Борис Ф. Егоров

web

I

Първите две работи, които имат особено важно значение за развитието на Ю. М. Лотман като структуралист и семиотик, са статиите му "За приликата между изкуството и живота" (1962) и "За разграничаването на лингвистичното и литературоведското понятие структура" (1963). Вторият текст излезе във "Въпроси на езикознанието" благодарение на това, че върху акад. Виноградов, главен редактор на списанието, започна да се оказва натиск, в това число и от страна на енергичния московски лингвист Шаумян², който имаше връзки в ЦК на партията. В края на краищата Виноградов, принципен противник на структурализма, се видя принуден да разреши дискусията.

Именно в тези две статии Лотман представи главните си тезиси. В първия текст това е схващането, че изкуството, отразяващо живота, откроява главното, важното. А главното е неповтарящото се, небаналното, това, което не се набива в очи, т.е. оригиналното за дадено явление или образ. Подобието, повтарящото се, общото - смята той - не се изобразява. Възпроизвежда се само различното. Разбира се, като всеки новатор Лотман отиде твърде далеч. Ако държим на обективността, трябва да кажем, че без общото все пак не може да се мине. В изкуството се налага да дадеш повтарящото се. Ако древният скулптор беше изобразил само това, което иска да подчертае, нямаше да даде торса на жената и щеше да се получи някакво уродство - трябвало е все пак да се изобрази, макар и примитивно, и общото в женската фигура. Юрий Михайлович, както често се случваше, когато беше в нещо новатор, изпадаше в крайност, преминаваше границата, защото за него бе важно да покаже, че открива нещо ново и прави това върху нов материал. Общото, макар и в примитивен вид, винаги присъства в изкуството.

Във втората статия главното беше, че Лотман посочва в какво се състои принципната разлика между литературоведския и лингвистичния структурализъм. Лингвистичният структурализъм имаше голяма история, реално стогодишна, а литературоведският структурализъм се създаваше от самия Юрий Михайлович. Той е първият в тази област. Смело можем да кажем, че именно той е създателят на литературоведския структурализъм³. Някакви елементи вече имаше, да речем у Якобсон, но Якобсон никъде не беше посочил в какво е принципното различие между литературоведския и лингвистичния структурализъм. А разликата е в това - смята Лотман във втората (московската) си статия, - че лингвистът структуралист се интересува от плана на израза, само от граматическата структура, а всичко, което е в плана на съдържанието, той поставя в скоби. Това не му е интересно. Нека с него се занимават идеолозите - нека изследват системата от образи, сюжетно-композиционните особености и най-вече да дадат идеологическата интерпретация.

Това важи в пълна степен за Йелмслев, ръководителя на Копенхагенската школа. А Юрий Лотман заяви, че литературоведът се интересува от всичко. Той трябва да изучава и съдържателния план на творбата. И веднага започнаха съпоставките. Оказа се, че Юрий Михайлович е събрал достатъчно голям материал, който доказва, че и в самия план на израза могат да се открият съдържателни елементи. Например категорията граматически род, която изглежда абсолютно формална и неутрална, е съдържателна у някои поети. На всички равнища на творбата в плана на израза, включително и на най-ниското (фонетичното), има подобни съдържателни единици.

В живота често се случва така, че в различни области хората започват да се интересуват от сходни неща. И тези съвпадения са много любопитни. Точно когато Лотман в началото на шестдесетте години създаваше литературоведския структурализъм, в Калининград, бившият Кьонигсберг, проф. Журавльов⁴ използва голяма група студенти от своя семинар за много любопитни експерименти, свързани с изучаването значимостта на звуковете. Той обръща специално внимание на съгласните, по-голямата група звукове, която е и по-експресивна, вземете "р" или шушкавите звукове, те се открояват много силно в това отношение. Проф. Журавльов експериментално обособява няколко групи, като в случая е интересно, че също върви към структуралистичните антиномии, двойките, които се съединяват по контраст - да речем: "топли" и "студени", "светли" и "тъмни", "меки и "твърди". Той създава десетина двойки и започва да експериментира заедно със студентите. Въпросът е: "Кои звуци се отнасят към една или друга група?" Оказва се, някои звуци са неутрални, а други значими.

Експериментите на Журавльов са много любопитни. Той използва някакъв текст, първоначално неутрален, там няма открояващи се звукове и даже собствени имена. Ето един пример. В мнимата вестникарска хроника "Жертва на служебния дълг" един от западните седмичници се извинява на читателите, че в поредния брой липсва рубриката "Къде да хапнем?", рекламираща ресторанти, кафенета и барове. Редакцията пояснява, че репортерът, чиято грижа е да набавя материал за рубриката, е заболял при изпълнение на служебните си задължения, натравяйки се в един ресторант.

Текстът е неутрален. По-късно този неутрален текст се насища - дава се името на вестника, названието на статията, името на репортера, нещо от менюто, т.е. в текста се появяват собствени имена, наситени на свой ред с определени съгласни. След това се създава подобен текст, но се използват думи с противоположно значение. Знаете ли на какъв въпрос е трябвало да отговорят студентите? "От каква храна се е натровил репортерът - от топла или студена?" Била е поставена такава задача, защото един от текстовете бил наситен с "топли" букви, друг - със "студени", имало е и трети, неутрален текст. Отговорите давали три групи студенти. Любопитна е високата процентна оценка на "топлите" думи. 82 % от първата група са отговорили, че репортерът се е натровил с топла храна. Малко по-малко, 79%-80% от студентите от втората група дали отговор: "Натровил се е със студена храна". А при третата група, при неутралния текст, всичко е идеално. Там съотношението е 49% към 51%, 50 на 50, фифти-фифти.

Получават се много интересни цифри. Подобни експерименти са правени във връзка с двойките "светло - тъмно", "твърдо - меко" и т.н. Винаги се е получавало така, че студентите избирали текста, наситен със звукове, характерни за даденото свойство. И изведнъж всичко това "изсъхва". Професорът някъде се изгубва, но началото, което той поставя, е било според мен интересно. То свидетелства, че в поетическите текстове неслучайно се използват алитерацията и асонансът. При големите поети интересът към фоническото равнище на текста е много голям. Стиховедите по-късно също започнаха да се занимават с този проблем. Кирил Фьодорович Тарановски, известният американски стиховед-русист, направи много интересни открития, свързани със съдържателния ореол около определени текстове, например "Выхожу один я на дорогу" на Лермонтов. Оказва се, че редица поети в по-късно време са използвали този ритъм на петостъпния хорей в аналогични ситуации⁵.

Но да оставим ореолите около определени текстове и да вземем най-простото - кратките и дългите стихотворни редове. Те създават различен ритъм и различни представи. За силабическите стихове, единадесетсричните и тринадесетсричните, е характерна бавната, тържествена интонация:

Православный родился ныне наш царевич,
Государь Российский Пётр Алексеевич...

Слушаш това и ти се иска да застанеш в стойка "мирно"⁶. А сега да вземем нещо по-кратко:

А горы всё выше
А горы всё круче
А горы уходят под самые тучи!

Тук няма нищо тържествено. Само динамика, непрекъснато движение⁷. Интересът към ритмиката, семантичните ореоли около определен стихотворен размер, всичко това започва да се пренася и в съседната област - музиката. Това е добре известно. Разказвала ни го е сестрата на Ю. М. Лотман, именно тя го е тласкала в тази посока.

Музикалният ритъм също може да бъде съдържателен елемент. Като пример можем да вземем финалната партия на хора от операта "Снежанка" на Римски-Корсаков, който, създавайки народни мелодии, изработва особен такт - не 2/4 и не 3/4 както във валса, а 11/4, една такава дълга поредица от елементи в такта, смислово и емоционално оцветена, но много трудна за изпълнение. Враговете на Римски-Корсаков в консерваторията са казвали, че студентите го заучават, произнасяйки думите "Рим-ский-Кор-са-ков-сов-сем-с-ума-со-шел"⁸.

И така, дори и на най-формалните равнища в плана на израза, съществуват съдържателни елементи. Но Юрий Михайлович не се ограничаваше само с това. Той се зае още в самото начало на научната си дейност със структурализация на плана на съдържанието във всичките му аспекти - както на системата от образи, така и на сюжетно-композиционната специфика на творбата. Да, това започна много рано, още в първите работи на Лотман за творчеството на Пушкин.

Насочвайки се към структурализма, той започна да изучава много сериозно този поет. През следващите десетилетия интересът му продължи, появиха се и няколко негови книги за Пушкин. Най-напред той се зае със структурата на "Евгений Онегин". Интересуваше го системата на образите. Та нали за структуралиста най-важното е умението текстът да бъде аналитично разделен на отделни елементи, сегменти, както казват структуралистите.

Именно сегментирането на цялостния текст е един от главните похвати на структурализма. Но това не е никак просто. Трябва да се намери този начин на структуриране, на сегментиране, който би ни дал по-малки цялости, съизмерими една с друга, за да можем да видим различието на всеки елемент от съседния и същевременно сходството им. Въпросът защо разлагаме един текст точно по определен начин, а не по друг, е бил винаги много важен. Той занимава литературоведите още преди появата на структурализма.

Вие навярно знаете, че ние имаме не само знаменития тълковен речник на Дал, но и още един известен речник, съставен обаче през XX век - речникът на проф. Ушаков. Този тълковен речник на руския език, както и речникът на В. Дал, се състои от четири тома. Отворете го и погледнете как Ушаков обяснява понятията "мъж" и "жена". Ето ви пример за структуралистична бинарна опозиция. Мъжът прилича по нещо на жената, защото и тя също е човек, така да се каже. В същото време те се различават много. Ушаков се измъква от сложната ситуация блестящо, без да дава каквито и да било подробности. Той просто казва: "Мъж - пол, противоположен на женския." Отваряме на статията "жена". Там положението е същото: "Жена - пол, противоположен на мъжкия." Изглежда елементарно, но по принцип структуралистично. На преден план е изнесена антиномията.

Това е главното за всеки структуралист и точно по този път върви Юрий Михайлович в своите ранни работи за "Евгений Онегин", включително и в първия си текст ("Художествената структура на "Евгений Онегин", 1966 г.). Как се разглежда там главният образ? Той е даден в един дълъг списък от антиномични крайности. Онегин противостои на един, на втори, на трети. Сега ще ви кажа колко са противопоставянията. Почти десет: Онегин - петербургското общество, Онегин - авторът, Онегин - Ленски, Онегин - помешчиците, Онегин и Татяна от трета и четвърта глава, Онегин - Зарецки, кабинетът на Онегин и Татяна, Онегин и Татяна в Петербург. Ето така разглежда Лотман героя на Пушкин в своята ранна структуралистична работа. Естествено, всичко това е малко претоварено, персонажът е включен в един дълъг регистър от противоположности, списък, който заема почти половин страница. И всеки път е дадена една антиномия по принципа на Ушаков: "Мъж - пол, противоположен на женския."

За Татяна, която е много по-дълбок и сложен образ, списъкът е два пъти по дълъг: Татяна - Олга, Татяна - семейството на Ларини, Татяна и приятелките й, Татяна и бавачката й и т.н. Юрий Махайлович Лотман започна да разбира, че структуралистичната дихотомия, т.е. представянето на две противоположни крайности, често опростява картината.

Когато пишеше тези страници за "Евгений Онегин", ние поведохме разговор за това как ще изглеждат нещата, когато е съвършено ясно, че имаме работа с троичност, а не с антиномична двойка. Класически пример е ménage à trios, любовният триъгълник - мъжът, жената и любовникът. Те явно трябва да бъдат описани като три страни на едно цяло. Юрий Михайлович с усмивка ми каза: "Ами ние ще направим няколко двойчици: съпругът и любовниците, мъжът и жената, любимият и нелюбимият." Получава се изкуствено антиномично разделяне. Можем да създадем тези три двойки и това в някаква степен ще бъде характеристика на любовния триъгълник, но все пак е по-добре, ако се съсредоточим върху самия триъгълник. През втората половина на своя живот Юрий Михайлович се насочи към троичността, към тристранните релации⁹.

Знаете ли, когато мислим за някакъв проблем, се случва така, че откриваме отдалечени съответствия... През тази година ми попадна една много интересна книга на саратовския професор Виктор Розен за произхода на живота на земята. В нея е включена глава за ДНК, за нашата генетична структура. И знаете ли какво ме потресе? Оказва се, че аминокиселините, които изграждат генетичния ни код, имат триадична структура. Съществуват четири азотни съединения, изграждащи аминокиселините. ДНК са 20, а тези елементарни азотни съединения - 4. Следователно, за да се образува двадесетицата, ще ни трябват повече от две съединения. Ако съединенията са точно толкова, ще се получат малко повече от 10 варианта, а това е недостатъчно. Ако обаче вземем три от четирите съединения, всичко е наред, остава дори излишък, от който могат да се образуват и други аминокиселини.

Биолозите си служат с термина триплет, приели са това френско понятие по аналогия с дуплет. Триплетът е това, което наричам тристранна релация. Структурата на всичко живо на земята е троична. Юрий Михайлович, като преодоля бинарните антиномии и се насочи към тристранните релации, триплетите, успя да се съедини, без навярно да предполага това, със самите основи на нашия живот. Това е поразително.

Този интерес към тричленните единства се наблюдава и при стиховедите от ХIX век, макар и в малко груб вид. С проблема се е занимавал Чернишевски. Той се е заинтересувал от въпроса до какво е по-близко нашата естествена, жива човешка реч - до двусричните размери (ямб и хорей) или до трисричните (дактил, амфибрахий, анапест). Оказва се, до трисричните (Чернышевский 1949). Живата реч е по-тясно свързана с тричленните единства, а не с двучленните. През последните години от своя живот Юрий Михайлович отново се обърна към тези триплети и написа много интересни неща, за които, надявам се, ще имам време да ви разкажа.

И така, Юрий Михайлович започна да създава структуралистични работи, в които съотнасяше двата на пръв поглед отделени един от друг пласта - плана на съдържанието и плана на израза - и много подробно структурира плана на съдържанието. Едновременно с това, тъй като вече имаше връзки между Тарту и Москва и ни бяха нужни някакви общи мероприятия, Юрий Михайлович реши да опита почвата и отиде при Клемент. И постъпи много правилно, защото нашият тогавашен ректор, Фьодор Дмитриевич Клемент, ни помагаше много при организацията на конференции. Клемент се съгласи за общо мероприятие. Така Лотман за първи път въведе в Съветския съюз практиката на летните школи по структурализъм.

Тъй като се бояхме местните началници и началниците от Москва да не забранят школата, измислихме неутралното "вторични семиотични системи". (Впрочем още тогава групата на Лотман започна да преминава към семиотиката.)

Вместо "структурализъм" измислихме термина "вторични семиотични системи". Непонятна група от думи, но цели десетилетия научният живот в Тарту вървеше успешно. Структурализмът, както и кибернетиката, беше "червената кърпа за бика". Партийните и московските началници се дразнеха - "буржоазна идеология", "антимарксизъм" и т.н. А "вторични семиотични системи" и още по-завоалираното "вторични моделиращи системи", което пък е съвсем непонятно, спокойно можеше да се използва¹⁰.

В онова време си спомнихме за Зелински, помощник-чиновника от "Губернските очерци" на Салтикoв-Шчедрин - великолепен очерк за един умен бюрократ, при когото идва началникът с получените документи от Москва. Началникът не може да разбере какво искат от тях. Помощник-чиновникът чете документите и казва: "Аз също не мога да разбера, но зная как да отговоря." И отговаря на московските бюрократи на тяхното равнище. Та и тези "вторични моделиращи системи" бяха според принципа "не мога да разбера, но зная как да отговоря". Вършеха работа.

Сега най-общо за самата семиотика, науката, за която Юрий Михайлович Лотман четеше курс в Тарту. През 60-те години на ХХ век структурализмът имаше зад гърба си една стогодишна традиция и даже малко повече, а семиотичната история е малко по-кратка. Понятието семиотика произхожда от гръцката дума семиозис - знак. Че знаковите системи имат важно, даже първостепенно значение за човека, е било разбрано доста отдавна. Особено голяма роля изиграват американците. До семиотиката те нямат забележителни философи със световна известност и изведнъж се появяват Пърс и Морис. Между тях всъщност има доста голям отрязък от време, почти половин век. Пърс създава своите работи още в края на XIX век, а знаменитата "Основи на теорията на знаците" на Морис излиза през 1938 г., преди Втората световна война.

Защо техните открития придобиват световно значение?... Защото целият ни човешки свят е обхванат от знакови системи. Фактически можем да говорим за две системи, а в един макар и много общ философски план може да сведем нещата до антиномията първозданна природа - човешки свят. Природата ни дава елементите на първичното, а човешкият свят е обхванат от знаци. Човекът естествено използва природните неща. Да речем гастрономията - тя е първична. Сексуалният живот на човека също е първичен. Физиологията е природното у човека, тя има отношение към първичните веществени елементи. Но човешкото общество много рано започва да създава знаци - някакви звукови или графични сигнали, някакви резчици, пръчици, камъчета, които започват да обозначават едно или друго природно начало. След това се изработва езикът, който е най-нагледният пример за семиотична система, защото нашите думи са знаци, а не нещо първично. Ние казваме "маса" и това е знак за един първичен предмет, направен от плот и четири крака.

Знакови елементи има и при висшите животни, но семиотичната система е прерогатив на човека. След изработването на езика се появяват вторичните езикови системи (художествената реч, художествените произведения). Във всички области на човешката дейност се появяват метасистеми. Някога търговията е била природна, първична - заменяли са една вещ за друга. След това се появяват знаците - кожи с определена ценност, късчета метал. Това е вторична система. Банкнотите и монетите са вече третична система. А когато в по-ново време практика стана разплащането с помощта на различни карти, можем да говорим за система от четвърто равнище. Компютърното обобщение, което се прави от счетоводителя, е петото равнище. Издигаме се все по-нагоре и се отдалечаваме все повече от природата.

В нашата област ние сме стигнали също до петия етаж. Ако художественият текст е вторична система, то литературознанието, което изучава този вторичен текст, ще бъде третият етаж, теорията на литературата - четвъртият, обобщението на тази теория - петият.

През 60-те години на ХХ век структуралистичните търсения в Тарту някак съвсем леко и естествено се трансформираха в интерес към една по-широка проблематика. Че структурализмът може да бъде разглеждан като част от семиотиката, е повече от ясно, и на нас не ни беше нужно много време, за да го схванем. Според разбиранията на американските новатори семиотиката се състои от три раздела: семантика, прагматика, синтактика.

Синтактиката е тази част от семиотиката, която изучава структурата на знаците, тяхното разположение и системност, т.е. това е семиотичната система, взета в определен аспект - с оглед на нейното сегментиране, антиномичност и йерархичност. Поради тази причина Лотман около 1964 г. можеше да нарече себе си не само структуралист, но и семиотик.

И така, сближавайки се все повече с московските колеги, той успя да получи разрешението на ректора Клемент за първата лятна школа. Тази школа беше доста по-различна от това, което се правеше дотогава. Не може да си представите как бяха потресени московчани, че може така открито да се говори за структуралистични и семиотични проблеми. Е, не съвсем открито, все пак трябваше да се оглеждаме. На тази школа имаше 40-50 души. Проведе се в спортната база в Кеярику на 40 км от Тарту. Надявахме се, че там няма да ни безпокои никой. Но тези, които трябваше да следят как протича конференцията, все пак дойдоха. Някакви непонятни персонажи в цивилно облекло. Бяха ту двама, ту трима. Седяха настрана. Да ги изгониш, беше неловко. Можеше да се приближим и да ги попитаме: "А вас кой ви е поканил?" Налагаше се обаче да ги търпим. Известна предпазливост беше нужна, но все пак успяхме да поговорим за структурализма и семиотиката.

Първата школа се състоя през август 1964 и на нея се разбрахме с колегите, че ще се събираме на всеки две години по веднъж. И действително през 1966 се проведе втората лятна школа. На нея присъства Роман Якобсон. За това заслуга има В. В. Иванов, който успя да издейства разрешението от високите московски инстанции. Какво щастие беше за нас пристигането на Роман Осипович! Колко интересен човек е той! Седемдесетгодишен, а се държеше като момче - с лекота прескачаше банките, за да седне на мястото си в средата. А незабравимата вечер на Якобсон... В камината горят брезови дърва, осветлението е загасено, а в отблясъците на огъня седи Якобсон и разказва за своята младост, за студентските си години в Московския университет през 1914-1919 г. Обидно е, че нямахме никаква техника, никаква апаратура, за да го запишем. Казват, че по-късно той съставил свои записки, но да го слушаш беше истинско преживяване. Той говори два часа. Беше вече изморен, зачервен, когато някой го попита: "Роман Осипович, сигурно Ви е горещо до камината?" "Не! Горещо ми е от моите спомени!" - каза той.

Третата школа беше през 1968, четвъртата през 1970, а след това ни отрязаха. През 1970 Клемент беше снет по варварски начин от ректорското място. Чувстваше се, че той не е подходящ за талинското и московското началство. Поставиха Арнолд Коп, може би не най-лошият вариант, но не можеше да става и дума за сравнение с Клемент. Определената за 1972 поредна лятна школа бе веднага забранена. Когато Коп малко се поогледа и разбра какъв световен резонанс и слава имат летните школи, милостиво разреши петата школа. Тя се оказа последна. Проведе се през 1974, десет години след първата. Но кой знае защо през февруари. И всички се смееха - "лятно-зимна школа". Имаше и друг вариант - "лятна школа в южноамерикански вариант" (в южното полукълбо лятото е през февруари).

Още при Клемент бяхме започнали да издаваме нашите материали. Ректорът разреши ежегодното отпечатване на научни трудове по семиотика. Така и ги нарекохме. Думата семиотика пишехме с гръцки букви. От година на година томовете ставаха все по-обемни. Появи се една голяма тухла от 500 страници и решиха да забранят "Семиотиката". От Москва дойде някаква инструкция, че не се допуска издаването на ежегодници с такъв обем. Намалихме го, но важното е, че успявахме да публикуваме. През 1993, когато Юрий Михайлович почина, бяха излезли 25 тома. Петер Тороп, днешният ръководител на катедрата по "Семиотика" в Тарту, продължава серията. Томовете са вече повече от тридесет¹¹. Както са казвали през XIX век, "Жив еще курилка."¹².

Слава богу, семиотиката в Тартуския университет продължава да съществува! В годините, за които говоря, се отдавахме и на математически занимания. Студентите ни с интерес се заеха да правят статистически анализ на различните елементи на художествения текст. Юрий Михайлович сериозно започна да работи в сферата на математическата топология и проблемите на художественото пространство в текста. Той направи тогава забележителни открития за прозата на Гогол.

Математиката много ни помагаше. За мен бе лесно. Аз съм учил в авиационен институт и имах необходимата основа. А Юрий Михайлович напредваше благодарение на упорити самостоятелни занимания и на курсовете за семиотици и структуралисти, които организирахме тогава. С такъв курс ни зарадва Владимир Успенски. Не го бъркайте с неговия по-малък брат Борис Андреевич Успенски, известен лингвист структуралист и културолог. Става дума за математика Успенски, ученик на знаменития Колмогоров. Владимир Андреевич си направи труда да дойде за няколко седмици в Тарту и да прочете курс по математическите дисциплини, които са важни за структуралистите и семиотиците.

В началото на 70-те години някои работи, посветени на този тип проблематика, макар и с големи усилия, успяха да видят бял свят. Спомням си, че тогава излизаше деветтомната "Кратка литературна енциклопедия". Там е отпечатана моята статия "Литературознанието и математиката". В нея успях да кажа неща, за които по-рано беше невъзможно да се мисли, че могат да бъдат напечатани.

Славата на летните школи - една от най-големите заслуги на Ю. М. Лотман - и нашите математически уклони бяха главната причина към нас да насочат вниманието си хората на математиката и техниката. В началото на 70-те години се водеше спор между Съветския съюз и САЩ кой ще играе главната роля в овладяването на космоса. И сякаш нарочно американците ни бяха изпреварили, като изпратиха хора на луната. След това имаше съмнения, че всичко това е заснето, не зная. Във всеки случай могли са да спуснат хора на луната. Видяхме как Армстронг се поразходи по лунната повърхност.

Нашите московски партийни началници изглежда не са спали цяла нощ, мислейки как да изпреварим американците. По това време в редица вузове и научно-изследователски институти усилено се работеше в сферата на роботологията по създаването на изкуствени човечета - роботите, които биха могли да ни помогнат. В Питер, в моята alma mater, авиационния институт, се образува интересен колектив от млади хора, между тях Михаил Борисович Игнатиев - ръководител на катедрата по кибернетика.

Запознахме се с него случайно, а може и да не е случайност, защото така или иначе той щеше да ни намери. Запознанството ни стана в Дома на учените. Поканиха ме да прочета лекция на тема "Математиката и кибернетиката в литературознанието". В залата имаше много хора, лекцията като че ли мина успешно. Докато говорех, забелязах, че на първия ред седи млад човек, взех го за студент, а се оказа, че вече е професор. През цялото време усилено си правеше записки, зададе и много уместен въпрос. След края на лекцията дойде да се запознаем. Оказа се, че не е момче, а доктор на науките и професор. Беше на около 30 години, защитил докторската дисертация много рано. И ето какво ми разказа.

Получили от ЦК на партията грандиозна задача. Отпуснали им голяма сума, едва ли не милиарди, за да се заемат, както трябва, с роботите. Нашите московски началничета решили, че точно това може да ни помогне да изпреварим американците. Идеята им била, че американците са спуснали хора на луната някак случайно, а ние ще направим друго - ще построим на луната градове, обитавани от хора. А за да може човекът да се засели в безвъздушното пространство, е необходимо там да бъдат изпратени роботи, няколко бригади роботи, които ще изкопаят подземни жилища. После ще дойдат хората и ще живеят там. И именно за създаването на такива бригади от роботи получил големи средства.

Дали поради силната си интуиция, или поради това, че имаше наистина много големи познания в своята област, Игнатиев беше решил, че за тази работа трябва да бъдат привлечени хора от хуманитарната сфера, занимаващи се със сюжетология. Задачата е сложна. На луната ще бъде изпратен не един робот, а множество роботи с определена йерархия - началници и подчинени, командири и обикновени редници. Между тях трябва да има някаква връзка, някакви разговори, може би ще възникнат конфликти. Естествено, трябва да се използват сюжети. Сам го беше измислил. А когато научил, че има хора, които се занимават с точното и ясно структуриране на художествените сюжети, се запалил от тази идея¹³.

Веднага запознах Юрий Михайлович с Игнатиев. Лотман дойде в Питер специално за случая и веднага се образува един триъгълник. Игнатиев ни отпусна много пари. Тогава аз бях ръководител на катедрата по руска литература в педагогически институт "А. И. Херцен" и благодарение на тези средства успяхме да назначим на работа няколко талантливи млади учени. Около Юрий Михайлович също се създаде много интересна група в катедрата в Тарту. Започнахме да работим, направихме и първите си открития.

Занимавахме се с Тургенев, Гончаров, Достоевски, с особеностите на изграждането на сюжета - най-вече с това как сюжетът се дели на съизмерими отрязъци. Заехме се с индексацията на сегментите и с тяхното шифриране при по-нататъшната компютърна обработка. Успяхме да измислим някои интересни неща. Главното беше едно хрумване, което, струва ми се, никой до днес не е използвал. Става дума за сюжетните партитури.

Вие знаете, че композиторът, когато съчинява не някаква простичка песен, а симфонична творба, трябва да мисли за синхронното развитие на темата при няколко групи инструменти. Можем да си представим всеки роман като един ред от страница, но разтегнат на много километри. А в музиката е друго. Там отделните партии вървят паралелно - партията на първите цигулки, на вторите цигулки, на виолончелите и т.н. Колкото партии има, толкова трябва да бъдат паралелните редове в партитурата.

Искахме да създадем за роботите точно такива партитури, по които нашите герои ще се развиват сюжетно - ще правят едно или друго при построяването на зданията за хората. Замислите ни бяха много интересни, но не ни дадоха възможност да ги осъществим. Работихме около три години, направихме първите публикации в печата и изведнъж ни отрязаха. В катедрата по кибернетика отишъл заместник-ректорът по учебната част. Има много характерна фамилия. Казва се Жданов¹⁴. Искал да провери договорите на катедрата по стопанските поръчки. А на Игнатиев му бяха възложили много такива поръчки от различни места. Сяда този Жданов да проверява документацията и се натъква на нашите две папки: "Институт "А. И. Херцен", Тартуски университет? Как-во-о? Катедра по руска литература? И какво правят те?" Игнатиев започва да обяснява. "Занимават се със сюжетология, помагат за роботите." "А при Вас в катедрата няма ли хора, които да се заемат с това? Всички ли са такива тъпаци? Защо е нужна руската литература за създаването на роботите?" Никакви ходения при него и при ректора не помогнаха, Жданов веднага прекрати договора.

Прекъснаха работата ни, жалко, защото замислите ни бяха много интересни. Ние дори измислихме име на новата наука. По аналогия с биониката я нарекохме артоника.

Биониката се занимава с биологичните структури и възможността за тяхното използване при решаването на определени технически проблеми. Игнатиев ни разказваше колко полезни неща е взел от тази наука, за да конструира роботите. Да се направи крачещ робот е твърде сложно и математически, и технически. Ако роботът е на колелца, е просто. Но на луната има вулкани, канавки. За да може роботът да крачи, при конструирането му е нужно да се вземат предвид знанията, които имаме за нашите коленни и тазобедрени връзки, т.е. биониката е нещо много полезно. И по аналогия с тази наука ние нарекохме нашата нова наука артоника - от ars или art (изкуство) - тъй като смятахме, че категориите на изкуството могат да бъдат използвани за определени технически цели¹⁵.

През 2008 г. се видях с Борис Игнатиев, който още продължава да бъде ръководител на катедрата по кибернетика в авиационния институт. Предложи ми да седнем и да напишем книга със заглавието "Артоника". Може би ще седнем, но все не можем да намерим достатъчно време. За историята на нашата култура това би било интересно, защото, както разбрахте, ние мислехме за практическото използване на структуралистичните и семиотичните идеи. За жалост, поради бюрократизма на съветските началници не можахме да довършим работата си.

II

Да се върнем към нашия разказ за структуралистичните и семиотичните идеи. Главното тук е, че светът се оказва разделен на две области - култура и природа. Всичко, което не е природно, у семиотиците получава името култура, т.е. облагородена природа. А това, което човекът е създал и което отличава културата от първозданното, от природа, е знакът, знаковата система. Пред нас е не една триада, а една дихотомия. На единия полюс е природата, на другия - културата.

В съветско време редакторите много обичаха да се шегуват и да измислят най-различни лозунги. Имаше такъв лозунг за цензурата: "Души прекрасные порывы!" Видях го да виси в едно питерско издателство. Това е каламбур, естествено. "Души" е императивната форма на съответния глагол, а не съществителното "душа" в родителен падеж.

По този образец беше създаден семиотическият лозунг "Телеграфният стълб е добре отредактирана елха." Тук е много ясно подчертана разликата между култура и природа. Елхата е природата, а телеграфният стълб - културата. Обикновената елха и "отредактираната", обработената от човека елха са две области, които действително са отдалечени една от друга. Юрий Михайлович писа много за случаите, когато се наблюдава преминаване от едната сфера в другата, как определени културни елементи изведнъж се оказват в природната сфера и обратно - как културата взема нещо от природата. Лотман със своя силен интерес към движението, динамиката много ясно подчертаваше незастиналостта, нестатичността на двете области, прехода. Това е безспорно...

Но тъй като живеем не в природната сфера, а в културната, природата остава някак зад борда, зад оградата. И щом сме само на едната половинка, а другата виждаме през оградата, това създава известна ограниченост и неуют, особено когато у един или друг човек е много силно развито природното начало.

Тук е уместно да си спомним за ранните години на Лотман, за това, че като ученик е искал да стане биолог и че се е интересувал извънредно много от животинския свят. И още нещо. Юрий Михайлович не можеше да живее без куче, в техния дом винаги имаше грамадно куче. Това много го привличаше... И някъде там, отвътре, се излъчваше природното начало...

Когато Юрий Михайлович се увлече силно от структурализма, един наш общ познат изказа хипотеза, че Лотман - човекът на природните страсти - е разбрал, че не бива да им се отдава и че структурализмът е за него блестяща възможност да се пристегне с ремъци, да се окове в желязна ризница. В началото се отнесох към това с неодобрение, а после, с годините, и особено сега, когато пътят на Лотман вече е завършил, си мисля, че той, навярно несъзнавано, правеше точно това - оковаваше своите природни страсти в ясните и точни структуралистични конструкции. Може би...

На предишните лекции ви говорих за увлечението на Лотман по игровите преобръщания. То се проявяваше както в литературното и философското му творчество, така и в живота, особено по отношение на животинския свят, природното, естественото, от една страна, и човешкото, културата, от друга страна.

Може би защото не искаше да бъде сантиментален или пък банален, Юрий Михайлович наричаше в писмата си Зара Григориевна с имена на животни: "Заек", "Зайче", много често "Кученце", един път "Опашчице". А самият той се подписваше с думата "Куче". Тези игрови преобръщания може би също бяха една несъзнавана изява на онова напрежение между природното и културното у него.

Едно от писмата до Зара Григориевна е наистина много странно. На пръв поглед всичко изглежда нормално. Писмото е пуснато в Питер, с марки е, изпратено е на адреса на семейство Лотман. Получателят обаче е Джери Лотман, а Джери е кучето му. Ето какво съдържание има това писмо:

"Драги Джери!

Не би ли могъл да ми съобщиш защо нито едно куче не ми пише писма или поне една въшлива картичка. Дай им назаем три копейки...

Джав, джав! Бау, Бау!

Твой Лотман"

Поразителни са тези преобръщания. Нужна е фантазия, за да отправиш послание до любимото си куче...

Юрий Михайлович много обичаше да пише писма и се дразнеше, че Зара Григориевна не му отвръща със същото. Когато от Питер за една седмица изпраща седем, а понякога и осем писма, а получава само едно, това не е могло да не го подразни. Той се обръща към Джери, защото вижда, че диалогът не се получава.

Лотман изпитваше силно научно и теоретично влечение към темата за диалога в нашата наука и това беше свързано при него с интереса му към гносеологията. Ако се придържаме към една от основните антиномии във философията, онтология - гносеология, ще трябва да кажем, че Юрий Михайлович беше преди всичко гносеолог. Него го интересуваше отношението на човека към света, а не самата обективност, взета сама по себе си, което пък е характерно за философите с онтологически уклон. Това го сближаваше с хегелианството и марксизма. Да вземем марксистката линия във философията. Тя е преди всичко гносеология, теория, в която познавателната активност на човека играе много голяма роля. Впрочем тук нещата никак не са прости. Към тази тема ще се върна малко по-късно.

Една сутрин, когато се видяхме с Юрий Михайлович, забелязах, че лицето му е много посърнало, а той ми каза, че като се събудил, видял колко радостно е утрото. Има и слънце. Погледнал го, а то черно... Веднага си спомнихме за финала на "Тихият Дон". Когато убиват любимата му жена, Григорий Мелехов вдига глава към слънцето и вижда, че то е черно. Шолохов изглежда е чувал това от някого или го е преживял... Бях потресен от разказа на Юрий Михайлович. В такова хубаво време да видиш слънцето като черно, означава, че изпитваш някакви много силни страсти, които същевременно потискаш. И тук нещата не са никак прости. От една страна, може да се говори за обуздаване, приковаване на страстите и това е несъмнено, а от друга страна, прави впечатление интензивността, силата на самата страст.

В началото на 70-те години, когато Юрий Михайлович се обърна към културологията, започнаха разговори, че Лотман е забравил структурализма, че той вече няма структуралистки интереси и не работи в тази сфера. Това не е вярно. Проблемът за различието и сходството, за аналитичното разчленяване на текста на съотносими единици го занимаваше до последните му дни. И то именно в структуралистичен план. В последната си книга ("Култура и взрив"), написана и отпечатана малко преди неговата смърт, Лотман отново излага проблема за дискретността, за сегментацията и доста подробно го обсъжда.

Юрий Михайлович смяташе, че сегментирането е нещо много важно за човека и културата. Според него пространството е недискретно. Дискретността и сегментацията са прерогатив на човека. Това не е точно така. У Лотман понякога се появяваха подобни крайни възгледи по определен проблем... В случая той казва не просто, че сегментирането е човешкото, културното начало, а счита, че само при сегментацията са възможни разбирането, смисълът на това, което човекът разглежда.

Тук трябва да се направят някои уговорки и уточнения. Не мога да се съглася, че разбирането идва само в резултат на сегментацията. Не всичко е така просто.

Краят на книгата "Култура и взрив" опровергава тези, които смятат, че Лотман беше забравил структурализма. Не, не го беше забравил. До края той носеше в себе си структуралистичните идеи и даже стигаше до някои крайности, както в последната си книга, където подчертаваше, че сегментация има само там, където е човекът. В действителност това не е точно така...

Природата ни дава малко примери за сегментиране, но все пак има и такива. Вземете пространствените категории. Нима нашето земно кълбо не е пример за сегментация? Няма никакво значение, че пространството му е толкова огромно. Важен е фактът, че това кълбо е отделено от обкръжаващото го пространство. А върху самото кълбо? Нима там няма сегментация? Има, естествено. Вода и суша, гора и степ и т.н. Много подобни двойки могат да се изброят и те са достатъчно ясен пример за сегментация. Все пак земята не е едно цялостно пространство, разтворено във вселената.

Друг е въпросът, че човекът е продължил тези сегментации. Ако, да речем, вземем земното пространство, ще видим колко много граници е прокарал човекът, като се започне от държавните граници и границите между областите в рамките на самите държави и се стигне до границите между градските и вилните участъци.

И с времето нещата не стоят никак просто. Времето е значително по-малко сегментирано в сравнение с пространството, но все пак и тук има сегментация. Да вземем земята и нашата слънчева система. От една страна, имаме годишен цикъл (земята се върти почти по кръг около слънцето), а от друга страна, денонощен (въртенето на земята около оста й). Това също е сегментация. Но и тук, както при границите в пространството, човекът е добавил много свои неща - измислил е понятието час, понятието минута, понятието секунда, а сега говорим и за милисекунда. Действително, човекът сегментира много активно, но има и природна сегментация. Ето защо категоричната формула на Юрий Михайлович, че само при сегментацията ние познаваме това, което разглеждаме, се нуждае от корекция.

Интересно е, че Юрий Михайлович, който толкова много се занимаваше с диференциации и аналитично разчленяване и на най-крупномащабните философски понятия, все пак се въздържаше да прави сегментации при категориите от най-висок ранг, защото очевидно разбираше, че това практически е невъзможно. Как ще сегментираме Бога? Да мислим за това, е нелепо. Бог е всичко. Космосът, Вселената също не могат да бъдат сегментирани. Как ще сегментираме Вселената? Тя няма антипод, няма антиномия. Вселената е всичко и не може да се каже, че има Антивселена. Макар съвременната физика, която се занимава с микросвета, да си служи с понятието античастица, е невъзможно да си представим, че редом с Вселената може да бъде създадена и Антивселена. Това може да си го помисли само някой фантаст. Както не може да има Антивселена, така не може да има и Антибог. Дяволът е с един ранг по-ниско. Той не е Антибог. Същото е с Вселената. Има просто Вселена. А на по-ниските равнища вече може да се търсят антиподи и да се сегментира.

Впрочем двата ипостаса на Вселената - пространството и времето, взети като цялост, също нямат антиподи. Какво означава думата антипространство? Няма антипространство. Всичко е пространство. С времето е същото. Всичко е време.

През последните години от живота си Юрий Михайлович много сериозно се занимаваше с въпроса за пустотата, с нулата като отрицание на същността, на съществуващото. В този случай възможността за диференциация е напълно реална. Впрочем това пристрастие на Лотман от последните години на житейския му път е изключително интересно. Категорията пустота бе много важна за него. "Науката, както и митологията - пише той - тръгват от постулирането на празното пространство или празното време. Само при тези условия светът получава възможност за движение. Поради това идеята за движението се слива така често с идеята за разрушението, т.е. с регенерацията на пустотата."¹⁶.

На тази точка от спиралата, когато Лотман бе пред самия край, започна усилено да го занимава мисълта за връзката между съзидание и разрушение. Този момент е много важен, защото Юрий Михайлович разглежда проблема в плана на представата, че творчеството не може без разрушението. Тук обаче нещата не стоят точно така, както в марксисткото или по-точно ленинското схващане, че целият стар свят трябва да бъде разрушен.

Впрочем ето една интересна тема за студентите - преводите на комунистическия химн "Интернационалът" на различните езици. Във всеки език текстът на този химн получава оттенъци, които характеризират дадения културен ареал, дадената менталност. Във френския оригинал се казва, че ние ще вземем table rase, чистото пространство, чистото място, това, което Юрий Михайлович обичаше да нарича пустота, и на него ще построим новия свят. А в руския превод на А. Я. Коц главното е не толкова table rase, колкото разрушаването на стария свят - "Весь мир насилья мы разрушим". В първия вариант е било "разроем" (ще разровим), защото "разроем" се римува с "построим" (ще построим). В съветско време глаголът "ще разровим" е заменен с "ще разрушим"¹⁷. Любопитно е да се види кога точно е станала тази промяна, кога са се появили думите "ще разрушим". Впрочем стихотворението е толкова разрушено (позволете ми да използвам тази тавтология), че римата се е изгубила - "разрушим" и "построим" не се римуват. "Разроем" и "построим" е смислово по-съдържателно, но очевидно нашите съветски вождове са решили, че "ще разрием" още не е всичко. Малко ли неща могат да бъдат "разровени", да кажем някаква ямичка. Не, старият свят трябва да бъде унищожен, разрушен. И тогава вече ще строим.

Темата за пустотата като първоначален стадий се развива много интересно у Лотман. Дали това все пак не е под въздействието на интернационалните идеи от стихотворението, дали не е от спомена за пионерското детство и комсомолските години? Не зная, но темата го интересуваше много. Да вземем статията "Между вещта и пустотата", която той написа съвместно със своя син Михаил (Лотман, Лотман 1990). В поезията на Бродски темата за пустотата е много съществена, но интересното е, че у Юрий и Михаил Лотман тя се превръща в особено важен философски и културологичен проблем. За тях пустотата е трамплин на творчеството. Трябва да кажа, че това разбиране ми е вътрешно чуждо. Не смятам, че непременно трябва да има пустота и от нея да възникне светът.

Във връзка с проблема за разрушението и творчеството трябва да споменем за онези културологични работи на Лотман, написани през младостта му (част от тях са създадени самостоятелно, други - в съавторство с Б. А. Успенски), в които е показано главното различие между религиозния модел на православието и западното християнство. Католицизмът и протестантството се основават на тернарни конструкции, на тристранни релации. (За протестантството все пак трябва да се направят някои уточнения, но в общи линии и тук положението е същото, както при католицизма.) Вземете "Божествена комедия". Тази книга се състои от три отделни поеми, от три части - "Ад", "Чистилище" и "Рай". Между ада и рая има посредник, трети елемент, който е преходен. За католическия свят тази тристранна релация, тази триелементна конструкция е много важна. В православието не е така. Тук конструкцията е двуелементна. Или-или... Или ад, или рай. Посредник няма. Преходът тук е мигновен.

Бинарната опозиция ад-рай в православието и триелементната конструкция ад-чистилище-рай пораждат съвършено различни представи за етиката, за движението на живота и за други неща, които са вън от чисто религиозната област. Лотман показа много добре, че когато в православието се разрушава старият свят, доминираща роля играе бинарността, или-или... Или старият свят, или новият. Старият свят трябва да се разруши, а новият да се създаде. В западното християнство нещата стоят по друг начин - тук има преходен етап или, ако не етап, то едно пространство, което е амортизатор между двете сфери - ада и рая (Лотман, Успенски 1977). Лотман и Успенски подчертават, че тук не се мисли за пълно унищожаване на стария свят.

"Интернационалът" в неговия руски превод е дуплет, а не триплет. Тук има само два елемента - старият свят трябва да се разруши до основи и на празното място да се създаде нов свят.

В своите културологични статии, особено в написаните съвместно с Успенски работи на религиозна проблематика, Лотман изобщо не прави пустотата трамплин за творчеството, не я превръща във важен първозданен елемент. Не. Там той минава без нея. Просто има два свята, които се сменят един друг.

Дали под влияние на тези свои ранни културологични работи, разглеждащи двуелементните и триелементните системи, или просто защото го беше заставила самата обективност, самият обект на неговите изследвания, но през последните десет години от живота си Юрий Михайлович се стремеше да избягва категоричното "или-или".

Това е много характерно за неговите изследвания, посветени на Пушкин. През последните две десетилетия от своя живот Юрий Михайлович се занимаваше изключително много с Пушкин, той го интересуваше повече отколкото останалите руски писатели. Че Лотман е един от най-видните пушкинисти, в това няма никакво съмнение. Интересът му към творчеството на този поет е налице още в ранните му статии. По-късно Юрий Михайлович написа няколко фундаментални работи за Пушкин. Ще назова три от тях: "Романът в стихове "Евгений Онегин", "Коментарът към "Евгений Онегин" и "Пушкин. Биография". Останалите му по-обемни работи представят в по-съкратен вид главните идеи на тези три книги. И обърнете внимание на факта, че изследванията, които назовах, са написани за шест години - от 1975 до 1981. Разбира се, предварителната работа е била доста по-дълга.

В тези фундаментални работи и в няколко статии, създадени по-късно, Юрий Михайлович, който до самата си кончина пишеше изследвания за Пушкин, постави проблеми, които съвременната пушкинистика с благодарност прие и продължава да обсъжда. Лотман се занимаваше с много въпроси в своите трудове за Пушкин - с биографията на поета, с художествените му произведения, взети в тяхната цялост и поотделно, с бита на Пушкиновата епоха (бала, дуела, пощата) и т.н.

Когато изследователят разглежда толкова много аспекти от творчеството на един писател и се стреми към фундаментални обобщения, неизбежно възникват някои спорни неща. Иска ми се да ви разкажа за едно мое несъгласие с Лотман. Мога с гордост и със светло чувство да заявя, че за почти петдесет години приятелство с Юрий Михайлович ние нито веднъж не сме се скарали. Това е рядък случай. Аз имам много познати, много приятели, но за тях не мога да кажа, че не сме се скарвали. Само с Юрий Михайлович не беше така. Но ние имахме спорове.

Това, за което искам да ви разкажа, се отнася до главното ми несъгласие с Лотман. Нашият спор, който раздели и пушкинистите, и хората от хуманитарната сфера на два равни лагера, (едната половината на моя страна, а другата половина на страната на Юрий Михайлович), се заключава в следното. В биографията на Пушкин и в други свои работи Лотман постоянно се спира на целеустремеността на поета, на ролята на телеологичното начало в неговия живот, както биха казали философите. Той смяташе, че Пушкин е започнал да строи своя живот много от рано, едва ли не още от лицея, изхождайки от предварително набелязани цели, в съответствие с които е постъпвал през всичките си години. Именно в този аспект Лотман подробно разглежда трагическата история с Дантес. Той смяташе, че Пушкин през цялото време пресметливо е водел историята - извикването на дуел и самия дуел. Оттук и неговата представа, че въпреки смъртта истинският победител е Пушкин. Струва ми се, че тази целенасоченост, ясна устременост към определени идеали, е това съкровено, дълбоко лично чувство, с който живееше самият Юрий Михайлович. За него именно устремеността към дадена светла цел беше главното, което придава стойност и смисъл на живота. И той беше пренесъл всичко това върху поета. Неговият Пушкин е точно такъв целенасочен човек, строящ живота си според определен план. Точно с това не можех да се съглася, защото според мене Пушкин съвсем не е толкова целеустремен, колкото го представя Юрий Михайлович. У него има много стихийност, непредсказуемост, моментни настроения...¹⁸

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. През декември 2008 г. проф. Егоров изнесе в аудитория М-218, най-голямата лекционна зала на Талинския университет, тридневен семинар за живота и научните идеи на Ю. М. Лотман. Семинарът бе предназначен за студентите от Института по славянски езици и култури към Талинския университет, но на него присъстваха много преподаватели, а също студенти от други институти и хора, които се интересуват от творчеството на Лотман.

Текстът, който предлагаме, е част от 270-минутния запис на целия семинар. Фрагмент I представлява превод на пълния запис на лекцията, прочетена на 10.12.2008 г. (90 минути), а фрагмент II - превод на 32-минутна част от третата, последна лекция (11.12.2008 г.; от 7 мин. до 39 мин.). От публикацията са изключени първите седем минути от третата лекция, времето, през което проф. Егоров чете и коментира писмо на човек от аудиторията по повод на проблем, за който той бе говорил предния ден. Това обстоятелство не променя много нещата. Можем да смятаме, че пред нас е текстът на 122 минутна цялостна част от семинара.

Не съм правил никакви промени. Само разделих лекцията на отделни абзаци и се постарах тя да звучи съобразно правилата на българския синтаксис.

Читателите, които имат особено пристрастие към специализирания научен жаргон на модерното литературознание, ще останат силно разочаровани. От висотата на своя опит и мъдростта, която идва с годините, проф. Егоров говори за Лотман и неговите идеи, без да прибягва до големи философски и методологични конструкции. За да можеш да сториш това, се изисква не само богат преподавателски опит, но и голяма зрялост на духа. Обърнете внимание на аналогиите, които Борис Фьодорович прави, на остроумния и елегантен начин, по който води лекцията, когато разказва за артониката, за структуралистичните опозиции, за изобретяването на термина "вторични моделиращи системи" и т.н.

По време на семинара проф. Егоров изрази несъгласието си с някои тези и крайни идеи на Лотман, но направи това изключително фино. Нито веднъж той не постави своето име пред името на Лотман, а винаги говореше за него с уважение и сърдечност. Кой от двамата е прав по определен спорен въпрос, ще реши читателят. Тъй като моята задача е друга, няма да дискутирам по тези въпроси. [обратно]

2. Става дума за С. К. Шаумян, родственик на революционера А. Г. Шаумян. През 1965 г. създава сектора по структурна лингвистика към Института по руски език към АН на СССР. Десет години по-късно емигрира в САЩ. [обратно]

3. С проблема за това кой е създателят на литературоведския структурализъм се занимават М. Ю. Лотман (Талин-Тарту) и С. Салупере (Тарту), които търсят приликите и отликите между парижкия структурализъм и структурализма на Ю. М. Лотман. В един текст от 1995 г. позицията на Егоров е по-различна от позицията, изложена на семинара. Там той казва, че Лотман е "един от създателите на литературоведския структурализъм" (Егоров 1995: 18). [обратно]

4. А. П. Журавльов - лингвист, занимаващ се с проблемите на фоносемантиката. [обратно]

5. Поетите, които са използвали петостъпния хорей в "аналогични ситуации", са Тютчев, Блок, Пастернак, Исаковски и др. (Тарановский 1963). [обратно]

6. Асоциативната връзка с Лука 2:11 ("Днес ви се роди в града на Давид Спасител, който е Христос Господ") също е от значение за тържествеността на звученето. [обратно]

7. Цитатът е от "Приключенията на Ох Боли". Авторът, К. Чуковски, не се придържа в приказката си към строго определена строфична схема, което още повече засилва впечатлението за динамимичност. [обратно]

8. "Римски-Корсаков съвсем е полудял." [обратно]

9. В лекцията проф. Егоров си служеше много често с разговорната дума "двойчатка" (вместо "бинарна опозиция") и с образувания по аналогия с нея термин "тройчатка", който в зависимост от контекста превеждаме като "тристранна релация" и "триелементна конструкция". [обратно]

10. Терминът е формулиран много общо в предговора към втория том на Трудовете по знакови системи и Б. Ф. Егоров е прав, че с него членовете на школата в Тарту са искали да приспят бдителността на догматичното съветско литературознание. По-късно обаче понятието се изпълва с по-конкретно съдържание. Главното тук е, че думата "модел" отпраща към денотата. Някои учени смятат, че терминът "моделираща система" е близък по значение до понятието "семиологичен знак" на Р. Барт. [обратно]

11. Последният том от поредицата е 37 (3/4), 2009 г. [обратно]

12. Изразът "Жив курилка!" се използва за лица, които, въпреки мнението на околните, че са прекратили дейността си, продължават да правят това, с което са се занимавали и по-рано. [обратно]

13. Игнатиев не случайно се обръща към Егоров. На първата лятна школа в Кеярику Борис Фьодорович се представя с доклад, в който развива мисълта, че сюжетът на художествения текст се поддава на математическа формализация. Виж Егоров (1965). [обратно]

14. В случая става дума за грешка на езика. Фамилното име на заместник-ректора на ЛИАП съвпада не с името на А. А. Жданов, който през през август 1946 започва злостната кампания срещу Ахматова и Зошченко, а с фамилното име на Н. С. Хрушчов, чието отношение към учените и творците не е по-различно от това на Жданов. Заместник-ректорът се казва А. А. Хрушчов. [обратно]

15. Идеята за връзката на изкуството, от една страна, и кибернетиката и информатиката, от друга страна, е изложена в следните текстове: Лотман (1969; 1981) и Егоров, Игнатьев, Лотман (1995). [обратно]

16. От съществено значение за Ю. М. Лотман е обстоятелството, че в руската история най-мощното средство за "запълване на семиотичната празнота" е митът (Лотман 1984). [обратно]

17. В българския превод на комунистическия химн на това място стоят думите: "Нека без милост, без пощада,/ да сринем старий, гнилий строй!/ Светът на нас се днес надява,/ напред в решителния бой!". [обратно]

18. Поради невъзможността да публикуваме останалите петдесет минути, в които Б. Ф. Егоров говори за пушкинистиката на Лотман, за еволюцията на неговите възгледи и за интерпретацията на проблема за пространството и времето в творчеството му, ми се струва уместно да спрем записа на това място, където се сливат в едно споменът за приятелството и началото на разказа за един научен спор, за който може да се научи повече от едно писмо на Ю. М. Лотман до Б. Ф. Егоров, включено в тома на Лотман (1997). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Егоров 1965: Егоров, Борис. Простейшие семиотические системы и типология сюжетов. // Труды по знаковым системам. Т. 2. Тарту, 1965, с. 106-115.

Егоров 1995: Егоров, Борис. Личность и творчество Ю. М. Лотмана. // Лотман, Ю. М. Пушкин. СПб., 1995.

Егоров, Игнатьев, Лотман 1995: Егоров, Борис, Игнатьев, Михаил, Лотман, Юрий. Искусственный интеллект как метамеханизм культуры. // Russian Studies. Ежеквартальник русской филологии и культуры, 1995, 1-4, с. 277-287.

Лотман 1969: Лотман, Юрий. Люди и знаки. // Советская Эстония, 1969, № 27.

Лотман 1981: Лотман, Юрий. Мозг - текст - культура - искусственный интеллект. // Семиотика и информатика. Вып. 1. Москва, 1981, с. 13-17.

Лотман 1984: Лотман, Юрий. Символика Петербурга и проблемы семиотики города. // Труды по знаковым системам. Т. 18. Тарту, 1984, с. 30-45.

Лотман 1997: Лотман, Юрий. Письма. 1940-1993. Сост., подгот. текста, вступ. статья и коммент. Б. Ф. Егорова. Москва, 1997.

Лотман, Лотман 1990: Лотман, Юрий, Лотман, Михаил. Между вещью и пустотой (Из наблюдений над поэтикой сб. Иосифа Бродского "Урания"). // Учен. зап. Тарт. университета. Вып. 883, 1990, с. 170-185.

Лотман, Успенски 1977: Лотман, Юрий, Успенский, Борис. Роль дуальных моделей в динамике русской культуры (до конца XVIII века). // Учен. зап. Тарт. университета. Вып. 414, 1977, с. 3-36.

Тарановский 1963: Тарановский, Кирилл. О взаимоотношении стихотворного ритма и тематики. // American Contributions to the Fifth International Congress of Slavists. The Hague. V. 1: Linguistics Contributions. 1963, p. 287-322.

Чернышевский 1949: Чернышевский, Николай. Полное собрание сочинений. Т. 2. Москва, 1949, с. 469-472.

© Борис Ф. Егоров
© Пламен Панайотов, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.03.2010, № 3 (124)

Съвместна публикация с в. "Литературен вестник", бр. 9, 10-16 март 2010.