ИСПАНСКАТА ГРАЖДАНСКА ВОЙНА ОТ 1936-1939 Г. В ТВОРЧЕСТВОТО НА ДИМИТЪР ДИМОВ

Ралица К. Маркова

web

За Димитър Димов е писано толкова много, че всеки, който се насочи отново към творчеството му, рискува да повтори отдавна казани неща. И все пак художественото наследство на писателя е така привлекателно, многотемно и многообразно, че изкушава изследователя да подходи по нов начин, да разгледа от друг зрителен ъгъл делото на този необикновено своеобразен творец, представляващо едно от редките екзотични цветя в градината на българската литература. На първо място това се отнася до проблематиката за Испанската гражданска война от 1936-1939 г. - проблематика, която заема средищно място в художественото дело на Д. Димов и нарежда писателя сред малцината творци в световната литература, които разкриха многоаспектно, в цялата му сложност, дълбочина и трагика испанския конфликт, превърнал гражданската война на една нация в събитие с важно значение за Европа и за света. Аналитичният поглед на нашия автор към един от най-големите социално-исторически сблъсъци през XX в. се отличава с оригиналност и смелост, с органично преплитане на проникновения психологизъм и разтърсващия драматизъм, на личното и общественото, на националното и общочовешкото, на конкретно-историческото и философското. Именно този творчески подход на Д. Димов към испанската тема ни предизвика да потърсим нашата собствена гледна точка към нея, за да открием в жестоката драма на испанския народ отговора на редица въпроси, поставени не само от историята, но и от днешния ни ден.

Много е писано по темата "Димитър Димов и Испания". И навярно още много ще се пише. Неоспорим е обаче един факт: че този наглед тих, стеснителен, затворен в себе си човек, какъвто всички, които са го познавали, рисуват Д. Димов¹, всъщност винаги се е интересувал от големите обществени конфликти на епохата, разгръщал е съдбите на героите си върху драматичния фон на разтърсващите социални колизии. Творчеството на писателя показва упорито и учудващо с последователността си пристрастие към обществено-политическите сблъсъци, върху чиято основа се проектират заплетените жизнени съдби на неговите персонажи. В първия му роман "Поручик Бенц" (1938) тази основа е Първата световна война, в "Осъдени души" (1945) - Испанската гражданска война от 1936-1939 г., в романа "Тютюн" (1953) - Втората световна война. Най-зрялата му драма - "Почивка в Арко Ирис" (1963) - също се опира върху материал от националнореволюционната война на испанския народ, която неизменно присъства и в неговите разкази и пътеписи. Така темата за войната, за нейното разрушително и същевременно възродително влияние върху психиката на човека става постоянна при Д. Димов. И това не е случайно. В изобразяването на военните събития, във вихъра на обществените катаклизми писателят търси отговора на редица мъчителни въпроси: за същността на човека, за смисъла на неговото битие, за мястото му във време на трагични сблъсъци. Въпросите за поведението на човека в екстремни ситуации, за неговите реакции и отношение към света в моменти на върховно изпитание, на "прага", когато е необходимо да се вземе съдбоносно решение, за правото и възможността на личността за нравствен и социален избор в граничната ситуация, в която са я поставили разтърсващите обществени конфликти, винаги са изниквали пред Д. Димов. И ако в "Поручик Бенц" те са поставени още плахо, неопитно, то в "Осъдени души", в "Тютюн", в "Почивка в Арко Ирис" вече се долавя сигурността на майстора. Погледната от този зрителен ъгъл, проблематиката за Испанската гражданска война в творчеството на писателя се разкрива в органична връзка с произведенията на българските и чуждите автори на тази сложна тема - Ъ. Хемингуей, А. Малро, И. Еренбург, С. М. Арконада, Л. Стоянов, Н. Вапцаров, Св. Минков и др. Несъмнено най-яркото художествено постижение в това отношение за българската литература са стихотворният цикъл на Н. Вапцаров "Песни за една страна" и творбите на Д. Димов "Осъдени души" и "Почивка в Арко Ирис". Със своята пределна концентрираност на действието и тясната обвързаност между личното и общественото, с драматичното пресъздаване на отношението между личност и общество, между конкретно и историческо, между национално и общочовешко романът на Д. Димов "Осъдени души" независимо от неизбежните сериозни различия се родее с някои от най-добрите постижения на световната романистика за Испанската гражданска война - "За кого бие камбаната" (1940) на Ъ. Хемингуей, "Надеждата" (1937) на А. Малро, "Река Тахо" (1938) на С. М. Арконада и др. Това са творби, които отразяват едно от големите социални движения на века - сплотяването на масите и пробуждането на колективното политическо съзнание. В тях се проследява как се раждат революционната армия, достойнството на трудовия народ и неговата воля за победа въпреки големите тематични и стилови различия у отделните автори. Един подробен сравнителен анализ на тези произведения с романа на Д. Димов би ни довел до интересни и показателни наблюдения².

Общоизвестна е любовта на писателя към Испания и нейния народ, болезненото, почти ревниво чувство на привързаност, с което се е отнасял той към тази страна и нейната трагична историческа съдба. Това е отношението на верен, влюбен рицар, който цял живот служи предано на своята "дама на сърцето". Испания си остава една от големите привързаности на Д. Димов и естествено една от главните теми в творчеството му. Ако другите творби за Испанската гражданска война в българската литература са породени преди всичко от чувството за солидарност с борбата на испанския народ против фашизма, в творчеството на Д. Димов на тази тема се прибавят още редица фактори. Това са трайният, дълбок интерес на писателя към съдбата на Испания и народа й, към неговата история, бит и национален характер - интерес, който го съпровожда през целия му живот, - упоритото му влечение към изобразяването на остро драматични, трагедийни по съществото си сблъсъци, към резки, дълбоко конфликтни ситуации и стремежът му да изкаже върху основата на испанските събития важни свои социално-философски и естетически възгледи. Това обстоятелство определя и неизменната двупластовост на творбите му - зад събитийния, изграден с ярки бои план винаги се открива дълбоко социално-философско и психологическо съдържание, зад енциклопедичната начетеност на Д. Димов, породена от великолепното познаване на Испания, на нейния пулс и дух, се долавя органичната му вътрешна връзка с тази наглед далечна и чужда за нас нация, с която той се е чувствал духовно сроден. Именно затова темата за Испанската гражданска война преминава през цялото творчество на зрелия Д. Димов - романа "Осъдени души" и драмата "Почивка в Арко Ирис", където е основна, и през романа "Тютюн" (образът на Павел Морев) и пътеписите "Сан Себастиян" (1946), "Куха Испания" (1946), "Януарска пролет" (1946), "Кастилска зима" (1946), разказа "Задушна нощ в Севиля" (1949), статията "Защо се биха за Испанската република?" (1946), където е епизодична, открива се в изказванията и писмата му. Тази тема е обусловена логично от постоянния пиетет на Д. Димов към далечната южна страна, от неговата органична болка по Испания, от неговия истински "испански комплекс", както сполучливо го нарече Кр. Куюмджиев (1985а: 169-196; 1985б: 192-213). Белетристът несъмнено би могъл да повтори знаменитото изречение на Мигел де Унамуно "Ме duele España" ("Боли ме Испания"), и то с пълно право, защото винаги е чувствал тази страна като свое второ, духовно отечество. Проблематиката за Испанската гражданска война е поставена у Д. Димов върху много широка основа. Тези произведения пресъздават и психиката на човека, вплетен (дори понякога против волята му) в големия обществен конфликт, и масовия героизъм на републиканските войски, и жестокостта на франкистите, и същността на някои национални характеристики, и историческата перспектива, която авторът сочи пред героите си. Това са произведения за героичната борба на един народ за свобода и демокрация и за мястото на отделната личност в тази борба и същевременно - творби за нравствения и социалния избор на човека, за неговото духовно прераждане под влияние на чувствата и на събитията, за съотношението между лично и обществено, между любов и дълг, за истинската стойност на човешката личност. А зад всичко това прозират големите въпроси за човека и историята, за неговото място във времето, за способността и правото му на самоопределение, на последен и окончателен избор. Всичко това придава двуплановост на изображението в творбите на Д. Димов на испанска тема, показва тяхната многоизмерност, взаимната обусловеност и обвързаност на конкретния социално-исторически и по-общия философски план в тях.

Произведенията на писателя за Испанската гражданска война са написани няколко години по-късно, когато от дистанцията на времето Д. Димов пристъпва към пресъздаване и преосмисляне на сложните и драматични испански събития. След едногодишната си специализация в Мадрид, след изчитането на огромно количество художествена и научна литература за тази страна, след преките си впечатления от Испания няколко години след края на нейната националнореволюционна война младият творец ще формира своята оценка за испанския конфликт, която ще се появява, предадена с няколко думи или разгърната нашироко, по страниците на всичките му произведения с испанска тематика. Писателят вижда тази война като трагичен класов двубой и същевременно като общонационална трагедия, която доведе до един милион убити и половин милион емигранти, като изблик на жаждата на непокорния испански народ за свобода и демокрация, за изтръгване от вековните окови на аристокрацията и църквата. "Земя на легенди, романси и революции, на рицари, светии и бунтовници!..." (Димов 1975а: 354)³ - възкликва Д. Димов за Кастилия в пътеписа "Кастилска зима" и думите му се отнасят всъщност за цяла Испания. В статията си "Защо се биха за Испанската република?" той сблъсква двете Испании - Испания на трудовия народ, на Сервантес, Веласкес и Гоя, страната на свободната мисъл и пламенната сърдечност и Испания на реакцията, впита като паразит в тялото на първата, която даде на света инквизицията и Лойола, войни и разорение, представляваща "един конкубинат между духовенството, аристокрацията и капиталистите" (Димов 1975б: 334). Именно тя в съюз с външните врагове унищожава републиката. Темата за Гражданската война в Испания се появява епизодично във всичките пътеписи на писателя. В пътеписа "Сан Себастиян"⁴ Д. Димов разсъждава за испанския конфликт и за генерал Франко на фона на описанието на баския град Сан Себастиян, на размислите си за баските като народ и за характера на испанската жена. В "Януарска пролет" лаконично се напомня за боевете по време на неотдавна завършилата война. Град Ирун, през който Д. Димов влиза в Испания през 1943 г. на път за Мадрид, е пострадал значително от нападенията на италианските и немските самолети. Краят на пътеписа обаче символизира надеждата на автора за нов живот - върху сринатите от бомбите къщи, върху развалините и купчините от пръст, тухли и греди сега цъфтят бели и нежни пиренейски цветя... Гражданската война е отминала, като е оставила незаличими следи върху живота и съзнанието на хората. В разказа "Задушна нощ в Севиля" Д. Димов изобразява контраста между несметните богатства на католическата църква и гъмжащите около севилската катедрала безброй инвалиди от войната и въшливи просяци. Паралелно се разгръщат жизнените истории на художника маестро Кинтана, който забогатява, като продава изкуството си, и на бедното момиче от народа Мануела Торес, превърнало се по-късно в знаменитата вариететна танцьорка Канделита, докато някогашният й годеник Педро Хил разстрелва пленени републиканци след падането на Мадрид. Републиката е дала права на народа, изправила го е на крака, но толкова по-ужасна е реакцията след нейния разгром, толкова по-страшна е горестта от поражението. Настъпва периодът на безвремието, когато героизмът на сраженията е отминал и над страната се е спуснала четиридесетгодишната фашистка нощ. По улиците на испанските градове пъстреят афиши за предстоящите борби с бикове и за гастролите на поредната известна танцьорка. Вестниците поместват на огромни колони съобщенията за поклоненията пред мощите на светии и за помпозните речи на франкистките генерали. По тротоарите се разхождат наперени военни, а пред кафенетата седят с часове по масите си ветераните монархисти, дребни старчета с монокли, рединготи и лачени обувки, които с тъга си спомнят за отлетялата младост и за краля - т.нар. рибопи от Коруня, които въплъщават мухлясалото величие на España tradicional. Зад тази панорама на следвоенна Испания Д. Димов показва истинския лик на страната, нейната страшна мизерия, несломената гордост на народа й, скритата му готовност за борба. Показателно в това отношение е описанието на работническия Мадрид, където "дори сакатите бяха наскочили да бранят републиката" и където всичко напомня за разигралата се неотдавна кървава схватка: "Тук под синьото небе, под безмилостното слънце стърчаха развалините на гражданската война. Тук имаше само дрипи, скръб и нищета. Инвалиди от барикадите, които кретаха с патерици и търсеха сянка зад порутените зидове, вдовици на мъже от работническите батальони, майки, чиито синове бяха избити поголовно с италиански картечници, туберкулозни деца... Никое благочестиво кюре, никой знатен сеньор не удостояваше с любопитството си този страшен Мадрид, защото се бояха от обитателите му." (Димов 1969: 19-20)⁵ Д. Димов, писателят с нескрита склонност към яркото и екзотичното, сам развенчава романтичната представа за Испания, разкрива истинския й лик на страна, стенеща под ботуша на франкистката диктатура. В пътеписа "Куха Испания" той още веднъж полемизира с изтъкнатите автори, писали с възхищение и удивление за огнените испански страсти, противопоставя се на оценката на У. Ървинг, Шатобриан, Дюма, Теофил Готие, Мериме и други интелектуалци за страната, в която те са видели всичко друго освен испанския народ: "Никой не вижда народа, който работи за феодалите и събира петачета за папата, който вдига революции, събаря монарси, гони йезуитите... Народът - това е гъсталак от бурени около паметниците на миналото. Какво значи той пред филиграните на Алхамбра!" (Димов 1975а: 360). В тези думи, както и във всичко, написано от Д. Димов за Испанската гражданска война, има много болка, горчивина и злъч. В пътеписите на писателя се усещат онази безмилостна ирония и сарказъм по отношение на испанската аристокрация, католическа църква и буржоазия, които избликват с пълна сила в "Осъдени души" и в "Почивка в Арко Ирис". Особено близки до антиклерикалната насоченост на последните две произведения са редовете в пътеписа "Кастилска зима", с които авторът заклеймява мрачната същност на испанската католическа църква, изиграла зловеща роля за разгрома на републиката: "Аз бих сравнил испанската черква с някаква чудовищна машина за властвуване над народа, която светите отци от Ватикана са довели до съвършенство... Така е било преди републиката, така е и сега, в много по-голяма степен, след смазването й... Републиката даваше по-малко, но на всички. Републиката мислеше за народа, а не за платиновия клозет на Алфонс XIII или за безсмъртието на душата." (Димов 1975а: 356).

Разобличаването на реакционните сили, които са удавили в кръв испанската революция, логично насочва Д. Димов към изобразяването на другата страна - на онези сили, които биха могли да се противопоставят на вманиачените бълнувания на франкистките генерали за световно господство, за императорска Испания и на миражите на католическото духовенство за световна католическа империя. Като подчертаваме това, неизбежно трябва да изтъкнем, че Д. Димов не създава в произведенията си за Испанската гражданска война един завършен, цялостен образ на народа. За народа той разсъждава в пътеписите и разказите си, въвежда образи на хора от низините в "Осъдени души": Кармен, Долорес, разпопения монах Доминго Алварес, сержант Мартинес, аржентинския лекар Аркимедес Морено, в чиито жили тече индианска кръв, бегло обрисуваните там републиканци - комунисти и анархисти, а в драмата "Почивка в Арко Ирис" отново включва хора от народа - Пилар, нейния баща, стария селянин Хуан Молинеро, бойците от анархисткия батальон. Тези синове и дъщери на плебейска Испания, към които нейните аристократи и духовници изпитват непреодолимо отвращение, носят в себе си неугасналото народно достойнство, скритата враждебност към ситите, към техния блестящ, но вътрешно прогнил свят. Образът на народа в "испанските" творби на Д. Димов е калейдоскопичен, мозаичен, той се изгражда от слепването на множество разноцветни късчета, разхвърляни по страниците на различните произведения от щедрата палитра на големия художник. Този народ според писателя заслужава по-добра участ, за него в родината му се сражават дошлите от цял свят интербригадисти. В "Почивка в Арко Ирис" авторът пряко извежда на сцената революционните събития, които в "Осъдени души" остават на втори план, като плътен социално-исторически фон, върху който се разиграва драмата на "осъдените души". В героите от народа, в републиканците - испанци и интербригадисти, Д. Димов съзира перспективата на борбата, несломимостта на народната воля за свобода. Далече преди да създаде своя Естанислао Браво, писателят предусети някои от чертите му в образа на Павел Морев от "Тютюн", който е прекарал години в Аржентина и Бразилия, а после става доброволец в Испанската гражданска война. Този факт свидетелства не само за пътищата, по които минава един литературен образ, но и за упоритото връщане на Д. Димов към испанската тема, на която той остава верен през целия си живот, за постоянната му съпричастност към съдбата на Испания и на нейния героичен народ.

Поляризирал политическите сили в "Осъдени души" и "Почивка в Арко Ирис", в пътеписите и разказите си, белетристът е почувствал необходимостта да задълбае повече в проблематиката, да открои не само обществено-политическия конфликт в Испания, не само причините и последиците от братоубийствената война. В творбите на Д. Димов зад конкретния социално-исторически план се открива неизменно вторият, философският план, изразил големите общочовешки идеи на епохата. И същевременно писателят не изпада в дидактика, в открита публицистика, в пропаганден тон. Темата за гражданската война става за него възможност да очертае редица национални особености на страната и в характера на испанеца, да ги съпостави със същностните черти на други страни и народи, които е познавал. Това е абсолютно необходимо, защото голяма част от персонажите на писателя са всъщност герои-космополити, хора, за които родината е станала смътно и далечно понятие. Светът в "испанските" произведения на Д. Димов е многонационален, населен с най-различни герои, в него действат комунисти и монархисти, аристократи и републиканци, монаси и анархисти, селяни и войници, прислужници и проститутки, разместват се социалните пластове на едно общество, което доскоро привидно се е намирало в летаргичен сън. Националните характеристики, които писателят особено подчертава, имат своето значение за уплътняване на сюжетно-композиционната и психологическата тъкан на творбите му. Д. Димов разкрива редица особености на испанския национален характер: романтичната и патетична природна нагласа на испанеца, влечението му към контрастите, към полюсните състояния, естествената му склонност към зрелищност и силни усещания, която е превърнала коридата в национално зрелище, дълбоката му религиозност, отдаването до крайност на една страст или цел, стигащо до фанатизъм. В Испания неслучайно зад Любовта винаги крачи Смъртта, тя е страна на резки линии и контрасти, в която по думите на Лорка от знаменитото му есе "Люлчините песни" "един мъртвец... е по-мъртъв, отколкото навсякъде другаде по света". И същевременно тази Испания, която роди кошмарните видения на Гоя, е родина на трудолюбив и толерантен народ, който знае да разтвори сърцето си за приятеля, обича песните, борбата и виното и умее да цени истинското мъжество. Този народ има вродено чувство за равенство, той е непосредствен и общителен, макар че външно изглежда груб и недодялан, той е родил борците за свобода: "От всички морски народи испанският бе почти единственият, който смеси кръвта си с цветните раси и на всяко човешко същество призна правото на живот и достойнство. Тази Испания роди републиката" (Димов 1975б: 334) - неслучайно подчертава писателят в статията си "Защо се биха за Испанската република?". Народ като испанския би могъл да си извоюва по-добра участ, смята Д. Димов, а не да зависи от благоволението на аристократите, които му подхвърлят мизерни трохи за изтощителния черен труд, с който той създава блага за тях. Този народ непременно ще постигне своето освобождение, за да се отърве от конкистадорите на двадесетия век като вманиачения фашист дон Бартоломео, който "можеше да изколи без колебание цяла Испания, ако това му се стореше необходимо за господ и за краля" (Димов 1969: 267), и от налудничавите монаси от типа на отец Рикардо Ередиа. Този народ има право на бъдеще.

В "Осъдени души" и "Почивка в Арко Ирис" има и редица други национални характеристики, съпоставки, колоритни детайли. Д. Димов е писател с остро око за специфичното у всеки народ, за противоречията във всеки национален характер. Неведнъж по повод някои разсъждения на шофьора на Фани Хорн Робинзон, социалдемократ и реформист по убеждения, той изказва саркастични забележки за завоалираността на класовите противоречия в Англия, довели до политиката на съглашателство при голяма част от английското работничество. Интересни са размислите му за характера на британеца, видян през погледа на флегматичния Лесли Блеймър, приятеля на Фани от детство. Зад оценката на Лесли стои всъщност самият автор: "У нея винаги имаше нещо великолепно и безскрупулно, нещо чисто британско, което можеше да бъде оценено само от британец." (Димов 1969: 111-112). "Великолепно и безскрупулно." В тези три думи е заключена цялата характеристика на Фани, най-дълбоката й същност. По-нататък, когато описва срещата на героинята си с дон Бартоломео, Д. Димов не забравя да вметне по отношение на франкисткия генерал: "Искаше да покаже на тази англичанка, на тази вековна неприятелка на расата си идеала, за който се бореха..." (Димов 1969: 270). Подобни характеристики се срещат непрекъснато и уплътняват сюжетната и психологическата основа в произведенията на писателя, разкриват тънката му наблюдателност спрямо националните особености, умението му да схване противоречията и единството в самобитната душевност на всеки народ, да освети социалното чрез призмата на националното. Художествената тъкан на "Осъдени души" и "Почивка в Арко Ирис" наподобява калейдоскоп, в който се оглежда разноцветната мозайка на грижливо слепените от белетриста късчета на цялостната панорама.

Отделните детайли не просто създават националния колорит на "испанските" творби на Д. Димов, те показват до каква степен авторът държи на многостранното изобразяване на героите, в които се съчетават социалните, националните и личностните характеристики. Същевременно и в "Осъдени души", и в "Почивка в Арко Ирис" има многобройни отпратки към културата на Испания, към нейните поети, писатели и художници, които Д. Димов добре е познавал. Културните реалии са органично вплетени в драматичното развитие на събитията. "Осъдени души" наподобява офорт от Гоя, от онзи мрачен испански гений, който според думите на маестро Кинтана от разказа "Задушна нощ в Севиля" "храчеше в монархията дори когато рисуваше кралското семейство" (Димов 1975а: 284). Демоничният гений на Гоя, на простия арагонски селянин, който по-късно става световноизвестен художник, привлича магнетично Д. Димов и е в съзвучие с трагиката и ужасите на гражданската война. Чудовищата на испанския живот и на човешката душа, изобразени от великия художник, се оказват най-близо до българския писател в пресъздаването на неговата "испанска тема".

Ако испанската култура е оказала несъмнено творческо влияние върху Д. Димов, особено при създаването на "Осъдени души", то идейно-естетическите позиции на писателя при написването на произведенията му за Испания носят печата на променената ситуация у нас след Девети септември. От този зрителен ъгъл зад мрачния колорит и трагиката на испанската война се разкрива оптимизмът на писателя за крайната победа на испанския народ над фашизма. Същевременно в тези творби Д. Димов се обръща към най-важните проблеми на човешкото битие: любовта, смъртта, смисъла на живота, правото и задължението на човека да направи своя нравствен и политически избор в екстремни ситуации. Испанската гражданска война е показана в тях и като конкретно социално събитие, и като общонационална трагедия, и като школа, през която трябва да минат борците, устремени към утрешния ден. Образите в двете произведения, запазвайки своите национални и социални характеристики, са изведени до общочовешка значимост, двата плана на изображение - социално-историческият и философският - са органично свързани.

Идейно-политическите аспекти, върху които са построени "Осъдени души" и "Почивка в Арко Ирис", говорят не просто за защита на републиканската кауза от страна на Д. Димов, а за дълбоко проникване в същността на конфликта през Испанската гражданска война, в механизма на извършващите се исторически събития, за верния усет на писателя към разместването на пластовете в испанското общество, за вникване в характера на настъпилото историческо движение. Създаденият от Д. Димов широк социално-исторически фон не е просто екзотичен декор за огнените страсти на героите му, необходима добавка към пикантната лична интрига, а органична плът, влязла неотменно в художествената тъкан на творбите му. В "Осъдени души" и "Почивка в Арко Ирис" писателят умело е съчетал конкретната историческа обстановка на войната с вековните жизненоважни за Испания въпроси, свързал е в единно цяло конкретно-историческия и по-широкия национално-исторически план, засегнал е кардиналните проблеми на човешкото битие - любовта, смъртта, смисъла на живота, разкрил е с дълбоко проникновение най-потайните кътчета на човешката душа. Личните драми на героите са проектирани върху грандиозното платно на военните събития и отразяват в себе си драматичната обществена колизия на времето. Дори любовта, това най-съкровено човешко чувство, се оказва въвлечена в развихрилия се социален конфликт, свързана с идейни и политически прозрения, с необходимостта от точно определяне на своето място в започналата драма. Духовната еволюция на Фани Хорн, Инес Монтеро и Пилар е ярко доказателство за това. Човекът, както смята Д. Димов, не е остров на спокойствието сред разбушувалия се обществен океан, а същество, свързано с целия свят, което трябва да вземе съдбоносно решение. Личността е поставена в ситуация на избор.

В такава ситуация са поставени всички герои на Д. Димов в творбите му на испанска тема: Фани Хорн, Рикардо Ередиа, Инес Монтеро, Естанислао Браво, Пилар, въпреки огромните различия помежду им. Писателят избира повратни, съдбоносни моменти от живота на персонажите си, сгъстява до крайна степен драматизма на действието, наелектризира до възможния предел атмосферата, в която се движат те. Зад блестящия диалог и обилно пръснатите из текста сентенции и афоризми се открива предчувствието за надигаща се буря, за взрив, за прелом. Кръгът на действието се разширява и разчупва тесните рамки на личната интрига, за да побере в себе си големите обществени проблеми на епохата. В "Осъдени души" блудкавото светско приключение на Фани Хорн се превръща постепенно в дълбока и самоотвержена любов, повлечена от потока на драматичните събития, егоистичната страст на англичанката към испанския йезуит Ередиа прераства във всеотдайно чувство, довело я до неочаквани и за самата нея прозрения за характера на войната и същността на класовия двубой. В "Почивка в Арко Ирис" върху ограничения терен на западналото андалузко аристократично имение се разиграва почти шекспировска по силата си драма, а изведеният на сцената републикански батальон на капитан Естанислао Браво носи със себе си барутния дъх на борбата, полъха на мъжество, величавост и героизъм, стигащ до самообреченост и саможертва. Разкривайки диалектиката на личното и общественото, Д. Димов показва как революцията води и до духовна еволюция у човека, до вътрешното му духовно прераждане, до прозрението му за механизма на извършващите се събития, до отричане на миналото (Фани Хорн, Инес Монтеро, Пилар). В този смисъл въвличането на личността, дори и против волята й, във водовъртежа на обществения конфликт се превръща и в път към самата нея, в път към постигане същността на битието и на епохата - същността на социалното, пречупено през личното. Поставена в ситуация на избор, личността разкрива истинското си лице. Това се вижда особено ясно в образа на Ередиа, една от най-ярките сполуки в цялото творчество на Д. Димов. В демоничната личност на фанатизирания монах йезуит Ередиа писателят сякаш е събрал най-черните краски, всичко най-отблъскващо и мрачно, което са оставили в Испания вековете на господство на аристокрацията и църквата, като го е показал през очите на влюбената в него и постепенно разочароваща се от своя кумир Фани Хорн. Магнетичното обаяние на Ередиа има обратен знак - под покоряващата външност на този млад езически бог и големия му ум и култура се крият ужасяващ, стигащ до лудост фанатизъм, йезуитско лицемерие и безумни бълнувания за световна католическа империя. Трагедията на Ередиа е трагедия на щедро надарената от природата личност, която въплъщава в себе си реакционното, антинародно начало, трагедията на погубените човешки възможности, защото според Д. Димов и най-ярката личност, неправилно избрала своя път, се превръща в "безплоден цвят". Но такъв "безплоден цвят" е и Фани Хорн, защото краткотрайният полет на нейния дух е смазан от любовната катастрофа, която я хвърля от върховете на социалните прозрения отново в бездните на отчаянието и безперспективността. Застреляла йезуита Ередиа, тя също няма бъдеще. Двете орбити, по които са се движели нейният свят и светът на Ередиа, са се пресекли най-сетне в една точка, но тази точка няма нищо общо с историята, с живота на народа. "Осъдените души" трябва да слязат от сцената, да я отстъпят на онези сили, на които действително принадлежи бъдещето. Въпреки своята духовна еволюция Фани не може да отиде докрай в развитието си, защото е вътрешно мъчително раздвоена, защото съвестта й не е могла да победи егоизма й, а егоизмът не е могъл да задуши съвестта. Въпреки големите различия между нея и Ередиа по своята отчужденост от народа, по пропастта, която ги разделя от него, те си остават духовни двойници. Техният живот е безкрайно далече от истинските конфликти и проблеми на Испания: "По пътищата на гражданската война са се срещнали и разминали отецът, отдаден на своя бог, и англичанката, отдадена на себе си. И двамата са странични наблюдатели или само бегли, епизодични спътници в голямата драма на изстрадалия испански народ. Невъзможно е да строиш личното си щастие върху фона на голямото народно страдание", подчертава Л. Георгиев (1981: 53). Навремето, когато се появи романът "Осъдени души", той се оказа твърде необичаен за литературата ни през първите следвоенни години и неизбежно беше самотен в нашата белетристика по дълбокото си социалнопсихологическо съдържание и аналитични герои. Може би и затова тогавашната критика, както справедливо посочи Т. Жечев (1979: 148), не успя да го оцени в пълна мяра (в рецензията на П. Пенев например се казваше, че в романа не се съзира перспектива, че той не е написан по метода на социалистическия реализъм (Пенев 1946: 167-171), а Ив. Богданов говореше за "ватените рамене" на "Осъдени души", който едва ли ще остане в историята на нашата литература (Богданов 1946: 4). Днес тези оценки вече са минало. Романът "Осъдени души" отдавна зае подобаващото му се място в българската литература. Защото перспектива в него съществува и Д. Димов я е показал съвсем ясно. Не "осъдените души", не колебаещите се герои, като отец Оливарес, ще тласнат напред колелото на историята, а онези сили, които непрестанно присъстват на втори план в романа и в които самият Д. Димов е виждал бъдещето на Испания. Образите на епизодично въведените в действието герои като Кармен, Долорес, разпопения монах Доминго Алварес, сержант Мартинес, аржентинския лекар Аркимедес Морено, бегло обрисуваните републикански бойци показват къде писателят е търсел противодействащите сили на реакцията, на Ередиа, отец Сандовал, дон Бартоломео и фалангистите, къде е виждал изхода от кървавите събития. В този смисъл символичен е и краят на романа - изстрелът на Фани Хорн и унищожаването на йезуитския лагер за тифозно болни в Пеня Ронда, които се възприемат като акт на справедливост. По този начин романът "Осъдени души" се яви като подготовка, като трамплин към монументалния по мащабността си роман на Д. Димов "Тютюн" и към по-късната му драма "Почивка в Арко Ирис".

В "Почивка в Арко Ирис" на сцената вече пряко е изведен героят-републиканец, професионалният революционер, около когото е концентрирано цялото действие. В лицето на капитан Естанислао Браво и на бойците от неговия републикански батальон са събрани най-хубавите черти на бореца комунист, на интербригадиста, дошъл в далечна Испания да защищава с кръвта си Испанската република. Едно внимателно вглеждане в образа на капитан Браво би показало твърде много родствени връзки между него и образа на Павел Морев от романа "Тютюн". Павел Морев също е професионален революционер, виден партиен функционер с богат международен опит, сражавал се е в Испания на страната на републиката. Д. Димов нееднократно и неслучайно набляга на тия черти в биографията на своя герой. И все пак те не са така ярко развити, както у капитан Браво, може би защото в замисъла на "Тютюн" Павел Морев все пак не е заемал първостепенно място. Естанислао Браво, българинът комунист, главен герой на единствената засега в нашата драматургия пиеса за Испанската гражданска война, носи в себе си прекрасните черти на боеца интернационалист, обаянието на магнетичната личност, но вече с положителен знак. Духовната еволюция на Инес и Пилар, преобразяването на анархисткия батальон се извършват под негово въздействие. Същевременно в образа му са внесени твърде много национални характеристики, които го доуплътняват и го правят по-реалистичен и по-жив. Републиканският командир и неговите другари не са мрачни фанатици, а живи хора, които в името на борбата са пренебрегнали личния си живот, но някъде дълбоко, в дъното на душите им остава тихата носталгия по бащиния дом, по близките и скъпи същества, които може би никога повече няма да видят. Отношението към революцията става главният критерий за нравствена проверка. И саможертвата на капитан Браво и неговия републикански батальон, които под лазурното небе на старинното имение с поетичното име Арко Ирис (на испански то означава "небесна дъга") бранят последните позиции на републиката, засиява с ореола на възвишения подвиг, който ще роди нови борци.

Впечатлява психологическото майсторство на писателя при изграждането на образите на героите му. Д. Димов умее да разкрие силата на страстта у човека, да покаже всемогъществото на любовното чувство, особено у жената. Той дисекцира като хирург своите герои, анатомизира и разглежда сякаш под микроскоп съставните части на преживяванията им. Писателят е особено непримирим към фалша в човешките отношения, към дистанцията между думи и дела. Показателен в това отношение е образът на професора по схоластика от Гранадския университет отец Херонимо Оливарес, учения йезуит, при когото постоянното разминаване между мисли и действия го е превърнало всъщност в безлична кукла, в жалка, дърпана с конци марионетка. Но настъпва моментът, когато разминаването между мисли и поведение при него става непоносимо. Пружината на марионетката се скъсва и тогава не й остава нищо друго освен самоубийството - единственият възможен изход. И Оливарес го приема като спасение - не само от страх пред отмъщението на Ередиа, а и от съзнанието за пълната безперспективност пред себе си.

Изключително интересно и многопластово е изобразен конфликтът между Рикардо Ередиа и Фани Хорн. Д. Димов уплътнява личностните характеристики на двамата герои до възможния предел, наслагва нови черти, които водят до техния сблъсък. Старата мъдрост гласи, че противоположностите се привличат, но също така е истина, че когато са прекалено противоположни, могат и да се отблъснат. Какво всъщност представлява психологическият двубой между двамата? Това е двубой на два изключително силни характера, любовна игра между мъж и жена, сблъсък между англичанка и испанец, между католик и протестантка, между фанатично вярващ монах и една атеистка до мозъка на костите си, между светска дама и духовник, между жена, свикнала безпрепятствено да задоволява всичките си прищевки, и аскетичен мъж, подчинил всичко у себе си на фанатичното преследване на миража за световна католическа империя. Подобен сблъсък не обещава нищо добро: той довежда до физическата гибел на Ередиа и до духовното резигниране и умъртвяване у Фани. Писателят следи детайлно всички извивки на мислите й, разкрива я пряко за разлика от йезуита Ередиа, който е показан по принципа на "смъкване на маските". Образът на Ередиа е представен като поредица от маски: християнски смирен монах - учен-лекар - учител по гимнастика - религиозен схоласт - роден аристократ - "мрачен, побъркан йезуит". Всяка нова маска се поставя от автора на мястото на предишната, за да прибави нови, понякога неочаквани щрихи към загадъчния облик на Ередиа. В неговото поведение са отработени до съвършенство създаваните и развивали се в продължение на векове, стигащи до истинска театралност форми на поведение на испанския религиозен служител. Писателят неслучайно се спира нееднократно на красивото и проникновено, маслиненомургаво лице на монаха, в което се смесват чертите на египетски жрец, на центурион на римска кохорта, на кастилски рицар и светия. Той сякаш иска да ни внуши, че Ередиа въплъщава вековната култура и дух на Испания. Така смята отначало и Фани Хорн. Но колкото повече се развива действието на романа, толкова повече за нея става ясна истинската същност на този демоничен човек, когото е обикнала, толкова повече чезне съчувствието на автора към героя, нескритата в началото съпричастност към съдбата му. Илюзиите на Фани се рушат една след друга, за да застане накрая Ередиа пред нея и пред читателя такъв, какъвто е в действителност - едно зло, един черен призрак, една сянка, изскочила от дълбочината на вековете. Ето как характеризира Ередиа съветската изследователка Л. М. Юриева: "Той сякаш воюва с историята, не желае да се съобразява с реалността, стреми се със сила да натрапи на обществото своите идеали." (Юриева 1973: 311). Кръгът се сключва: застреляла Ередиа, Фани се връща отново към предишния си празен живот, но този път вече замъглен от гибелното блаженство на морфина. И никак не е случайно, че след това тя ще раздава подаръци на монархистите в Мадрид по време на войната. Кръгът се е затворил и Фани отново се е върнала към началото, но на по-ниска степен. Тя не може да измени на себе си и обратната й еволюция е закономерна.

В пиесата "Почивка в Арко Ирис" драматургът създава една наглед абсурдна ситуация: в имението Арко Ирис местната аристокрация и духовенството са влезли в либертарната комуна на анархистите. По този повод доня Инес казва иронично: "В Испания може да се случи всичко!... Дори реките да потекат в обратна посока." (Димов 1975а: 169). В страна като Испания това е наистина възможно. Времето в "Почивка в Арко Ирис" е време на потеклите обратно реки, време на полюсни състояния и трагични сблъсъци. Външно драмата наподобява антична трагедия - в нея е спазено единството на време, място и действие. Но колко далече са бушуващите в имението Арко Ирис страсти от античните страсти, които дори в своя взрив не губят неизменната си уравновесеност! В "Почивка в Арко Ирис" всичко е сгъстено, задъхано, наелектризирано до възможния предел. Всичко в пиесата е настояще. Всичко става сега. Героите се намират в границата между живота и смъртта, те сякаш играят своя трагичен нестинарски танц върху огъня на войната и разполагат с твърде малко време. Сгъстено е и сценичното време, и тяхното реално, човешко време. Мъжете от батальона на капитан Браво, преминали през Арко Ирис за една нощ, призори ще загинат за републиката. Сраженията на Гражданската война престават да бъдат фон и се превръщат в близка и непосредствена реалност. Героите се самопроверяват в отношението си към главното - към революцията. Тя става критерият за всичко. През тази проверка преминават и героите на нетрадиционния любовен триъгълник Естанислао Браво - Инес Монтеро - Пилар. И човешкото равновесие на Естанислао, от което зависят много неща в пиесата, се крепи върху единството на любовта и чувството за дълг у него, върху душевната монолитност на комуниста интербригадист, предизвикал мъчителния катарзис и вътрешното прераждане на Инес и Пилар, осмислянето на техния бунт срещу действителността с цената на саможертвата. Любовта отново е вплетена органично в събитията и чрез нея героите осъзнават и съдбовността на жестокия социално-политически двубой в Испания, и уедрените мащаби на епохата, и своята собствена човешка стойност. Личното, националното и общочовешкото при тях са тясно свързани. Така от камерна пиеса за отношенията между хората в едно старинно андалузко имение "Почивка в Арко Ирис" се превръща в оптимистична трагедия за революцията и за правото и задължението на личността да определи своето място в историята, да направи своя нравствен и политически избор. Избор, който всеки ден трябва да правим и ние, защото, както справедливо писа някога Гьоте в своя "Фауст", "живот и свобода добива само онзи, който смело ги завоюва всеки ден в борба". Любовта и борбата за свобода и човешко достойнство са органично свързани в пиесата на Д. Димов. Само свободният човек може да обича, но за това е необходимо той да узрее за свободата, да я превърне в смисъл на живота си. В "Лисицата и гроздето", една от най-известните пиеси на бразилския драматург Гилерме Фигейреду, се води показателен диалог между роба баснописец Езоп и господаря му Ксант. "Какво би правил със свободата без любов?" - пита Ксант. И отговорът на Езоп неслучайно е даден също във форма на въпрос: "А ти какво би правил с любовта без свобода?" Подобни мисли изказва и Естанислао Браво в разговора си с Инес: "Любовта и свободата са едно и също нещо, Инес!... Нима робът може да обича, преди да стане свободен?... И нима свободният, който не смее да обича, е наистина свободен?" (Димов 1975а: 230). Развитието на действието доказва правотата на тези мисли. Човек може да обича само ако е свободен, но той трябва да узрее за свободата, да я почувства и приеме вътрешно, както я е приел Естанислао Браво. Инес и Пилар също ще узреят за тази свобода, макар че трябва да заплатят най-скъпата цена: Инес - загубата на любимия човек, а Пилар - на собствения си живот. И в светлината на новата истина, която им е разкрил българският интербригадист, и техните духовни прозрения, и саможертвата на капитана и неговия републикански батальон придобиват нови измерения. Трагиката на смъртта е озарена от лъча на бъдещето.

Произведенията на Димитър Димов за Испанската гражданска война се отличават с многопластовост на конфликтите, с открито изявената склонност на писателя към изобразяване на силни характери, съдбовни страсти и разтърсващи драми, с неизменно присъщото на героите му умение да се самоанализират, да разголват безпощадно дълбочината на душите си, вътрешните си противоречия и лутаници. Д. Димов е писател - драматург на белетристичната форма, при когото художествените средства и похвати са подчинени не просто на разкриването на определена идея, а на пълнокръвното и многоаспектно изобразяване на човешките характери и обществените сблъсъци. Анализаторското умение на автора, майсторски изграденият диалог, изпълнен с интелектуален блясък и неподозирани дълбочини, с ироничен подтекст или с открит сарказъм, който на места преминава от дипломатично шлифованата размяна на любезности в двубой на кръстосани шпаги, задълбочената портретна и психологическа характеристика на героите, специфичната функция на пейзажа, който при Д. Димов е подчертано психологизиран и политизиран, важната роля на детайлите в творбите на писателя, особеностите на сюжетно-композиционното изграждане заслужават вниманието ни.

"Осъдени души", "Почивка в Арко Ирис" и другите произведения на Д. Димов за Испанската гражданска война са изградени на един основен принцип - принципът на контраста, на противопоставянето, дори на поляризирането. Противопоставени в тези творби са не само героите и обществените сили, които те представляват. Противопоставени, поляризирани и политизирани са пейзажът, диалогът, вплетените в действието характерни детайли, дори някои авторови отстъпления. Драматургичността на "Осъдени души", на разказите и пътеписите на писателя, откритата или подтекстова полемичност, която блика от всеки техен ред, както и от пиесата "Почивка в Арко Ирис", е съвсем очевидна. Проницателното око на писателя разглежда в органичната им връзка особеностите на социалното, националното и личностното, за да разкрие на читателя зад фактологичната информация за историята и културата на Испания, зад екзотичното и необикновеното същността на испанската трагедия, правото и задължението на личността да избере своето място в условията на "праговата", гранична ситуация. В наблягането върху испанските контрасти Д. Димов търси не евтина ефектност, а дълбочината, корените, истината. В "Почивка в Арка Ирис" испанските реалии и тяхната контрастност са разкрити през погледа на капитан Браво, Инес Монтеро и Пилар, което създава три гледни точки към тях. Многофункционалният, изпълнен с динамика и ирония, с безброй сентенции и афоризми, интелектуално обагрен диалог поема още една задача - да даде преценка за извършващите се събития и за социалните и народностните характеристики на Испания от различния зрителен ъгъл на действащите лица. Така сблъсъкът на характерите и на различните обществени позиции в "Почивка в Арко Ирис", съпроводен от разгорелия се словесен двубой между героите, нажежава до крайност драматизма на творбата, подчертава жестокостта на социалния конфликт, макар че на втори план в пиесата остава да звучи приглушено тъгата на автора и персонажите му от кървавата драма иа испанския народ, болката им по останалия в миналото мирен човешки живот. В романа "Осъдени души" противопоставянето върви по три успоредни линии - линиите на конфликта между обществено-политическите сили в Испания (републиканци и фалангисти), на сблъсъка между Фани Хорн и отец Рикардо Ередиа (предаден преди всичко като психологически двубой) и на контраста между националните особености на страната и народа и другите европейски държави. Особеност на творбата е, че и трите линии на това противопоставяне са пречупени през личния поглед на Фани Хорн, който понякога се доближава до авторовата преценка, без да съвпада никога напълно с нея. Духовната еволюция на Фани, нейните дълбоки социални прозрения водят и до промяна на отношението й към Испания, към нейната история и народ. Дошла отвъд Пиренеите с туристическа цел, жадна за приключения, младата англичанка постепенно започва да осъзнава истинската същност на страната, в която е попаднала. В началото у нея има просто желание за разнообразие и развлечения: "Всичко изпълваше Фани с някакво особено, трагично любопитство към нещата, хората и събитията в тази страна, където блясъкът на живота и сенките на смъртта бяха тъй остри." (Димов 1969: 66). Още тук обаче авторът предупреждава пряко читателя, че той няма да намери в тази книга забавно описание на една екзотична страна, на нейните колоритни нрави и народ: "Тук нямаше нито помен от филистерското спокойствие на другите страни. Нещата преминаваха от една крайност в друга без меките полусенки на компромиса и от сблъскването на тия крайности изникваха нови устреми." (Димов 1969: 67). Едно предупреждение, което открива пътя към по-нататъшното разкриване на жестокия социален сблъсък, залегнал в центъра на романа, както и към същността на разгърналия се психологически двубой между Фани Хорн и Рикардо Ередиа. Но целта на Д. Димов не е само да очертае националните характеристики на Испания като земя на крайности, нито да извае испанския национален характер като съчетание на полярни противоположности. Напротив, зад яркостта на събитията, зад пъстротата на формите, зад причудливите наглед контрасти писателят се стреми да долови същността на явленията, да ги обхване в тяхната дълбочина и многостранност, да ги анализира. Личният поглед на Фани Хорн, през който е пречупено цялото изображение в "Осъдени души", неслучайно отстъпва място на авторовата гледна точка: ярките контрасти на Испания всъщност са контрасти, "зад чиито блясъци и театрална фантастика обаче прозираше жестоката трагедия в един народ, който се бореше със себе си, за да тръгне по нови пътища на развитие" (Димов 1969: 67). Пътят към това ново развитие преминава през драматични изпитания, през братоубийствената гражданска война. Затова неслучайно в романа зазвучава, макар и на втори план, обратната тема - болката по мирния живот, погубен от кървавата военна касапница, копнежът по човешко разбирателство и братство. В края на "Осъдени души" авторът с горчивина коментира печалните резултати от последното сражение между републиканците и фалангистите: "Благородна и плебейска кръв се всмукваше еднакво жадно от сухата земя. Пролетарски дрипи и разкошни мундири се валяха еднакво трагично в праха." (Димов 1969: 283). Земята е безразлична към човешките конфликти, внушава Д. Димов, пред лицето на смъртта всички са равни, единствено тя умиротворява и успокоява всичко. Светът трябва да се освободи от мрачната плесен на миналото, за да извоюва своето по-добро бъдеще. Така хуманният повик за повече човечност и взаимно разбирателство се явява като контрапункт на основния социално-исторически конфликт, разгърнат в творбата.

Всепризнатото майсторство на Д. Димов при изграждането на психологическата и портретната характеристика на героите също се базира върху принципа на контраста. По-внимателното вглеждане в образите им показва противопоставителността, полярното сблъскване на крайностите, драматургичната по същество техника на създаване на авторовите персонажи. В портретната характеристика при Д. Димов неизменно е заложена и психологическата, независимо дали тя е предадена с няколко думи, или е обстойно разгърната. Ето как например лаконично и същевременно ярко е характеризирана Клара Саутдаун в "Осъдени души", тази "гладка, идеално фризирана порцеланова кукла" (Димов 1969: 73) според писателя: "Впечатленията у нея се изпаряваха като лак за нокти и в главата й оставаше само утайката на глупостта." (Димов 1969: 73). Казаното е синтетично и същевременно съвсем достатъчно, за да си съставим мнение за героинята. Авторът неслучайно подчертава нееднократно приликата на Пилар в "Почивка в Арко Ирис" с портокалов цвят, символизираща нейната южна красота и темперамент. "Ти танцуваш върху огъня на войната и може би ще умреш върху него!" (Димов 1975а: 234) - обобщава с няколко думи капитан Браво характера на Пилар, недвусмислено загатвайки за понататъшната й съдба. И наистина какво представлява войната за Пилар? Трагично събитие, забава или опасна игра върху разжарени въглени? И каква е самата тя - обикновена селянка, севилска уличница или скрита бунтарка, разпъвана между привързаността и омразата си към господарката си Инес и досегашния си живот, между обещаната вярност към фалангистите и внезапно избухналата любов към републиканския командир Естанислао Браво? Образът на Пилар е изтъкан от контрасти и не се поддава на еднозначно определение. "Доня Инес прилича на старинно бижу!..." (Димов 197а5: 233) - казва в отговор тя на въпроса на капитана, какво представлява Инес Монтеро, собственицата на аристократичното имение Арко Ирис, за да подчертае нейното благородство и красота и уникалността на противоречивия й характер, нетипичен в съвременните условия. Противоречива е обаче и самата Пилар, предизвикваща различни оценки у другите действащи лица на пиесата. Зад привидното лекомислие и дръзкия й език прозира драмата на обикновеното селско момиче, преживяло мъчителен катарзис, за да се завърне отново при своите корени, и заплатило твърде висока цена за духовното си прозрение. Нейният трагичен нестинарски танц върху огъня на войната неслучайно е прекъснат от фаталния изстрел на Себастиян, предназначен за Естанислао. Но дори в последния миг на живота й оценката за нея не е еднозначна. Последният порив на умиращата Пилар е да подаде на капитан Браво червения карамфил от косата си - един символ, който се среща неведнъж в "Почивка в Арко Ирис". В него се оглеждат двете страни на същността й:

Естанислао: Този карамфил е символ на бунта й.

Инес: Грешите!... Това е сърцето й!... Тя се разбунтува истински, след като дойдохте вие (Димов 1975а: 252).

Полярният принцип на изграждане на образите на героите у Д. Димов е разкрит най-ярко при отец Рикардо Ередиа от "Осъдени души". В целия роман читателят е свидетел на едно непрекъснато наслагване на все нови и нови черти върху вече известните характеристики на героя, които постепенно преобръщат представата за него, създадена в началото на творбата. Театралният принцип на "смъкване на маските", използван успешно при създаването на този ярък персонаж на писателя, му е позволил да вгради портретната характеристика като основа, от която тръгват различните аспекти в разкриването на демоничния образ на монаха йезуит. Неговата външност е описвана нееднократно в романа с цел не просто да се представи изменящото се отношение на Фани Хорн, вариращо от пламенната любов до смъртната ненавист, но и авторовата оценка за погубените възможности и разпилените сили на щедро надарената от природата личност, избрала неправилно своя път в живота. Още от първите страници на романа читателят смътно чувства, че зад езическата красота на Ередиа се крие нещо фанатично, нещо жестоко и зловещо, което може да я превърне в нейната противоположност, в отрицание и зло. Развитието на действието оправдава това предчувствие. Драматичната любов на Фани към Ередиа, непрестанните зигзаги, лутаници и противоречия в развитието на чувството й към монаха сочат пътя към постепенното авторово деградиране на образа му. Очарована от външната магнетичност на Ередиа, Фани нелесно стига до прозрението за реалната стойност на неговата личност: "В това лице имаше нещо недействително и призрачно красиво, което го караше да прилича на ангел и демон, което отричаше всяка радост в живота - в своя и в този на другите." (Димов 1969: 151). Митичната светлина, в която младата англичанка е виждала своя кумир, постепенно започва да помръква, за да го осъзнае тя като "един мрачен призрак на миналото" (Димов 1969: 185), "инквизитор на двадесетия век" (Димов 1969: 203). Под неумолимата логика на събитията героинята стига до дълбоки прозрения не само за същността на социалния конфликт в Испания, но и за зловещия механизъм, превръщащ способния и амбициозен човек във фанатичен демон, в отрицание на човешкото и нормалното: "Тя виждаше пред себе си един йезуит, ужасен, фанатичен, безскрупулен и жесток." (Димов 1969: 203). Прозрението на Фани спрямо Ередиа я води до дълбоко разочарование от него, постепенно то превръща любовта й в омраза, в ненавист към неговата анахронична личност, превръщаща се неизбежно в спирачка за развитието. В последната част на романа след драматичното любовно обяснение Фани вече може да погледне без предубеждение на своя предишен кумир, да оцени реалната стойност на неговата личност. Безпощадната присъда на героинята всъщност е и оценка на автора, развенчал илюзиите й спрямо монаха: "Най-после тя го виждаше такъв, какъвто бе в действителност - един безумец, един безплоден човешки дух, отрицател на живота, на всяка радост и щастие. Сега тя го виждаше като безчувствен и зъл жрец на мрака, на небитието и смъртта, зад която стоеше едно жестоко, студено и отчайващо нищо." (Димов 1969: 254). Като че ли с това всичко вече е казано. Но Д. Димов не би бил верен на себе си, ако беше спрял дотук. Още веднъж вече в самия край на романа той ще се върне на отношенията между Фани и Ередиа - изобразявайки драматичната сцена между тях в утрото след бягството на Доминго Алварес при републиканците. Тази среща е едно от най-тежките изпитания за йезуита, защото разкрива пълния провал на фанатично граденото му дело. Бледото му от преумора лице и посивялата за една нощ коса за последен път пробуждат предишното чувство на Фани към него, създават за миг у нея илюзията, че все пак светът не е безжалостно жесток, че в него все още има място за нежност и щастие, за човешка милост и хуманност. "Какъв внезапен мир бе настъпил сега в душата й, колко много обичаше Ередиа и заедно с него целия свят!..." (Димов 1969: 257),- развълнувано пише Д. Димов, за да изпепели само след миг последната й надежда, че нещо може да се промени, че у Ередиа несъмнено е останало все пак нещо човешко. Но дори в този момент на пълно крушение на миражното му дело йезуитът не успява да стигне до прозрението и остава верен на себе си. И последната мисъл на Фани за него, преди да го повали със среднощния изстрел в параклиса, отново е и категорична авторова присъда над католическия аскетизъм, над безплодно изживения човешки живот, над безумието: "Сега пак го виждаше такъв, какъвто бе всъщност - студен призрак, изскочил от мрака на вековете, от черния фанатизъм на Испания." (Димов 1969: 258). Противоположностите се пресичат, кръгът се затваря. Така романът "Осъдени души" се оказва не само роман за избора, но и роман за разбитите илюзии, за крушението на един свят, от който трябва да прорасне зеленото стръкче на бъдещето.

Принципът на противопоставянето, на полярното сблъскване, на драматургичното действие заляга и в основата на създадения от Д. Димов диалог. В "Осъдени души" и "Почивка в Арко Ирис", както и в другите произведения на писателя, диалогът е многофункционален, натоварен с различни по тип задачи, многопластов, интелектуално обагрен и в същото време - лаконичен и хаплив. Той не само изяснява отношенията между персонажите, но разкрива и авторовата оценка, движи самото действие и същевременно сякаш сам се любува на себе си отстрани. Диалогът в "испанските творби" на Д. Димов катализира събитията и същевременно има своята собствена цена. Дълбоко драматичен, ироничен, саркастичен, интелектуално изтънчен, грижливо шлифован до последната дума и същевременно искрящ от сентенции и афоризми, стоварващ се, когато е необходимо, като шпага върху противника, диалогът при Д. Димов създава високо напрежение на страстите, сблъсква полярни позиции и заедно с това поражда истинско интелектуално удоволствие у читателя. Той е изпълнен с блясък, дълбочина, намеци, полутонове, въздишки, страстни излияния, признания, философски размисли, реминисценции. Силно психологизиран и политизиран, диалогът в "Осъдени души" и "Почивка в Арко Ирис" е и така майсторски отшлифован от писателя, че на моменти човек забравя конкретната действителност на Испанската гражданска война и се захласва в словесната виртуозност на Д. Димов. Особено характерни примери в това отношение са диалозите между Фани Хорн и Ередиа в "Осъдени души", словесните престрелки между Естанислао Браво, Инес и Пилар, между Себастиян и Беналкасар в "Почивка в Арко Ирис" и др. Високата собствена стойност на диалога а тези произведения се обуславя не само от писателското майсторство на Д. Димов, но и от важната му функция в сюжетно-композиционното изграждане и образната им система.

Подобна многозначност отличава и пресъздадения в "Осъдени души" и "Почивка в Арко Ирис" испански пейзаж. В творчеството на писателя природата не е фон или декор, върху който се разиграват огнените страсти на героите му. Тя е изобразена с внушителна пластична сила, с уверената ръка на художник живописец, който умее да подбере най-подходящите багри от многоцветната си палитра, за да запечата върху колоритното платно само онова, което смята за необходимо.

Испанският пейзаж у Д. Димов има силна психологическа и политическа основа, той неизменно е противопоставен с ярката си тревожна красота на размитите акварелни багри в природата на другите европейски страни, свързан е с националните характеристики на испанеца и с реалните на политическата ситуация. Природните картини в "Осъдени души" носят неизменната авторова оценка, макар и пречупена през погледа на Фани Хорн, те съчетават и пластичното внушение, и любуването на художника, и дълбоката горчивина на хуманиста от съзнанието, че тази самобитна красота е застрашена от ужасите на братоубийствения конфликт. Същевременно писателят неизменно набляга на суровата недостъпност и безлюдност на испанския пейзаж. Ето как например е описана природата край курорта Маитена в планината Сиера Невада, към който отива Фани: "По слюдените шисти играеха подвижни сивосинкави отражения, които наподобяваха блясък на диаманта, пръснати между другите зеленикави или с цинобърен оттенък скали. Никакво пеене на птици, никаква свежа зеленина и шуртене на поток не оживяваше тази огромна пустинна планина, това вечно мълчание." (Димов 1969: 134). Сякаш и природата е в хармония с драматизма на военните събития и с характера на испанеца, отличаващ се с вътрешна концентрираност, склонност към полярните противоположности и фанатично отдаване на страстите си. Малко по-надолу авторът отново прокарва паралел между испанския пейзаж и личността на Ередиа, видян през очите на Фани Хорн, подготвяйки по този начин читателя за последвалите събития: "Колко много приличаше той на този пейзаж, така суров, така ослепително красив и безплоден! Колко странна бе тая прилика между характера на човека и природата в Испания!" (Димов 1969: 135). В драмата "Почивка в Арко Ирис" природата почти отсъства - тя се намира някъде извън зловещото поле на боевете, извън западналото старинно имение Арко Ирис и за нея напомнят само червеният карамфил на Пилар и блясъкът на слюдените скали край Сан Мигел, така красиви под лунната светлина, за които непрестанно говори Инес. В света на войната няма място за красивата и успокояваща природа и доколкото тя се явява по страниците на "Осъдени души" и "Почивка в Арко Ирис", то е, за да внуши противоестествеността на братоубийствения конфликт, да изрази болката и копнежа по останалия далече в миналото мирен живот.

Една от най-характерните черти в "испанските произведения" на Д. Димов е неговото внимание към конкретния детайл, упоритото му наблягане върху всичко, което би могло да има значение за развитието на действието. Незначителните наглед подробности, които са разпръснати из двете творби, всъщност са старателно и преднамерено търсени и полагани в цялостната художествена тъкан. Писателят съзнателно се стреми към многозначност на естетическото внушение, към преоткриване на познатото и обикновеното, към подчертаване на второстепенното и наглед незначителното. Детайлите в "Осъдени души" и "Почивка в Арко Ирис" са многобройни, но съвсем не са случайно подбрани, те имат своето символично значение. Писателят нееднократно се спира на тежкия, магнетичен поглед на черните очи на Ередиа, който може да бъде и кротък, монашески смирен, но и изпепеляващ в своята омраза и злост. В "Осъдени души" непрестанно се споменава за очите на Фани Хорн, които ту светят с "мек изумруден блясък", ту излъчват върховно презрение, ту придобиват пепелявосив цвят на отиващо си същество. Пак в същия роман се срещаме с фосфорните очи на супериора на йезуитите в провинция Толедо отец Сандовал, в които свети мрачният фанатизъм на средновековието. Кървавите пламъчета в очите на франкисткия генерал дон Бартоломео Хил де Сарате, които ту припламват, ту гаснат, подсказват характера му на съвременен конкистадор, готов на всякакви зверства в името на господа и краля. В "Почивка в Арко Ирис" Инес удивено отбелязва контраста между сините очи и мургавото лице на Естанислао. Погледът има особено значение в "испанските творби" на Д. Димов, той насочва към характера на героя. До известна степен такава роля играят и някои лични имена. В името на капитан Браво се разкрива многозначността на вложения в него смисъл - "браво" на испански означава "смел", "мъжествен", "великолепен", но значи и "разбойник". "Един чудесен разбойник" е той за Инес, която романтично мечтае за бъдещото си щастие с него. Името на дон Бартоломео, безпощаден в яростната си омраза към републиканците, несъмнено намеква за зловещата Вартоломеева нощ. Детайлът и неговото важно насочващо значение са неизменни в тези творби. В "Почивка в Арко Ирис" Пилар е характеризирана от Инес като "портокалов цвят". Червеният карамфил от косата й присъства в цялото действие. Разговаряйки с Естанислао, Инес удря с камшика по ботушите си за езда, но малко по-късно ще шибне със същия камшик камериерката си, за да я върне към действителността. Майсторски доловеният детайл придава колорит и многозначност на действието.

В композиционното изграждане на "Осъдени души" и "Почивка в Арко Ирис" са налице два принципа - противопоставяне и кръговост. Романът е изграден от три части по схемата "III-I-II", озаглавени съответно: "Краят на едно приключение", "Фани и Лойола", "Фани срещу Лойола". Обратната композиция на "Осъдени души" позволява да се проследи душевната и физическата трагедия на Фани Хорн, настъпила след убийството на Ередиа, еволюцията й от безусловното приемане на любимия човек и неговия вътрешен свят до пълното му отричане, до прозрението за неизбежната обреченост на неговата философия. Поляризирането е съпроводено с наслагването на отделни кръгове в постройката на романа, всеки от които отрича предишния. Краят на творбата е отворен композиционно по отношение на перспективата за развитието на Испания, но за съдбата на Фани той практически е затворен. Затова първата част на "Осъдени души" разкрива връщането на героинята към изходната ситуация, но на по-ниска степен. Кръгът е затворен. В драмата "Почивка в Арко Ирис" действието е концентрирано в границите на едно денонощие, както в класическата трагедия, но конфликтите са нажежени до бяло. Противопоставянето между персонажите е съпроводено с кръговост в композиционно отношение. В началото на пиесата е представено идването на батальона на капитан Браво в имението Арко Ирис. В края мъжете от същия батальон се приготвят за последния си бой с превъзхождащия ги неприятел. Същевременно кръговата композиция остава отворена спрямо перспективата на бъдещето. Последните думи на Естанислао, отправени към отец Сантияго: "Отче!... Погрижете се за тази жена!..." (Димов 1975а: 253) - сочат оптимизма на автора въпреки трагизма на изобразените събития. Композицията на "испанските творби" на Д. Димов цели да подчертае постепенното разширяване на обхвата на действието, което напуска границите на личната интрига и се потапя в тревожните конфликти на времето. Нейната "кръговост", "обърнатост" и "отвореност" придават засилена динамика на изображението, многозначност и многопосочност.

Димитър Димов изобрази Испанската гражданска война много ярко, пластично, с огромна въздействаща сила. Революцията остави своите незаличими следи и в неговото сърце. За българския писател Испания си остана незатворена, кървяща рана. За него тя не беше просто една далечна южна страна, разтърсена от войни и революции. Тя се превърна в творчеството му във втора, духовна родина, помогна му да преоткрие отново света и човека, а по този начин - и самия себе си. От испанската тема се родиха някои от най-големите му творчески открития. "Недей да питаш за кого бие камбаната: камбаната бие за теб" - писа някога Хемингуей в епиграфа към романа си "За кого бие камбаната". "Испанските" произведения на Д. Димов са като звън на тревожна камбана, който ехти сред нашия днешен ден, за да ни съпричасти не просто към събитията, разиграли се преди половин век в далечна Испания, а и към големите въпроси на всяко време - любов, смърт, избор на жизнен път. Въпроси, които винаги ще ни вълнуват и които са особено актуални в нашата тревожна съвременност.

БЕЛЕЖКИ

1. За характера на Д. Димов вж. по-подробно у Доспевска (1985). [обратно]

2. Вж. по този въпрос сравнителния анализ на "Осъдени души" и "За кого бие камбаната" у Видж (1986: 23-34). [обратно]

3. По-нататък цитатите се дават по "Съчинения в пет тома" на Д. Димов (1975). [обратно]

4. Този пътепис не е включван в събраните съчинения на писателя. По текст той е различен от първата част на пътеписа "Куха Испания", озаглавена също "Сан Себастиян". [обратно]

5. По-нататък цитатите от "Осъдени души" се дават по изданието на Д. Димов (1969). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Богданов 1946: Богданов, Ив. Романът на Д. Димов. // Изгрев, № 406, 31 ян. 1946.

Видж 1986: Видж, С. К. Няколко общи момента в третирането на Испанската гражданска война в творчеството на Димитър Димов и Хемингуей. // Литературна история, 1986, № 14, 23-34.

Георгиев 1981: Георгиев, Л. Димитър Димов. Монография. София, 1981.

Димов 1969: Димов, Д. Осъдени души. София, 1969.

Димов 1975а: Димов, Д. Съчинения в пет тома. Т. 4. София, 1975.

Димов 1975б: Димов, Д. Съчинения в пет тома. Т. 5. София, 1975.

Доспевска 1985: Доспевска, Н. Познатият и непознат Димитьр Димов. София, 1985.

Жечев 1979: Жечев, Т. Димитър Димов и романът на осъдените души. // Очерци по история на българската литература след Девети септември 1944 година. Първа книга. София, 1979.

Куюмджиев 1985а: Куюмджиев, Кр. Испанският "комплекс" на Димитър Димов. // Септември, 1985, № 2.

Куюмджиев 1985б: Куюмджиев, Кр. Испанският "комплекс" на Димитър Димов. // Септември, 1985, № 3.

Пенев 1946: Пенев, П. "Осъдени души" (роман от Димитър Димов). // Читалище, 1946, № 4.

Юриева 1973: Юрьева, Л. М. Национально-революционная война в Испании и мировая литература. Москва, 1973.

Ралица К. Маркова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2008, № 12 (109)

Други публикации:
Литература и култура. София: БАН, 1992.