СОФИЯ ПРЕЗ ХІХ ВЕК. ПРОФИЛИ НА ГРАДА В КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО НА ПЕТЪР ДИНЕКОВ

Светла Петкова

web

Истинско удоволствие ми достави проучването на първото крупно изследване на 27-годишния П. Динеков, който на тази възраст е известен в литературните среди с първите си литературни опити, литературнокритически статии, със сътрудничеството в "Литературен глас" като водещ на рубриката "Между книгите и списанията", с многобройните си рецензии за книги, литературни обзори, преводи, отзиви за театрални постановки и кино продукции. През 1937 г. в поредицата "Материали за историята на София" българският Археологически институт издава "София през ХІХ век до Освобождението на България" от Петър Динеков с 15 образи в текста" (Динеков 1937). Интересът към град София (и изобщо към градската тема) в тези ранни години на научно израстване личи от предхождащи това изследване и очевидно свързани с процеса на неговото окончателно оформяне работи като: "Кога е освободена София" (в. "Мир", 1936 г.); "Гражданин Илия Цанов пръв кмет на София (в. "Мир", 1936); "Духовният живот на софиянци преди Освобождението" (сп. "Отец Паисий", 1936); "Как София стана столица на България?" (в. "Зора", 1936); "Средища на българската култура преди Освобождението" (сп. "Българска реч", 1936). А продължаващото внимание към града ще открием в излезли след този труд (и свързани с него) приноси: "Търговски сношения на софиянци с Цариград през ХІХ в. Необнародвани писма" (сп. "Архив за поселищни проучвания", 1938) с продължение "Писма на софийски търговци до Цариград през ХІХ в. (сп. "Сердика", 1942); "Българите като съгледвачи в Освободителната война" (в. "Зора", 1938); отново върху избора на София за столица в сп. "Сердика" (1939); "Борбата на софиянци за черковна свобода" (Юбилеен сборник "Ив. Денкоглу", 1940); "Един софийски стихотворец - Манол Лазаров" (сп. "Сердика", 1941); "Преди 80 години в София" (в. "Дъга", 1941); "София в книгите" (сп. "Сердика", 1942); и трийсет години по-късно - "Между миналото и съвременността" (в сборника със статии "Историческа съдба и съвременност", 1972 г.)¹, където паметта и "гласът на историята" се изправят пред агресията на съвременната архитектура и градоустройство. Важен етап от заниманията на Динеков със софийската тема, съсредоточени във времевите граници на средновековието, са също: хабилитационният труд "Софийски книжовници през ХVI век. І. Поп Пейо" (1939); "Отношенията между българи и турци в София през XVI век" (1940); "Книжовният живот в София през XVI век" (1941); "Книжовни средища в средновековна България" (1947).

Всъщност трудът "София през ХІХ в. ...", върху който ще насоча вниманието си, съдържа (с изключението, посочено по-долу) по-частните теми, публикувани преди и след него. В неговите пет части София и софиянци се представят откъм премислено и сполучливо подбрани изследователски гледни точки: І. Софийски кондики; ІІ. София и българският черковен въпрос; ІІІ. Училища и училищни дейци; ІV. Спомощници на българската книга от София; V. Освободителни борби и освобождение на София. Подготвеният шести дял “Търговски сношения с Цариград" (132 неиздадени писма) е оставен за друга публикация поради надвишаване на обема.

Характерът на изследването е едно компетентно документално представяне на културно наследство по набелязани теми, въведено с обяснителни бележки, с по-обширен коментар или културологичен анализ върху породилите това наследство фактори (обективни, субективни). В отделни случаи се дават развити очерци - както е например за изтъкнати просветни дейци, културни паметници, знакови исторически събития и др.

Изворовият материал за историята и културата на града респектира с обхвата и разнообразието си, извлечен е от слабо проучвани или непроучвани източници. Със завидна ефективност младият учен e пребродил архивите на: проф. М. Дринов, Хр. Тъпчилещов, братя Хаджигюрови, Доротей Врачански, Г. С. Раковски, Игнатий Рилски; Българската община в София преди Освобождението; училищни и черковни кондики (дотук в архивните отдели на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий"); архива на Хр. Т. Стоянов, съхраняван от наследниците му; библиотечни фондове: централната библиотека на Софийското училищно настоятелство "Иван Н. Денкоглу - С. В. Филаретов" и библиотеката на софийското благотворително дружество "Иван Н. Денкоглу" и др. Използвал е както ръкописни (сметки, договори, протоколи, бележки, приписки, писма), така и печатни извори (предосвобожденски вестници, списания, книги). В жанрово отношение с еднакво внимание се подхожда към разкази и спомени, дневникови записки, пътеписни бележки; дописки, обзори, публицистична и художествена проза, поезия; приписки, счетоводни документи, църковна книжнина; научни и краеведски изследвания.

В голямата си част материалите се обнародват за първи път. Тази изключително трудоемка и прецизно извършена работа с изворите, с представянето на емпиричния материал, истинска школа за всеки млад изследовател, показва впечатляващи умения за научна работа, извършена с вещина и последователност от младия Динеков. От днешна гледна точка зрелостта и мисленето в перспектива ще оценим и поради известния факт, че все още в комплексното научно изследване на града е необходимо по-пълно обхващане и изчерпване на изворовата основа - и по-специално, на различни по тип писмени извори (Симеонова 2009: 247-254). По-късно, в нашето общуване с професора, вече като изграден авторитетен преподавател и учен, винаги сме се удивлявали от неговата компетентност и широка осведоменост не само в областта на литературната история и критика, етнологията и фолклористиката, но и в библиографията и текстологията, изворознанието, проблемите на езика и превода, в обществено-политическата и културната история като цяло.

Изследователският "терен" на културния историк или както днес бихме се изразили, на културния антрополог, - защото подходът на Динеков в голяма степен е такъв - е определен по отношение на време и пространство - София и нейните жители през ХІХ в. Авторът уточнява, че тематичното разделение е условно и аргументира основанията си да излиза и отвъд формалните граници на периода. В систематизираното и коментирано документално наследство се оглежда много ясно всестранният, цялостен подход на Динеков в синхронен и диахронен план към стопанското състояние и развитие, обществено-политическата и културно-просветната история на града, към градските пространства в техните материални изражения, но и с особено внимание към човешкия фактор. Показани са социални типове (учители и културни дейци, представители на властта, свещеници, еснафи, селяни и граждани, мъже и жени); откроени са отделни издигнати личности, носители на социален и културен просперитет, двигатели на развитието; а също и онези обикновени хора във всекидневието на големия град, чиито имена, по неговите думи, "не заемат челно място в паметта на поколенията", но "всъщност със своите упорити усилия изградиха възраждането на народа" (Динеков 1937, с. ІV). Тук ще се огранича да илюстрирам размислите си с материал главно от дял първи - "Софийски кондики"², в който са публикувани и коментирани извадки от 20 кондики (1807-1877 г.), условно разглеждани като еснафски, черковни и училищни³. Те представят интерес за етноложко и културно-антроположко проучване поради няколко съображения. От една страна, в тези откъси се оглежда градът на еснафите в динамиката на техните производствени и финансови всекидневни грижи, от друга страна, София изпъква като град, който устоява активно своето духовно утвърждаване и израстване по отношение на политическа и религиозна култура, просветно дело, обществен прогрес. Очертават се профили на водещи за изследвания период градски институции - църква, еснаф, община, училище,- всяка със своята обществена полезност и във функционалното взаимодействие помежду им.

Подборът на документи показва осъзнато търсене и улавяне на етнокултурни специфики, акцентиране, насочване с коментар и бележки към ценна и разнообразна културна информация. На документалното наследство е предоставена публичност, то е придружено с ценни бележки, а в редица случаи и подложено на анализ. По кондиките на еснафите (представени с извадки са терзийският и бакалският еснафи) може да се оформи добра представа за мястото и ролята на професионалните сдружения в живота на София през ХІХ век. "Еснафите са вземали живо участие във всички културно-обществени прояви в София", изтъква Динеков (1937: 2), позовавайки се на информацията в кондиките, посочвайки и конкретни примери като този за събиране на помощи за построяването на черквата "Света Неделя". В еснафските тефтери се очертават принципи на организиране и нормативен живот сред професионално сдружените - йерархия в групата: роля на първомайстора (игит-башията) (права и задължения), приемане на определен статут (напр. "башия"); финансов и производствен контрол; писмено фиксиране на определени решения и сделки (сметки/баланси, протоколи, договори, разписки за получени суми). Авторът не пропуска да изтъкне приноса на Б. Цонев към проучването на терзийския еснаф.

Прави впечатление, че в богатия народописен архив на Етнографския институт с музей към 1994 г. материалите за големи и стари градове като София, Пловдив, Русе, Търново и др. са малко: "Писмен и фотоматериал за съвременната градска култура целенасочено и системно се регистрира от 70-те години на нашия век", а сведенията за занаятите, сравнително добре представени в архива, за стара София и периода до 50-те години на ХХ в. не обхващат всички видове, събирани са от един автор през 60-те години на века (Кирилова 1994: 156, 157). Други "тематични празнини, незащитени със специфична етнографска информация", се дължат на слабото (и в много случаи непрофесионално) регистриране (в отделни архивни единици) на културни и административни институции - училища, читалища, църква (Кирилова 1994: 160). Поначало писмените извори не са приоритет в традиционните изворови бази на народознанието (Симеонова 2009: 302). В този ред на мисли фактът, че Динеков показа нагледно значението на видовете кондики и на редица други писмени източници за изследването на градската култура, говори за едно далновидно мислене през първата половина на 40-те години на ХХ в., когато, съдейки по библиографски описи и изследвания, градската тема все още търси своето автономно място в предметната област на етнография, фолклористика, история на културата (Симеонова 2009).

В еснафските, църковните и училищните кондики от изключителен научен интерес е моделът на културно изразяване, който включва специални понятия и културни реалии, употребявани от съответната общност. Езикът на терзии, бакали, черковни и училищни настоятели заслужава специално внимание - много чуждици (турцизми), специфична терминология, всекидневна лексика с диалектни форми и присъщ на ежедневното общуване синтаксис, неовладян и все още неутвърден правопис. Що се отнася до фразеологията, нейна характерна особеност е колебанието между простодушното описателно звучене, присъщо на всекидневното изразяване, и по-авторитетното професионално говорене и писане, към което се върви постепенно чрез обучение в и усвояване на определен терминологичен стил. Основни понятия в парично-търговския речник като "сермия" (наличен капитал), "стока", "вересия" и "пари готови", изведени като титули в съответните сметководни документи, изграждат схемата за отчитане на приходи и разходи. В списъка от счетоводни понятия ще видим още: масраф, хесап, борч, китап, алъш-вериш, хак, алък (месечна заплата), салдо, "вещи църковни" ("ствари", "стока"), "църковна кирия от дюкяните", "мъка", "мълкове" (недвижими имоти). Интересно е оформлението на различни по вид договори - за слугуване, за извършена работа, за спазаряване на майстор. Терминологичен предшественик на договора е т.нар. "осведочано и погодително писмо" (Динеков 1937: 61). Езиковият израз в протоколите също заслужава внимание: "Прегледахме описно счетовете им, намерихме ги чисти", "Задолжихом ги и нехотящих" (Динеков 1937: 30).

Финансовите отчети имат названия, невинаги изписани - за еснафите често това е "тефтер майсторски"; други названия, повече или по-малко описателни, са: "явин счет на иждивенията", "равний счет", "тефтер на обществото, който показува...", "годишна равносметка на черковната община", "равносметка подробна на ...", "лански хесап", "файди месечни" и др. Те винаги започват с определени формули ("видохме есап", "есапихме", "проесапихме", "показуваме" - в 1 л. мн. ч. или в първолична форма: "Знати се що харчим", "Кога станах игит-башия похарчих 189 пари"; "Аз Мито що примам пари от касата от чорбаджиите пишем от кого що приех грошове"). Подреждат се най-често по схемата "стока - вересия - сермия/пари готови" и по-свободно: "он що харчил", "плати си тия пари", "знати се що харчим". В кондиката на митрополитската черква "Света Неделя", която е изключително ценна, водена в периода 1821-1853, от 1850 и 1852 г. нататък се среща разделението "да даде", "да вземе", "капитали на церквата". В подбраните от Динеков материали се вижда, че той индиректно или със свои бележки насочва към такива материали, които покрай чистите сметки съдържат ценна историко-етнографска информация. Изписват се например имена на свещенослужители и епитропи. Интересно е посочването на професията на епитропите: (през 1826 г. - епитроп капамаджия и хекимин); важни са сведенията за училищното дело (за връзките на училищата с храмовете; за появата на девическо училище в списъците - напр. с. 90, за 1870 г.). Срещат се редица имена на селища, махали, местности; на налични църкви и манастири; брой на къщи в отделните села; списъци на църковна утвар (изкл. интересни с оглед на названия и наличност, с. 17); списъци на църковни имоти (вижда се местонахождение или собственик), видове монети (парични единици) в обръщение по това време - грошове (основно); ялдъзи, бешлици, юзлеци, "еден икилк по грош", "едно дваесе пари"; превръщане на "полуимпериали" и "австрийски червонци" в грошове; списъци на дарени книги - от Иван Денкоглу - "церковни" и "школски"; от Захари Княжески - за Софийското училище, с. 54, 78); списъци на различни институционални (черкви, еснафи) и индивидуални "спомощници" за строежа на църквата "Св. Неделя" (1853). Кондиката за помощи на черквата Св. Неделя (1853) е един изключително ценен документ. Състои се от 141 листа - най-напред се описват помощи от други черкви - Динеков ги изброява; следват помощите на: владиката Гедеон и първенците на София Анастас Теодоров, който "хариза двете къщи на свещената черква святии Крал Стефан за гр. дваесет хиляд", на "Господин Мано сос брата си Ангелко Стоянов Букрешли помогнали за черквата гр. 4000", "Господин хаджи Нешо Филипович помогнал... гр. 1500"; както и списъци на включилите се 21 еснафи, изброени от Динеков и поместени изцяло. Помощи за църквата дават и отделни села, посочват се брой къщи с определени суми. Интересен е списъкът и на градските свещеници с поименно посочени суми, които те "са должни" да дадат.

Освен със съдържанието си, приложените списъци осведомяват за известни фамилии и родове, за техния социален статус и материално положение. Показват характерни за епохата принципи на именуване - включително чрез разнообразието от прякори, свързани с произход, родно място, занятие или личностни особености. Откроява се именуването на хаджиите. Представените от изследователя финансови документи (тефтер, тетрадка, "спомагателна книга", "разходна книга") показват пространно и красноречиво разходите и приходите на църковната институция. Тук интересни са различните видове "харчове" за нуждите на храма ("за църковна потреба") - закупуване на восък, тамян, зехтин, бакър, дърва, за керемиди, за "повезло" на книги, за "хапове", за икони, за одежди на владиката; за труда на зографи, зидари (на с. 57 срв. бел. на П. Д. за имена на 39 зидари), дограмаджии, дърводелци, а и други "пера", като напр. "На Йочоте даскало бриса куни" - 18 гр.". Владиката взима годишно определена сума от църковните пари. Заплатите на учителите и поддържането на училището са основен разход от черковния капитал. Черквите дават заеми и помагат на сиромаси - някъде заемът е описан конкретно с името на получателя, другаде най-общо е казано: "за сиромаси". Става ясно, че храмовете купуват имоти, печелят от тяхното разработване, дават под наем имоти (на с. 69 има интересен списък за черквата "Св. Спас" и бележки на П. Динеков), печелят и от продажба на свещи, на църковни места (за мъже, за жени, "продадохме столовете", с. 65). Не на последно място трупат средства и от извършваните църковни ритуали, свързани с календара и жизнения цикъл - печелят от "дозволителни вули⁴" (например за първо венчило по 20, за второ по 40, за трето по 60 - вж. с. 88); от "гробища"; от "мощите"; от "кръстове и от водата", от "кирия от църковните дюкяни", от продажба на имоти, от църковни служби по празниците. Интересна е информацията за приходи и разходи на черковно-училищното настоятелство (с. 95).

При видовете писмени документи, които са функционирали в тогавашните "бизнес отношения", от текстуален интерес са и някои протоколи, договори, споразумения за спазаряване, сделки, разписки за дадени (получени) пари. За изследователите на словесни традиции е любопитно запознанството с тяхното наративно конструиране и езиков израз. Делови документи по предназначение, тези текстове, наред с протоколното отразяване на сделки и решения, свободно пропускат мотиви и епизоди от личното житейско всекидневие или общностната (политическата) хроника. Например в приходно-разходна книга се казва, че епитроп Йото се е споминал, имал "да дава", а по-надолу става ясно, че у него се намерили "готови пари", приблизително покриващи дълга му. Интересни са сведенията, че еснафът е харчил пари, "кога идохме на среща с пашата", "кога се чете фермано" или "кога идохме на школото". Извън професионалната хроника е и вестта от 1836 г. за родилия се наследник на султан Махмуд.

Като цяло - монографичното изследване на П. Динеков откроява емблематични, знакови "профили" на големия град в определен исторически срез - градът като пространство и мрежа от разнообразни социални взаимоотношения, културно-просветно средище; градът в качеството му на обществено-политически и стопански център (производствени, търговски отношения), градът в отношенията си с други поселищни структури, градът и градските хора.

Още веднъж ще подчертая заслугата на Петър Динеков да подходи изключително далновидно и с широк поглед към културните специфики и многообразието на града, показвайки как трябва да се работи с изворите на културно-историческото наследство. Как трудоемките, невинаги престижни като дейност, но крайно необходими количествени натрупвания за изчерпване на изворовата основа, на многообразието от писмени извори (особено на нетипичните в традиционните практики на етнокултурното изворознание), са подстъп към задълбочено тълкуване и качествен научен анализ. А също така, колко важно е тази изворова база да бъде адекватно и грамотно представена - реализация, изискваща високо равнище на филологическа компетентност, при това в епоха без модерни технически средства, когато огромен материал се е преписвал на ръка. Софийските "профили" от ХІХ век, които Динеков очерта и ни завеща преди повече от 70 години, са образец за научна работа, своеобразна школа. Като безспорни научни приноси - преди всичко с методологическата им актуалност и приложимост - те би трябвало да получат своята подобаваща оценка сред общността на културолози, етнолози, филолози. Всъщност младият учен Петър Динеков доказа полезността от аналитичното въвеждане на църковните и училищни кондики в научно обръщение за целите на културно-антроположкото изследване на града. Грижа на представителите на съвременната културна антропология е да продължат проучванията върху този интересен, почти неизследван изворов фонд, и да го проблематизират адекватно.

БЕЛЕЖКИ

1. За библиографските препратки следвам Янакиева 1982. [обратно]

2. Кондика е название, което П. Динеков отнася "към всички тефтери и тетрадки (някои твърде малки по обем), в които с известна системност и последователност е отбелязван животът на обществени учреждения (еснафи, църкви, училища)" (Динеков 1937: 1). Срв. и речниковите значения - правилник, устав, летописна книга на църква, манастир; книга за дарения при църква; кондика (според Речник б.г.); Милев, Братков, Николов 1970). [обратно]

3. Това са кондики на черкви ("Св. Неделя", "Св. Петка", "Св. Спас", "Св. Никола Големи"); на Взаимноучителното училище в София, на черковната община, на черковно-училищното настоятелство, на черковно-училищната община. [обратно]

4. Вула (лат. bulla - "печат" през късногръцки). Писмено разрешение от духовна власт за встъпване в брак (Милев, Братков, Николов 1970). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Динеков 1937: София през ХIХ век до освобождението на България [с 15 образи в текста]. София: Български археологически институт, 1937.

Кирилова 1994: Кирилова, А. Градската култура, отразена в материалите на Научния архив на Етнографския институт с музей при БАН. // Българска етнография, 1994, № 1, 154-162.

Милев, Братков, Николов 1970: Милев Александър, Й. Братков, Б. Николов. Речник на чуждите думи в българския език. София: Наука и изкуство, 1970.

Речник б.г.: Речник на редки, остарели и диалектни думи. // Тайните на съкровищата, б.г. <http://treasures.zonebg.com/dict.htm>. (03.03.2014).

Симеонова 2009: Симеонова, Гатя. Изворите при етнографското изследване на града. // Гатя Симеонова. В търсене на етнографски подход при изучаванито на града по българските земи. (Проблеми на българската градска култура. Т. 5.) София: АИ "Марин Дринов", 2009.

Янакиева 1982: Янакиева, Татяна. Петър Динеков. Биобиблиография. София: БАН, 1982.

© Светла Петкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2014, № 3 (172)