Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕЛЕНИ НА ЛУННА СВЕТЛИНА
(Пиеса)

Ернандо Гарса

web | Съвременни мексикански драматурзи

Действащи лица:

Филипе
Октавио
Порфирио
Алисия
Възрастна жена
Първа жена
Втора жена
Момиченце
Фидел
Овидио
Антонио
Майор
Капитан

 

Лявата част от сцената. Лека светлина. Двама младежи, притиснати до земята, малко на разстояние един от друг, посред храстите. На небето лунна светлина, която къпе средната част от сцената.

Филипе: Не, това не е мястото.

Октавио: Елените ще преминат оттам, като през обръч. Ще скочат и толкоз.

Филипе: Не е това мястото, казах ти.

Октавио: Завиждаш ми.

Филипе: Не.

Октавио: Тогава защо избра този бряг?

Филипе: Все едно, но там, където си се свил, лунната светлина няма да дойде. Луната сама те открива и те докосва.

Октавио: Дали ще бъде различно, ако съм на малко разстояние от мястото, откъдето ще минат?

Филипе: Това е перфектното място. Луната ме вижда, ще види и тях. Така е.

Октавио: Ще видиш сенки.

Филипе: Ще видя силуети с техните трептящи движения - от едната и от другата страна. Един по един ще ги видя през този кръг. Те ще влязат в кръга и тогава ще ги хвана.

Октавио: Това са само сенки, знаеш.

Филипе: Луната ще направи така, че да ги видя такива, каквито са. Ще танцуват с тромпети, изправени.

Октавио: Това е! Как ще се изправят на крака? Да не са човеци?

Филипе: Млъкни, няма да закъснеят. Ако продължаваме да говорим - няма да дойдат.

Октавио: Какво ти се случва междувременно?

Филипе: Да позная дали ще дойдат или вече са пристигнали.

Октавио: Това са абсолютни брътвежи.

Филипе: Както искаш, аз ще остана да чакам.

Октавио: Не знам как ме нави да дойда с теб, посред тази шибана пустиня, заобиколена от планина... не знам как можах да ти повярвам...

Филипе: Решението беше твое. (Пауза, чува се шум от вятър, стъпки върху тревата, шум от стъпки на патици върху скалите, гласове.) Вслушай се в онези стъпки! (Емоционално.) Бях в очакване толкова месеци, толкова месеци! Спектакълът е готов! (Шумовете изведнъж спират през паузата, която следва, нищо не се движи.)

Октавио: Ти си луд за убиване!

Октавио: Как! Откъде!

Тъмнина

От дясно на сцената. Ден. Двама души търсят нещо в тревата.

Порфирио: Това е като случая с изгубеното момиченце Алисия. Вярвате ли? Алисия Гонзалез, предполагам.

Алисия: Така е. (Поздравяват се.) Много ми е приятно, в селото не ни представиха, просто се качих на вашия джип и се отправихме за насам.

Порфирио: Порфирио Канту, на вашите услуги. Селската полиция ме изпрати тук неочаквано. Бях се наканил да замина за Монтерей по едни нерешени проблеми, но ми промениха намеренията. (Кратка пауза.) Казах им какво правим тук, това е като прословутия случай с изгубеното момиченце. Всички в региона говореха за него и сега се случва абсолютно същото - още двама младежи, изгубени сред планината. Какво да правим! Идваха от града, мисля, че се казваха Филипе де ла Торе и Октавио Еспарса. И всички правят догадки, празни приказки, че уж са избягали от правосъдието и че са прекосили границата, че са ги убили, защото са имали проблеми не знам с кого, докато и двамата не са разкрили, че са дошли да видят нещо. Хорски работи! Защо сте толкова замислена?

Алисия: Гледам натам, където се предполага, че биха могли да тръгнат.

Порфирио: Спомням си, че моят дядо ми говореше за разследването, което са направили, търсейки и търсейки онова момиченце. Някои казват, че са го намерили, други - не, без да изяснят тази история. Въпреки че тези, които твърдят първото, казват, че вече не била същата, със своята разкъсана рокличка и със своите плахи очи, които сякаш са видели всичко.

Директна светлина към Алисия.

Алисия: Научих се да говоря с течение на времето, но вас почти не ви разпознавам. Еволюцията не е променила много телата ви. (Мистериозно се смее.)

Порфирио (Много изненадан.): Вие?! Вие сте онова момиченце? Но как е възможно? Ако е било преди толкова много години...

Алисия: Има ли значение?

Порфирио: Не ми излизай с някакви изненади, представям си, че...

Алисия: Ще се разбере, че са ме изпратили при вас, за да помогна в търсенето. Това е очевидно.

Порфирио: Не, не вярвам, че разбирам. Плашите ме.

Алисия (Не му обръща внимание.): Опитайте се да ми кажете какво се случи. Къде бяха?

Порфирио: Но... добре, добре, самото проследяване ни доведе дотук, това е пределът между художниците на мескитите. (Върви в кръг, заобиколен от храсти.) Това е прочутата поляна, казват й ръб на пропастта...

Алисия: Не, светлината не достига дотам. Насочването и разполагането там може би е било третирано по друг начин. (Порфирио я наблюдава вцепенен, нервен е.) Колко дни минаха, откакто са се изгубили?

Порфирио: Ами, мисля петнадесет или шестнадесет дни, не знам.

Алисия (Докосва тревата.): Тогава тревата порасна с оня отминал дъжд. Оставете ме да видя...

Порфирио (Прекъсва я.): Чуйте, чуйте - вярвате ли, че именно това е мястото?

Алисия: Вие ме доведохте тук.

Порфирио: Не, самата вие дойдохте на площада в село. Казаха ми, че добре познавате това място, защото вашето семейство е живяло някога именно по тези места.

Алисия: Колко на брой проследявания са извършени? Формата на луната е по-закръглена, погледната от това място. Видяхте ли тези клони, които сочат север? Някой ги подкастри тогава... Оттук преминаха сто, двеста или хиляда стъпки, метри и километри.

Порфирио: Биха могли да бъдат в морето.

Алисия: Не разбирате ли? Стъпките бяха с посока нагоре. (Гледа към небето.) Оттук звездите се виждат по-ясни, по-ярки. Виждате ли хоризонта? (Обръща се и го поглежда сериозно.) Трябва ли да чакаме да минат оттук?

Порфирио: Кои?

Алисия: Те. Защото в действителност тук е кръгът. Вие трябва да ми помогнете! (Приближава се към Порфирио, който отстъпва.) Тук се зароди всичко. (Вдига ръце.) Тук останаха, тук. Чувствам ги.

Порфирио: За какво говорите?

Алисия: Предпочитате да останете тук?

Алисия се смее и така напуска сцената. Порфирио напуска сцената тичайки, но от противоположната страна.

Тъмнина. В лявата част на сцената се осветява врата и надвесена над нея възрастна жена с дълга дреха, която гледа към публиката.

Възрастната жена (Докато говори, зад нея ще се виждат сенки на жени, които разчепкват вълна и стриват микстмала, приготвяйки ядене, и сенки на мъже с впрягове, сенки на мъже, които яздят коне, семейства, събрани около камини, мъже, които вървят през планината и фамилни срещи.): Видях ги да се отдалечават късно през нощта. Някой наблюдава селото от тази кула. (Пауза.) Да, оттук минаха. Момиченцето и след него другите хора! Колко приказки се изприказваха за това момиченце - че уж било живо, че уж било мъртво. Цялото село живя в едно последно дихание на умиращ, а после свикна. Някои мъже отиваха през нощта, връщаха се към утрото. Други - през деня, да, отиваха там, където са мескитите и влизаха все по-навътре, където не са построени още нито къщи, нито работилници, нито пътища - голо място, както казва ангелчето и не знам дали месеци или години изминаха оттогава. Спомням си, че имах вече моите Кикитос и заедно с внуците ми ходеха да търсят това момиченце. Какво казвате? Дали я намериха? Как мислите? Никога не я намериха - никога, нищо и никого, въпреки че някои, като техните родители, да казват, че са я виждали понякога да тича в полунощ през планината - но да са я срещали - в това аз не вярвам. Вярвам, че и другото е така, но на мен не вярват. И всичко се промени, когато доня Мариана, така се казваше майката на момиченцето, дойде тук, заедно със своя разказ, че е видяла момиченцето да играе с някакви елени на поляната - там, където луната къпе с най-силната си светлина всичко, точно там я видях. Там беше и цялото село - цели фамилии отиваха да я видят, но нищо не виждаха - нищо. И се връщаха тъжни. Тогава доня Мариана не обясни точно как се е случило всичко. Тогава хората хванаха по тази пътека - да, същата тази, която виждате, тази, която се отправя натам, през онова същото място. Започнаха да ходят много хора, започнаха да идват от всички краища на Рейноса, на Монтерей, Чиуауа, мисля, че и от Сан Луис идваха, а някои чак от Тексас. Идваха, настаняваха се в селото и заемаха това, както казват, туристическо място, но си отиваха без каквато и да било илюзия, ядосани, някои пък се възползваха от пътуването си, за да останат за повече време, да се разходят наоколо. Но този момент отмина и тогава, когато никой не идваше да види доня Мариана, казаха, че е изчезнала на същото онова място. Странното е, че много от онези, които идваха от други места, се изморяваха или се изпълваха с досада, някои тукашни семейства и те, както се казва, не че искам да говоря с половин уста за изчезването, но не всичко изясни доня Еулалия и дон Еустакио, децата на Лупе, железаря, госпожата от тортилерията и нейната дъщеря - до момчето от бензиностанцията, - то също замина и както виждате, селото започна да опустява. Марта, вдовицата, която живееше извън селото, хвана същата пътека и не се върна. Казвам ви това, което съм видяла аз самата, защото другите, които идваха, разказваха, че в близкото село се е случило същото: самотни къщи с просторни градини, изпълнени с цветя и плодни дървета също са опустели - само кучета са останали там да лаят. Вижте, не се плашете, мисля, че много от тях използваха като претекст случката с изчезването на момиченцето, за да си тръгнат... Как ви се струва? Вижте, от тази врата аз виждах десетки хора, готови да приключат с апатията, с безразличието на своя живот, техните сърца изглеждаха тъжни, свършени, но на други изглеждаха изпълнени с щастие. Ако искате ми вярвайте, но ако се надвесите през други къщи - няма да намерите никой в това и в другото село. Моето име? Защо искате да го знаете, вие сте били толкова зает със своите дела, със своя свят, със своите трудни пътища и странични пътеки, че името на една възрастна жена като мен за нищо няма да ви послужи, ако и добре да би било да остане в паметта ви. (Гласът й се променя, става по-забавен.) Мога да бъда твоя подкрепа, твоя страх, твоята тайна игра на криеница, най-интимната част вътре в теб, която пазиш от другите и оставяш забравена там някъде - твоя кураж, твоя безкраен кураж. (Гласът отнова зазвучава нормално. Пауза.) ...Вървете, дано ви тръгне на добре и не вярвайте в това, което казват - вие, които сте толкова доверчиви! Но да внимавате да не се изгубите някъде по вашия път. (Пауза.) Представете си коя бих могла да бъда. С ваше позволение, отивам да видя дали яденето ми е готово. Направих царевичен хляб, яйца препържени със сухо месо, препечено кафе. (Смее се.)

Тъмнина. Осветява се дясната част от сцената. Жени, събрани около едно момиченце.

Първа жена: Хайде, дъще, кажи всичко, което видя.

Втора жена: Не е ли много рано да каже каквото и да е? Мина много време и нищо. Кой каза, че вече е говорила?

Първа жена: Започна да говори сама - ей така, изведнъж, както би разговаряла с някой, който седи срещу теб.

Втора жена: Как беше, момиченце?

Момиченце: Не знам, не помня.

Първа жена: Лицето, най-важното е лицето.

Втора жена: Какво имаше по тялото? Имаше ли много коса?

Момиченце: Беше различна от нас.

Първа жена: Дъще, как!

Момиченце: Висок... със странни форми... две много големи лапи.

Втора жена: Бил е животно! Боже мой!

Момиченце: Не говореше. Само ме гледаше оттам. (Посочва планината.) Излъчваше много светлина. Имаше светлина около тялото му и после си тръгна, бягайки. Светлината и сенките се разпиляха.

Първа жена: Изпита ли страх?

Момиченце: Не говореше, само ме гледаше.

Втора жена: Не иска да каже нищо. Това е едно истинско чудо да е тук.

Първа жена: Не я закачай, изморена е. Нали си изморена?

Момиченцето само ги гледа, мърмори бавно и после бягайки, излиза.

Първа жена: Какво й стана?

Втора жена: Къде отиваш, дъще?

Смяна на светлината.

Първа жена: Никой няма. Беше една сянка от тия, дето пълзят над нещо и единствено успяваш да помиришеш въздуха.

Втора жена: Не го ли срещнаха?

Първа жена: Не, мъжете от селото не ми дадоха надежда. Непрекъснато се моля. Знаете ли, казват, че са я видели да блуждае в друго село, близо. И това не е била тя, бил е койот.

Смяна на светлината. Втора жена остава замръзнала. Влиза момиченцето, приближава се зад гърба на Първа жена. Милва косата й.

Първа жена: Кога ще се върнеш?

Момиченце: Ще закъснея.

Първа жена: Само ми кажи, за да съм готова.

Момиченце: Искаш ли да знаеш всичко?

Първа жена: Ще бъде нашата тайна.

Първа жена взема ръцете на Момиченцето, плъзга ги по шията си.

Момиченце: Не отивай на луната, няма да я гледаш... (Примирена.) Все едно, имаше някой, който отвори вратата. (Момиченцето върви към средата на сцената.)

Момиченце: (Пауза.) Разберете, ние не сме тук. Оставете ни на мира.

Момиченцето излиза, Първа жена я следва. Смяна на светлината.

Първа жена: Дъщеричке, дъщеричке!

Втора жена излиза срещу Първа жена. Момиченцето се показва от дъното. Нейният силует расте и се смалява на голям екран.

Втора жена: Вече няма да ходиш толкова късно, като ограбена. Почакай да помисля за нея... Не беше твоята дъщеря.

Първа жена: Като че ли беше... като че ли беше... понякога имаме нужда да вярваме в нещо.

Двете жени излизат.

Полутъмно.

Влизат отново на сцената мъже с фенери.

Фидел: Вече са достатъчно онези, които си отдоха, кръстнице. Колко дни вече я търсят. Не трябва да се ходи до поляната - там, където са изчезнали всички.

Овидио: Изглежда сякаш нещо ги е погълнало. Би могло да е някое животно - много голямо и силно.

Феликс: Това е носталгията, болката, инертността, щастието, каквото и да е, Овидио. Хората отиват, понеже им е вече досадно и искат да се върнат към миналото. Не видяхте ли кръстница Фернанда и нейните двама сина? Сенките прибраха и тях. Онова е мястото, където живее въпросното момиченце. То ги вика оттам, говори им на ухо.

Антонио: Въпреки това казват, че се чувствала прекрасно. Гледаш луната и не изпитваш никакво желание да се върнеш. Животът ти се подрежда невероятно.

Овидио: Аз няма да се приближа.

Фидел: Какво ще кажете вие? Да навлезем ли по-навътре?

Феликс: На мен ми е все едно, в края на краищата нямам какво да губя. А ти, Антонио?

Антонио: Аз загубих нещата, които пазех у дома. Изчезнаха изведнъж... Ами, да вървим.

Овидио: Аз оставам, защото утре ще трябва да отида на работа и да приемам визити.

Феликс и Антонио тръгват вдясно на сцената и изчезват.

Фидел: Тогава какво - оставаш ли? Щом няма да срещнете никого там - защо искаш да останеш тук?

Овидио: Феликс, Антонио, останете! Аз не мога да се навия, Фидел. Ти също не отивай, ще ти поръчам малка къщичка.

Фидел: Те заминаха вече ТАМ.

Овидио: От ТАМ идва онази сянка, която поглъща всичко, Фидел,. Твоята къща още не е ТАМ. Тази сутрин тя вече не беше ТАМ.

Фидел: Ах, каква порода си - истински чиуауа! Искал е да отиде ТАМ преди мен!

Фидел върви към борда на сцената, почти на предела на тъмнината.

Фидел: Ела! Остави всичко!

Пауза. Овидио става прав, гледайки го, Фидел изчезва. Тъмнина. Центърът на сцената. Майорът е изпълнен с досада, Овидио е уморен.

Майорът: И после?

Овидио: Ами, това е всичко...

Майорът се изправя, хващайки се за косите.

Майорът: И вие искате да повярвам на вашата история?

Овидио: Наистина, така беше.

Майорът: И как така?

Овидио: Това не винаги се случва - изведнъж лунната светлина започва да облива поляната и сенките започват да пристигат, танцувайки, шумолят - леко, но го правят. На някои им се струва, че това са антични фигури, коне, впрягове, мъже с ръкойки, ездитни животни. Излитайки, внезапно виждат кокошки и прасета, а на други им се превиждат още неща, ето, ще ви кажа - видяли са цели къщи да си заминават оттук - това е нещо като хаос, нещо като лека вихрушка, поддържано от въздуха, като че ли нещо привлича предметите към поляната, към онова място. Тогава много от хората се приближават, изоставят всичко и тръгват нататък. Някои оставаха до колите си, повечето имаха приготвена храна - фасул, сухо месо. Видях как един кръстник остави цяло прасе, разфасовано наполовина. Друг остави заклано и изчистено яре и нещо повече - този, който живееше на върха, оставил окачени дрехи между дърветата, когато се е къпел. Тези, които са били там, ми казаха, че е било към онова място. Има нещо странно - някакво чудо. Като че ли са били хиляди звезди на едно и също място. Изглежда прекрасно, невероятно...

Майорът: Капитане, вземете този човек. Защо толкова луди се разхождат на свобода по света? Затова светът е такъв, какъвто е!

Овидио: Това е самата истина! Кълна ви се, че това е истината!

Един човек се приближава към Овидио. Влиза капитанът.

Майорът: Какво е това? Какво обяснение ми давате? (Пауза, на себе си.) И шибаният Порфирио, който не идва. Още по-малко знаем за онези момчета. (Чете някакъв лист.) Филипе и Октавио.

Капитанът: Господине, заедно с това село стават точно три изоставени села. Съседите от други места са изплашени.

Майорът: Едно село повече - едно село по-малко. На кого му пука! (Продължителна пауза.) Какво беше това?

Капитанът: Кое, господине?

Майорът: Този звук. (Шум от гласове, вятър, трева.) Това...

Майорът и Капитанът виждат силна светлина, която обхваща сцената. Остават неподвижни.

Пълна тъмнина.

 

 

© Ернандо Гарса
© Виолета Бончева, превод от испански
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.05.2010
Съвременни мексикански драматурзи. Сборник пиеси. Съставител: Виолета Бончева. Варна: LiterNet, 2010