НАДЕЖДНИТЕ ПОДСТЪПИ КЪМ СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ПОЕЗИЯ ОТ БЕСАРАБИЯ И ТАВРИЯ

Елена Рацеева

web

Книгата на Елена Налбантова "Подстъпи към съвременната българска поезия от Бесарабия и Таврия", отпечатана в Университетското издателство "Св. св. Кирил и Методий" през 2014 г., се състои от Въведение, предхождано от благодарностите на авторката и два отзива за книгата от д-р Николай Тодоров и поетесата Ники Комедвенска, а също така от 4 самостоятелни глави, един текст "Вместо заключение", 4 Приложения (1. Периодични издания на български език в СССР през 30-те години на ХХ век; 2. Издания на български език в СССР през 30-те години на ХХ век на автори-местни българи; 3. Стихосбирките на осмината; 4. Христоматия) и Библиография.

Ще започна от края - с представяне на библиографията, на която са отделени 14 страници от книгата, която е подредена по азбучен ред и включва заглавия на монографии, статии от научни сборници, вестници, електронни публикации, стихосбирки и т.п., издадени в България, Молдова, Украйна, Русия, Румъния, СССР. Показателно е присътствието в библиографията на две енциклопедии (Българската възрожденска литература и Енциклопедия България), а също така на няколко речника (Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век. София, БАН, 1974; Речник на литературните митове. София, 2007; Андре Самюелз, Бани Шортър, Фред Плаут. Критически речник на аналитичната психология на К. Г. Юнг. Плевен, 1995 и др.). Те, както и Библиографският указател на И. Грек "Болгары Молдовы и Украины: вторая половина ХVIII - 1995 год. (Кишинев, 2003) разкриват широкия спектър на източници и инструменти на авторката, които тя използва за проучване на този културен феномен, за който досега имаше повече емоционални рефлексии, но и няколко опита за научно осмисляне (Светлозар Василев, Надежда Попаз-Кула, др.). Неслучайни са в библиографията трудовете на Г. Гачев и Н. Аретов, осмислящи българския космо-психо-логос и особеностите на българските национални образи на света, националната митология и нейните проекции в българската литература като основа за изграждане на българската идентичност. Именно съчетанието на няколко подхода, които прилага в тази книга Е. Налбантова, дава възможност за едно живо представяне на феномена - по Лотман - като "текст в текста", създава тази многомерност и многослойност на възприятието и, съответно, на представянето на цялостния културен текст - съвременната българска поезия от Бесарабия и Таврия.

Историко-хронологичният подход е надеждно застъпен в първата глава, с помощта на него се осигурява КОНТЕКСТЪТ за другите части на книгата. Прави приятно впечатление не само информативният аспект, но и органичността и динамичността на текста в тази глава, която по необходимост изобилства с дати, биографични бележки, но те не отежняват текста, тъй като не са самоцел, а са системно подчинени на задачата да се покаже историята на книжовните прояви на потомците на българските преселници в Бесарабия и Таврия. Историята, която авторката справедливо концептуализира като "няколко епизода, отдалечени във времето, без вътрешна връзка помежду си" (с. 17), които обикновено са "в зависимост не от естетическия, а от политическия контекст". Към което бих добавила и това, че тези епизоди естествено носят в себе си и отражението на сложния исторически и етносоциокултурен дискурс на бесарабската (а после - бесарабските) и таврийската диаспори, който се определя и от идеологическите доминанти на държавите, в рамките на които съществуват диаспорите, и от особеностите на междукултурните комуникации, и от възможностите за изучаване на родния език и литература (които също могат да се описват като няколко епизода, като няколко вълни, които са се вдигали високо и после неминуемо са заглъхвали по различни причини, но общият знаменател на които бе скрит или открит конфликт с държавата, която допуска само определено ниво на друго етническо самосъзнание в своите граници).

Периодизацията, в която авторката разглежда литературата, създадена от преселниците в Бесарабия, успява точно и пълно да хване "епизодите". И особено искам да подчертая отделянето на периода до 1878 г., през който, естествено, се създават средата и условията за потенциалния мощен творчески импулс, който историята прекъсва. Адекватни са и посочените от авторката причини, обясняващи прекъсването: масовото изтегляне на интелигенцията от Бесарабия в освободената България и забраната да се изучава родния език в българските селища при поредното присъединяване към Руската империя (макар че, в интерес на истината, документите на Болградската гимназия през последните години на съществуването в пределите на Обединеното княжество Влашко и Молдова вече очевидно показват заглъхване на вълната на българщината и засилване на асимилаторските процеси (вж. Сюпюр 1999). В същото време разпадането на СССР не е основание за авторката категорично да отделя нов период: независимо от това, че условията за творчеството се променят, новите творби "тематично не се отклоняват от руслото, вече начертано в бесарабската българска поезия" (с. 48). Това дава основание на Елена Налбантова да разглежда като съвременна бесарабска българска поезия творбите от 1967 г. до днес, а в последните две глави да анализира интертекста от всички тях.

Ценното е, че в тази монография се разглеждат творбите, създадени от потомците на българските преселници, не само на родния български, но и на други езици - румънски и руски, а също така и техните преводи на български език, които издават актуалните книжовни интереси на бесарабските българи. Авторката справедливо посочва, че "в сътвореното от бесарабци има и много не-български теми /.../, но именно българските сюжети /.../ позволяват на техните послания да заговорят с един уникален глас и да разкрият една специфична чувствителност." (с. 55).

Елена Налбантова пише историята на българската литература в Бесарабия и Таврия антропологично - чрез разкриването на драматизма и трагичността на съдбите на нейните творци, и успява да направи това в много стегнат текст, който е обективен като информация, много ясен и точен като израз, но същевременно пулсира с характерната енергия на болка и страдание. Чрез няколко фрагментарни цитата за един от авторите от румънската част на диаспората ще илюстрирам мисълта си: "През 1937 г. Тодор Ненчев издава в Болград на румънски сбирка "Стихотворения", но книгата е конфискувана от тайната полиция още в печатницата, а авторът е обявен за бунтовник, в чиито творби се прогласява идването на един нов свят" (с. 30). "В неговата поезия, както и в тая на връстниците му от Болград, преобладаващото чувство е тъгата, а всеобемащото състояние - самотата... Символ на състоянието на героя е тъжният ноември". "Не само поетичната, но и житейската съдба на Тодор Ненчев се оказва драматична. След навлизането на Червената армия в бесарабските земи той е мобилизиран и на 3 март 1944 г. безследно изчезва като младши сержант в Литва" (с. 32). "През 1967 и 1991 г. в Кишинев са издадени сборникът му от 1934 г. "Стихотворения" и поетичната книга "Съдба" ("Предопределение"), събрала и творби, публикувани в списания..." (с. 32).

По същия начин всеки от периодите на "подстъпите" към съвременната българска поезия си има драматични сюжети и трагични лични съдби на творците, които сред аргументирано набелязаните тенденции на периода и енциклопедично подредените справки за другите автори зазвучават като сказание, защото, освен информацията от документите и книгите, Е. Налбантова използва и наученото чрез личните й разговори и консултации с В. Калоянов, Н. Тодоров, други бесарабски и таврийски българи. Преразказана, тази информация очевидно носи в себе си личното отношение на авторката, независимо от това, дали то е проявено експлицитно или имплицитно; с нея органично се допълват и се акцентират обективните данни. Това задава нерва на повествованието, прави го живо и изключително интересно не само за специалистите.

Самият епизод от съвременната българска поезия, който всъщност е темата на книгата, в първата глава е представен преди всичко чрез много интересна информация за това, как житейските обстоятелства и емоционалното отношение на властите способстват за поредното "събиране на българските поетични гласове" след репресиите и войната, а също така тук Елена Налбантова убедително аргументира защо точно Кишинев през 60-те години е станал единствен център в СССР, където би могла да види свят книга на български език. Историята на този епизод се представя чрез пълния списък на авторските стихосбирки, информация за съществуващите антологии, чрез подчертаване заслугите на Нико Стоянов в издирването на "заглъхналите" бесарабски български гласове и насърчаване на младата поетеса Таня Танасова. Коментирана е и историята на поетическата изява на известния художник Димитър Пейчев.

Подчертавам комплементарно за тази книга изключително логичното разпределение на материала по главите и подглавите, което - по опита си зная - никак не е лесно. Но тъй или иначе, другите части на книгата надграждат историко-литературната глава, разкриват загатнатите там проблеми и теми, разглеждайки ги типологично, интертекстуално, културологично, и, в последната глава - чрез анализ на митологичните структури и архетипичните образи, което позволява да се проявят контурите на особената бесарабска българска идентичност - и като общи моменти, и като различност.

В главата Между типологията и интертекстуалността авторката представя съществуващите съждения относно това, до каква степен са български творбите, създадени на север от Дунава, и опитите тази поезия да се впише в историята на българската литература (обикновено става дума за генетичното родство с възрожденската поезия). Е. Налбантова представя и своя поглед по въпроса, като изброява очевидните аргументи в полза на това, че тази поезия може с право да се смята българска (преди всичко - българското самосъзнание на авторите и техния стремеж за самоизразяване на роден език), а и посочва причините за различност (добро познаване на руската литература при практическо отсътствие на художествени текстове на български език и от българска литература). Елена Налбантова успява убедително да покаже, че осъзнатият стремеж за опознаване на полето на родната българската поезия дава като резултат и доста богат материал за анализ на интертекстуалните връзки. А самият анализ, предложен в главата, показва значително по-богат спектър на интертекстуалността, отколкото се предполагаше, тъй като се откриват далеч не само възрожденските тоналности, теми, мотиви и образи. И според мене много е точно, когато за откритата в творбите на бесарабските поети интертекстуалност се пише именно като за присъстствието на паметта за поетичното наследство на Хр. Ботев, Димчо Дебелянов, Андрей Германов и други, като за утвърждаване на родовата общност и дори - символично - роднинската връзка. Представените наблюдения над интертекстуалните връзки позволяват на Е. Налбантова да докосне много дълбоки неща, например, чрез интерпретация на епиграфа на Андрей Германов към една творба на Таня Танасова-Тодорова да прояви и да аргументира екзистенциалното усещане за "чуждинност" като идентификационен маркер на тази плеяда поети. Заглавието на стихосбирката "Камък на синура" от Михаил Бъчваров подкрепя извода.

Много сполучливи са коментариите за същностните нюанси на тази интертекстуалност, като например: "За бесарабските поети търсенията на Дебелянов в символизма се оказват нефункционални и неактуални. За тях е значеща, разбираема, креативна носталгията по миналото, по родния дом, по безвъзвратно изгубения уют на малкия роден свят..." (с. 65); и по-нататък тезата се илюстрира богато с елегичните мотиви у М. Бъчваров, Нико Стоянов, Димитър Пейчев и Таня Танасова. Бих добавила в тоя ред още и две творби на Георги Барбаров - същата тъга и носталгия се откриват в едно от ранните му стихотворения с лайтмотива "Завръщай се, сине" и в есето му "Завръщане". Също така е богата с интертекстуални връзки (от "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово" до "Заточеници" на Яворов и елегиите на Дебелянов) поемата на Петър Бурлак-Вълканов "Родословие", в която той се опитва поетически да осмисли съдбата на 8-те поколения бесарабски българи. При евентуалното преиздаване на книгата наблюдения над тези текстове биха могли да обогатят съдържанието на главата.

Другото название на съвременната бесарабска българска поезия, използвано в книгата, е поезията на осмината. От една страна, това е много определена рамка на феномена, а от другата - също много определено - акцентира се броят на тези, чието творчество се типологизира като съвременна бесарабска българска поезия.

Представеният в последните две части на книгата опит за реконструкция на модела за света чрез детайлния анализ на интертекста дава изключително интересни наблюдения и изводи, които позволяват на ново ниво да се коментират и общите и отличителни белези на тази поезия в сравнение с българската от метрополията. Анализ на функциите, с които се представят в тази поезия ключовите фигури от Рода (дядо, баща, майка, баба), интерпретацията на вариантите на героичното в тази поезия и подробният анализ на образа на Майката и другите женски образи разкриват дълбоко същностни моменти, които са неочевидни от пръв поглед и дори често неосъзнавани и предизвикващи протест, защото сериозно противоречат на стереотипа. Това според мене е истинското разковниче, което успява да намери проф. Елена Налбантова в своите "Подстъпи към съвременната българска поезия от Бесарабия и Таврия".

Признавам, книгата, за която пиша, започнах да чета с определена ревност и с нетърпение. Може би защото названието й маркира само ПОДСТЪПИТЕ, но не гарантира и проучването на феномена, а вместо заключение се дава една прекалено критична саморефлексия на авторката, но не и изводите, защото... още не било време за тях...

Констатирам: нетърпението и ревността са напълно оправдани и възнаградени - подстъпите са повече от надеждни и всъщност за днешния ден това е и най-доброто проучване на културния текст на съвременната бесарабска поезия и същевременно един хубав учебник за спецкурс, по който съвсем естествено човек навлиза в материята. А що се отнася до изводите, всичките те са по местата си в съответните глави - непосредственно след материала и аргументите.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Сюпюр 1999: Сюпюр, Е. Българските училища в Румъния през ХIХ век. Документи 1858-1877. София: Академично издателство "Проф. Марин Дринов", 1999.

© Елена Рацеева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.10.2014, № 10 (179)