Албер Лавиняк

web

Тази случка още ме кара да се чувствам неловко.

Тъкмо бях навършил шестнайсет години и бях получил първа награда в класа по пиано, когато по вестниците взех да срещам една вятърничава, но упорито повтаряща се обява, в която някакъв доморасъл професор по музика обещаваше за един месец да предаде на всеки желаещ целия курс по пиано и композиция; и за да примами кандидати, предлагаше два безплатни първи урока, заповядайте моля, два частни урока на всеки, който иска отблизо да се запознае с достойнствата на метода му; подобни обяви беше разлепил на много места из града.

Трябваше да проявя снизхождение и да отмина, но кой на петнайсет години знае какво е снизхождение. Така ме избиваше на смях, че дълго не се двоумих - щях да се позабавлявам за чужда сметка, а същевременно да видя докъде може да стигне човешката глупост и дебелоочие.

С един приятел от класа, за който вече сте чували и който също като мен бе получил първа награда по пиано, един прекрасен ден към седем и половина вечерта позвънихме на вратата на "Учителя"; представихме се за помощник-продавачи в един магазин, за почитатели на кафе-концертите и на музиката въобще, обяснихме, че за сериозни уроци нямаме повече от един час дневно, от седем и половина до осем и половина вечерта; че вкъщи не само че не разполагаме с пиано, но и че нямаме възможност да вземем пиано на заем, а за партитури можем само да мечтаем... Това ни най-малко не смути нашия бъдещ преподавател и първият урок започна от място.

Професорът вдигна капака на пианото с великодушния жест на човек, решил тутакси да отвори пред нас необятни простори и да направи каквото е необходимо, за да бъдем осенени от мигновено просветление. Пианото беше марка "Ошер", белите клавиши бяха нашарени с мастило по цялата им дължина с имената на нотите: до, ре, ми, фа и т.н. Черните бяха оставени без пояснение.

След което каза тържествено:

- Поклетнете най-напрет!

Поклетнахме - искам да кажа погледнахме; той беше немец, ние сме французи - и когато сметна, че вече сме достатъчно смаяни, започна да ни учи:

- Хоспода, има два агорда: първият агорд е то ми зол, а фторият е зол зи ре. Тялата музика се състои от дези два агорда. Финаги сапочваме с агорда то ми зол; а хогато той ни омръсне, слисаме на агорда зол зи ре, но финаги сфършваме с агорда то ми зол.

(Ще ви спестя по-нататък особеностите на произношението му).

После продължи:

- Сега сами ще съчините един хубав валс; първия път аз ще го запиша, но вие ще можете да си го занесете вкъщи. Нали се разбрахме, започваме с акорда до ми сол. Хайде, господин Ельотер, изберете една нота от акорда.

- Ре - с мъка изломоти Ельотер, който беше захапал носната си кърпа, за да не се разсмее.

- Не, господине, ре не влиза в състава на акорда до ми сол, хайде да видим вас, господин Емил (под това име се бях представил), кажете коя нота влиза в състава на акорда.

- Прав сте, точно тъй; ето пиша до; да знаете, че вие съчинихте първата нота. А сега втората; ваш ред е господин Ельотер, пак от акорда до ми сол.

- Ре, прихна Ельотер, който щеше да се задуши от смях.

- Не, ми - поправих го аз.

- А, виждате ли, отлично, струва ми е, че на вас като че ли по-лесно ви се удава композицията отколкото на вашия другар, но нищо, горе главата, да продължим... Значи излиза до ми. Записвам. Хайде, господин Емил, още една нота от акорда.

- Сол.

- Отлично: до, ми, сол. Красиво звучи, нали така. А сега да сменим акорда, най-напред да вземем акорда сол си ре. Господин Ельотер е на ред; трябва да свиква: е, кажете коя нота предлагате?

- Ре - вече ви казах, Ельотер беше почнал да се съвзема.

- Тъкмо навреме, този път ре напълно подхожда, ако двамата нямате нищо против, можем дори да го повторим, това е хубава нота; искате ли да я сложим два пъти?

- С удоволствие, кимнахме.

- Ваш ред е, господин Емил, още една нота от акорда; не забравяйте, че акордът, който ни трябва в момента, е сол си ре.

- Ами нека да е сол!"

.........................................................................................................................................

Целият първи урок по композиция протече по този начин; последният четвърт час беше посветен на пианото. Всеки от нас трябваше да изсвири с един пръст, помагайки си с имената на нотите написани на клавиатурата, нашата композиция, която все още пазя за спомен.

(Всичките ре-та са от Ельотер; останалото е от мене).

.........................................................................................................................................

Два дена по-късно се състоя вторият урок. Той щеше вероятно да протече по подобие на първия, защото бяхме започнали да композираме нашия "втори валс", когато сериозно произшествие смути неговия ход. На вратата се позвъни. Учителят ни остави и отиде да отвори.

Някаква бедна жена водеше дъщеря си и искаше да запише момичето на уроци по пиано; през вратата чухме целия разговор:

.........................................................................................................................................

- "Та, хоспожо, ше ви там тва песплатни урока, и позле ше итвате с малгата хоспожиса; като твамата млатеши ей там в капинета, помошник-протаваши в един магасин, тофа е фтория им урок и фече сашиняват хупави фалсове..."

В този момент аз и моят приятел се спогледахме и без каквато и да било предварителна уговорка се нахвърлихме върху злощастното пиано, марка "Ошер", с цялата шумна енергия на новоизлюпени питомци от клас по пиано; на четири ръце засвирихме Сватбения марш от Сън в лятна нощ... Когато учителят влезе в стаята, беше целия пребледнял. Каза ни само:

"Фие сте тифанета!"

Опитах се да му обясня, че сме искали само да му направим хубава реклама и че сме готови да продължим урока, но понеже той упорито повтаряше "Фие сте тифанета!", побързахме да се сбогуваме и повече не стъпихме при него.

Някой ми беше споменал, че още давал уроци. Ако е вярно, за двама млади пианисти няма да е лошо да отидат да го навестят като нас едно време, като не пропуснат на заключение да изсвирят марша от Сън в лятна нощ. Мисля, че от разстояние на трийсет години това посещение няма да е лишено от известен чар.

Подхвърлям ви тази идея, защото ми се струва доста комична, макар че не мога да се отърся от споменатото чувство за неловкост.

© Албер Лавиняк
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2010, № 2 (125)