Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГРАДСКИ "ТЕРЕНИ" В МЕМОАРИТЕ НА КАРАВЕЛОВ

Светла Петкова

web

Една от научните перспективи, прилагани към града, го оглежда "като терен, като място на среща между актьори, които осъществяват контакт с посредничеството на многобройни условни системи или мрежи, без да бъдат винаги в непосредствена връзка, която структурно е невъзможна в границите на 20 000 или 50 000 души". В работен план това точно и оптимално фиксиране на изследователския обект и на определен подход към него, предложено от изтъкнатия френски етнолог Жан Кюизение (1995б: 163), съдържа и двете значения и научни употреби на понятието "терен"1. Подобна теоретико-методологична рамка е от принципиално значение, като се има предвид твърдението на същия автор, че към изключително сложната социална действителност на града може да се пристъпва от различни изследователски гледни точки, с методи, които трудно се подвеждат към единна типология. Очертаната възможна перспектива е приложима и в намерението ми да изведа основни приноси на Любен Каравелов към отделни аспекти на градската проблематика, да откроя "терените" на градското: екологична среда, градски топоси, канали на социално взаимодействие.

През погледа на един наблюдателен пътеписец, интерпретирани с уменията на любопитен, чувствителен народовед и социален психолог, градските "импресии" на Каравелов ще открием във фрагментарни описания и бележки, появяващи се в прозата му, или като специално замислени самостоятелни етюди. С различен "мащаб", формат и настроение в обектива на изследователското внимание попадат Пловдив, София, Копривщица, Златица, Пирдоп; Белград, Нови сад, Неготин, Кладово, Букурещ, Пеща - като конкретни селища, през които се преминава или в които се живее в средата и втората половина на 19. в.; като места за създаване на общности; като сравними "модели". И тук наблюдаваме познатата от цялостното творчество на писателя и публициста склонност да разсъждава, обяснява, съпоставя и обобщава - едно аналитично настроено интелектуално усилие, което обхваща родното място, отечеството, наред с по-широки географски измерения на балканското и европейското градско пространство.

Би могло да се каже, че градската проблематика е обект не само на периферен, но и на целенасочен интерес сред многостранните занимания на Каравелов като изследовател на обществена и екологична среда. В неговата мемоарна проза се откриват немалко страници, които потвърждават това впечатление. Имам предвид:

"Записки за Б-ия и за българите"2 - съчинение с мемоарно-пътеписен характер;

"Мемоари" - пътни бележки, писани на руски език, които имат жанрово-тематична близост със "Записките", отнасят се към близък период от време (60-те-70-те год. на ХІХ в.) и стоят в контекста на единен писателски замисъл3;

"Пътешествие" - пътни бележки, писани на руски език едновременно с "Мемоари"4;

"Румъния" - бележки, писани на руски език; с характер на мемоарно-публицистична проза (Каравелов 1984: 628, коментар към с. 582);

"Из мъртвия дом" - мемоари, за първи път публикувани на сръбски език, 1871 г.5.

Ще направя опит да систематизирам наблюденията си върху тези източници в няколко проблемни кръга и да потърся, ако е наличен, техния общ мисловно-наративен контекст.

"Записки за България и българите" е съчинение, отделни части от което (V-VIII) (Каравелов 1940: 87-174) са подчинени на определена идея - да се открои многостранно релефният, емоционално обагрен и красноречив образ на града Пловдив. С пловдивския "терен", както и с цялостния си народоведски принос, "Записките", замислени и определени от самия Каравелов като "възпоминания", са обект на оправдан научен интерес от гледна точка на филологическото, етноложкото и по-широко, на културно-антроположкото познание, ценен извор са и за изследванията върху възрожденския град и градската проблематика като цяло (Възрожденски 1969, Беновска 1979, Янчева 1996, Пелева 1998, Кьосев 2003; Проблеми 1998; Симеонова 2009; Галанова 1994). Другите спомени и пътни бележки, които ще коментирам тук, като че ли са по-малко привлекателни с оглед на градската тема, вероятно поради тяхната фрагментарност. Но именно като "дописващи" и допълващи, в контекста на един по-цялостен подход, чрез който бихме анализирали мемоариста Каравелов, тези "асинхронни документи" (Гаврилова 2010: 24) имат място в по-общ културологичен прочит на специфичното "връщане" към и изразяване на преживян ото. Що се отнася до спомените "Из мъртвия дом", те са наистина рядко свидетелство за видяното "отвътре" типично място на градското всекидневие от деветнайсети век - тъмницата, с вътрешната й организация, персонал и обитатели (Пенев 1925; Йоцов 1938)6.

Преди всичко ще обърна внимание, че Каравелов проявява усет към социалната география на пространството, за него съпоставката град - село7 се оказва важен подстъп към очертаването на демографския терен. Чрез предпочитаните от писателя контрастни повествователни структури типологичното сравнение е направено върху примера Пирдоп/ Златица: "Пирдоп е доволно голямо село (разбира се, че ние свободно би могли да го наречеме градец, ако Златица, която лежи недалече от него и да не би отнимала неговата титла... . Златица брои около 5000 жители. ...Златица отнима титлата на Пирдоп съвсем напразно. В Златица вие видите сиромашия, прости колиби, неподвижност, мързеливост и пр., когато в Пирдоп се забелязва движение, живот и стремление напред. В Пирдоп аз намерих доволно хубаво училище с множество ученици, прекрасна черква и две доволно красиви джамии. Ако в Златица турските храмове и да са по-богати и по-красиви от пирдопските, но около тях владее някаква си запущеност, невнимание и хладнокръвие. С една дума, Златица прилича на голямо сиромашко село, в което някои богати хора са се постарали да изградят няколко богати здания, без които самите жители са могли да просъществуват" (Каравелов 1940: 23-24).

С друг мащаб, но очевидно пак в общата нагласа да постави в по-широки образователни рамки своето повествование и същевременно да придаде етнографска "плътност" на описанието, Каравелов характеризира определени окръзи. При тази наративна стратегия дори възпоминания с пътеписен оттенък или с подчертано афективна стилистика не губят ни най-малко от своята дидактична утилитарност. Софийски окръг - "тоя български край, който има свой собствен характер" и "е достоен да се изследова и да се опишат неговите особености" - се разгръща със спецификата си в климат и население (социален състав, полово разделение; нрави, стопански живот, облекло, говор, поминък); етническият му колорит допълнително се откроява в един емблематичен откъс за шопите ("София може свободно да се нарече средоточие на шоплука") (Каравелов 1940: 32).

Тракия като характерна област е съпоставена с Дунавска България и Македония: "Аз се намирах вече зади Стара планина, т.е. в Тракия, дето селата и градовете се отличават с чистота, а жителите им - с богатство, и дето изобилието се усеща и в простите, но здравите техни дрехи домашна работа, и във всичкото стопанство на домашния живот, и в изобилието на добитъка и на земледелческите оръдия, и в красотата и здравието на хората. Българите в Пловдивския округ са земледелчески и отчасти пастушески народ. (...) Аз мога да кажа утвърдително, че селянинът из тие местности е много по-развит, много по-жив и много по-народолюбив от българите в дунавска България и от полуживите македонски сиромаси" (Каравелов 1940: 61). И малко по-нататък Каравелов маркира уверено различията между планински жители и полски работници. Очевидна е неговата компетентност, усетът му към физикогеографските, но и към антропогенните компоненти на културния ландшафт, в който по силата на различни исторически, икономически и социални процеси се създава селище, в случая град (Груева 1995: 32)8.

В описанията на градове, в умението си да схване градското като топос и социална структура, Каравелов използва характерна повествователна техника, която, сравнена с подобни структури в творчеството му, се възприема и като стилов маркер9. Следвайки своята образователна цел, но същевременно и белетристичната си нагласа, той неведнъж по линия на "убеждаващото въздействие"10 обвързва описанието на градове (или започва това описание) с избора на обща емблема, знакова за всеки от тях. За София например внушението е постигнато върху принципа на иронията (обикнат похват на писателя, често прилаган в описанието на ориенталския град, а и изобщо на големия град). С просто око се вижда как едно средство на художествения стил се зарежда и "работи" по силата на известни етностереотипни представи: "София е такъв прекрасен град, каквито са всичките турски градове не само в Европа и в Азия, но и в Африка, ако само в тоя или оня турско-африкански град живеят евреи. Разказват, че страната на еврейското отрицателно благовоние е Солун, а аз ви уверявам, че тоя град трябва да падне на колена пред София и да й предаде своя венец. Ако Солунската нечистота се нарича готова холера, то софийския еврейски арсенал може свободно да се нарече вонещейша чума." (Каравелов 1940: 350).

При Пловдив предложената "панорамна", "моментна снимка" на града е впечатляваща с ярката си сетивност: "Филибе или Пловдив, както го наричат обикновено българите, е един от най-замечателните градове в Европейска Турция...11. Пловдив е изграден на три доволно високи бърда, които носят название тепета. Освен тия три бърда, близо до града стърчат още три и на едно от тях се намират градския час и два железни топа, из които пушкат само през Рамазана. Последните три бърда са скалисти. Градът е твърде живописен, но..." - Тук синтактичната граница става знак за внимание, който внезапно разкрива "обратната страна на монетата". Контрастът, сякаш винаги на разположение сред предпочитаните от Каравелов стилистични техники, е този "лост", който рязко сменя значения и преобразява положителните внушения в отрицателни: "... но вие сте длъжни да гледате и на него така също, както би гледали на всичките други азиатски градове (даже и на Цариград) - отдалеч. Когато гледате на турските градове отдалеч, то те ви се чинят великолепни и живописни, но щом влезете в тях, то пред вас се изправят полусъборени къщи, кални улици, вонещи блата, отчаяна нечистота, мързеливи и крастави кучета и сънливи физиономии". Контрастното подреждане се повтаря и развива още веднъж вече като вариантно решение на току-що казаното: "И наистина, когато аз се приближавах към Пловдив, то мене приведоха в голям възторг и местоположението, и живописността на зданията, и величествената река Марица. Къщята са вапцани с всевъзможни вапцилки, джамиите и минаретата се белеят, дърветата по гробищата се зеленеят, а бистрата и широката хубавица Марица отражава в своите води градските здания и копира още един град. Но щом ние влязохме в града, всичко се измени, всичко доби друг вид, всичко изчезна. Конете ни потъваха и забатачваха се в калта до колене и люшкаха се от страна на страна заедно с нас; ние затъкахме носовете си да се не задъхнем от необикновената воня; по уличните блата плуваха мъртви кучета, котки, даже и коне... С една дума, пловдивското предместие Каршияка12 не е нищо друго освен вонещо блато, по което плуват различни животни..." (Каравелов 1940: 87-88).

В щрихираните образи на Белград и Букурещ се долавя една колкото емоционална, толкова и аналитична нагласа, обърната към личността и нейните екзистенциални дилеми. Емблемата на Белград например, съпоставяйки я с показателен емоционален изблик в "Крива ли е съдбата"13, където метафоричната острота създава ярък символ, в "Мемоари" е като че ли зад кадър или просто търсен фон. Градската действителност, бидейки терен за описание и изследване, е и подтик към самопознание и житейска равносметка: "Само в Белград човек може да познае себе си - дали е човек, получовек или животно: ако тук той страда - човек е; ако обикне живота и пожелае да живее - ще бъде или безгрижен чиновник, или (...) гъсок (...)" (Каравелов 1984: 546). А разсъждавайки върху живота си в Букурещ и подхващайки отново познатата изначална тема, Каравелов развива размишленията си за смисъла на битието, като ги обобщава и "завършва" с мотива за човешката самота: "Едва в Букурещ осъзнах, че съм човек и струвам нещо; едва в Б. разбрах цената на човека и на човешкия ум. Домиляха ми дори и ограничените хора, които искаха да бъдат хора, защото тук няма да срещнеш човек (...) ...освен глупци и търгаши, вие няма да срещнете нищо друго. Аз съм сам и сам. До мене няма никого!" (Каравелов 1984: 582).

Своеобразен паралелизъм обвързва Белградската с Букурещката нишка на спомените - двата начални откъса са последвани от контрастно сравнение с "отечеството". Както редица други страници в Каравеловата белетристична и публицистична проза, и тези откъси са белязани от болезнено-сладостната тръпка, свързана с родното място и принадлежащото му обозримо човешко обединение. Срещу тази очевидно неизличима образност на спомена стои, многозначително противопоставена, една силно отстранена душевна нагласа - неприемане, съпротива и почти погнуса, предизвикани от градската суета и нравите на града14. В него не общността и общностната свързаност на селото, а организираното чрез друг тип социални връзки общество на града има своето доминиращо рационално присъствие (по Кюизение 1995б: 163).

По отношение на идеен замисъл, текстова организация и стилова издържаност кратката мемоарна импресия за Румъния е по-отчетливо обособена, за разлика от пътните бележки и спомени, свързани със "сръбския терен". Основният патос на това словесно излияние полага големия град в негативното поле на възприетия от Каравелов нравствен кодекс. Това е модел с доморасъл корен, наследил патриархалните добродетели, обогатяван по пътя на високо за времето си образование и на лично доизградени интелектуални нагласи и морални ценности. Ето някои емоционални тиради, фрагментарни като текстови структури, многозначителни в претенцията си да "заковат" образно и афористично етичната дилема: "Букурещ ми е омразен и да живея в него ми е тежко и мъчително. (...) Хората в Букурещ не са това, което са в Русия и в Сърбия, образоваността е лакирана, външна, а [вътрешността] е една: користност, дребнавост, търгашество и невежество. Патриотизмът им прилича на вино, разредено наполовина с вода." (Каравелов 1984: 582); "Гледам, наблюдавам, скромно се моля, какво да прави човек, ако иска със своя труд да принесе някаква полза на ближния си и да не мисли само за своя джоб. Букурещ е ужасен град в това отношение! Наистина, на мене ми се струва, че вместо сърце бог е сложил в тялото на всекиго джоб. Тук умът звъни в сметката и сметката заменя ума."; и по-нататък: "Лудешки, безумен, трескав живот, при който няма време нито да мислиш, нито да любиш, нито да бъдеш добър, и особено няма възможност да бъдеш честен." (Каравелов 1984: 583).

Образът на града, представен в окрупнени краски, обобщен като типология или настроение, привлича вниманието на Каравелов и със своята конкретна организация и структура, с тези съставни елементи - съществени белези на "градското", - които авторът смята за значими. Това са местата на града, обитателите му чрез определени типажи, мрежите на техните икономически и културни взаимодействия, общата атмосфера, всекидневието и празника, градските управленски структури и правила, нормите на поведение.

Отделни градски топоси добиват очертания и конкретност - културни паметници, обществени сгради, жилища. При описанието на Пловдив например Каравелов споменава черкви (пет български и шест гръцки, една павликянска, една арменска), трийсет и една джамии, една синагога, дервишко теке - с кратки характеристики на някои от тях. Що се отнася до други обществени сгради в Пловдив от петдесетте години на 19-ти век (около 1842 г.), ето какво предлагат картините на спомена: "В Пловдив няма обществени здания освен пашовския конак, мехкемето [съдилището], митрополията, училищата. Аз не говоря за кафенетата, за кръчмите и за хановете, които са обикновени потребности на всеки град" (Каравелов 1940: 102). И малко по-нататък: "Пашовият дворец е изграден над самия бряг на Марица: около него лежи обширен двор, дето се намира тъмницата, заптие-одасъ [стражарската стая], тумрукханата [затвора] и всичките други канцеларии, подканцеларии, архиви и пр., и пр. Разбира се, че всичкото това е поместено в такова едно микроскопично здание, което прилича повече на обор, нежели на обществено "присътствено" място" (Каравелов 1940: 103).

В "Пътешествие" прави впечатление един аналитично щрихиран образ на Кладово, който Каравелов въвежда отново с кратко определение на характерното, преди да пристъпи към конкретно описание на градски места: "По външния си вид Кладово представлява смесица от старото с новото. Широките ненастлани улици, които се пресичат под прав ъгъл, са прокарани на незначително разстояние. Вижда се каменна черква, измазана с бяла вар и с червен покрив, няколко странноприемници и (...) дом. Останалите постройки, с изключение на две-три къщи на търговци, са дървени и приличат по-скоро на дъсчени плевни, отколкото на къщи за живеене. Новият град, т.е. пространството, застроено под града, още не е достатъчно населено, тъй че между къщите се простират много пущинаци. Повечето стари постройки са заети от дюкянчета, в които продават всякакви неща. Риба." (Каравелов 1984: 562). И в други епизоди от пътните бележки, отразяващи движението по фронтовата линия в периода на Сръбско-турската война от 1876 г., Каравелов описва жилища, обществени сгради и културни паметници, обсъжда състоянието на пътища и хотели (тук предпочита това название пред "ханове" и "страноприемници"). Сред фрагментарното и често еклектично натрупване на информация (понякога непълна или с нарушена последователност) се открояват откъси за особени събития и преживявания - пожара в Княжевац, съдбата на бежанците, срещата с родилка и просякиня; трудните преходи с военна техника и обоз, стана на цигани катунари, от чието описание се запечатват отделни ярки образи. Като цяло, от мозайката на отделните елементи може да се сглоби и очертае, с различните му значения и послания, образът на войната. В потока на напрегнатите и в повечето случаи потискащо-безрадостни военни картини Каравелов не забравя природния ландшафт15 като специфичен елемент от географията на пространството. Един пример е достатъчно красноречив в това отношение: "Пътят, който идва от (?) за Неготин и по който се движеше моята двуколка, рязко се отделяше от околното поле и приличаше на жълта лента, хвърлена върху зелен килим, изпъстрен от дантелата на цветята. Дърветата, които образуваха живописни групи между Б. и (?), бяха грамадни дъбове, орехови дървета и най-различни видове круши. Плодородието на почвата не може да не порази всекиго, който вижда за първи път тоя край [Крайна]" (Каравелов 1984: 565).

Емблематични места на градското пространство, които се радват на специален интерес в очерци, пътни бележки и възпоминания на Каравелов, са учебните заведения. На пловдивските училища е посветен отделен раздел от "Записки за България и за българите" (VII. За Пловдивските училища) (Каравелов 1940: 136-151): "В онова време в Пловдив съществуваха четири български, три гръцки и едно женско (гръцко) училище. Едно от гръцките училища, което носеше гръмогласно и славно име елински гимназион, се посещаваше от децата на пловдивската аристокрация и ползваше се с голяма слава. Уроците се предаваха от четири учители гърци и един турчин" (Каравелов 1940: 136). Всъщност училището като градска структура и институция, мерило за културното равнище на обществото, е повод за мемоариста и публициста да развие в този раздел своите разбирания за образованието и неговите основни приоритети. Същият патос, но вече отнесен към градския живот в Сърбия, насища размислите за висшите училища, военния корпус, "великата школа, академията". Тяхната организация, функции, човешки потенциал се разглеждат и с оглед на по-нататъшната професионална реализация на възпитаниците им. За изучилите се във военния корпус например се отчита и културното влияние на Австрия, невинаги еднопосочно оценявано от Каравелов: "В корпуса постъпват по-богати синове на чиновници или на богати земеделци. Те преди всичко повлияха по най-културен начин на сръбското население, като разпространиха сред него общочовешкото образование и знания, от които след освобождението от турските вериги се чувстваше голяма нужда. (...) От академията излизаха забележително образовани военни, нерядко учени, които след завършване на науките си бързаха за военна служба, дето се предаваха на южняшкото far niente, т.е. на съзерцания и на най-безгрижна леност. По-голямата част от тая леност се внасяше заедно с професорите от Австрия, дето много отдавна е станала необходимост, мода, качество" (Каравелов 1984: 560).

Други градски публични средища, кафенетата и кръчмите, са представени с обичайните си посетители, но въпреки сходните им функции като места за отдих извън трудовото всекидневие те имат различен етнокултурен корен, и това е специално изтъкнато от Каравелов. За него не е трудно и тук да постави точен етикет и да маркира разграничаващи специфики: "Според "пловдивските приличия" (или "нравоучителните поучения из пловдивската философия") да се напиеш в кръчма е нещо обикновено и неосъдително, но на младежите е строго забранено да влизат в кафене, тогава "общественото мнение би ви осъдило во веки веков" - причините се коренят във факта, че "кръчмите са национално учреждение", а "кафенетата принадлежат на турците". Освен това, твърди Каравелов, "в кафенетата произхождат такива кални истории, от които би се погнусил и най-развратният християнин" (Каравелов 1940: 124-125).

Ценно е описанието на пловдивските къщи, то засяга архитектурна специфика, цветови решения, орнаментика в интериора: "Пловдивските къщи, а особено богатите, представляват яки крепости в миниатюрен вид. Те са окръжени от всяка една страна с високи зидове и почти всичките са двукатни или трикатни. Горният кат се състои от няколко стаи, които имат прозорци към пътищата, а долният се състои само от една стая с чекма, т.е. с такъв един прозорец, който прилича на фенер, който е издаден над улицата и от който се види на сичките четири страни. В стаята, която се намира на долния кат, живеят само през зимата. Всичкото долно пространство на долния кат е заето с различни прустове, с тъмни стаици и пр." (Каравелов 1940: 114-115). "Стаите се украшават така. Одърите се оставят бели, т.е. не вапцани, а стените ги разписват с маслени вапцилки и с различни фигури. Всичките тесни и таванът се вапцват с еднакви вапцилки. Надстенките са отделени с линии, а на средата им са изобразени птици, цветя и различни фигури. С подобни ландшафти е нашарена и средата на тавана." (Каравелов 1940: 117).

Каравелов обръща внимание и на пространството между сградите, в това отношение показателен пример е изображението на пловдивската чаршия. Описанието е информативно и пластично, градската главна улица е уловена като динамичен феномен, заслужаващ наблюдение и анализ във връзка с живото всекидневие на града. А цялостната панорама на града показва чаршията като сложна и нехомогенна структура, в която функционира организирано по свои правила общество16: "...единствената права улица на града, която носи название чаршия и която заслужва това название във всяко едно отношение, ако гледаме на нея с азиатски очи. Хората, като мравки, сновяха назад-напред, тласкаха се, викаха и псуваха се разнообразно, чегато в Пловдив се е случило наводнение или пожар. И по двете страни на улицата се намираха дрипави дюкяни, в които евреите продаваха захар, пръстенчета, различни играчки и леке-сапун; павликяните продаваха чесала, железни соби, маши и пирустии, а християните - аби, чоха и др. Тука се намират и няколко турски дюкяни, в които се продават кожени изделия, макати [вид постелки] и кисело мляко" (Каравелов 1940: 113).

Спецификата на градския бит е изобразена чрез "улични импресии" и в други мемоарни откъси. В тях стилистиката на изобразяваното носи белезите на неизживяна душевна травма, свързана с един мрачен период от жизнения път на Каравелов, когато той е арестуван в Нови Сад и прекарва седем месеца в (Буда)Пещенската тъмница. Шумният живот на улицата през погледа на затворника е образна аналогия на баналната житейска опозиция свобода/несвобода, построена върху художествения контраст. И въпреки че тук наративната стратегия посяга към известно "общо място", за изследователя на града17 тя има своята документално-познавателна стойност: "Из познатите улици край мене се скиташе делничен, ограничен живот - вървеше наконтена госпожа с чантичка и със също такова наконтено мопсче; разсилен от касационния съд с призовки; чиновник купуваше метла; кранта караше бутилки, в които някога е имало бира; бабички-търговки се караха с момиченце, също търговка; двама евреи препускаха на коне раванлии, като крещяха с все сила: ...; свиня душеше тарабата; таен агент бъбреше с една жена... "Да, ето го пак - подлия живот... Няма повече смисъл, отколкото в затвора... И за какво ти е тук свободата? За какво тъй държим на нея?" (Каравелов 1984: 547). Положена в картината на вечерна Пеща, самотната фигура на лишения от свобода индивид представя един още по-силно въздействащ дисонанс: "Вечерта беше чудна. Из пещенските улици гъмжеше тълпа свободен и весел народ: пияни кроячи празнуваха своя "блаумонтаг", обущари се клатеха като листата на трепетлика, млади чиновничета бързаха към брега да покажат на "дамите" спретнатите си ботуши с шпори, стари чиновници да развалят отново махмурлука си след пиянство и комар, офицерята да изчаткат със сабите, засукващи при това миши опашчици, които не бяха тъкмо под носа им, а милостивите "дами" отиваха просто да се продават на прелестните келепирджии." (Каравелов 1938: 3). С контрастна смяна в колорит и амосфера, още на следната страница затворът се очертава като своеобразен паралел на смъртта: "Пред мене беше познатото на всеки пещенски страдалец страшно лице на "мъртвия дом" или "гробище на живите", дом с мрачни и неваросани стени, с тесен и нечист двор, украсен с пранги, байонети, решетки, стражарски мустаци, с душен въздух и с бледи човешки лица. Всичко бе мъртво: никакъв човешки глас - обгърна ме гробна тъмнична тишина." (Каравелов 1938: 4)18.

И така, градът се изобразява с неговите жилищни и обществени сгради, културни паметници, улици, ландшафт (т.е. материалното битие, рожба на цивилизацията, заедно с природните дадености). Същевременно той е видян и като терен за многостранни, присъщи нему взаимодействия на човешки индивиди и общности; показано е живото присъствие на хората - в движение, чрез социалните им роли и мрежи, чрез духовната култура.

Кои са тук действащите социални актьори, социално-психологическите типове, забелязани измежду жителите на различни селища и синтезирани от един настроен към обобщения ум? Преди всичко е откроен и подчертаван нееднократно разнородният етнически облик на определени градове. В случая с Пловдив например Каравеловият усет за демографско-етнографско описание намира добра възможност да се изяви и развие: "Народонаселението на града, което е съставено от различни народности, е така също шарено, както и самият град. Освен българите и турците, в тоя град блаженствуват множество арменци, евреи, гърци, цигани, цинцари, маджари, гръкомани и павликяни. Всичките жители, по новите изследвания на турското правителство, са 91 000" (Каравелов 1940: 88). Цитираният по-горе откъс за улицата в Пеща продължава с ново развитие и се превръща във впечатляващ с аналитичната си проникновеност етноантроположки разрез на местното общество: "Но пещенските улици са пъстри освен това и откъм народностен оглед; наред с донкихотските синове на св. Стефана ще срещнеш тук още и тевтонския лик на немеца - рижави коси и мустаци като ластовица и бледия юда "аферист", ако не другиго, то поне, редактора на "Пестер Лоид", и сериозния чех, и бъбривия и подвижен като маймуна французин, и охотния да се насмее, да се наприказва и натананика италиянец, биещия на очи с горда походка банатчанин, и глупавия като "месечина" влах, и затъпения от робство и йезуити словак, и замисления безмлъвник, с дълги мустаци, поляк, - с една реч Пеща е пъстра, ни повече ни по-малко, както и цялата австрийска държавна сграда, направена от Николая Павлович І, както и маджарската съвест, създадена от Деака..." (Каравелов 1938: 3-4). Народоведската любознателност на Каравелов е постоянна величина в редица спомени и пътни впечатления - за него са интересни битът, антроположкият тип, манталитетът на българи, гърци, турци, сърби, румънци, арменци, евреи, черкези, цигани, - с внимание към особеностите и на по-малки етнорегионални общности (шопи, тракийци, планинци; шумадийци, ери; белградчани, черноречани, зайчарци, крушовчани, рготинци, вражегринци); а също и към възрастови, съсловни, полови и ролеви отлики.

Паралелно с етническата карта19 на градските пространства се очертава профилът на определени социални слоеве. В пловдивските спомени това е сравнително последователно прокарвана линия на разказа. Открояват се фигури на представителите на властта (паши, аяни, валии, кадии, тюфекчи-башии, бейове), а като цяло турската администрация е остро критикувана за наличието на корупция при домогването до обществени постове. Характеризират се и представители на обикновеното пловдивско турско население, на чорбаджиите и гръкоманите; отделен очерк е посветен на павликяните. Духовенството - попове, калугери и калугерки - е обикновено обект на ирония; представена е общността на дервишите20. Типично в "стил Каравелов", експлоатирайки щедро гротесковата карикатура, виждаме отделни социално-психологически типове, непосредствено свързвани с представите за турския "рахатлък" и "бабаитлък": "азиатския дембелин", "бабаитина", "градските чапкъни", "оланите" и "кьочеците", турската "кокона" в контраст с българката; обект на интерес са някои професионални групи - търговци, строители-зидари, бакали, сарафи, абаджии, касапи; значително място е отделено на учителите и на учениците от гръцките и българските училища. Социалният разрез на града (Пловдив), направен от Каравелов, заслужава специално внимание. Безмилостните сатирични тиради, познати от публицистиката му, тук също се проявяват агресивно и безапелационно. Два примера са особено изразителни - описанието на "оланите" ("кьочеците") и портрета на турската "кокона". Контрастът, иронията, сравнението и алегорията, цялостното звучене на образно-метафоричната реч изграждат чрез тези откъси един "антисвят", присъщ на ориенталския град - негативен пример, от който би трябвало, според пишещия, да се разграничат всякакви представи за обществен морал, прогрес и просвещение. В тези и други подобни откъси се проявява полемичната стихия на Каравеловото слово, която може да играе ролята и на жанров белег, ако се има предвид обособявания от някои автори полемичен мемоар (Димчева 1972: 71).

В пътните бележки от Сърбия и Румъния интерес представят образите и личностните характеристики на преподаватели във висши учебни заведения, на студенти, военни, политици, интелектуалци, чиновници. Сред преобладаващо критичния тон се извисява идеалът за добър преподавател в лицето на сръбския професор Стоян Бошкович: "Борбата на Бошкович против ретроградството не остана безплодна: още в 1867 година голяма част от студентите окончателно се преобразиха. Цял отдаден на своя предмет, много лош познавач на житейската мъдрост, пламенен борец за доброто и непримирим враг на злото във всички негови разновидности, Бошкович обаче всякога бе еднакъв със студентите и справедливо бе наричан "добър и честен човек", завидно прозвище, каквото малцина в света могат да придобият. (...) При споменаване името на тоя професор и най-суровото лице се оживяваше, най-мълчаливата уста изказваше благодарствени, топли думи - такава бе нравствената извисеност на тоя забележителен човек, на тоя учител в пълния смисъл на думата; идеален образ, образ, какъвто няма да намерите нито в един роман" (Каравелов 1984: 552). Общността на сръбските студенти очевидно е била целенасочено опознавана и критично анализирана, показана е като добре очертан социално-психологически тип, рожба на образователна система, в която изостава практическата насоченост: "Сръбският студент е краен идеалист, но с малко сантиментален оттенък; той постоянно мечтае за дела, а цял живот остава бездеен. Новосадските учени дори се гордеят със своя идеализъм, леност и безделие, наричайки всички работници "чудни хора", макар техният идеализъм в по-голямата си част да се изражда в някакво сантименталничене, във фразьорство, в неумение да се заловят за сериозна работа. И така, главният недостатък на академията се състои в това, че като дава на своите възпитаници различни сведения за френската, австрийската, пруската и руската армия, не им дава главното, не ги приучва на сериозна работа, т.е. малко се грижи да ги научи как да прилагат на практика добитите сведения." (Каравелов 1984: 551).

С висока документална стойност по отношение на социално-психологическото изследване на града са мемоарните записки на Каравелов, посветени на Пещенската тъмница. Решението му да опише предварителния арест, единичната килия, да очертае фигури от персонала на затвора (надзирател, ключар, стражар) придава на спомените особена ценност за проучването на градската тема по извори от късното Средновековие и Възраждането. Образите на "затворническите псета" са неизбежно оцветени през афективната гледна точка на жертвата. Въпреки пристрастността на описанието обаче, тези откъси са показателни както за литературно-историческото, така и за културно-антропологичното познание на града: "Мустакат униформиран народ, повечето словаци (роби на робите), с глупаво любопитство се начеколиха около мене... (...). Кръгъл като тиква дебелан, също словак, по звание "ключар", бе се заел с някакви хартии, писваше нещо, мъчеше се с всичка сила да потопи перото в мастилницата, а пот - поради голямата задуха - течеше по загриженото му лице, медясало и подпухнало от пиянство и разврат, па ме изгледа после от глава до пети с овнешките си очи, сякаш бях изпратен за жених на неговата щерка. (...). ... един стражар вече ровеше из моята пътнишка чанта, а друг, също червендалко, с рижави мустаци и остър поглед, съвсем "комодно" почна да ме опипва така вещо и ловко, че биха му завидели всички акушерки на света. (...) ...но мене ми беше твърде жално за риждавия стражар, който като член на маджарската държавна организация понижаваше своето чиновническо и човешко достоинство. (...)." (Каравелов 1938: 7-8).

Динамиката на градския живот можем да открием в живописни картини на спомена, свързани с народния и религиозния календар, с някои функциониращи в градска среда традиционни обреди и празници на българина от онова време - такава информация предлага описанието на празничното хоро в някои пловдивски махали: "Тука съм длъжен да ви кажа и това, че хоро бива само у нецивилизованите българи, които живеят на Мараша, на Каршияка, в Нова махала и пр., и които се презират от пловдивските кокони така също, както и чесновият лук или чушките. Хорото се захваща от пролетния българо-гръцки празник "Света Петка". Аз казвам българо-гръцки, защото другите православни християни го не празнуват. В петък през светата неделя на поляните се събират почти всичките млади и зелени българки и българи, главяват си свирец с гайда или с цигулка и под монотонната негова музика захващат да играят хоро. Разбира се, че ако младите сърца не намерят музика, то си пеят сами" (Каравелов 1940: 150). Заедно с изобразяването на хорото като празнично събитие, Каравелов насочва вниманието и към един друг, вече по-късен тип развлечение - разходките в деня на "Живоприемни източник": "В петък после Великден християнската черква празнува деня на животворещия източник или на света Богородица, която носи название св. Петка, т.е. свети петък. В Пловдив съществува отделен храм, който е посветен на тоя празник. Пред тоя храм се намира една доволно широка поляна, на която от Великден и до Томината събота се разхожда почти половината от града" (Каравелов 1940: 134). Тези две форми на празнуване, функциониращи синхронно в дадения времеви отрязък, но в различни обществени среди и места на града, са отново вкарани в емоционалната рамка на контраста - за едната форма се твърди, че е дело на "презрените" българи, непродали съвестта си и народността си под натиска на елинистичната пропаганда; в другата наглед пасторална за православните поклонници картина са положени турските шатри с познатите салтанати - тюфекчи-башията със своите сеймени, кафеджи-башията, кьочеците, свирците и изобщо, презираните от Каравелов "содомски картини", които "произхождат под откритото небе и пред очите на всичките граждани и гражданки!".

При аналитичното изследване на социалната "анатомия" на града ще отбележа специално един съществен момент в народоведския подход на Каравелов - оправданото от културологично гледище внимание, което той отделя на такъв фундаментален маркер за етничен или регионален произход, за възрастов или обществен статус и идентичност, какъвто е облеклото. За облекло става дума, когато портретът на отделни личности изисква красноречив, многозначителен щрих; а също и в представянето на регионални, етнически, професионални или верски общности - това са шопите-белодрешковци; власите; пловдивските българи и гъркоманите; турците; евреите; дервишите; поповете и техните "знаци" за социална роля и сан; турските кокони и българките; павликяните (Серкеджиева-Радева 2002).

Работата на Каравелов върху изброените типични и разпознаваеми белези на градското показва, че той прилага различни подходи, за да огледа града многостранно, да систематизира познанието за неговия цялостен облик и да го представи в разказан спомен. Някъде се усеща опит за по-цялостно, "монографично" изчерпване на фактологията и склонност към типологизиране на сходни обекти и явления, към напипване на "модели". Така изглежда изследователската програма, насочена към Пловдив, за разлика от други бележки на Каравелов за градове, пръснати в "Мемоари" (за Белград, Кладово, Неготин, Княжевац и др.; за Букурещ) или в "Из мъртвия дом" (за Пеща), в които се наблюдава избор на конкретен градски "терен" за обект на проучване. Като цяло обаче, и това трябва да се подчертае, "терените" на града, които съставят неговия профил (екологична среда, топоси, социални актьори и мрежи на взаимодействие), са добре очертани: климат, релеф; културен ландшафт, демография. При смяна на мащаба изпъкват черквата, джамията, синагогата; хана и кафенето, обществените градски учреждения; "школите" и академиите; затворът; градските улици и междуградските пътища. На други равнища и с по-различна гледна точка към градското ще открием съпоставителните характеристики на българина като етнопсихологически тип; на шопи и тракийци; на планинци и "полянци"; общността на павликяните или дервишкия орден; след това - преподавателите и студентите, съсловията на военни, чиновници, занаятчии и търговци; представителите на градската власт и управление, затворническия персонал; открояват се селянинът и гражданинът, планинецът и полският жител, бежанецът, просякът, мъжът и жената в професионални, полово-ролеви и възрастови метаморфози; показани във всекидневие и в празник. Една двупосочна тенденция, отразяваща взаимното проникване и влияния между научния подход на етнолога и личните емоции, остава като общо впечатление след прочита на възпоминанията. В големия град, независимо дали срещата му с него става в млада или в по-зряла възраст, Каравеловото усещане за обозрима селищна общност се разпада, сблъсъкът му с градското общество - организирано и функциониращо по свои правила, свързано с индиректни или условни връзки и под въздействието на разнообразни влияния и взаимодействия - е кризисна фаза в душевното равновесие на копривщенеца, възпитан сред познатите ни "българи от старо време". Следвайки обаче целите и принципите на точното етнографско описание и с оглед присъщата му аналитична познавателна стратегия, мислещият автор представя града в неговото сложно съставено тяло, с "шареното" човешко присъствие и неприемливите в редица случаи обществени норми и персонажи. Харесван или отричан, градът оживява - реален, истински - по каравеловски подложен на методична, изчерпваща и в редица отношения безпощадна "дисекция".

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. С което във фолклористика, етнография, етнология и (културна) антропология се обозначава мястото, където живее изследваната общност; под "терен на антрополога" в широк смисъл се разбира неговият обект на изследване - човекът, човешките групи и техните взаимодействия - с акцент към културните различия; в този контекст междукултурното сравнение, наред с теренното проучване (изследване, провеждано "на терен", "на място"), са основополагащи културно-антропологични методи (за най-обща теоретико-методологична и библиографска ориентация в тази проблемна област виж: Живков 1994; Тодоров 2000; Елчинова 2001; Ротенберг 2001; Благоева 2001; Бочков 2002; Гарнизов 2003). [обратно]

2. За първи път публикувани през 1867 г. в "Русский вестник, журнал литературный и политический, издаваемым М. Катковым", т. 68. През 1868 г. са включени в "Страницы из книги страданiй болгарскаго племени. Повести и разказы Любена Каравелова". На български език, преведени от Каравелов, излизат във в. "Независимост", в. "Знаме" и сп. Знание" - 1874, 1876. Глави ІХ-ХІІ са преведени от Г. Цанев, публикувани за първи път 1930 г. в библиотека "Българска книжнина", № 21 (по Възрожденски 1969: 522). В настоящата статия се облягам върху изданието на Каравелов под редакцията на Каратеодоров от 1940 г. (Каравелов 1940). [обратно]

3. "...тези свои бележки К. е възнамерявал да обработи и издаде като продължение на "Записки за България и за българите" заедно с бележките си, свързани с неговото пребиваване в Русия и Румъния" (Каравелов 1984: 627, коментар към с. 546). [обратно]

4. "Пътешествие" уточнява в значителна степен маршрута на Каравелов по време на Сръбско-турската война (1876) и насочва към някои дописки, които той изпраща в руския периодичен печат от различни участъци на фронта" (Каравелов 1984: 628, коментар към с. 559 ). [обратно]

5. Тук използвам изданието на Борис Йоцов от 1938 г., това е първият български превод на затворническите спомени на Каравелов. Придружен е с научен апарат, който допринася за необходимия контекст на епохата (Йоцов 1938). [обратно]

6. За топоса "тъмница" в сравнителен план и в контекста на българските възрожденски мемоари вж. Русинова (2004). Ще спомена и доклад на Бойка Илиева "Измеренията на тъмницата в затворническите мемоари на Любен Каравелов и Силвио Пелико" (Илиева 2009). [обратно]

7. Във връзка с типологията на града, спецификата на малкия балкански град, на възрожденския град, вкл. и по линия на съпоставката град - малък град - село виж: Кюизение (1995а: 7-11), Сантова (1995: 17-24); Симеонова (2009: 174-176; 181-183; 198-205). Тук ще насоча и към интересна бележка на Цвета Тодорова, отнасяща се към различните критерии за определяне на понятието град: "Като най-старо се счита мнението, че за градове могат да бъдат считани онези селища, признати за такива от съвременниците им" (Тодорова 1995: 40). Например Копривщица най-често е наричана от Каравелов село, но се среща и "градец" (дори в едно изречение): "...из своето родно село или градец Копривщица" (Каравелов 1940: 37). Споменати в записките села са Душанци, Лъжене, Мирково, Буново, Барово, Камарци, Краставо село, Кара Мустафаларе, Герен, Османово, Стрелча и др. [обратно]

8. За присъщата на възрожденските автори "антропогеографска концепция" (в пътеписи, дописки, землеописания, исторически бележки и др.) вж. Симеонова (2009: 175-176). [обратно]

9. Естествено е в този ред на мисли стилистичният подход на мемоариста да се разглежда в тясна връзка със стилистиката на белетриста и публициста, срв. Лилов (1990), Попова (1963). [обратно]

10. Кавичките са поставени заради терминологичната натовареност на фразеологизма в съвременни изследвания по масови комуникации. [обратно]

11. Това твърдение е в съгласие с характеристики на града, отнасящи се до близък исторически период, направени от съвременни учени: "Най-значимият и развит български град в този регион [Одринският вилает, в който най-голям е Пловдивският санджак - бел.моя, С.П.] е Пловдив. На основата на обилна документация, в която сведенията за населението на Пловдив варират между 30 и 100 000 души, в научната литература се правят обобщения, че през първата половина на ХІХ в. Филибе (Пловдив) е един от най-големите градове на Европейска Турция и изобщо на Османската империя" (Тодорова 1995: 43). Виж също: Тодоров (1972), Генчев (1981), Алваджиев (1971). [обратно]

12. Още едно характерно описание на тези части от града и на острова със салханите (касапниците): "Когато Марица преминува покрай града, то се дели на два ръкава и на това място образува великолепно-живописен остров, който е насаден с черници. Градът се провлача и по другата страна на Марица, и тая част се нарича Каршияка (презречие). Каршияка е населена само с българи и с турци" (Каравелов 1940: 111). [обратно]

13. "Белграде, Белграде, майко на сръбската земя, очи на сръбския народ! Всякой те обича и сам не знае защо. Обърнал си отвореното си чело към целия свят и се разговаряш с него, изпъчил си юнашките си гърди, и Сава и Дунав ги мие и прохладява... Белграде, Белграде! От тебе няколко милиони человеци очакват живот и светлост, от тебе зависи щастието сръбско; ти трябва да бъдеш поборник за всичко, що е честно и възвишено" (цит. по Каравелов 1938: ІV). [обратно]

14. За наличието на обща стереотипна нагласа към гражданина и градското според възрожденската книжнина (книги и периодични издания) вж. Галанова (1994). [обратно]

15. Съществен структурен елемент в творческата програма на белетриста Каравелов, "природното описание се включва в една по тип публицистично-дидактична конструкция, превръща се в своеобразен израз на авторовите идеи, мнения и преценки, заостря ги и ги натрапва на читателя" (Гюрова 1990: 139). [обратно]

16. За чаршията като отличителна особеност на балканския град и нейните белези, които дефинират градското; за характеризирането й като пространство, изцяло наложило се като "мъжко" вж. Гаврилова (2002: 14-15), Симеонова (2009: 189). [обратно]

17. В този откъс вероятно се има предвид Нови Сад, въпреки че в непосредствения контекст градското място не е изрично упоменато. [обратно]

18. Вж. и по-нататък в изложението: "...пещенският затвор представя от себе си всичко, което е най-ужасно, най-безчовечно, най-грубо, варварско. Влага, мрак, нечистотия, смрад, душност - ето отличията на предварителния пещенски арест." (Каравелов 1938: 10). [обратно]

19. Още по-ценен принос на Каравелов към етноложкото познание за града, ако се съгласим с твърдението, че: "За възрожденския град етническият състав е в основата на пространствената организация на селището, чиято основна единица е махалата." (Симеонова 2009: 193). [обратно]

20. Техният невръстен (на не повече от 12 години) духовен водач-шейх имал къща и теке в българската махала, дружал с българските ученици, но притежавал и многочислен харем. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Алваджиев 1971: Алваджиев, Никола. Пловдивска хроника. Пловдив, 1971.

Беновска 1979: Беновска, Милена. Някои особености на мемоарите през Възраждането. // За литературните жанрове през Българското възраждане. Отг. ред. П. Динеков, Цв. Унджиева. София, 1979, 198-208.

Благоева 2001: Благоева, Евгения. Антропология преди антропологията. // Ловци на умове. Лекции по антропология. Съст. П. Бочков, О. Тодоров. София, 2001, 27-54.

Бочков 2002: Бочков, Пламен. За теренната фолклористика. // Бочков, Пламен. Увод във фолклорната култура. Лекции по фолклор. Пловдив, 2002, 239-269.

Възрожденски 1969: Възрожденски пътеписи. Съставител и редактор Светла Гюрова. София, 1969, 7-34.

Гаврилова 2002: Гаврилова, Райна. Българският възрожденски град: ретроспекции и проекции. // Градът: символи, образи, идентичности. Съст. Светлана Христова. София, 2002, 11-16.

Гаврилова 2010: Гаврилова, Райна. За значенията на вечерята: исторически поглед. // Български фолклор, г. ХХХVI, 2010, № 1, 21-38.

Галанова 1994: Галанова, Мария. Градската тема в българската възрожденска книжнина. // Българска етнология, г. V, 1994, № 1, 26-47.

Гарнизов 2003: Гарнизов, Васил. Група на терен, терен в групата. // Антропологични изследвания. Т. ІV. Съст. П. Бочков. София, 2003, 171-190.

Генчев 1981: Генчев, Николай. Възрожденският Пловдив: принос в Българското духовно възраждане. Пловдив, 1981.

Груева 1995: Груева, Светла. Типология и класификация на селищата в българската антропогеографска и етнографска литература (1918-1945). // Към етнологията на малкия Югоизточноевропейски град. Отг. ред. и съст. М. Сантова. Пловдив, 1995, 30-39.

Гюрова 1990: Гюрова, Светла. Природното описание в структурата на Каравеловите разкази и повести. // Любен Каравелов. Сборник по случай 150 години от рождението му. Отг. ред. Цвета Унджиева, Дочо Леков. София, 1990, 128-139.

Димчева 1972: Димчева, Росица. Начало на мемоарната проза в българската възрожденска литература. // Литературна мисъл, г. XVI, 1972, № 4, 62-80.

Елчинова 2001: Елчинова, Магдалена. Предизвикателствата на включеното наблюдение. // Ловци на умове. Лекции по антропология. Съст. П. Бочков, О. Тодоров. София, 2001, 150-163.

Живков 1994: Живков, Тодор Ив. Антропология на фолклора - защо не? // Български фолклор, г. XX, 1994, № 2, 4-11.

Илиева 2009: Илиева, Бойка. Измеренията на тъмницата в затворническите мемоари на Любен Каравелов и Силвио Пелико. // Любен Каравелов - писателят, публицистът, революционерът. Научна конференция. София, 2009.

Йоцов 1938: Йоцов, Борис. "Из мъртвия дом" на Любен Каравелов. // Любен Каравелов. Из мъртвия дом. Превод, увод и бележки от Б. Йоцов. София, 1938, III-LXII.

Каравелов 1938: Каравелов, Любен. Из мъртвия дом. Превод, увод и бележки от Б. Йоцов. София, 1938.

Каравелов 1940: Каравелов, Любен. Записки за България и за българите. Под ред. на В. Каратеодоров. София, 1940. // Също: Travels in Southeastern Europe <http://quod.lib.umich.edu/cgi/t/text/pageviewer-idx?c=bosnia;cc=bosnia;rgn=full%20text;idno=anb1904.0001.001;didno=anb1904.0001.001;view=image;seq=00000227.> (04.01.2011).

Каравелов 1984: Каравелов, Любен. Събрани съчинения. В 12 т. Т. 4. Стихотворения, драми, мемоари. Подб. и ред. Д. Леков. София, 1984.

Кьосев 2003: Кьосев, Александър. Пловдив и далечното. // Социологически проблеми, г. XXXV, 2003, № 3-4, 143-172.

Кюизение 1995а: Кюизение, Жан. За една етнология на малките балкански градове. // Към етнологията на малкия Югоизточноевропейски град. Отг. ред. и съст. М. Сантова. Пловдив, 1995, 5-16.

Кюизение 1995б: Кюизение, Жан. Заключение. // Към етнологията на малкия Югоизточноевропейски град. Отг. ред. и съст. М. Сантова. Пловдив, 1995, 163-164.

Лилов 1990: Лилов, Методи. Стилистичният модел на Любен Каравелов. // Любен Каравелов. Сборник по случай 150 години от рождението му. Отг. ред. Цвета Унджиева, Дочо Леков. София, 1990, 170-179.

Пелева 1998: Пелева, Инна. Пловдив в прозата на Любен Каравелов. // Възрожденският текст: прочити на литературата и културата на Българското възраждане. Сборник в чест на 70-годишнината на проф. Дочо Леков. Съст.-ред. Р. Дамянова; ред. Л. Михова, Хр. Манолакев. София, 1998, 67-74.

Пенев 1925: Пенев, Боян. Любен Каравелов в будапещенската тъмница. // Сборник в чест на Васил Н. Златарски. По случай на 30-годишната му научна и професорска дейност. Подготвен от неговите ученици и почитатели. София, 1925, 253-268.

Попова 1963: Попова, Венче. Някои средства на художествено-образната реч в политическите статии на Любен Каравелов (върху материали от уводните статии в "Свобода" и "Независимост"). // Изследвания и статии за Любен Каравелов. Отг. ред. П. Динеков и Ст. Божков. София, 1963, 219-232.

Проблеми 1998: Проблеми на българската градска култура. Т. 1. Възрожденският град. Съст. Г. Симеонова. София, 1998.

Ротенберг 2001: Ротенберг, Мишел. Изкуството - новата парадигма на града за антрополозите? // Антропологични изследвания. Т. ІІ. Съст. Цв. Лазова. София, 2001, 37-46.

Русинова 2004: Русинова, Светлана. Топосът "тъмница" в мемоарите за Българското възраждане. Автореферат на дисертация за присъждане на образователната и научна степен "доктор". София, 2004.

Сантова 1995: Сантова, Мила. Към определението на културния код на малкия град. За времето на късното Средновековие и Възраждането. // Към етнологията на малкия Югоизточноевропейски град. Отг. ред. и съст. М. Сантова. Пловдив, 1995, 17-29.

Серкеджиева-Радева 2002: Серкеджиева-Радева, Анка. Облеклото във възрожденски Пловдив по сведения на съвременници. // Проблеми на българската градска култура. Т. 3. Етнография на българския град. Съст. Г. Симеонова. София, 154-160.

Симеонова 2009: Симеонова, Гатя. Възрожденският град (Опит за типология според възрожденските автори). // Симеонова, Гатя. В търсене на етнографски подход при изучаването на града по българските земи. Проблеми на българската градска култура. Т. 5. София, 2009, 169-211.

Тодоров 1972: Тодоров, Николай. Балканският град XV-XIX век. Социално-икономическо и демографско развитие. София, 1972.

Тодоров 2000: Тодоров, Орлин. Опит, тълкуване и разбиране в полето на антропологията. // Антропологични изследвания. Т. І. Съст. П. Бочков. София, 2000, 137-144.

Тодорова 1995: Тодорова, Цвета. Към типологията на българския град. // Към етнологията на малкия Югоизточноевропейски град. Отг. ред. и съст. М. Сантова. Пловдив, 1995, 40-47.

Янчева 1996: Янчева, Ирена. Етнология на възрожденския Пловдив върху периодичния печат. Пловдив, 1996.

 

 

© Светла Петкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2011, № 1 (134)