Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕРКА ЗА ИСА

Светислав Басара

web

Преди няколко години прекарах един уикенд в Монголия. Ходих да посетя гроба на моя баща. Беше по желание на майка ми. Иначе никога не бих отишъл - нямах какво да му кажа дори по времето, когато изпълняваше епизодичните роли на съпруг, баща, лоялен гражданин, председател на СОФК, а камо ли сега, когато, предполагам, напълно се е вживял в последната си роля на мъртвец. Бас държа, че е най-мъртвият на онова забито гробище, обичаше да бъде първенец, обичаше труда, реда и спокойствието. Беше човек с твърда ръка, на когото съвсем не приличам, защото не приличам на нищо. Бедният татко, трябва да му го призная, наистина обичаше реда! Но каква беше представата му за ред? Мислеше си - ако книгите са педантично подредени на лавиците, ако войниците стоят мирно, ако улиците се пресичат под прав ъгъл, тогава на този свят цари ред и трябва да се направи всичко възможно този ред да бъде запазен. Глупак! На този свят нищо не е в ред! Напразно се опитвах да му го обясня.

- Татко - казвах му, - в началото космосът е бил голям колкото топка за тенис. Всичко, абсолютно всичко, което някога е съществувало и е щяло да съществува, се е събирало в тази топка. И тогава по някаква причина топката експлодирала и всичко се разпръснало, започнало да се разширява и отдалечава. Този свят е последица от една експлозия. Не можаш да очакваш от него никакъв ред.

- Знам я тази история - каза баща ми, отпивайки глътка уиски, като по този начин извърши фатална семантична грешка, една от поредицата грешки, които в края на краищата щяха да го убият. Абсурдно е едновременно да се говори и да се пие. Но това никой не го забеляза - нито редакторът, нито словослагателят, нито коректорът. В това е трагедията на типографията, есенцията на сентенцията “словото убива”. От един текст никога не може да се узнае истината. Ако например словослагателят сгреши и набере “уоски” вместо “уиски”, коректорът ще поправи грешката, но никога не може да се узнае дали баща ми вместо уиски не е пил водка или вино. Баща ми пиеше ли изобщо? Доколкото си спомням, никога не е пил.

- Знам я тази история - каза баща ми, докато все още отпиваше глътка уиски.

Изобщо не му пукаше за безсмислието на неговата постъпка. Мислеше си, че всичко е наред и нищо не забелязваше.

- Знам я тази история, но не вярвам в нея. Светът се движи от хаос към хармония. Нещата не се отдалечават, а се приближават. Аз съм ти баща, председател на СОФК, лоялен гражданин, знам, че е така и точка по въпроса.

Не ми остана нищо друго, освен да сложа точка. Баща ми всъщност не вярваше в нищо. Неговата вяра в привидния ред на подредените книги, построените роти и правилните кръстовища беше само оправдание. Той не вярваше дори в това, че ще умре, иначе би вярвал в Бог - когато наистина знаеш, че един ден ще трябва да умреш, трябва да вярваш в нещо. Но не - баща ми не вярваше. Вероятно доста се е изненадал, когато е умрял. Сигурен съм, че е било голям шок за него.

Обратно на него - аз вярвах във всичко. Никога например не съм преброявал пръстите на ръцете си. Бяха ми казали, че са десет и аз го приех на доверие. Такива като мен не успяват в живота.

 

*

Денят, в който пристигнах в Улан Батор, беше петък. “На гробището ще отида утре”, помислих си. Тогава се обади моето СУПЕРЕГО: “А защо не веднага? Ако не отидеш веднага, никога няма да отидеш!” “Проклетият Фройд”, помислих си. Улан Батор беше непоносимо подреден град, подреден почти като Пекин и донякъде ми напомняше за Фройд. Доколкото можех да видя от прозореца на хотелската стая, всички улици се пресичаха под прав ъгъл. Вярвам, че това беше облекчаващо обстоятелство в процеса на татковото умиране, а може би и затрудняващо, кой знае, възможно е да му е било по-трудно да се раздели с блестящия свят на квартали, пресичащи се под ъгъл от 90°. Наблюдавах ги през прозореца и си мислех - старата история се повтаря - пичът пристига в далечен град, наема стая в хотел и размишлява. Остава само да се появи още един пич с бутилка уиски, да предложи да си говорят и така да прекарат нощта... но нищо не можех да направя - старите истории непрекъснато се повтарят, в това е проблемът. Затова продължих да си спомням. Спомних си например, че от най-ранно детство правех всичко възможно да се самоунищожа. С разбираеми паузи, естествено, през които се подавах на някоя индоктринация, ничие минало не е съвсем чисто. На първо време, тъй като бях глупав, проектирах тази своя склонност към външни обекти - убих няколко птици и плъха и разбрах, че съм сгрешил. Единствено собствената смърт може да донесе на човек удоволствие. Оттогава нататък, насочих автодеструктивността си към единствения истински виновник - към самия себе си. Смятах така - ако Аз съм АЗ, тогава трябва да умра, а преди смъртта си трябва дълго да страдам. Защо е така? Защото всички умират. Така че, защото Аз съм АЗ и защото искам да бъда АЗ, страдам. Ако унищожа себе си, няма да има и смърт. След този извод, започнах да се въздържам от дефекация с цел да се превърна в купчина изпражнения. Така се и усещах, а нещата трябва да изглеждат така, както се усещат. Вярвам, че старият Фройд би изкарал от това една цяла дисертация, но моите намерения бяха честни - самоунищожение. Бог ми е свидетел! Ах, този проклет виенски псевдодоктор, този шарлатанин, писал бестселъри за това, че е по-добре да си доволен, психически и телесно здрав, а не обратно, както в действителност стоят нещата, което всеки образован човек знае. Сигурно никога не е бил в Улан Батор, това не е в неговата карма. Улан Батор наистина е подреден град, но все пак не е чак толкова подреден като Фройд.

 

*

“Защо съм в Монголия?”, питах се и си мислех докъде течението на мисълта може да отведе човек. И тогава Хелмут почука на вратата ми. Най-напред не беше Хелмут. Едва когато влезе и се представи, разбрах, че е Хелмут. Но не бях сбъркал - и преди да влезе, си е бил Хелмут, освен ако не е излъгал. Хелмут не могъл да спи, чул, че ходя из стаята, взел бутилка уиски и дошъл да разговаряме.

- Старата история се повтаря - помислих си. - Един пич отива при друг, пият и разговарят за живота си, за да надвият безсънието.

Все пак приех. Заради уискито, не заради разговора. Отначало пиехме мълчаливо. После Хелмут каза:

- Виждаш ли, имах възможност да се убедя, че подредеността води до смърт. Беше преди две години, тук, в Улан Батор. Минавах по улицата и случайно видях група хора, които чакаха автобуса. Между десетината монголци, забелязах и един европеец. Беше изключително елегантно облечен. Точно в този момент покрай спирката профуча камион и разплиска водата от локвата. Елегантният европеец отстъпи крачка назад, за да избегне струята мръсна вода и тогава върху него връхлетя трамвай. От другата страна на спирката имаше трамвайна линия.

Той съгледа черновата на разказа и попита какво пиша.

- Пиша разказ за един пич, който отива да посети гроба на баща си. Отсяда в хотел, започва да размишлява и да си спомня. Знаеш тази стара и досадна история. Обичайните теми - самоунищожение, психоанализа и т.н. На края, в стаята му влиза друг един пич, двамата разговарят и той случайно разбира подробности за смъртта на баща си.

- Наистина стара история - каза Хелмут. Можеш да бъдеш сигурен, че с нея няма да влезеш в историята на литературата. Но това не трябва да те притеснява. Всичко се повтаря и всеки път е все по-досадно и безсмислено. Все пак, всичко тече и докога ще тече, никой не знае. Веднъж четох в една книга, че през 14. в. са правели реалистични представления на библейски теми. С помощта на колело и въжета Исус възкръсвал от гроба. От кратера лумвала червената светлина на адския огън, а тракането на камъни във въртящи се бурета пресъздавало гръмотевиците на Съдния ден. Разбираш ли? Това желание да направим най-големите мистерии осезаеми, да направим всичко ясно, винаги ме е изпълвало с ужас.

- Гледал ли си BLOW UP? - попитах.

- Моля?

- Гледал ли си BLOW UP?

- Не.

Малко по-късно Хелмут си тръгна. Известно време стоях прав, после седнах на ръба на леглото и закрих лицето си с ръце. Помислих си ужасен - старата история се повтаря. После ми стана смешно - беше гупаво да седя в Улан Батор с лице, закрито с ръце. В Монголия отчаянието няма никакъв смисъл. Все пак, независимо дали става дума за Лисабон, Хартум, Париж или Улан Батор, отчаяният човек трябва да седне на ръба на леглото и да закрие лицето си с ръце.

Тогава си спомних, че е минало полунощ и че вече е 2 февруари - рожденият ден на Иса, и заплаках. Лежах в тъмното, плачех и се опитвах да си спомня някои сцени от филма BLOW UP. Напразно. Единственото, което си спомням, е един пич с бяло кабрио, който влиза в антикварен магазин, за да купи огромна самолетна перка. Преди да заспя, си помислих: “Как бих искал да мога да подаря на Иса една такава перка за рождения й ден!”

 

 

© Светислав Басара
© Соня Андонова, превод от сръбски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.08.2009, № 8 (117)