ДА НЕ ОСТАВИШ СЛЕДА

web | Късна съпруга

Бяхме минали покрай възвишения, издигащи се
на височина две, три хиляди стъпки,
но там нямаше нищо, което да видим, и никой друг
освен нас да го види, придвижващи се през облака,
за който решихме - замръзнал. Но веднъж преодолели го,
ние се заизкачвахме сред проясняващ се въздух. Покрай
Пасамакуоди падащата мъгла
беше оставила съвършени бели чорапи по дърветата,

млечнобял блясък по всяка повърхност.
Лишеи почти толкова стари колкото скалите,
към които бяха прилепнали, искряха сиви и зелени
без препичащото слънце, а на места
разтопен сняг, млечен, сляп, все още отразяваше
небето, каквото преди час е било. Не хвърляхме
сянка на тази светлина. Тясно поточе
все още ромолеше изпод собствения си лед като най-оголения

пулс, който устоява малко след като дъхът е отлетял.
Хапнахме на открито на една скална тераса наблизо,
дъхът ти на кристалчета става в брадата.
Щяхме да разопаковаме всичко, което бяхме донесли - но
разговаряхме за това как всеки се проваля по някакъв
мъничък начин, нашият преход сам по себе си: бавно,
колективно износване от камъка.
Казах ти, че бях облекчена при такъв

неуспех, въпреки че следата, която оставихме онзи ден, беше
така неуловима, каквато гарвановото
           крило оставя след себе си - раздвижено пространство, звук
                      на пера - така мигновена като прелетял образ,
                                 който изчезва и яснота се настанява, окото ми
се спряло на тила ти на пътеката точно отпред.

© Клаудия Емерсън
© Благовест Петров, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.09.2010
Клаудия Емерсън. Късна съпруга. Варна: LiterNet, 2010