящо прекрасни, появяваха се в мака - изпусна буквата Р - кучият му син, играе си с думите; та, казвам, появявяха се, трептяха, подскачаха, рояха се, изчезваха, минаваха през мен, ако това тогава бях аз, кой знае - много хора имаха трудно детство, така че ако бях аз, точиците бяха предвестник на лоши времена, предметите излъчваха нищожност, излъчваха безсмислието на своето присъствие, както тук, така и навсякъде, както сега, така и по което и да е друго време, събуждаше ме страхът от смъртта, или нейното присъствие - смъртта винаги е тук - всичко се разпадаше: моята форма, моят ум, заблудата, че аз помня, сега живея в това време, слава богу, че е минало, всичко вече съм преживял, но той предварително ми беше измислил една САМОТА, след това още една НЕПОНОСИМА САМОТА, и нея я издържах, траеше по-дълго, отколкото само като четеш за нея, м н о г о по-дълго, ох, отдъхнах си, ето сега вече мога да изпълня обещанието си и да сложа въпросителен знак - ? - кой от нас двамата е Аз, аз не съм, не вярвах, че има главни букви, същестува ли Той изобщо, съществува ли писането, сигурно съществува, щом аз съществувам, с нетърпение чакам този далечен ден, дълго обявяваната смърт на литературата, да, говори се за смъртта на литературата, а литературата е мъртва, литературната творба умира в момента, в който писателят завърши последното изречение, тя продължава да живее в миналото, като мен, като всички курви, бих отишъл някъде, но той навреме се е погрижил обувките ми да си тръгнат, да ме напуснат палтото и очите ми и къде сега да тръгна необлечен и сляп, че и бос, може дори и крака да нямам, за крака никой нищо не е споменавал, изглежда не е чак толкова лош писател, но условията, в които пише, са непоносими, нечовешки, как да му го кажа това, по-добре да не се и опитвам, Той е моят творец, за Него има главни букви, създаде ме от нищото и ще ме върне в нищото, когато завърши последното изречение, от мен ще останат само думи, всичко това ще бъдат само думи, сега е нещо повече - това е моят живот, живял съм и преди този живот, бях някой, сега съм тму, за щастие всичко това отмина, спокоен съм в своето минало, нищо вече не може да ме изненада, звучи абсурдно, но е така, да изживееш отново своето минало означава да се освободиш от него, бъдещето така и няма да дойде, то е лъжовна надежда, вали дъжд, изглежда, само за да има рима, чувам почукването на дъждовните капки по някакъв духов оркестър, ужасен, непоносим звук, и това ще отмине, когато дъждът престане, и тук наблизо ще засвири ламариненият покрив, винаги има надежда, че обувките ми ще се върнат, както и палтото и очите ми, обувките вероятно ще се уморят от безцелно скитане, палтото ще измръзне, на очите ми ще им писне да гледат всичко това, и тогава може би ще изляза оттук и ще мога да се изкажа неведнъж по въпроса за този дъжд, само да има рима, дори и най-баналната, ще потече нормалният ход на мисълта - буен и мътен, нали вали дъжд, когато вали дъжд, обичам да си спомням разни неща, нищо друго не ми остана, обичам да си спомням, казвам, да си спомням за едни момичета, които съм забравил, жадувах за тях, както и за всички курви, пусках душата ми да се скита безцелно с надеждата да се слее с техните души в царството на една приятна самота, но това беше глупаво, не познавах истинската природа на душата, така изгубих себе си, залутах се в еднаквите редове без главни букви и пунктуационни знаци, прощавам им, все пак им прощавам, отдавна са измрели тези момичета, тръгнали са си и от своето минало, очите ми видяха некролозите им, ушите ми дочуват шум пред вратата, аха, връщат се обувките и палтото, но не са сами - обувките са на нечии крака, палтото - на нечий гръб, някой идва да ме посети???, много ми е интересно кой ли, това е странно, никога никого не съм познавал, мислех си, че аз и той сме сами, безкрайно отдалечени като образ и неговото отражение в огледалото, аха, все пак някой идва, дочувам звуци от някакво посещение, от нечие посещение в миналото, кой ли може да е, няма въпросителен знак, защото това не ме интересува, това не беше никой, така е най-добре, ще забравя всичко, ще престана да мисля, за това дори и той не може да ми попречи, не знам как се казва, кучият му син, още не се е подписал, ще се подпише едва когато завърши последното изречение, тогава обаче ще бъде твърде късно, никога не ще разбера кой е той, кой ли е той, тавтология, и той е измислена личност, други са му дали името, поизмислил е това-онова за себе си, така както и аз, както всички други кучи синове, и аз нищо не мога да променя, защо изобщо нещо трябва да се променя, и къде е то, къде съм аз, тму, чието гробище ще бъде страница от някое списание или най-много две-три страници от някоя книга, сигурен съм, че кучият му син няма да бъде така самокритичен да изгори този текст, ще ме остави да гния с години и всичко да се повтаря отново и отново, краят ще прелива в началото, сигурен съм, че нещо ми крои, иска другите да четат за мен, чудя се тези другите дали съществуват, ако съществуват, той иска нещо да им каже, не зная какво, не знае и той, не знаят и те, но това не е важно, поне така мисля, усещам, че ще се случи нещо съдбоносно, достатъчно е да изчезне една запетая и с мен е свършено, нищо вече няма да ме определя, не зная какво ще стане, ако изчезне запетаята, не трябва да мисля за това, той обаче трябва да мисли няма повече запетаи нищо вече няма дали изобщо някога нещо е имало изчезване неразбираемо изчезване не завър дали това е краят окончателният край не знам известно е само едно:

 

 

© Светислав Басара
© Соня Андонова, превод от сръбски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.08.2009, № 8 (117)