"ВЕЧЕРТА НАД НАС" - ЛИРИЧЕСКИЯТ САМИЗДАТ НА ВЛАДИМИР ПОПОВ

Руси Русев

web

Владимир Попов е един от най-талантливите съвременни български поети, чиято лирика тепърва ще се изучава пространно и задълбочено. Затова всяка от литературните му прояви във времето е изключително важна както в литературноисторически план, така и с оглед на многоаспектното разкриване на неговата творческа личност.

През 2014 г. Владимир Попов ми подари ксерокопие на първата си стихосбирка "Вечерта над нас", издадена през 1966 г. от "Щръклитиздат". Тъничката книжка от 43 страници е самиздат и включва 26 лирически творби, напечатани на пишеща машина. Неин редактор и издател е Веселин Тачев. Тази стихосбирка се предхожда от пет самиздатски поетични книги, които също са дело на Тачев: неговата "Стихотворения" (1961-1964), "Съчинения" (1964) на Иван Цанев, "Монолози" (1964) на Здравко Кисьов, "Повик" (1964) на Димитър Вятовски, "Признание" (1964) на Димитър Горсов. Това са поети от общността на русенските "сърдити млади хора", които организират на 1 декември 1962 г. литературно четене в аулата на ВИММЕСС (днес Русенски университет "Ангел Кънчев") (Дойнов 2015: 9, 10, 11, 14; Пигулева 2012: 154-193). Чрез своята знаменателна самиздатска дейност Веселин Тачев успява да съхрани за българската поезия лирически творби, които можеха да изчезнат безвъзвратно. Отпечатани в отделни книжни тела, те съставят една образно-естетическа и смислова цялост с конкретна литературноисторическа и художествена стойност. Тези ранни стихотворения са важни за доизграждането на литературния портрет не само на съответния автор, но и на националната ни поетическа личност изобщо от гледна точка на нейното творческо и гражданско поведение след "размразяването" от 1956 година.

За създаването на първата си поетична книга Владимир Попов споделя: Мисля, че идеята за самиздатите е изцяло на Веселин Тачев. Забравил съм вече как е станало, предполагам, че той ми е поискал стихове, а после е решил, че са достатъчно за една машинописно издадена стихосбирка. Как е станало при Иван Цанев и Здравко Кисьов, не знам. Спомням си обаче момента, в който я получих, много се развълнувах, защото тя изглеждаше като една истинска стихосбирка - подвързана с мека корица, подходящ формат, титул, дори издателство. А мечтата на всеки пишещ, в края на краищата, е да види писанията си отпечатани. Получих я в един екземпляр, струва ми се, че бях още студент последен курс в София. Дори не знаех, че има още два екземпляра, те са били при Веско вероятно. Дължа му огромна благодарност¹. И продължава: Не съм имал съвместна работа с издателя и редактора Веселин Тачев. Негова е подредбата на стиховете, негово е и заглавието на книжката. Предполагам, че в заглавието е търсил някакъв контрапункт между младостта на пишещия и ранното свечеряване на илюзиите ни. Не знам. Във всеки случай му бях много благодарен. През есента на 1966 г. бях за кратко учител в Русе, изпратих книжката на момичето, което няколко месеца по-късно ми стана съпруга, за да я занесе в изд. Народна младеж. Отговорът оттам беше отрицателен. Очевидно е, че Владимир Попов е хранел определени илюзии по отношение на така нареченото размразяване в тогавашния обществен и литературен живот, за да търси "легализиране" и литературна публичност на своята откровена, честна и дръзка самиздатска книжка чрез едно държавно издателство.

"Вечерта над нас" бележи началния етап в развитието на поета и привлича изследователското внимание като езиково-естетическа концептуализация на света, която отразява характерни черти на авторовата личност и на нейния индивидуален лирически почерк. В книжката са включени - пише Владимир Попов в отговор на моя трети въпрос - студентските ми стихотворения и може би 2 или 3 от войнишките - "Фрагмент", "Ще сложим мъжките си длани" и "Спомен" може би. Мисля, че "Фрагмент" е печатано във в. "Дунавска правда", изпратил съм го там от казармата. Друго печатано стихотворение е "Музика" във в. "Софийски университет", струва ми се. Всъщност едва ли бих могъл да отпечатам тогава повечето от стиховете в книгата. Попаднах в София 1962-1963-а, тъкмо след уж-размразяването, след прочутата реч на Хрушчов на изложбата, когато напада творбите на руските художници и скулптори, както и стихове на Евтушенко и Вознесенски. Тук Тодор Живков я повтори не помня по какъв повод. Спомням си, че стихотворението си "Опит за самоирония" в началото, с цялата си юношеска наивност, посветих на Евтушенко. Всъщност отпечатано е и стихотворението ми "Чудо" - във в. "Студентска трибуна" през май или юни 1966 по повод завършването на випуска ни заедно с други поети. Ще ти изпратя сканирана страницата на представянето. Там съм редактирал първите два стиха, за да се получи един по-приемлив художествен вариант, а именно вместо "Не вярвахте ли, че съм бесен,/ че пия вино като хляб" стана "Със цветове на щедра есен,/ но прост и нужен като хляб". Сега си припомням, че и стихотворението "Вечер" е публикувано в сп. "София", но доста по-късно, когато редактор там стана моя колежка от университета. Спомням си също, че стихотворението "Оптимистична балада" написах като ученик след едно гостуване на русенски поети в Бургас. Иван Цанев беше вече войник, не беше с нас. В Бургас се запознах с младите тогава Христо Фотев, Иван Теофилов, Никола Инджов и др., които ми направиха силно впечатление и като поети, и като личности. Дори Иван Цанев си спомня, че съм му писал тогава до казармата в Грудово, че съм се запознал с истински поети. Та, тази "Опитмистична балада" написах под влияние на Фотев и дори му я изпратих, но нямах отговор. После и аз влязох в казармата.

Главен лирически герой в поетичния свят на стихосбирката е млад човек, който е все още в утрото на своя самостоятелен живот. Желанието му за пълноценно себеосъществяване е изключително силно. Заслушан в позивните на живота, той синхронизира с тях копнежите на своята индивидуалност и избира да живее и действа във векторното време, напускайки провинциалното пространство на своето детство и юношество: Но аз не искам да разплитам мрежата, която, натежала от предчувствия, / изгряваше като дъга над пясъка/ с дъха на бяла риба и на щастие./ В нощта на първото ми заминаване/ едно момиче я прибра от пясъка/ да изплете от грубите й нишки/ една моряшка риза на надеждите./ Аз никога не я облякох./ Никога,/ защото може би то бе последното,/ и първо, и последно заминаване,/ когато вече няма, няма връщане ("Дунавска балада"). Много жизнен, амбициозен, по младежки дързък и нетърпелив, той неистово е устремен напред и нагоре към реализиране на своите мечти и възможности: Но недостигнатите върхове/ разкъсват предпазливия ми свод.// И аз обезумявам от езика/ на някаква неутолима жажда ("Раждане").

Ярка личностна черта на лирическия Аз е изостреното му чувство за поколенческа принадлежност. Неслучайно в девет от лирическите творби той се идентифицира с Ние (Нас) и говори от името на своето поколение, като "един от всички". В останалите стихотворения комуникативното моделиране на поетическия свят се осъществява чрез съвместяването на азовата и апелативната семантика с различна степен на усложняване и само в едно от произведенията ("Празник") речевата организация на поетическия текст е създадена с лирически Аз, говорещ в първо лице ед.ч., и с неизразен адресат.

Това комуникативно поведение на азовия лирически герой придава смислово-емоционална дълбочина на преживяванията му, като подчертава тяхната екзистенциална и социална значимост, благодарение на което лирическата изповед не попада в капана на баналността. По този начин още в тези ранни стихотворения на Владимир Попов се открояват две от най-характерните черти на неговата поетика - подчертана автобиографична изповедност и напрегната поетическа рефлексия към човешката личност. Ето защо в смислово-концептуалната структура на стихосбирката, разглеждана като хипертекст, отчетливо се обособяват три художествени концепта - вяра, надежда и любов. По същество това са значими за лирическия субект екзистенциални преживявания, благодарение на които индивидът става личност, а личността отстоява своята цялост и единност. Образните, оценъчните, емоционалните, експресивните и културологичните смисли на тези концепти се актуализират чрез идейно-естетическата противопоставеност между когнитивните структури вяра - безверие, надежда - безнадежност, любов - омраза, любов - лъжа.

Темата за вярата е изведена в доминираща позиция, акцентирана още с първата творба в стихосбирката. Вярата се интерпретира в три стихотворения и се осмисля образно-естетически в различни аспекти. В "Бряг" това е социално действената вяра. Персонифицирана в текста, тя изразява огромната духовна сила на вярващите хора, благодарение на която те постигат и най-непостижимата на пръв поглед цел, действайки убедено и ентусиазирано, енергично и целеустремено. Със силата на вярата човек неминуемо достига до брега, станал безкрайно постижим, до Голямата земя - символ на онова вечно желано от човека социално и духовно пространство, където той свободно може да се самопостига като личност чрез жизненото си дело. Сравни: Непостижим е този бряг./ Под южното небе/ опънахме платна и флаг./ И вярата гребе.// Очите ни са пълни с дим/ и радостни сълзи./ Ще удържим, ще победим/ стихии и врази.// Над бездни и над широти,/ очакваща сама,/ внезапно ще ни приюти/ Голямата земя.// Сега това не е копнеж. Ний гоним ясна цел./ Протрива грубото въже/ моряшките ръце.// Моряшки възел покори/ танцуващият сал./ А слънцето над нас гори -/ огромен портокал.// То хвърля своята кора/ и руква изведнъж/ по мургавите ни тела/ задъхан, топъл дъжд.// И дълго с мокри от дъжда/ и голи рамена,/ прегръщаме една вода,/ напомняща земя.// И неизвестно де и как/ изтръпнали лежим,/ опрели устни в оня бряг,/ безкрайно постижим.

Другите две лирически творби, в които е естетизирана вярата, са смислово-емоционален контрапукт на "Бряг". Първото стихотворение в книгата е озаглавено "Великден". С него, още в самото начало на стихосбирката, се поставя образно-естетически акцент върху драмата на поколението, обречено да живее в сянката на един войнстващ атеизъм. Срв.: Осъдени без вяра да се раждаме,/ флиртува тя със нас от всеки праг. Христос воскресе в мъртвата ни жажда/ и се удави в чашата коняк. Религиозната вяра е важен ориентир в поведението и съзидателните действия на човека, затова без нейната ориентация той търпи житейски провали и не може да се себеосъществи пълноценно: Разбитите ни кораби се мятат/ над не един изневерил ни флаг./ Разбираме, че няма на земята/ земя, която да ни стане бряг. Лишен от вярата като морална опора,човек губи своята вътрешна цялост, емоционално обеднява и попада в плен на цинизма, отчуждавайки се от другите и от самия себе си. Посредством сравнението, олицетворението и хиазмът се разкрива тоталната духовната опустошеност на невярващия: И тръгваме като студени гении,/ невярващи, безпътни/ и така,/ че само мълчаливото презрение/ насмешливо ни води за ръка./ Историята е за нас гротеска./ Гротеската превръщаме в история./ Еднакво чужди в "Александър Невски" и в бар "Астория".

Вярата се конкретизира образно-естетически и като стожер на смисловата сфера на творческата личност в стихотворението с епиграф от Вапцаровата "Вяра": Пшеничено зърно/ от моята вяра... За тази своя творба Владимир Попов твърди: А от "Вечерта над нас" за най-постигнато стихотворение смятам това с мотото от Вапцаров, то би могло наистина да влезе в стихосбирка, може би трябваше да го включа в "Чупливо" като един далечен акорд. Комуникативният модел на текста съвместява Аз с Ние, което от своя страна реферира определена творческа група - тази на поетите, с които лирическият Аз споделя едно и също творческо и гражданско поведение. Тяхната вяра е ограбена. Ето защо, потънали в блатото на своето безверие, поетите деградират духовно и душевно, морално-нравствено и творчески. Сравни: Стократно заплатено малодушие/ да викнем силно и да кажем дръзко./ Потънахме във себе си до гуша/ и ни отрови собствения въздух.// Продавахме съня си за кафета,/ а после се приспивахме със стихове./ Пред някои минавахме поети./ За други бяхме лицемерно тихи.// Послушно някого очовечавахме./ След всеки номер дружно ръкопляскахме. Ръцете ни във въздуха оставаха,/ когато паднаха накрая маските.// Сега се търсим и се губим/ от хладно недоверие изгаряни./ Страхуваме се даже да залюбим,/ защото и на себе си не вярвахме.// А някои крещят слова красиви:/ Ей вий! Елате и ни прегърнете!"// Пантери сме - ранени или живи.-/ Пшениченото зърно ни върнете. С литературните творци сякаш се случва онова, което лирическият герой на Вапцаров предвещава за себе си, ако бъде ограбено пшеничено зърно от неговата вяра: ...миг след грабежа/ ще бъда аз нищо. Въпреки бруталния грабеж обаче поетите запазват дълбоко в себе си частица от своята истинска човешка и творческа същност. Доказателство за това е безпощадната лирическа изповед, която е знак за осъзнаване на личностната деградация. Именно това самосъзнание отрича духовната смърт на поетите, надига и извисява техния отчаян глас по вертикалата на императивността: Пантери сме - ранени или живи. - Пшениченото зърно ни върнете. Но кой ще го върне това зърно - комунистите идеалисти ли, които много скоро след 9 септември 1944 г. биват безцеремонно отстранени от авансцената на "новия" живот или сами се оттеглят омерзени. Изключено е да са и безскрупулните кариеристи с партиен билет, алчно властолюбивите държавни чиновници или блюдолюзците - вечните персонажи, крепители на всяка Власт. Затова гласът на поетите ще остане глас в пустиня. А всеки един от тях ще тръгне по онзи път, който е съизмерим с духовно-нравствения му ръст.

Аз трудно намерих себе си - споделя Владимир Попов. - Едва когато започнах да пиша стиховете, които влязоха в "Тайна". И никое стихотворение от самиздата не беше в контекста на дебютната ми книга. Но именно в самиздата кълни неговата утрешна поезия с оглед на интерпретирани теми и мотиви, на нравствено-естетическа позиция, дълбинна семантика, лирически почерк и стихотворна техника. Поетът избира своя път в литературата, оставайки верен на себе си като човек и творец.

Още в самиздатската книжка ясно се вижда, че авторското съзнание се отличава със специфична антропоцентрична съсредоточеност, която е характерна за цялата лирика на Владимир Попов, а също така и с етико-философска рефлексия към нещата. Поетът се интересува преди всичко от "вътрешния човек" с неговите екзистенциални преживявания, ценностни ориентири и Азови функции, които мотивират определено лично, обществено и творческо поведение. Подчертава се драмата на човека, породена от негативните въздействия на обществената, политическата и културната действителност върху неговата личност независимо от смяната на времената.

Във "Вечерта над нас" ясно се долавя духът на актуалното време, отразен в драматичните преживявания на лирическия Аз. На първо място може да се посочи отчетливо натрапващото се агресивно и грубо уязвяване на личността в нейните интимни, дълбинно същностни начала, което води до трайна деформация на различни структури от смисловата й сфера. Още в началото на стихосбирката се внушава идеята, че личността и обществото, веднъж деформирани под влияние на господстващата идеология, не могат да бъдат след това променени положително в рамките на дадената социално-политическа система на живот. Идейно-естетическото внушение е постигнато чрез композиционната подредба на лирическите текстове, която е направил Веселин Тачев. Трите начални стихотворения "Великден", "Чудо" и "Празник" се намират в интересни смислово-емоционални отношения помежду си. На потискащото чувство, породено от изобразената личностна деградация в първата творба, се противопоставя оптимистичната увереност на лирическия Аз в "Чудо", че така, както в природата периодично и неотменно настъпва обновление, така и в кръговрата на човешкия живот личността може да изживеe също чудото на своята обнова. Тази увереност е образно-естетически семантизирана от метафората синезтезия зелени необясними чудеса. Сравни: Не вярвате ли, че съм бесен, че пия вино като хляб,/ че мога да напиша песен/ и да се влюбя като сляп.// Кое ви тласкаше към мене,/ към странните ми чудеса?/ А аз си мислех за зелени/ необясними чудеса. Демонстрираната чудатост е странен външен израз на сериозен размисъл и на вълнуващо екзистенциално преживяване. Обзет от романтичен порив, лирическият субект се слива с природата, за да изживее многократно необяснимото чудо на своето обновление. Ярката словесна образност, ритмиката и динамиката на изображението, символиката на светлината разкриват красивото ставане на чудото като вълнуващ процес и осезаем резултат - възкръсването на личността за нов живот, нейният опияняващ възторг от усещането за ново начало: Опиваха ме пресни звуци,/ люлееха ме в светъл кръг./ Сприятелявах се с капчуци/ и оживявах като стрък. Експресията от ефекта на чудодейно настъпилото личностно обновление се усилва от обръщението въпрос и косвеното назоваване на пролетта: Усещахте ли, че живея,/ че съществувам като жест, че всичко в мене е от нея - полу-жена,/ полу-копнеж. Тази пролет на личността не е само едно частно преживяване, тя реално идва и сътворява чудо - залюлява всички в пречистващия и обновителен кръг на бленуваната промяна: Но тя дойде,/ И стана чудо./ Сега и дъжд барабани./ И лудо вас/ и мене лудо/ люлее кръг от светлини.

Разглеждано в социокултурния контекст на 60-те години на миналия век, стихотворението е искрен емоционално-естетически отклик на размразяването, установено в обществено-политическия и литературния живот на България с Априлския пленум на БКП от 1956 г. В него се усещат интонации, познати ни от Вапцаровата поезия, а така също и от някои стихове на "неспокойните" априлски поети. Но на композиционното равнище на стихосбирката следващото стихотворение - "Празник" - внася силен емоционален дисонанс. Eмоционалната тоналност на поетическия текст не се съгласува с опиянението, възторга и ликуването на лирическия Аз в "Чудо" по повод на настъпилата жадувана промяна. Емоционалната доминанта тук е друга и контрастна - стихотворението е пронизано от изненадата и смущението на лирически герой, предизвикани от внезапното му горчиво прозрение на истината. Сравни: Дъждът удари изведнъж/ и косо./ И капките с невероятна сила/ зашибаха по мен като въпроси./ Бях изненадан./ Бях безсилен.// Не можех да преодолея/ неделното усещане за празник, когато многолюдната алея/ побягна изведнъж/ и се опразни.// Аз се смутих,/ но продължих нататък./ И моята ужасно мокра риза/ изгря на хоризонта/ като кратък/ ала единствен/ флаг на оптимизъм. В резултат на "конфликтното отношение" между съдържанието на текста и значението на заглавието последното става енантиосемантично. Усложняването на неговата семантика се осъществява във втората строфа посредством стилистичната конвергенция на художествено етимологизиране и метонимия (неделното усещане за празник,.../ когато многолюдната алея/ побягна изведнъж/ и се опразни.). Празникът го няма в душите на хората, затова той е невъзможен като устойчиво повтарящ се, личностно значим пространствено-времеви израз на пълнотата на техния живот. Псевдопразничносттта в човешкото битие е знак за неговата непълноценност и безперспективност. Оптимизмът на лирическия субект в "Чудо" се оказва безпочвен. Той е просто една младежка илюзия, символизирана от образа на ужасно мократа риза. Розалия Ликова отбелязва: След речта на Т. Живков през април 1963 г. размразяването бе спряно и към 1965 г. приключи (Ликова 1998: 185-186). Веселин Тачев окръгля концептуално-смислово книгата, завършвайки я със стихотворението "Опит за самоирония": Омръзна ми да съм добро момче -/ и умно,/ и разбрано,/ и въобще -/ едно момче,/ което ще не ще -/ ще изпълнява.// Захвърлих всичко / и забравих всичко./ От стихоплетството/ до номерата/ на телефонните момичета./ От изпитите/ до играта/ на "мразя те" или "обичам те"./ В кръвта ми се опънаха платната/ на старите колумбовци/ и тичах/ и тичах като ненадеен вятър -/ самоуверен,/ дързък,/ безграничен./ През мен обезумяваха пространства./ Крещяха онемелите - живей!/ И в неочакваното си пиянство/ аз бях един очакван Галилей.// Но папата удари върху масата/ и повели: "Съгласен съм, обаче..."/ И старата земя се завъртя,/ така че,/ аз се превърнах пак в едно момче/ и умно,/ и разбрано,/ и въобще -/ едно момче,/ което ще не ще -/ ще изпълнява.

Лирическият Аз иронизира напразната си надежда да направи своя свободен избор на поведение в общество, в което властта е авторитарна, мисленето - догматично, политиката - лицемерна, етическите норми - отхвърлени. Безнадежността е обезкуражаваща - това внушение е подчертано със затворената композиция на стихосбирката, и с панорамния паралелизъм, използван като композиционнен похват при изграждането на финалния лирически текст.

В един брутален, циничен и бездуховен свят няма място за илюзии, за романтични пориви и идеали, които не са програмирани от властващата идеология. Те правят младия човек фатално уязвим пред бруталностите на живота, които го затварят в капана на безизходицата и той загубва всякаква перспектива за себеосъществяване. Остава му само чувството за обреченост и нравственият стоицизъм, за да устоява самия себе си с цената на своето самотно и трагическо съществуване - докрай! Сравни: ПРЕДИ ДА БЪДЕШ НЯКЪДЕ И НЯКОГА,/ преди да осъзнаеш сам това -/ ще те догонят огнените влакове/ и ще зачернят нечия следа.// Стоманените релси на живота ти/ ще легнат върху междуселски път./ И само там - зад мрака на челото ти/ забравените думи ще туптят.// Пленен от мисъл странна и красива/ и упоен от мирис на треви,/ върху легло от билки ще заспиваш,/ но старата ти рана ще кърви./ И ще се мяташ в тъмната постеля,/ и ще протягаш в тъмното ръце.../ Докато някой ден във тях намерят/ изпепелено твоето сърце. Комуникативната структура на стихотворението е изградена посредством употребата на глаголи с обобщителното значение на 2 л. ед.ч. По този начин художественият смисъл на творбата увеличава своя обем. Лирическият Аз се обръща както към самия себе си, така и към всеки честен, почтен и неприспособим към грубата и пошла реалност млад човек, който е обречен да бъде аутсайдер в живота. По-късно в своята поезия Владимир Попов ще актуализира отново и отново тези личностни смисли и ще ги вербализира образно-естетически в различни поетологични структури с характерна концептуална и семантико-стилистична насоченост и с подчертан нравствено-етичен заряд. Например: Борби, стремления, възторзи на духа -/ сега обратно./ Как бързо мина времето ти златно.// Нагоре тръгна ти с товар нелесен./ Ще издържиш - си казваше, - ако си честен.// Ако душата ти добра е и богата,/ животът ти - и той ще е като душата.// Не би! Надолу се търкаля всичко с трясък, руши, събаря кулите от пясък.// Пази се! Подир миг ще се стовари/ върху ти камъкът - илюзиите стари.// Човеко, спри! И посрещни го твърд./ Да бъде истински - пък ако ще и смърт ("Сизиф", 1984). Ето още един пример: Приятелю, и там ли самота/ зад прага на съседа ти се крие?/ Строши с юмруци райската врата/ и слез пак в ада - чакаме те ние! Ще пием скоросмъртница, нали?/ По-силна от смъртта и по-жестока/ е участта до смърт да те боли,/ но да не губиш своята посока.// От всичките възможни светове/ избра ти този, който те убива./ А нашите безсмъртни страхове/ ни карат да си мислим, че сме живи ("Живи и мъртви", В памет на Янаки Петров, 2009).

Образът на властника, който наблюдаваме в "Самоирония", се среща и в друга от творбите, която е включена в книгата и е отново със заглавие "Великден": Като сълзи на грешници закапаха/ очи на вярващи/ и свещници./ Въздъхна тежко храма./ А ние просто чакахме/ и чакахме/ началото на някаква програма.// И скуката ни -/ скука на патриции/ потърси удовлетворение./ И те отново бяха мъченици/ върху една съвременна арена.// А над възкръсналите гладиатори,/ обиколили дървения храм,/ невъзмутим,/ без прошка и проклятие/ издъхваше един Исус-Нерон.// И всичко ни напомняше за някаква/ отдавна разиграна/ тежка драма,/ която ние търпеливо чакахме/ да видим върху сцената на храма. Създаденото от автора двойно лично име е парадоксално в структурно-семантично отношение. Интересно беше да узная мотива на антропонимната номинация от самия поет. Затова се обърнах към Владимир Попов и той ми даде следното обяснение: Исус - Нерон? Не знам защо. Може би пак поради липсата на истинска вяра, може би поради обожествяването тогава на Ленин, Сталин и пр., представяни едва ли не като Исусовци на идеята си, а всъщност оказали се Нерони. Не знам. Това е обяснението ми сега.

Употребеното лично име следователно назовава Диктатора изобщо, защото той си остава един и същ независимо от това, че епохите, в които се появява, са различни - обожествяван едноличен властелин, упражняващ абсолютната си власт сурово, безскрупулно, жестоко и с чувство за превъзходство. Експресията на поетическия текст задава определена смислово-емоционална перспектива на словесните образи, благодарение на която се поражда алюзията за императорския Рим с масовите гонения на християните и гладиаторските битки. А първото гонение е предприето именно от Нерон през 64 г., който превръща изтезанията и избиванията на набедените за осквернители и разрушители на "справедливата" държава в театрализирани кървави зрелища. Лирическият текст моделира храмовия свят като арена, на която отново се появяват мъчениците на вярата и възкръсват гладиаторите. Иносказателността на стихотворната реч насочва към фанатичното налагане на комунистическата доктрина в обществено-политическия живот у нас и репресивния характер на тоталитарната власт, установена след 9 септември 1944 г. Семантиката на последната строфа на творбата усилва многозначителността на образа на издъхващия Исус-Нерон, за да отекне някъде от дълбините на подтекста: Диктаторът е мъртъв, да живее диктаторът! Макар и в друга форма, историята се повтаря - "тежката драма" отново ще се разиграе на житейската сцена.

Но в стихотворението доминира образът на НИЕ (= Аз и Другите). Това е колективният поколенчески образ, който отразява едни от най-тежките деформации на личността - безверие, нравствена деградация, морален нихилизъм, емоционално обедняване, липса на гражданско чувство, дехуманизиране. Личностно деформирано по този начин, поколението се превръща в социално инертно множество, което изпитва нужда от зрелища, за да се спаси от сивотата на осакатения си живот. Така то започва да изпълнява една от своите най-недостойни роли в целенасочено театрализираното му, контролирано и идеологически сугестирано битие - ролята на зрител, съпричастен с безмълвието си на насилието, извращенията и престъпленията на тоталитарната власт във всички обществени и социални сфери.

Двата образа ще владеят трайно и силно авторското съзнание, за да бъдат осмисляни в различни ракурси и интерпретирани художествено-естетически в отделни творби от зрялата лирика на Владимир Попов, който, без да ни щади, ще ни напомня с много болка за нашето малодушие и срамно мълчание, за конформизма, двуличието и раболепието ни в отминалото време и горчиво ще иронизира нашата неспособност днес, като свободни вече хора, да се себепреодолеем. Сравни: С блуждаещ поглед, още обкръжен/ от своите довчерашни придворни,/ диктаторът най-сетне бе свален./ Ликувахме - за първи път свободни...// Но мина време и ни отрезви. И вълча се озъби свободата. Диктаторът го няма, но, уви.../ Сега какво ще правим без диктатор?// Дочул ни от небесните палати, Бог кандидат-диктатор ни изпрати. ("Диктаторът", Почти по Кавафис, 2012); Този век ще се срути отгоре ни./ Тъй надвиснал е - като лавина/ от войни, беззакония, горести,/ от омрази и жертви мърцина.// Как се свлича надолу, как влачи ни,/ как се мятаме, явни и скрити,/ всички ние - невинни палачи/ и виновни завинаги зрители... ("Лавина", 1992); Отекват взривове. И зеят нови рани/ в душите ни, останали без глас./ Ала това са страшните капани,/ заложени от миналото в нас.// Нали мълчахме толкова години!// И пак мълчим - отникъде ни вест./ Ала гърмят складираните мини/ с мълчания, натрупани до днес.// Ала гърмят мечтите илюзорни,/ надеждите за нова свобода./ И думите ни скитат безпризорни - без прошка, без присъда, без съдба... ("Взривове", юни 2012).

Образът на Диктатора получава и по-широка езиково-естетическа конкретизация с оглед на европейското ни настояще. Сравни: Опитомиха хищния ти нрав/ на вълчи ями и бодливи мрежи,/ на диктатури тъмни, на залежи/ от трупове, изпепелени в прах.// Диктаторите твои днес са мит./ А новите диктатори са още/ деца невръстни и сънуват нощем/ красиви кубчета от динамит. ("Европа опитомена", вж. "Европа-хищница..." на Александър Вутимски).

Темата за любовта е интерпретирана в девет стихотворения от самиздатската книга на Владимир Попов. В тях лирическият Аз изповядва своята юношеска, войнишка и студентска любов. Той е запленен и респектиран от неразгадаемата докрай същност на жените: ЕЛЕНООКИ, БЪРЗОКОПИТНИ/ жени, чиято душа живее/ във плахи стъпки на Маргарити/ и властни погледи на Медеи.// Непреклоними, любвеовилни,/ не раздвоени, а просто двойни -/ от нежност слаби, от обич силни,/ от мрамор строги - вървите стройни.// Светът ви вика, светът ви вае -/ красиви, чувствени, безутешни./ Но само вашата гордост знае/ дали сте мъдри, или сте грешни.// Вие сте щедри, лукави, скромни,/ с извити вежди и скрити вени./ Умират Фаусти и Езони/ от вас убити, от вас родени.// Вие оставате. Недооткрити/ жени, чиято душа живее/ във плахи стъпки на Маргарити/ и властни погледи на Медеи. Широка е аплитудата на неговата чувствителност, чувственост и нежност в изживяването на вечното чувство. Много жизнена енергия и шеговита искреност има в младежкото еротично приключение, трогателни са невинността и притесненията на лирическия герой, когато иска да се спаси от потискащата го самота в тайната на платената любов, томително красив е неговият копнеж по любимото момиче, умопомрачителна е внезапната светлина на влюбването, симпатична е благодарната обич на войнишкото сърце, логична е раздялата, когато любовта е угаснала в душите на обичалите се. Лирическото слово ту изискря любовния плам или чувствената разпаленост на страстта, захласнато в своята поредна езикова игра, ту притихва, заслушано в любовния си шепот, или изрича искрено най-интимните и скрити вълнения на душата, жадуваща за истинска любов. Сравни: Излишни стават всички философи/ и губят силата си словесата./ Небето е над София,/ а София/ се върна тая вечер на земята.// И земната ни кръв е полудяла/ от дългата ностаглия./ Изглежда, че ако следващия миг се цяла,/ самият аз навярно ще изчезна.// И те разкъсвам.// И те разпилявам./ На ветрове и птици те обричам./ И в някакъв единствен миг изгрявам/ в косите на едно момиче.// И призовавам всички философи./ И търся смисъла на словесата. -/ Небето е над София,/ а София/ изчезна тая вечер от земята. ("Вечер"); Вината беше във вината -/ бутилкови или наливни/ Целувахме се./ В тъмнината/ звънтяха устни като гривни. // От напрежението звънки,/ настойчиви и поривисти,/ телата ни трептяха тънки/ и тоновете бяха чисти.// И музиката бе възможна./ Но невъзможна,/ непонятна, / шумеше роклята ти лятна/ върху бронзираната кожа.// Скриптеше между колената/ смеха на пясъците пусти./ И още дълго в тъмнината/ звъняха гривни вместо устни. ("Музика"); МОМИЧЕ КАТО ДЪЛЪГ СПОМЕН/ от нощ с неотменима власт,/ Един забравен, монотонен/ капчук по ниския перваз.// Далечен дъх на окосена/ и влажна от дъжда трева./ В очите ти - едва родена/ трепти сълза и от това// усещам как красиво зрее/ в сълзата твоето сърце./ И плува, отразено в нея,/ единственото ми лице.// В желание неутолимо/ ръцете ми към теб растат./ И все по-властно, все по-зримо/ изгрява бялата ти плът.; И ТЕЖИ ТАЗИ СЪБОТНА ВЕЧЕР,/ и от трийсет афиша крещи/ как е нужно да бъдеш облечен,/ колко трябва да заплатиш...// И аз тръгвам като случайна/ преживелица през света/ и с цената на една тайна/ плащам своята самота.// Моят къс и невинен шлифер/ предпазливо сега кръжи/ над внезапни и остри рифове/ от предчувствия и лъжи.// И лицето на всяко момиче/ е красив, ала все пак - афиш. -/ Ако искаш да бъдеш обичан -/ колко трябва да заплатиш.

Мъчително е обаче усещането на лирическите персонажи, когато изведнъж осъзнават трагиката на своята любов, обречеността й в едно общество, основано на лъжата: И ЗАМЕСТИТЕЛЯТ НА КОФЕИНА/ бе неочакваната гравитация/ на устните./ По жилите ни като кръв/ премина/ извиканото на живот изкуство.// Изкуството да осъзнаваме./ Излъгани,/ ръзкъсани от някого на части,/ ний предпочитахме едно безсъние/ пред жалката илюзия за щастие,// която може би не бе илюзия,/ а просто истина/ и толкоз проста,/ че даже мълчаливата ти блуза/ говореше под нейното докосване.// И ние не разбирахме./ Не искахме./ А може би разбирахме,/ но цялата огромна безвъзвратност ни потискаше,/ защото предусещахме раздялата. // И се целувахме като обречени/ на някаква трагична драма зрители/ под свода на една софийска вечер/ и с неизвестни главни изпълнители,// чиито неизбежни монолози/ ни караха да мислим/ и да мислим,/ да търсим в откровението - поза,/ а в позата - единствената истина. Битие, в което ценностите са преобърнати, истинската любов е невъзможна, а без нея човешката екзистенция губи смисъл. Това стихотворение е изиграло решаваща роля при формулирането на заглавието на стихосбирката от Веселин Тачев - "Вечерта над нас", което кодира дълбинния символен смисъл на лирическия хипертекст.

Идеята за тоталното изпразване на битието от смисъл, за безсмисленото съществуване на поколението е изразена словесно-образно много ярко и в стихотворението "Оптимистична балада". Ето неговите последни две строфи: Но ние вече нищо не забравяхме,/ защото нямаше какво да помним./ Единствено остана туй, което/ в гърдите си дълбоко го заравяхме,/ превърнато в полузабравен спомен.// То бе кръвта, която още тракаше/ във слепите очи на малчуганите,/ във бунта на голямото очакване/ и в грохота на огнените влакове,/ премазали наивните ни блянове. В трагичното звучене на стиховете е въплътено все още непогубеното чувство у поколението за достойнство, с което то съхранява дълбоко в себе си своя идеал и искрицата си надежда. Ако се убие и това чувство или личността предаде сама себе си, тя се деперсонализира, губи своята идентичност и се саморазрушава: А МОЖЕ БИ НОЩТА ТАИ/ едно предчувствие. Но безразлично е чии/ са вече устните.// Но безразлично е защо се лъжем искрено. Не знаеме какво е то, за да го искаме. // Преструваме се на деца -/ не сме и старчета!/ И пукат нашите сърца/ като глухарчета.// Ужасно е да сме сами,/ а те да са родени./ Кръвта като земя дими/ в прерязаните вени.// Един случаен пистолет/ сега е още нужен./ Избухва някакъв букет/ от макове и ружи.// И в неочаквания взрив/ на нечие рождение,/ разбираш, че си още жив,/ а имаш погребение.// Разбираш, че те няма тук,/ ала и там те няма./ И същият си - и си друг./ А друг не си. И само// усещаш в целия си ръст/ ту близък, ту далечен,/ да се изправяш като кръст/ на своя гроб обречен.// И може би нощта таи/ едно предчувствие./ Исус бе сигурен чии/ са вече устните.

Войнишките стихотворения доизграждат поколенческия образ с акценти върху горчивите прозрения на все още неопорочената и чувствителна младост за устройството на света, върху нейната болка от бруталното накърняване на светлото й човеколюбие. Изкопали окопчета един за друг, младите мъже разбират, че в тях ще оставят завинаги своята невинност, заедно с разколебаната си вяра в човека, който се обръща към ближния си с омраза и превръща живота в арена на нескончаеми, безсмислени братоубийствени конфликти. Тежкото и сурово мълчание на мъртвия баща потвърждава истинността на прозрението на синовете за зле устроения човешки свят. И избухва в сърцата гневната непримиримост към безумното упорство на човешкия род да живее самоубийствено: Животът рано ни навърза/ на безконечното въже/ и в часове на мнима дързост/ поиска ни да сме мъже.// И ние бяхме. Изкопахме/ окопчета един за друг./ И някак изведнъж разбрахме,/ че някой ще остане тук.// Прицелихме се, но кръвта ни/ усещаше, че в този миг/ самите ние сме мишени/ за някой замижал войник.// Когато тръгнахме отново/ оттърсихме се от пръстта, в която тежко и сурово/ мълчеше мъртвият баща.// И нещо силно,/ нещо гневно/ в сърцата ни за миг заби./ То беше нещо ежедневно/ и еженощно може би. ("Спомен").

В стихотворението "Ще сложим мъжките си длани" ни покорява кристално чистият, искрен и действен хуманизъм на поколението, който е основан на вярата във възкресителната и всепобеждаваща сила на Любовта към Ближния. Този хуманизъм изразява обичта, състраданието и съчувствието към Другия - онези красиви чувства, които правят човека човек. Затова поколението, от чието име говори лирическият Аз, изживява толкова мъчително проявеното антихуманно отношение към него и циничното посегателство върху човечността, родена в сърцата. Болезненото разочарование прераства в горчива самоирония, демитологизираща любовта. По този начин се внушава идеята, че житейките ни успехи губят смисъл, ако в името на тяхното постигане загубим човешкото у себе си, вдъхновявано от тайната на Любовта. Сравни: ЩЕ СЛОЖИМ МЪЖКИТЕ СИ ДЛАНИ/ на всеки път и кръстопът./ Ала какво ще ни остане/ през тоя поход през светът?// Нас ни забравиха мнозина,/ а за мнозина сме сега/ само изправна карабина/ и нож в сърцето на врага.// А искахме да сме богати/ на обич, болка и тъга/ и не куршуми/ - да изпратим/ сърца в сърцето на врага.// И после мъртви или живи/ да отнесем от тоя взрив/ съдби и страшни, и красиви/ и всеки мъртъв - да е жив.// Защото доста време мина/ и с него не една мечта./ Нас ни забравиха мнозина, а сред мнозината и тя./ И ако още тегнат сили,/ ако кръвта така реши,/ дали една случайна Лили/ ще може да ни утеши.

Светлият хуманизъм на Владимир Попов озарява цялата му поезия и затова човеколюбието е най-ярката доминираща черта в образа на автобиографичния лирически Аз. Тази предана любов към човека носи със себе си много болка и грижа, които са породени от съзнанието за човешкото несъвършенство и повелите на моралната съвест на поета. Неговата нравствена позиция спрямо живота е съкровено свързана със синовната му привързаност, обич и почит към майката и бащата, чиито художествени образи се появяват за първи път тук, в самиздатската стихосбирка. Само те двамата имат достъп до безкомпромисния му морално-нравствен самосъд. Художествено-естетическата интерпретация на тези образи отразява някои от мотивите, които по-късно Владимир Попов ще доразвива, нюансира и образно-семантично ще обогатява. Това са мотивите за мъртвия баща, за синовете като повторение на бащите и верни следовници на техните завети и за майката страдалчица, пред която синът с мъчително чувство на вина постоянно ще се взира в своята нравствена същност и в етиката на житейските си дела и постъпки. Сравни: СВЕТЛИНАТА ВЧЕРА СЕ РАЗБИ./ Падна на земята и се пръсна./ Майко, закъснял съм може би./ Може би душата ми е мръсна.// Може би самият аз съм лош. Все ме мъчи някаква тревога./ Майчице, къде си тази нощ?/ Искам да ти кажа, а не мога.// Тъмнината в стаята пълзи. Дълго във очите ми наднича./ Светлина от твоите очи сълзи/ само по прозорците се стича.// Все едно дали е светлина/ или дъжд в стъклата е ударил./ Мене ме е лъгала жена,/ тебе мъж сама те е оставил.// Мъртвите не трябва да корим./ Мъртвите у нас са оживяли./ Ала ние станахме бащи/ без сами бащи да сме видяли.// Ала ние станахме бащи/ без да сме видяли синовете./ Тъмен вятър весело крещи/ и сълза на устните ми свети.// И се люшка снощното вино./ Тъпа болка челото притиска./ Майчице, къде си тази нощ? -/ Искам да ти кажа и не искам; БАЩИТЕ НИ УМИРАЛИ С ОТВОРЕНИ/ като огромни небеса очи./ Бащите ни умирали от пориви/ и небесата раждали лъчи.// Импулсите на сетното им дишане/ пронизвали детинската ни гръд/ и по кръвта ни упорито пишели/ маршрутите на днешния ни път.// А ние сме се раждали с отворени/ като огромни небеса очи,/ в които неизвестни още пориви/ изгрявали и раждали лъчи.// Импулсите на първото ни дишане/ пронизвали детинската ни гръд/ и по кръвта ни упорито пишели/ маршрутите на дръзкия ни път.// И аз разбирам нямото безсилие/ на много неизвестни ветрове,/ огъвали до смърт,/ но не сломили/ бащи, които имат синове.

Цитираната втора творба е интересна и с това, че тя представя един начин на композиционно изграждане, което Владимир Попов ще използва повторно едва при създаването на стихотворението "Равноденствие", включено в последните му две засега стихосбирки - "Лична хроника. Стихотворения" (2013) и "Отсъствие" (2015). Сравни: тъй рано/ тази сутрин е започнала/ навън е тъмно/ а отдавна се е съмнало/ не съобщават новините/ нито пък прогнозите/ но все по-ясно е -/ денят ще е без теб// тъй рано/ краят на деня дошъл е/ навън е светло/ а отдавна се е мръкнало/ не съобщават новините/ нито пък прогнозите/ но все по-ясно е -/ нощта ще е без теб. Интригуващо е това завръщане на поета към ранно използвана поетическа техника - той сякаш окръгля формално-естетически своето поетическо битие.

Остана още едно неразгледано стихотворение в самиздатска книжка. Ето го и него: Преди да проговоря - онемях./ Душата ми на възел се завърза./ Без сила ли останах,/ слаб ли бях -/ не мога този възел да развържа.// Не мога да се върна на брега./ Оставиха ме близки и другари./ Изяде ме стоногата тъга/ и вятър без посока ме удари.// И няма миг спокойствие./ Ни глас./ От дългото мълчание да блика./ Пресъхна ли предишната ми страст?/ Душата ми забравена те вика...// Душата ми пътува все към теб,/ а ти, далечна -/ по-далечна бягаш./ Ръцете ми към тебе се протягат/ в сподавен порив, жаден и нелеп. ("Поезия").

Стихотворението е художествено-естетически словесен автопортрет на младия Владимир Попов, който е поет по призвание. Поезията е условие за неговото човешко съществуване и самоактуализиране в света. Но не с цената на творчески компромис по отношение на истината за живота и човека. Затова той онемява, преди още да е изрекъл своето уникално поетическо слово, и така спасява таланта си.

Ще минат немалко години, докато поетът отново проговори. В първото стихотворение на първата си издадена официално стихосбирка той си задава въпроси, чиито отговори обясняват нарушаването на дългото му мълчание: След толкова мълчание - защо/ отново те спохождат тия думи,/ предвестници на още таен смисъл?/ Нали реши завинаги,/ че като всички хора ще живееш,/ ще любиш, ще се храниш и ще чезнеш/ в чертите на децата си.../ Или сега,/ когато виждаш/ как малкият ти син пристъпва, пада,/ пристъпва пак/ и как големият се учи да лети/ в небето на буквара си,/ едва сега/ душата ти проглежда и прохожда? Поезията е преди всичко отговорност към човека и неговата екзистенция и затова талантът не може да остане задълго безмълвен. Поетът Владимир Попов полага бавно философско-естетическите основи на своята поетика, на своя индивидуален стил. Той търси истинското си творческо Аз продължително и напрегнато и го открива посредством тревожната констатация на истината, че без нравствената санкция на съвестта си човек живее самоубийствено и като погубва човешкото у себе си, "залутан" в постигането на личните си житейски цели, се обрича на неизбежна гибел. Осъзнал тази истина, поетът проговаря с гласа на homo ethicus, като остава непоколебимо верен на личностната си същност и на своята творческа нагласа - с ясно естетическо кредо, душевно нежен и деликатен, но отстояващ твърдо и честно творческата си позиция с безкомпромисен морално-нравствен ригоризъм. Смислово-емоционален център и основен обект на езиково-естетическа концептуализация в поезията на Владимир Попов става човекът като тотален проблем на самия себе си, защото той притежава и способността, и възможностите не само да утвърждава, но и да заплашва същността на живота. Разгръщайки поетическата си дарба през годините, Владимир Попов твори поезия, която е колкото лична, автобиографично изповедна, толкова и надлична, изповядваща опита на всеки съвременен човек. Това е поезия-зов за хармонизиране на човешката личност, основано на абсолютните нравствени цености и духовността. Поезия, която кълни по страниците на тъничката самиздатска книжка "Вечерта над нас" от 1966 година под благодатното влияние на стиховете на Никола Вапцаров, Атанас Далчев, Димчо Дебелянов и Христо Фотев.

БЕЛЕЖКИ

1. По време на работата ми върху статията зададох на Владимир Попов следните въпроси:

1. Как се породи идеята за създаването на стихосбирката? Имаше ли преди това направени "самиздати" - на Иван Цанев, на Здравко Кисьов и др.?

2. Как работихте с Веско Тачев? Обмисляне на композицията на стихосбирката (кой всъщност предложи тази подредба на стиховете?), избирането на заглавие, редактиране и пр.

3. Има ли стихотворения от включените в книгата, които да са публикувани преди това в периодичния печат или в някакви поетически сборници?

4. В колко екземпляра беше отпечатана стихосбирката? Имаше ли разпространение и как ставаше то? Събирахте ли се приятели и съмишленици да четете и да коментирате стиховете?

5. Във второто стихотворение със заглавие "Великден" защо e Исус-Нерон? (имам някакъв отговор, но ще ми бъде интересно да узная твоя поглед).

6. Защо нито едно от стихотворенията в "самиздата" не включи в някоя от следващите твои стихосбирки?

Отговорите, които даде поетът, са включени в текста с изключение на казаното от него по четвъртия въпрос. А отговорът е следният: Тогава бяха най-популярни литературните четения. Но аз рядко съм участвал в тях като студент. Все пак спомням си едно от тях, когато в 65-а аудитория прочетох "Великден" и "Опит за самоирония", които бяха посрещнати много радушно. По онова време имаше два литературни студентски кръжока - "Димчо Дебелянов" и "Васил Воденичарски". Бях приет в първия от тях, след като представих стихове тъкмо от тази книжка. Но ние, от нашия курс, основахме още един кръжок, нарекохме го "Черноризец Храбър". Събирахме се, но не кой знае колко често. Обикновено литературните разговори се водеха "на маса" в някое от популярните тогава заведения между Университета и Орлов мост - "Дълбок зимник" и "Грозд". Най-близък приятел от онова време, освен Иван Цанев, ми беше Петър Анастасов, с когото дори живяхме 2 години в една квартира. И досега сме приятели, а той е и редактор на повечето от книгите ми. С него най-често сме водили литературни разговори - особено за поезията. Четяхме и собствените си стихове. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Дойнов 2015: Дойнов, Пл. Случаят Поетическо вероизповедание. // Литературен вестник, 18.-24.03.2015.

Ликова 1998: Ликова, Р. Поезия на 50-те и 60-те години. София, 1998.

Пигулева 2012: Пигулева, Н. Сърдите поети. Поетическо вероизповедание 62. Свободно падане от високо. // Брод, 2012, бр. 11.

© Руси Русев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.03.2016, № 3 (196)