Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КРЪГОВЕ В ГРАДИНАТА
(Едноактна пиеса)

Ернан Галиндо

web | Съвременни мексикански драматурзи

На моя баща

"Аз, в замяна на това... предпочитам да пътувам около моята градина."
Федерико Гарсия Лорка "Диалог с Люис Бунюел"

Действащи лица:

Хасинто
Малва
Едуардо
Лила
Албаака
Леонардо
Виолета
Телмо
Порфирио
Хортенсия

 

Действието се развива на фона на пейзаж без хоризонт. Празно, сиво, като облачното небе, бяло, като мляко, синьо и заобиколено от светлини, като една галактика, но преди всичко сухо и зелено, като градина на път през пустинята към Рая, от есен към лято. Понякога екзотично и фантастично, понякога като двор на аптека и билкарница. Стена, която се използва при конкретните обстоятелства.

ПЪРВА КАРТИНА
Роден край

В тъмнината се чуват спирачки на влак, свирка, после се чува звук от копита на муле и колела на каруца. Когато светлината се усилва, се вижда оранжево слънце, нажежено до бяло. По средата на сцената, седнали върху пътнически куфар, придружен от един чадър и една пишеща машина, са Хасинто и Малва. И двамата изглеждат изтощени.

Хасинто (Въздиша.): Даваш ли си сметка? Ние с теб сме коренът.

Малва: Вярваш ли?

Хасинто: Бих искал да знам, ако някой ден нашите правнуци си зададат въпроса дали сме знаели, че сме от един корен.

Малва: Вече никой не го интересува. Погледни се внимателно, стари сме, почти тридесет години сме заедно и дори едно дете не ти родих.

Хасинто (Обгръща главата й с ръцете си.): Моите и твоите деца са отгледани от нас. Ще изскочат навън, ще избухнат като цветовете на портокала. (Целува я. Смее се.) Ти си една шушулка, пълна със зелени бобени зърна. Ще се засеят оттук - чак до хоризонта...

Малва: Кой хоризонт? От силното слънце не го виждам.

Хасинто (Еуфоричен, щастлив.): Истинската благодат, която ни подариха, е невидима за тях. Живеят си. Не се нуждаят да видят Бог, за да разберат, че съществува, нали?

Малва (Нежен упрек.): Хасинто...

Хасинто: Оттук - до хоризонта, Малва. Оттук - до вечността. От тази родна земя... (взема шепа пръст) до безкрайността. (Оставя пръстта да се изсипе от шепата му и да образува малка купчинка в една ключова точка на сцената.)

Малва (Смее се.): Как да ти кажа, че не е така? Твоята усмивка изпълва тази пустиня. (Нажалява се.) И когато дойде нощта?

Хасинто (Сяда до нея, сгушвайки се на гърдите й.): Ще я осветим с твоите очи. Техният блясък ще е по-силен от хиляди петролни кули, повече от всички звезди.

Небето бързо сменя основния си тон. Двамата остават слисани от тази статика. Странни звучни вълни се носят из въздуха. В дъното Едуардо пресича планината с велосипед, спира, облича своя спортен гащеризон, съшит от платове с ярки цветове, носи каска и огледални очила. Отпива от манерката си. След това отново се качва на велосипеда и потегля.

Малва: Какво става с теб? Искаш ли вода?

Хасинто: Нищо. Само един студен вятър усетих. Като нещо зловещо и страховито.

Малва (Смее се.): Тук! Ти си луд... Ай, Хасинто, какво правим аз и ти по средата на тази безкрайна земя, напукана и суха?

Хасинто: Пишем поредната глава на романа. Започваме да балансираме по въже. Задвижваме за първи път махалото на този изоставен часовник от мъртва пръст. (Взема я в прегръдките си.) Послушай цигулките, пианото... (Танцуват.)

Смеят се. Обвива ги облак прах, натрупан по обувките им. Една топка от клони от пустинята танцува в дъното на сцената, търсейки своята посока.

Малва (Развълнувана се връща към мястото, за да седне.): Стига. Боли ме сърцето. (Сочи пред себе си.) Погледни я, има дебели стени. Тази кал е добра да направиш от руините къща.

Хасинто (Веднага става сериозен.): Беше една добра сделка. (Изведнъж, развеселен, грабва чадъра.) Основите! (Очертава с върха на чадъра един кръг около нея и багажа.) Тук! Дотук ще стигне водният канал и ще блика фонтан, за да растат твоите смокинови дървета, а там - плодните дръвчета - по-нататък - здравецът. Животните... децата, които тичат насам-натам... (Почти е изтощен.) Винаги си спомняй това, Малва, този кръг е центърът на Вселената. (Целува я.) Подарявам ти Вселената.

Малва (Прегръща го, въздиша тъжно.): Хасинто, ако нямаме нищо...

Хасинто: Един куфар е твоят булчински чеиз, за да ни напомня винаги, че сме едно цяло до смъртта, един чадър, който ще бъде наш покрив, докато построя истински, и моята пишеща машина, на която ще напиша историята.

Малва (На себе си.): Ще се облечем, като младоженци? Ще ядем букви? Боже мой!

Хасинто: Питам се дали нашите правнуци ще си спомнят, че ние сме коренът.

Малва: Кой ли се интересува. Когато минат години, мъртвите означават по-малко дори от една прашинка...

Хасинто: Питам се дали един ден ще попитат за нас. (Тишина. Гледа я.) Ако се превърнем в малки прашинки... искам да блуждая в пространството до теб.

Светлинен лъч осветява купчината пръст.

 

ВТОРА КАРТИНА
Лаптоп

Един зид разделя пустинята. Лила сяда на пода със своя лаптоп. Едуардо влиза, натоварен с велосипеда си. Стъпва върху пръстта, която се разпръсква под нозете му.

Лила (Без да го гледа.): Пристигна отново с твоята вечна пръст. Ще измърсиш пода.

Едуардо: И? Сега бързо събарят всичко. Къде е Тонио?

Лила: Ще си дойде от плаване. Имаш имейл, отнася се до родословното дърво. Говорят, че се казвала Малва, че нещо се е случило и се е изгубила.

Едуардо оставя велосипеда да падне на пода.

Едуардо: Освирепявам, когато ми отваряш пощата.

Лила: Мамка му! Ако не би го търпял - защо го провокира?

Едуардо: Ясно е, че си страдала.

Лила: Добре. А на теб нищо лошо не се е случило. (Чува се удар от затваряща се врата.) Тонио, изчисти си обувките... Видях те как се изпълваш с наслаждение...

Едуардо (Тихо.): Не ме интересува синът ми да знае какво неговия...

Лила: Направихме го. Двамата.

Едуардо: Аз съм... Ти си моя жена.

Лила: Чудесно, Едуардо, не се приближавай. Ти си мачо, а аз - госпожа. Няма да чукаш, жалко.

Една светкавица проблясва, после се чува оглушителен гръм.

Едуардо: Тази, която чука, това си ти... и добре го правиш. (Пауза. Лила излиза.) Не остави тази тема на мира цялата седмица.

Лила (Отвън.): Изглежда много доволна, а не като нас, с угризения...

Едуардо: Чуй, моля те, хубаво е, че ти е харесало, но не ставай нагла.

Лила: Бясна. (Връща се с чадър.)

Едуардо: Сине, сине, ела да поздравиш майка си, има нещо да ти казва.

Пауза. В отсрещния предел, където се чува шума от детето, влиза Албаака с роклята от първото си причастие, носи един душ. Не я виждат.

Лила: Тази е последната нощ. Утре трябва да опразним сградата.

Едуардо: Зелената улица. Животни. Къде ще отиде всичко - всичко, което беше. Ние сме, което бяха те. Игри на една широка улица.

Лила: Ти прие чека.

Едуардо: Нямам пари...

Лила: Изгуби всичко, заради глупостта да разследваш миналото...

Едуардо (Сяда на колене и хваща с ръце главата си.): Лила, защо не се отказа?

Лила: Колко пъти ми каза, че съм лицемерка. Иде ми да повърна. (Имитира.) Не повече от веднъж. Покъщнина. Мислех, че с това бихме се спасили. Виждам, че съм се излъгала.

Едуардо: И... дон Телмо?

Лила: Дори не каза довиждане! Изчезна старецът. (Преди да излезе.) От утре Тонио и аз отиваме при моята фамилия. Ти... не знам. (Излиза.)

Още една гръмотевица.

Едуардо: Тук са моите мъртви. Пръстта по обувките ми. (Албаака сяда до него.) Всички средства отиват, за да събера миналото. Колко бяха последния път? Къде ще се скрият духовете? (Взема лаптопа.) Бих желал да сканирам всичко и да го донеса тук. Завинаги. (Усмихва се тъжно.) В дискетата на паметта. Питам се: ако нашите праотци бяха помислили, че техните потомци са хора като нас - предполагали ли са някога, че ние ще си спомним за тях? (Още един гръм.) Лила... забрави си чадъра.

Слънчев лъч върху чадъра.

 

ТРЕТА КАРТИНА
Дъжд

Стената изчезва. Тропическа градина, покрита от кръстосана решетка с мръсни стъкла от стара оранжения. Навън дъждът свисти във въздуха. Наоколо плува тежка яхта. Един мъжки силует пресича в дълбочина, в ръцете си носи огромни градински ножици. Албаака придържа чадъра и го мокри със своя душ, после го поставя в ръката на Виолета, която влиза прибързано. Албаака излиза. Виолета се смее. Изглежда пийнала. Изтърсва чадъра. Запалва цигара. Шум от нещо, което пада.

Виолета: Телмо, вие ли сте?

Измежду сенките излиза Леонардо, носи мека шапка, ако и да е с фланелка и тиранти. Смеят се. Целуват се.

Виолета: Засега не се нуждая от гръмоотвод. Ела утре.

Леонардо (Чувствено.): Утре е винаги късно. Днес ще падне върху дома ти цялата сила на Космоса, всички светкавици от небосвода ще се изсипят.

Виолета: Ах! Изглежда много обещаващ господин продавачът.

Леонардо (Крие лицето си между гърдите й.): Облаците в моето тяло се втечняват, студът се свлича до нозете ми, топлината пълзи към върха на главата...

Виолета (Смее се.): Метеорологична информация.

Леонардо: И усещам светкавици, които се промъкват към най-възбудимото ми място... (Смеят се.)

Виолета (Отдръпва се веднага.): Чух гласа на мъжа ми. Излезе ли от къщи?

Леонардо: Не. Много е зает, говори за своите финанси. Прочие, най-богатото му съкровище го притежавам аз.

Виолета (Играе.): Уважавай мъжа ми.

Леонардо: Ако ти уважаваше сестра си...

Виолета: Добрите сестри трябва да си споделят всичко... И когато трябва - да си дадем сметка.

Леонардо: Тогава с мен също трябва да споделиш всичко... (Пъха си ръката под полата й.)

В същото време изпод сенките и листата се появява Телмо със своите огромни ножици. Двамата го виждат и се разделят.

Виолета: Дон Телмо, защо не... (Леонардо натиска ръката й, за да я накара да замълчи.) Подрязахте ли тази сутрин трендафилите?

Телмо кимва потвърдително, накланя настрани сламеното си сомбреро и излиза.

Леонардо: Не бърза. Никога не говори. Доверчив е, нали?

Една светкавица върху ножицата.

 

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА
Знахарката

Преди да излязат предишните персонажи, се осветява място с тропическа растителност, която изглежда недоразвита - храсти и треви. Влиза припряно Хортенсия със своята голяма книга за съвършена хармония на цветовете, с подвързия от кожа, с листа от смокиня, в която колекционира безброй имена на растения. Спъва се в ножиците. Другите излизат от различни места.

Хортенсия: Защо не оставят нещата там, където трябва? Сякаш луди живеят в този дом. Деца! Как мога да превърна в аптека този хаос? Трябва да се подредят бурканите или всичките ми видове ще се объркат. Добра съм, за да ми променят мястото на нещата. И тази проклета алергия... и праха, летящ на всички страни... (Успокоява се. Смее се.) Но, ако това е кръстът, който ми изпрати... Сигурно е така, щом като мога да го поема.

Влиза Порфирио, пуши пура. По риза. Куц е.

Порфирио: Отвратително. Кафето беше отвратително.

Хортенсия (Пристъпи на радост.): Порфирио, вече си станал. Ах, пуснах листенцата в чая. (Той плюе.) Да видим какво ще излезе. Очарователно е. Как мислиш? Помолиха ме да им дам вода за розите. Телмо умъртви всички цветчета...

Порфирио: Колко ще ти платят за това?

Хортенсия: Ах, не знам. Не бях мислила за това. Имам толкова работа.

Порфирио: Чувстваш се значителна и важна, нали? Разбери: едно е да работиш и съвсем друго да печелиш пари. (Загася цигарата си в една саксия.)

Хортенсия: Ами, да, знам, че ти печелеше добре в железниците.

Порфирио: Обаче стана ми досадно. Какво искаш? (Хортенсия повтаря съвсем точно думите си, които той щеше да чуе за милионен път.) Лошият късмет, това е...

Хортенсия: Съседката ме помоли да й дам седефче, изглежда кучката й е забременяла... и детето на семейство Хуарес дойде за джоджен, тъй като му се е появил цирей.

Порфирио: Колко ти платиха за това? (Изважда от панталона си пистолет и кърпа, с която го почиства.)

Хортенсия: Ах, колкото - толкова, Порфирио. Трябва да отворим пазара. Трябва ли да носиш това нещо със себе си?

Порфирио: Не ставай наивна, Хортенсия. Всички виждат лицето ти. Знаят, че тук прекарваш по-голямата част от времето си. С това лице ти поливаш цветя, местиш саксии, правейки едно нищо...

Хортенсия (С прекършен глас.): Нищо ли, казваш?

Порфирио (Не я чува.): И без да имаш нещо за ядене. Ако кракът ми беше наред...

Хортенсия: Но затова пък имаш сръчни ръце...

Порфирио: И какво искаш? Да ги изцапам, като теб между червеите? Аз имах своето място в железниците. Свое място, Хортенсия. Ти никога няма да узнаеш какво е да имаш свое място, понеже ти никога нито за миг не напусна тази къща...

Хортенсия: Учих далеч оттук... Никога не ме остави неомъжена. Сабилата се дава за чудотворство. Лимоновото дърво навън е отрупано с плод... Ще продам всичко за помощите...

Порфирио: Едно място. (Прибира оръжието си.) В тази проклета страна, пълна с крадци и с хора, умиращи от глад.

Хортенсия: Имаше го това място... и сега имаме осем деца. Училището... дрехите... (Обидена.) Порфирио, не ми казвай нищо, защото ръцете ми са мръсни... (Влиза Телмо. Тя бърше очите си.) Вижте, Телмо, занесете този пакет на Гонзалез, в него има лайка и гвоздей... (Телмо изпълнява и излиза.)

Порфирио: Колко му плащаш на този дъртак?

Хортенсия: Нищо. Хапва по малко и това е...

Порфирио: Яде от яденето за децата. Не знаеш откъде дойде, знаеш само да събираш просяци.

Хортенсия (Въздиша.): Понякога ми се струва, че от дълго време е тук... познава къщата, както и двора... усещам го между тези стени. В някои случаи вярвам, че го видях още когато бях дете, още преди да ме изпратят далеч... Този човек има своите корени дълбоко под земята на този чифлик... Цялата градина се покрива с роса, заради него...

Порфирио: Освен това, ти си една луда за убиване.

Хортенсия (Със срамежлива дързост.): Не, Порфирио, това е, че аз... имам мои сънища...

Порфирио (Иронично.): По-хубаво за теб е, ако спиш.

Хортенсия оставя книгата й да падне и забързана излиза. Светкавица върху книгата.

 

ПЕТА КАРТИНА
Червеникаво

Конкретна стена. Самотна сцена. Навън се чува шумът от автотрафика. Влиза Лила с копринен халат, носи книжен плик с манго. Вижда книгата на пода и я вдига.

Лила: За теб животът би имал червеникав цвят. Затова обичаш старите снимки. Какво е това, което толкова търсиш, Едуардо? В действителност ти летописец ли искаш да бъдеш, или само да изравяш тайни? Чопленето в сандъците и разговорите със старците. Търсиш своите родители? Своя корен? Понякога е по-добре да не го познаваш. Още по-малко, да пазиш надежда, че ще откриеш едно прекрасно минало. И книгата на твоята баба - не ти ли каза достатъчно? Тук са сухите страници на нейния живот, като скелети на мънички динозаври. Плътно прилепналите страници, врязани в паметта на времето. Като праисторически изкопаеми. Не се превръщай в живо изкопаемо.

Влиза Едуардо, преглеждайки някакви жълтиникави документи, изцяло отнесен.

Едуардо: Невероятно. Леонардо продаваше гръмоотводи - беше просто един амбулантен търговец. Пътуваше през цялото време и с него Виолета, която би трябвало да е моя прабаба? С него излъга своя скъп съпруг, който беше банкер и то важен - освен това, Леонардо беше... неин зет. Да.

Лила: Едуардо имаш ли време за мен? (Той не я чува, върви все така отнесен.) Едуардо... (Тя сваля халата си, остава съвсем гола. Обръща се със студен глас към Едуардо.) Едуардо, чуваш ли какво ти говоря? (Той продължава все така погълнат.) Донесоха ти тези снимки. (Едуардо моментално реагира, без да забележи голотата на Лила, грабва плика.) Снимки в червено. (Тя си облича халата и излиза.)

Едуардо: (Гледайки една от снимките.) Доня Малва... дон Хасинто... най-накрая виждаме лицата им... (Между другото една от фотографиите пада, докато той излиза.)

Лъч светлина върху фотографията в червено.

 

ШЕСТА КАРТИНА
Семе

Дворът на Малва и Хасинто, все още пуст, с малко растения. Телмо влиза и взема снимката, изглежда по-млад. Между другото Хасинто помага на Малва да се изправи зад едно кресло, после самият той сяда, за да бъде портретиран. Телмо с един отнесен жест сгъва снимката и я слага в калъфа на фотоапарата.

Хасинто: Ще я гледат нашите правнуци.

Малва: Каква фикс-идея, относно потомците!

Хасинто: Какви сме ние, ако не съдбата, която преследва. Смей се, Малва.

Малва: Да се смея? Докато говориш за правнуците, а аз не можах да те даря с едно дете? Как искаш да се смея?

Хасинто: Няма да излезеш оттук плачейки, какво ще си помислят...

Малва: Няма да ме измъчваш повече с темата за правнуците...

Хасинто: Това е само една дума - по-лесна е за произнасяне, по-кратка е...

Малва: И по-малко болезнено е, отколкото да кажеш "деца", понеже такива ние нямаме. Не мога да позволя да ме нарисуват с изсъхнала душа, каквото е моето тяло, каквато е испанската тръстика... Един парцал...

Хасинто: Чакай, любов моя. (Възпира я, съблазнява я малко по малко.) Мисли в един момент за гардениите, които ръсят аромата си из цялата къща, за люляковите салкъми, кошниците, покрити с хортензии, портокаловите дървета с напъпили неспокойни цветове, които после ще се превърнат в булчински колани, лалета от Холандия, виолетки от Африка, перуники, камбанки и гладиоли... Всичко онова, което ти харесва, всички тези цветя, които са в погледа ти, в твоя дъх и тяло... Виждаш ли - ти не си мъртва. (Малва се смее и плаче.) В този момент, Телмо, натисни спусъка.

Телмо стреля във фотографията. Сребърен облак ги обгръща.

Хасинто: Този портрет ще мирише на твоя вътрешен двор. (Върви към Телмо, който си прибира фотоапарата.) Кой го е казал, а Телмо? Пристигна тук като управител на земеделско владение, а сега си почти фотограф. Време е да отидем да видим оня болен кон. (Телмо излиза, държейки фотоапарата.) Малва, ...не си ли една щастливка, а?

Малва: Ти си просто едно дете, Хасинто. Даде ми всичко, за да бъда до теб. Този дом, толкова много животни... Хората те обичат и те уважават... Имаш едно слънце - по-голямо от това, което е в сърцето ти, но аз не можах да те даря с... (Хасинто слага длан върху устните й.)

Хасинто: Те са ей там, вътре - моето семе в твоята градина. Бог ще разбие решетката...

Малва: Хасинто, вдругиден оттук ще мине влакът - да отидем в село. Заведи ме да видя знахарката. Казват, че е много добра. (Пауза.) Не се качихме заедно на този влак. От мига, в който дойдохме, ти каза, че той ще ни отведе в Рая. Сигурна съм, че ще ни отведе към късмета. (Моли.) Вземи ме.

Хасинто: Влакът...

 

СЕДМА КАРТИНА
Коловози

Сцената остава празна и се превръща в една странна нощ, населена с облаци, наподобаващи морасеа, растения в далечината. Едуардо със своя лаптоп пише. От другата страна влиза Хортенсия с лейка, като полива своите цветя. Порфирио върви след нея. Чува се свирката на влак.

Едуардо: Няма нищо по-скъпо и родно от влака... Порфирио... Ти направи добра кариера в националните железници... докато да възстановиш къщата. Свърши своето. Покори цяла територия. (Медитира.) И сега аз го губя. След "инцидента" се превърна в охлюв... Затвори се с лигите си в черупката си и баба ми не можеше да направи друго, освен да те следва и да те следва... Накрая отиде да купиш тор за земята и никога повече не се върна. Дядо Порфирио, къде се дяна?

Порфирио: Дявол да го вземе!? Там ще замина един ден и няма да ме търсиш, Хортенсия, защото си тръгнах от теб и от неблагодарните ни деца...

Едуардо: Какво направи ти, татко?

Порфирио: И от теб. От твоите проклети шубраци, храсти, плантации...

Хортенсия: Сега вече не ме боли от твоите думи, Порфирио. За мен те са по-сухи от жълтата трева, мъртва под камшиците на слънцето. Нямат нито сок - нито мъзга.

Порфирио: Няма ли да престанеш да говориш за твоите омразни билки?

Хортенсия: Не. Не мога. Те са моята утеха и твоя храна. Освен това, говоря за теб. За това, че си толкова непоносим и жесток с мен...

Порфирио: Ти имаше всичко, благодарение на мен. Докато...

Хортенсия: За хиляден път го казваш.

Порфирио: До момента на инцидента. Аз имах своята длъжност превозвач на товари, ЖП-охранител, машинист! Длъжност в офиса. Издигнах се така бързо, колкото никой друг. Но онази нощ...

Хортенсия: Беше пиян.

Порфирио: Беше само глътка... и едно обзалагане.

Далечна свирка на влак.

Хортенсия: Трябва да полея магнолията...

Порфирио (С глас от миналото, сакаш напълно алкохолизиран.): Ще влезеш ли, или не, кръстнице? Това е като руска рулетка, играем, нали разбираш... Къщата? (Смее се, разиграва етюд.) Парите? Шевролета?

Чува се свирка на влак, по-близо. Светлината се усилва.

Порфирио: Жената, казваш? Ние я проиграхме!

Близка свирка на влак, усилваща се светлина.

Хортенсия: Трябва ми вода за здравеца.

Порфирио: Кой би помислил?

Хортенсия: Че ще ти се разцепи обувката на половината път.

Последна свирка. Ярка светлина. Гръм. Болезнен вик. Порфирио трескаво се друса, Хортенсия плаче.

Хортенсия: Най-важното е, че знача нещо за теб.

Порфирио (Плаче.): Крака ми. Нищо не беше същото. (С омраза.) И Едуардо...

Хортенсия: Беше едно унижение. Няма да откажеш на най-малкото от децата ти...

Едуардо (Гледайки лаптопа.): Баща ми... Бях ли аз дете на едно обзалагане? (Затваря лаптопа.)

Порфирио (Имитира глас на човек, който се дуелира.): Съжалявам, кръстнице, но басът трябваше да бъде изпълнен на коловоза, преди да дойде влака...

Едуардо: Все пак, ти беше натясно... (Излиза.)

Порфирио: Така... И вие останахте разбит... и удържахте на думата си, нали?

Хортенсия: Върви си от дома ми! Разболяваш цветята ми. (Пауза.) Какво унижение.

Порфирио: Унижение, заповедта, затвора... уволнение... болницата - една кочина за хора, после протези. Коловозите отиват и идват без никакво значение - преди тичах по тях чевръсто, като дим и мълния - сега ги усещам върху самия мен, оставящи безплътни следи. Траверсите попиват кръвта, огромните пирони дерат главата ми, врязвайки се в моята безполезност. Коловозите затварят сами себе си - те обграждат, обикалят един върху друг в спирала от вътрешността на сърцето, от паметта - чак до несъществуващите тъкани. Тези коловози ще продължават да обикалят и да достигат крайната точка. Това е едно обикаляне - безкрайно и без никакво значение.

Силна свирка.

 

ОСМА КАРТИНА
Бонзай

Стената. Албаака влиза със свещ, прекосява. Оставя свещта по средата на сцената. Излиза. Музика. Отвън се чува смях. В мрака влизат, танцувайки, голите тела на Лила и Едуардо. Щастливи и възбудени са. Тя носи бутилка, а той - малка квадратна саксия с бонзай. Сядат около свещта.

Едуардо (Целува кокалчетата на пръстите на краката й.): Жените са като плод: първо са само цвят, после сладко парченце. С кожа като праскова, с тяло на круша, със слюнка на портокал. (Смеят се и се целуват.) Един превъзходен, невероятен плод, който се превръща в същинска райска градина - Рай, където е посято семето му. Може да се нарисува като възвишението на Венера от зелено кадифе.

Лила (Смее се, забавлява се. Казва тихо.): Ти си самият студ...

Едуардо: Всеки месец я покриват сухите листа на нейната собствена есен, като превръзките на някоя мумия и градината става непреодолима и в същото време - още по-апетитна...

Лила: Идва моментът, в който да посееш твоето семе. По време на лятното равноденствие...

Едуардо: Влизай, градинарю, люби я на земята - тя се протяга и се покрива с шал, изплетен от мъх и криле на мъртви калинки...

Лила (Смее се.): Остави своето семе...

Едуардо: И както раждането на някой античен египетски бог, което се случва по средата на един лотос... едно дете... (Прегръща корема й.)

Лила: Бау-бау! (Смеят се.) Няма да пушим отново. Това ще е вредно за бебето. (Смее се.) Наистина.

Едуардо: Донесох ти този бонзай, за да празнуваме. В него е целият свят и времето - две обобщени хилядолетия. (Въздиша.) Как бих искал да има един огромен двор. Оградата да поглъща градския шум и да ни оставя в един отделен, друг свят. Един оазис за нас, тримата.

Лила: Като начало имаме... един бонзай.

Едуардо: Тук всичко беше зелено, знаеш ли? Беше пустиня, парцел, градина, обор до двора, който запази жива аптеката на моята баба. После пристигна самото настояще. Но аз ще направя така, че да се извиси отново. Като градините на Александрия. (Смеят се.) Искам да кажа Вавилон. Вече бяхме започнали. (Вдига бонзая над главата си.) Да го кръстим ли Антонио?

Лила: Тонио? Защо?

Едуардо: Защото не се сещам за никой друг. (Смеят се. Загасят свещта.)

Лъч светлина върху бонзая.

 

ДЕВЕТА КАРТИНА
Причастие

Оранжерията. Ден. Влиза Виолета с цигара в дясната си ръка и с бродиран тюл-було, в лявата. След пауза влиза Албаака.

Албаака: Харесва ли ти, мамо? Харесва ли ти?

Виолета (Замята й булото.): Очарователна си. Ти си прекрасна. Ти си просто една принцеса.

Албаака (Докато й поставят булото.): Вече видях моята торта - толкова е бяла. Сякаш всичко е от захар и мляко. Но не пробвах сметаната дори с кутре, нали трябва да постя...

Виолета: Стой така. Не мърдай!

Албаака: Ще дойдат моите приятелки. Вчера се изповядах и разкрих всичките си грехове, но свещеникът каза, че това не са грехове. (Смеят се.) Каза, ча ако някога съм се държала лошо с теб - трябва да те помоля за прошка. (Щастлива.) Прощаваш ли ми, мамо?

Виолета (Целува я.): Обожавам те. Приличаш на една мъничка булка. (Камбани.)

Албаака: Мамо, би трябвало да сме вече в църквата...

Виолета (Смее се.): Да вървим...

Спуска се нощ. Мракът пада като камък в блатото.

Леонардо: Накъде отиваме?

Виолета: Е?

Леонардо: С кого говориш?

Албаака: Моето първо причастие, мамо... Да вървим...

Виолета: Детето ми... Моята Албаака.

Леонардо: Албаака е мъртва.

Виолета: Знам това, глупако!

Албаака: Мамо, църквата...

Виолета: Полудявам.

Албаака: Мамо, баща ми... каза, че това не са били грехове...

Леонардо: Вече си опростена.

Албаака: Моята торта от захар и мляко... толкова бяла...

Виолета: Как? Как бих могла да си простя, като нося детето във вените си? Тюлът на роклята й драска по лицето ми.

Албаака: Мамо, камбаните...

Виолета: Нейните ръчички с ръкавички като салкъмчета грозде галят шията ми през нощта... пее в ухото ми с леден дъх...

Албаака: Мамо, не ми ли прости?

Леонардо: Ако продължаваш да бъдеш зле - няма да ме видиш. Вината е моя.

Виолета: Не се нуждая да те виждам, продължавам да съм зле и още повече да се влошавам. Не се нуждая да те имам до себе си, като един празен вързоп, за да полудея още повече и Албаака да ме следва, изчезвайки между пелените и парата от душа...

Албаака: Мамо, прости ми...

Виолета: Всеки път, когато гледам водата, капките върху фаянсовите плочки, по чиниите, по крановете в градината... Всичко е Албаака, пъхната в оня отвор, удавена в онази проклета цистерна. Едно бяло момиченце, обгърнато от зелена тиня, от изплували клони, от кал и отпадъци... надъвкана от жабите... И всичко заради нас! (Хвърля се към него и го удря до изтощение.) Заради твоето тяло, твоя секс. Заради твоите светкавици, проточени към върха на твоя член.

Албаака: Извади ме от водата, мамо.

Леонардо (Плаче.): Ти ме целуна. Само заради една целувка в онази утрин и всичко загубихме. Ако дъщеричката ни не ни беше видяла, но тя тичаше като луда...

Виолета (Плаче, отърква се о него.): Върви си.

Леонардо: А сега ти си по-зле от нея. (Преди да излезе.) Никога и никой няма да те обича, както аз. (Излиза.)

Албаака: Ще ми простиш ли, мамо? (Взема бонзая.)

 

ДЕСЕТА КАРТИНА
Семе II

Дворът на Малва, по-зелен, с местни растения и малко цветя. Нахлува Хасинто със своя смях, влиза подхлъзвайки се, носи бутилка текила в ръка. Сякаш никога дрехите му не са били почиствани и гладени. Смее се, плаче и пие, пие, плаче и се смее. Опира длани в земята, напълва шепите си с пръст и я захвърля на всички страни, правейки вихрушка от прахоляка.

Хасинто (Вика.): Лети, моя пръст! Нека земята насели небето. Нека облаците се пъхнат под камъните и рифовете да се превърнат в черни гарвани! На черно зърно. (Смее се.) Изцяло. Всичко е преобърнато наопаки. (Плаче.) Птичето да се кръстосва с гущер и паяците да се любят с листа от кактуси. (Смее се.) Това е, накратко.

Влиза Малва, забелязва се, че е бременна.

Малва: Вече беше добре, Хасинто. Ти не знаеш да пиеш.

Хасинто (Пие.): Тиквата ми вече е пълна с камъни, а целият свят е изтъкан от порочност и безчестие. (Изсвирва с уста. Смее се. Ляга на земята и я удря с ръце.)

Малва: Казвам ти, че всичко е наред! (Опитва се да го спре.)

Хасинто се налива между смях и хълцукане.

Хасинто: Моята ябълка - къща на червеи! Лети нагоре, моя родна пръст, нека земята се обърне с главата надолу!

Малва (Победена.): Моля те, не споменавай такива неща, от които настръхвам! Искаш ли да ме убият?

Хасинто (Пиян, но искрен.): Не. Но преди ти казвах само хубави неща, а виж - всичко излезе от лошо - по-лошо... Да видим, ако сега всичко се нареди добре...

Малва: Вече нищо няма да е добре. Вече съм чумава. Или ме убиваш - или заминавам? Боли ме сърцето.

Хасинто (Дълбоко, придавайки друго значение на думите си, за които не намира точен език.): Полети нагоре, моя родна пръст... шепи пълни с черна захар... кал някаква... нека се изпълни този свят с неблагодарни вампири...

Малва: Хасинто, ти полудя.

Влиза Телмо.

Хасинто (Възвръща бодростта си.): А... Телмо, майстор ковач, водопроводчик, обущар, ловец, сеяч, мълчаливият градинар Телмо. (Изправя се срещу него лице в лице.) Непреодолимият, безспорният, неподозираният, недостъпният, неумолимият... (Изправя се до него и го удря в гърдите, които са сякаш от стомана.) Аз съм един глупак - един от най-големите. (Смее се. Пие.)

Малва: Знахарката ми го каза. Твоето семе не е добро...

Хасинто: Вещиците сега са пророци. И ти й повярва!

Малва: Ето тук, в моите недра, има доказателства. Един път беше достатъчно.

Хасинто (Към Телмо, с друг тон.): Расовият петел... нещастният, неверният Телмо. (Плюе в лицето му, Телмо не помръдва.) Как не знаех за това преди?

Малва: Аз го помолих. Молих го. Заради теб. (Пауза.) Ти, без твоите деца... и твоите правнуци... никога няма да бъдеш който и да е ... Как никога не си го знаел? Но сега вече знаеш. Не съм добрата жена, в която вярваше.

Хасинто (Категоричен.): Не.

Малва: Утре ще мине влакът. Утре заминавам. Телмо също.

Хасинто (Смее се болезнено.): Заедно?

Малва: Не. Даже и кон не иска. Отива си по своя път без нищо и това е.

Хасинто: Не. Никой няма да си отива. (Гледат се.) Мразя ви. (Пауза.) Но никой няма да си тръгва...

Малва: Хасинто...

Хасинто: Телмо, нека да чуят всички крави в стопанството... Малва, днес искам... Днес не знам какво искам... Никой няма да тръгва. (Медитира.) Вещиците сега са пророци. (Пие.) И всички ние ще имаме дете.

 

ЕДИНАДЕСЕТА КАРТИНА
Саламандър

Преди персонажите от последната картина да изчезнат, отново се чува статичен шум, влиза забързан Едуардо на своя планински велосипед, кара между тях незабележим, докато не остава сам. Хвърля каската и спортните си очила, пие жадно. Свири вятър.

Едуардо: Когато си идвам от планината - отново се преоткривам. Не само понеже съм израснал между камъните и боровете, но и защото мога да съзра в далечината парцела с моята къща. Една пита, изплетена от стомана, камък и стъкло. Оттук спасявам центъра на моята вселена. Представям си как беше от един век насам. Сега е едно сиво и стерилно яйце, което ни задушава. (Пие.) Кажи ми ти, татко (искрено се смее), дете на един бас - как можа да изравниш със земята градината на дядовците ни, за да издигнеш апартаменти, които обитаваме само роднини, паднали от кулата на Бабел. (Пауза.) Ако ти и майка ми не си бяхте отишли от този свят в инцидент... бях толкова малък... може би щеше да ми кажеш. (Пие.) Този, който ми говори и който виждам в планината, не съм аз. Това е моят паралел, който се измъкна към нищото, това, което се пъха между стрелките на часовниците - рови между листата на моето старо родословно дърво. Без съмнение ракурс към моите прадядовци, но е толкова ревниво, че никога няма да ми разкрие тайните си. (Сваля горната част от костюма си, изпразва остатъка от вода върху главата си.) После вече няма да съм никой от двамата, ще успея да съм някой друг. Затова идвам от планината. Тук мога да целувам вятъра, да прегръщам тишината - тук навлизам в моята истинска същност. Не си спомням за никого. Тук времето не съществува. (В дъното слънцето го показва като един силует.) Ще любя слънцето. Ще легна на земята. (Слага ръцете си върху най-възбудимото си място.) Тук съм истински саламандър, който се пъха в огъня и не изгаря. И когато свършвам... Когато свършвам, е вече нощ... и моята същност се ражда още веднъж на Виа Лактеа, Млечния път.

В дъното се появява звезден плащ.

 

ДВАНАДЕСЕТА КАРТИНА
Да чезна

Двор за селскостопански животни, като аптека. Влиза Хортенсия, с години по-възрастна, прегърнала своя хербарий. Едуардо кара своя велосипед и я наблюдава.

Хортенсия (Чете, записва, спомня си, бърка...): Чай от евкалиптови листа от Ямайка, черен чай от техокоте, табачин и гордолобо... (Смее се.) И се осмелява да каже, че в градината ми няма нищо полезно. И всички тези буркани, всички тези плодове? А тези шишета, пълни с масла и парфюми? Каквото липсва - изпращат ми го. Колко деца съм излекувала? На колко жени съм изтрила срама? Никой не може да каже на колко точно родилки съм помогнала... (Усеща присъствието на Едуардо.) Тук има призраци, които се отдалечават към своето време. Те са утринните призраци. (Едуардо излиза бързо. Тя продължава.) Плод от тамариндо за направа на освежителна напитка, истински пчелен мед... Липов цвят за сън, ексаустата е за преумора. Понякога ми се ще да изпия чая от всички липи на света. И да заспя завинаги, сънувайки, че съм в манастир, а сред моята градина - монахини...

Влиза Порфирио, много по-стар, но все още с приятна външност.

Порфирио: За това е ужасно. (Жаловито.) През нощта сънувах, че отново карам моя локомотив... и изведнъж коловозите, които образуваха завои, ръждясаха и преди през тях да минат колелата - разбиха се на парчета, трещейки като сухи тояги, и влакът се спасяваше, летейки между пламъците, чакъла и разбитите релси.

Хортенсия: Този сън си ми го разказвал хиляди пъти.

Порфирио: Но през нощта и ти беше в този влак...

Хортенсия (Нервна.): Остави ме да работя. Ще дойдат да почистват...

Порфирио: Днес ще умра, Хортенсия.

Хортенсия (Отскубва се, опитва се да прикрие страха си.): Само ми губиш времето, през което всичко цъфти и покълва за...

Порфирио: Вече знам това, благодарение на твоите билки. Имахме училище и оженихме всички до това, последното, което, ако беше поискала - щеше да се откажеш.

Хортенсия (Гледа отсреща.): Имам уши от сух дъб.

Порфирио: Днес ще умра, Хортенсия... (Изважда пистолета си.) Но няма да умра сам. Страх ме е. Страх да живея, страх да умра, страх да се съмнявам... За какво да живея?

Хортенсия (Плачейки.): Аз не се страхувам... аз искам да живея.

Порфирио: За какво? Стара си. Сама. Безполезна. Луда. (Опира дулото на пистолета по средата на челото й.) Няма да умра сам... ти ще дойдеш с мен. (Тя вече не може да говори. Той ще я изведе извън сцената.) За какво ти служат тези твои билки? На мен за какво са ми железниците? Пистолетът ми е по-нужен... (Излизат.) Хортенсия...

Тишина. Детонация извън сцената.

 

ТРИНАДЕСЕТА КАРТИНА
Хортенсия

Екзотична градина. През отсрещния край, през който излизат предишните персонажи, влизат Виолета и Леонардо, тя пие мартини. Лека музика, някакъв декадентски чарлстон.

Леонардо: Хортенсия?

Виолета: Аха.

Леонардо (Повтаря.): Хортенсия. Хубаво име.

Виолета: Тези цветя ми харесват.

Леонардо: Не е време за пиене на мартини.

Виолета: Повече ме интересува мартинито от часовете. На мястото на цифрите би трябвало да има мартини и всички ние би трябвало да сме въздържатели на часовете. Животът би бил по-щастлив.

Леонардо: Има щастлив живот без часове и без мартини. Нашият обаче - не.

Виолета: Освен това, сеньор продавачо на гръмоотводи... (Внезапна ярост.) На кого в този свят му се случва да продава гръмоотводи от село на село? На кое от местата, където си могъл да продадеш поне един гръмоотвод, е падал някога гръм? Това е най-глупавата професия, която познавам.

Леонардо: И едва днес си даваш сметка за това.

Виолета: Винаги съм го знаела. (Гледа го.) Но ти ме надви с твоя секс, който беше по-силен от всичко.

Леонардо: Сега...

Виолета: Освен това, трябва да ти доверя една добра новина за последен път: момиченцето Хортенсия е от моя съпруг.

Леонардо (С внезапна надежда.): Моя?

Виолета: Още е малко. (Тишина.) За това, когато порасне голямо - ще го отведа в манастир. (Пауза, пее.) Преди години ти казах да си отиваш.

Леонардо (Тръгвайки си.): Животът си отива. Ще останеш сама. (Излиза.)

Виолета: Не, не вярваш. (Изпива остатъка от мартинито и излиза.)

 

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА КАРТИНА
Тайни

Празна сцена. Преминава Едурадо, който пресича сцената с куп документи - стари и прашасали.

Едуардо: Понякога се чувствам като онзи историк, който в тотален мрак опипва с пръсти хилядите книги в библиотеката си, докато намери, само с докосване и по миризмата, тома, който търси. Това е този, който не съм аз, но паралелно с това можеш да видиш друг - онзи, който започва да губи Лила, онзи, който има дете, но не вярва, че това е истина, онзи, който иска да пише летописи, но не притежава мъжество и се примирява с мечтата да притежава цялата тази история. Понякога вярвам, че има тайни, кито не трябва никога да разкриваме. (Гледа прашасалите документи.) Накъде замина? Колко години живя? Кой те погреба? (Излиза.)

 

ПЕТНАДЕСЕТА КАРТИНА
Мистерия

Пустиня, пълна с храсти бугамбилия от всички цветове - те се смесват в една сюрреалистична картина. Телмо води Хасинто под мишница, който макар и облечен в костюм, е мръсен. Поставя го на пода, преди да тръгне. Хасинто се навежда и му измъква бутилката, която прислужникът му е взел. Малва влиза от дъното на сцената. В детско одеалце крие дете, което не се вижда. Телмо излиза. Тя сяда до Хасинто, който след като пие, се свива на кълбо.

Малва: Толкова си добър, Хасинто, че ако Сан Хосе те познаваше - вместо нар в ръката си - би държал самия теб. (Въздиша дълбоко.) Оставаш тук, в твоя палат от кирпич, който ще те изпълни с мирис на здравец, с твоето стадо и твоята вада, за да пуснат корени твоята кръв и твоето име тук. Ще останеш векове, докато в тялото ти танцуват правнуците ти. Дано се заинтересуват кой си бил ти. (Смее се.) Когато се превърнеш в призрак - пъхни се между телата им и докосни сърцата им. Никой, никога не ще ми повярва, дори ти. Затова никой няма да узнае накъде заминах, нито колко години живях, нито кой ме погреба, за да остане кристално чисто името ти. (Нагласява детето между прегръдките му.) Оставям ти в наследство ароматите на моите цветя и плодовете в градината - подарявам ти хубавите спомени и всичките си усмивки. (Чува се далечен шум от влак.) Не издържам повече с твоята болка, твоята текила и твоята лудост... Отивам да търся хоризонта, който не виждам...

Малва се отдалечава бавно в посока дъното на сцената, откъдето идва Албаака, играейки си с булото си, гледат се. Малва усеща тръпки, накрая излиза. Светлината подсказва, че времето в този момент отчита миналото.

Албаака: Мама казва, че в мен е вината.

Лъч светлина върху бутилката, която Хасинто е оставил.

Хасинто (Станал е, държейки детето, отива където е Телмо.): Хареса му млякото от магарица.

Албаака: Но аз не съм нищо повече от едно момиченце, което падна в зелената и студена вода.

Хасинто: С повече захар. Не ни е време сега да умираме. (Смее се, качва детето върху главата си.) Аз съм идиот... и мисля, че прилича на мен.

Влиза Виолета, сякаш се е изгубила. Виолета и Албаака са в друго време, различно от това на Хасинто и Телмо.

Албаака: Харесва ли ти, мамо? Харесва ли ти?

Виолета (Развява воала й.): Очароваш ме. Прекрасна си. Ти си просто една принцеса.

Хасинто: За кръщенето аз ще изпратя дрехите, ще бъдат много бели и ще изпълнят със светлина цялата църква.

Албаака (Докато й поставят булото.): Вече видях моята торта - толкова е бяла.

Хасинто: Синът ми ще ме дари с много внуци... Това е просто въпрос на време... (Връща се да прегърне детето.) Какви хоризонти е отишла да търси?

Албаака: Изглежда всичко е от захар и мляко...

Виолета: Спокойно. Не мърдай!

Далечни нереални камбани.

Хасинто: Телмо ни изостави. Малва ни остави завинаги.

Албаака: Късно е, мамо. Ще тръгваме ли?

Хасинто: Само още нещо, Телмо: това дете е ни повече, ни по-малко - мое. Възможно е да дойде друга съпруга, ще се родят много деца, но това е първото. И е мое. (Телмо навежда глава.)

Виолета (Дълбоко, решително.): Да вървим.

Хасинто: Вече една бразда не е достатъчна, нито пък елеватор. От утре започваме да копаем дълбок изкоп.

Виолета: Към църквата?

Хасинто: За да побере много вода - всичката, която ще й даде животът в моя дом. Зеленият килим на моите земи, които ще се простират до хълма, ще се нуждаят от много вода, за това - един голям изкоп трябва.

Албаака: За точното време - зелено и студено, пълно с мехури...

Хасинто: Този изкоп ще бъде пълен с живот...

Виолета: Една църква, изпълнена със смърт?

Албаака: Не. Един зелен храм, изпълнен със спокойствие.

Хасинто: За да блика всичко, като в някакъв сън и да пусне филизи.

Виолета (Трепереща.): Ще бъда с теб?

Хасинто: Вече никой не може да си тръгне.

Албаака (Към Виолета.): Нека да сме заедно.

Хасинто (Излизайки с Телмо.): Един голям изкоп, за да забравят всички страдания.

Виолета (Излизайки с Албаака.): Един храм, за да угасим всичките си вини.

 

ШЕСТНАДЕСЕТА КАРТИНА
Лъч

Сиви облаци, свири вятър. От дъното с бавна стъпка и бос идва Леонардо. Ризата и панталона му са размъкнати. В лявата си ръка държи дълга тръба, с която чертае по пясъка, взема бутилката, която Хасинто е оставил, и пие.

Леонардо: Пространството няма размер, кръгло е като балон и се побира само в себе си, докато се превърне в една мъничка точица. Кой може да премери вселената? (Пие. Плаче.) Този, който може да е един прост продавач на гръмоотводи. Не се напивам, за да мога да прегърна само с желание всички съзвездия. (Вика.) Какво знаете всички вие? (Шепне.) Ако небесните сфери през милиардите години отново се срещнат, танцувайки в своите орбити... как ти и аз отново няма да се видим? Изпрати ми лъч. (Пие.) Нашата среща зависи от времето, от тези пръстени, които обикалят толкова многообразно, като главоломен астролавий... Там ще се видим, ако пък не - ще се почувстваме, когато се превърнем само в дим, душа, енергия... Искам един лъч да ме вдигне до звездите, да се взриви в главата ми, да ме прободе до върха на пръстите, за да ме повлече на дълбоко, на тъмно и зелено, където е твоят вечен дом... (Гръмотевици, завалява дъжд.) Ние сме едни преходни, черни точици, ако ни погледне някой от звездите... Ние не сме никои в това глупаво състезание, без значение за живота, в тези безкрайни кръгове, под недостижимите планети там, горе... Затова искам една мълния. Нуждая се от мълния! За да стигна до теб, в пръстените на Сатурн, в лунната светлина на Плутон... за да се разхождам с теб между облаците... (Тръгва си, отдалечавайки се към дъното, вдигайки гръмоотводите.) Една мълния... само една искам... една мълния.

 

СЕДЕМНАДЕСЕТА КАРТИНА
Тор

Дворът на аптеката. Повечето храсти в саксиите и в глинените вази са повяхнали. Останали са само стръкове билки и мъртви клони. Хортенсия, много по-възрастна, използва очила с голям диоптър, обръща един розов клон с изсъхнали цветове, които се ронят между пръстите й. Телмо й поставя сламен стол.

Хортенсия: Да, Телмо, по-добрият тор за насажденията е любовта. Разбира се, комбинирана с оборски тор... и аз сложих най-добрия. Колко зелени са сега храстите, живеят сякаш в една вечна пролет. Няма повече да има ножици убийци. (Въздиша.) Можех да остана далеч, там, при монахините... Но животът ми донесе железничар и осем плодни дръвчета. Техните клони вече се спускат към далечни градини и слънчеви тераси. Зася ли семената? (Телмо кима.) Запали ли както трябва онова нещо? (Телмо кима.) Винаги се оплакваше от моето кафе и от всичко... добре, за кафето имаше право. Толкова години го приготвях... докато му допадне. (Усмихва се.) Неговият изстрел само прекърши стеблото на абокадото. (Смее се.) Паднаха като зелени, месести бомби и се превърнаха на масло върху главата му. Оскуба ли тревите в двора? (Телмо кима.) Не ми се иска да се появят змии... (Усмихва се.) Тези, които се пъхат под земята. За това аз и ти, Телмито... (слага пръст на устните си), оставаме мълчаливи. За да не го узнаят дори цветята, когато го заровим в земята през нощта. Иди да видиш къде е хубаво раззеленено. Запали ли както трябва протезата? (Телмо кима.) Розовите храсти върху гроба му са напъпили, това са черни рози... но са прекрасни. Вече се оцветяват с времето. Сети се, Телмо, колко са мълчаливи. "Господинът отиде да купи тор... и никога не се върна." Донеси ми моята голяма книга, онази, ботаническата, където са всички мои мостри... ще сложа тези венчета от черни рози.

 

ОСЕМНАДЕСЕТА КАРТИНА
Домочадие

Стена. Едуардо облича своя костюм на колоездач, взема в ръце бонзая, вече изсъхнал.

Едуардо: Посях едно дърво и то изсъхна. Имах едно дете и Лила си го взе.

Влиза Лила с малък куфар и лаптопа.

Лила: По-добре ще е да извадиш твоите неща. Не си взел нищо. (Пауза.) Няма да останем с моето семейство, т.е. Тонио ще остане там няколко месеца. Аз... Аз ще отида с нея.

Едуардо: (Смее се.) От която ти се отврати... Ха! С която те задължих. В нея срещнах онова, което не... (Отказва се.)

Лила: Остави всичко заради мен.

Едуардо (Същото.): Никога няма да разбере последствията от една сексуална връзка с трима?

Лила: Мислех, че с това бихме се спасили. Виждам, че не. (Тъжно.) Кур. Ако не можа да го понесеш - защо го провокира. (Едуардо вдига рамене.) Какво се случи с нас? (Гласът й се пропуква.) Какво правим тук, на това място, където се събира вода?

Едуардо: Затваряме последната глава. Спираме махалото. Замръзяваме носталгията.

Лила: Едуардо... (Целува го бързо по челото, започва отдалечаване.)

Едуардо: Лила (пауза), вземи го. (Подава й бонзая, тя го взема.) Тук свършва моята градина. (Лила излиза.) Посадих едно дърво и то изсъхна. Имах едно дете и Лила си го взе. Няма да напиша книгата... да потъне всичко в неизвестност. (Отваря своя лаптоп.) Кой се интересува от моите прародители и правнуци? Кой се интересува от изгубената градина под уличния асфалт? Да заличим всичко. (Натиска клавиш.) Така никога нищо не е съществувало - ни земя, нито зелено, ни вина, нито любов. (Затваря своя лаптоп, от чантата си изважда сребърен, блестящ нож.) Ще изрежем бъдещето и миналото.

Излиза. Конкретна стена.

 

ДЕВЕТНАДЕСЕТА КАРТИНА
Призрак

От полусянката излиза Телмо със старата пишеща машина на Хасинто.

Телмо (Глас дрезгав, дълбок, покрит с време.): Не съм призрак. Аз съм Телмо... синът на Телмо, внукът на Телмо, правнукът на Телмо... но никой не си даде сметка за това. Отивахме си и се връщахме с времето, пристигахме на същото място, а на тях им се струва, че сме нови, други, че сме тук за пръв път... И това е, че наистина ние никога нямаме предвид прислугата.

Хасинто преминава със своето бебе.

Хасинто: Никой. Никога. Трябва да знае, че моето дете е твое дете. (Излиза.)

Хортенсия преминава с ножиците.

Хортенсия: За това ти и аз, Телмо, трябва да мълчим... Да онемеем. (Излиза.)

Лила преминава със своя куфар.

Лила: Неблагодарен старец. Замина, без да предупреди. (Излиза.)

Телмо: Телмо баща. Телмо съучастник. Телмо неблагодарник.

В дъното на сцената Албаака води за ръка Виолета.

Виолета: На края. Светлина. (Излизат.)

Телмо: Телмо свидетел на цялата мръсотия. (Поставя пишещата машина в средата на сцената.) Сдържаността ни направи невидими. Неми. Ако Едуардо си беше дал сметка... (Влиза Едуардо със своя лаптоп.) Щях да съм ви отговорил на всичките въпроси, ако ми бяхте разказали всички тези истории... може би по-важно е вие сама да ги откриете. (Пауза.)

 

ДВАДЕСЕТА КАРТИНА
С две бои

Едуардо сяда срещу своя лаптоп, давайки гръб на пишещата машинка.

Едуардо: Днес пиша последния ред на една книга, която никой няма да прочете. С червена боя, която напоява градината на моето минало. (Изважда сгъваемо джобно ножче, срязва вените на лявата си китка, оставя кръвта да тече върху екрана.)

Хасинто влиза с лист хартия, който изглежда като избелен.

Хасинто: Днес ще напиша първата история, един разказ за моите корени на тази грапава земя, напоена със солта на очите ми. (Сяда срещу пишещата машина, гръб с гръб с Едуардо.)

Едуардо (Пише.): Ако не знам какъв е произходът ми, ще се лутам в ладия от черни свещи върху пустинята на неизвестното... Изгубвам се...

Хасинто (Натиска клавиш.): Изгубвам се в гора от меланхолия. Не мога да посея моето семе - да пусна и аз корени в тази сигурна почва. Аз гнездя...

Едуардо: Гнездя в блато, търсейки равновесие по средата на Манглар, на една Джунгла, пълна с духовна поквара и комари-убийци, кожата...

Хасинто: Кожата ми се напука, като земята в пустинята, изравяйки костите си, като останки от забравени слонове... Кожата...

Едуардо: Кожата ми стана зелена, зелен мъх и ме задушава. Превръща ме в коприва в един бавен танц, който свършва, поглъщайки ме като растението мухоловка. Въпреки че...

Хасинто: Въпреки че моят жален плач мокри и заличава този ръкопис - съществуване на живота и на смъртта...

Едуардо: Танцът на живота...

Музика. Около тях танцуват двойки - Хортенсия и Порфирио, Леонардо и Виолета. Сами танцуват Малва и Лила. В самия танц преобладава радостта и надеждата.

Малва (Към въображаемия Хасинто, който танцува с нея.): За това, че ми предложи чифлик по средата на пустинята.

Хасинто (Натискайки клавиш.): С един невероятно красив хоризонт само за вас.

Хортенсия: Работите ли в железниците?

Порфирио: Бихте се гордели с мен. Позволете да го докажа.

Хортенсия (Мечтателно.): Мен ме очароват растенията.

Порфирио (Щастлив.): Мен също. Едно ароматно цвете, като вас, заслужава голяма градина. И аз ще го посадя!

Леонардо: Аз съм ти зет. Съпругът ти ме уважава.

Виолета: Не ме интересува. Искам да те изям. (Смее се.) С всичко, дори с гръмоотводите.

Леонардо: Ще ти сваля всички бури от звездното небе. Ще бъдем леки, леки, като въздуха.

Виолета: Вземи ме. Сега. В тази минута.

Лила (Към въображаемия Едуардо, който танцува с нея.): Съгласна съм - ти също ми харесваш. (Смее се.) Искам само едно дете и... вярност. Сега не е на мода, но... това искам. Ти какво искаш?

Едуардо (Оставяйки кръвта му да тече върху лаптопа.): Искам да съм аз... без да бъда останалите.

Танцът спира. Едуардо и Хасинто се връщат и се гледат, разменяйки пишещата машина и лаптопа, сядат пред клавишите.

 

ЕПИЛОГ
Кръгове на любов и смърт

Хасинто: Родословното дърво започна да расте...

Едуардо: Но не беше едно право дърво, то е белязано с толкова много наранявания - от край до край, пронизано с мъка, пречупено, гравирано с лъжа, издълбано от страст... от начало до край. Кой би могъл да предполага, че ще е едно перфектно дърво? В заплетените клони се намира сока на живота

Героите са излезли. Едуардо и Хасинто са седнали в локва от кръв.

Хасинто: Спирали от прах, окръжност от мечти, арена от болка... Кръгове от любов...

Едуардо (Все по немощен.): Пръстени на времето, обиколки на релси, околосветско пътешествие на дъждовете и лъчите, зваздни орбити, обрязване на сърцата, усукване на спираловидния дълбей от думи... Кръгове на любов и смърт. (Умира.)

Призракът на Хасинто прегръща трупа на Едуардо в един обръч от кръв. Лъч светлина върху тях.

Тъмнина.

 

 

© Ернан Галиндо
© Виолета Бончева, превод от испански
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.05.2010
Съвременни мексикански драматурзи. Сборник пиеси. Съставител: Виолета Бончева. Варна: LiterNet, 2010