СМЪРТТА НА ШАПКАТА

web | Пикник, светкавица

На времето всеки мъж е носел шапка.

На пожълтелите кинопрегледи
улиците на градовете
са обширни реки, понесли се с шапки.

Летните паркове са осеяни
с хиляди сламени шапки,
периферии и копринени ленти,
редици от мъже по ризи
пушещи и поздравяващи.

Шапките са били законът.
Носенето им се е подразбирало.
Забелязваш в тълпата мъжа без шапка.

Купувал си ги от Адамс или Добс,
които са изписвали в златно инициалите ти
на вътрешната лента.

Тролеи са кръстосвали града.
Параходи са пристигали и отплавали от пристанището.
Мъже с шапки са се тълпили по кейовете.

Имало е хора, които са ти фасонирали шапката,
и гардеробиерка, която да я пази,
докато си пиеш питието
или се храниш с бифтек с грах и печени картофи.
В офиса ти е стояла закачалка за шапки.

Денят, през който войната бе обявена,
всеки по улицата носеше шапка.
Носеха шапки и
когато корабът, пълен с хора, потъна в леденото море.

Баща ми носеше една до работата си всеки ден
и се връщаше вкъщи,
носейки вечерния вестник,
зимният мраз бе като лъчение от палтото му.

Но днес ходим гологлави
по зимните улици,
стоим без шапки на ледените перони.

Днес пощенските кутии по тротоара
и смърчовете зад къщата
носят студени бели шапки от сняг.

През нощта мишките притичват по каменните стени
с техните тънки, кожени шапчици,
за да изядат семената, разпилели се от клетката на птичето.

А сега баща ми след един живот, изпълнен с работа,
носи шапка от пръст
и на върха на нея
една по-лека от облак и небе - шапката на ветровете.

© Били Колинс
© Благовест Петров, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.09.2009
Били Колинс. Пикник, светкавица. Варна: LiterNet, 2009