Руси Русев

web

Стихотворението в проза "Гергьовден" на Стефан Гечев привлича вниманието на изследователя с оригиналното художествено-творческо осмисляне на мотива "Св. Георги побеждава дракона" (Гечев 2004: 234-235). Това е лирически текст, който представя философската рефлексия на едно модерно поетическо съзнание, оспорващо ортодоксалната трактовка на драконоборческия мотив в многобройните фолклорни, литературни и иконографски произведения. Художествената мисъл и емоционалният интелект на лирическия "аз" получават адекватен словесно-образен израз в жанрова форма, която се отличава с малък обем, лиризъм, повишена емоционалност, изразени субективни преживявания от автора, философска напрегнатост и в повечето случаи с липса на сюжет (Филипова 2004: 224-225); Литературная 2001: 1039).

"Гергьовден" на Стефан Гечев е с особена художествена структура. Не само финалът на творбата е открит, нейното начало също е "отворено" посредством силно редуциран сюжет, който включва само развръзка и постпозиция. Тук липсват основните сюжетни звена, специфични за агиографските текстове и фолклорните произведения: наказание за греховете на езическото царство, обречеността на вярващата царска дъщеря, змееборското чудо, възстановяване на хармонията в царството след приемане на християнската вяра от езичниците (Иванов 1935, 1959; Стара 1987; БНТ 1961, 1962; Беновска-Събкова 1992: 63-94, Иванова 1992: 68-76; Тодоров 1999: 205-252; Свети 2007; Чайка 1988: 30-37).

Редукция се наблюдава и на равнището на лирическите герои. В стихотворението са изобразени: Рицар, конят му, мъртъв дракон и тълпа, която обожава спасителя си. Няма ги царят и царската дъщеря.

Събитието е локализирано край вода (в случая - море) и близо до град, което е характерно за повечето от традиционните текстове и най-вече за българския фолклор.

Такова структуриране на творбата, подчинено на творческите намерения и философско-етическата концепция на Гечев, поражда и поддържа постоянно културологичен диалог с предходните вербални и невербални текстове, представящи известния сюжет. Диалогът е преднамерено активиран от поета, защото посредством него се задълбочава образната перспектива и смисловата интенция на лирическия текст, катализира се неговата полемичност и се експлицира авторовата оценка въз основа на образни паралели и представи. Благодарение на културологичния диалог между художествения текст и претекстовете се оформя в семантичната композиция на стихотворението логико-смисловото отношение теза - антитеза - синтез, чрез което се изразява новотосъдържание, вложено от Стефан Гечев в субективно-творчески разработвания мотив. Авторът създава оригинален, автономен художествен свят чрез поетически език, използващ културни знаци и асоциативния потенциал на словото. Постигнатата широка, невероятна асоциативност на дискурса въвежда неочаквани връзки и докосвания, които са мрежа на цял нов хоризонт, непознат на предишни творчески версии.

Текстопораждащите стратегии на автора целят да провокират въображението на читателя и да подтикнат последния към установяване на междутекстови връзки с другите творби от тематичния кръг, към сравнения, противопоставяния, констатации и оценки. Всичко това стимулира творческото съ-участие на реципиента и създава условия за адекватна интерпретация на личностните смисли, кодирани в авторовия текст.

Осъщественото от поета редуциране има за цел да постави акцент върху случващото се с Рицаря след победата му над дракона и да проблематизира неговия подвиг в смислово-ценностен план. Авторовото творческо намерение мотивира обектно-прагматичното делене на текста, а също така и избора на основния конструктивен похват.

Архитектониката е изградена от две части, първата от които представлява развръзката, а втората - постпозицията.

Развръзката изпълнява ролята на стоп-кадър - тежкият двубой е приключил и моментът на отдих след него предразполага към съзерцание и размисъл. Ето защо лирическият текст се разгръща в две композиционно-речеви форми: описание и разсъждение.

Мъртвият дракон е описан през погледите на лирическия "аз", Рицаря и коня. Последователно се проследява въздействието на смъртта върху онези органи от тялото на чудовището, които го свързват с големите стихии - водата, огъня, въздуха и земята. Финалното изречение на абзаца разкрива чрез предикатите грамаден и красив емоционално-оценъчното съдържание на възприятията, изразяващо възхищението на възприемащите от прекрасния звяр, който е обвит в мъглявите коси на своята смърт. Емоционалната тоналност на микротекста се постига и от употребените глаголи за протичане, метафорите и сравнението, а също така посредством интонационния рисунък и специфичния ритъм, създадени от анафората и синтактичния паралелизъм, от изпускането и обособяването на части на изреченията. Сравни:

Зелените му люспи бяха почнали да сивеят. Езикът му, някога огнен, ставаше безсилно жълтеникав. Крилете му - начупени като паднало хвърчило. Последната тръпка на мощната му опашка чезнеше в трепета на тревите. Беше грамаден и красив, обвит в мъглявите коси на своята смърт.

По-нататък следват описанията на Рицаря и на неговия кон. Обозначени са позата и положението на победителя в пространството заедно с войнските му атрибути - копието с тайнствения флаг и искрящата синя ризница. Конфигурацията на простото двусъставно изречение, разширено с три несъгласувани определения в препозиция, едното от които е пояснено също с несъгласувано определение, и вметнатата част, символизира голямата умора на рицаря, която е знак за тежката битка и трудно извоюваната победа. Незатихналото все още напрежение у героя от току-що приключилия двубой е косвено изразено чрез трептящите искри по рицарската ризница. Сравни: Застанал над него, облегнат на тънкото си копие, украсено с тайнствено знаме - може би великият Лабрарий - загледан в победения враг, стоеше Рицарят. По синьочерната му ризница трептяха искри.

Копието, с което е убит дракона, поражда асоциации в определена посока, защото то е оръжие, което е признак за висок социален статус и ранг във византийската войска. Това е традиционно оръжие на светците войни в иконографията на изобразителното изкуство на Византия и нейния културен кръг, към който гравитира и България през Средновековието (Беновска-Събкова 1995: 221). Ас образа на тайнствения флаг Лабрарий се прави намек за начина, по който Рицарят е извоювал победата срещу неимоверно силния си противник. Грамадните размери на дракона в предтекста внушават мисълта, че надвиването на такова чудовище не е заслуга само на героя.

Хрононимът Лабрарий е авторска модификация на названието лабарум, което обозначава християнски знак, представляващ кръг с вписани букви ХР (Бакалов 1993: 89). Според преданието Константин Велики предприема през 312 г. поход срещу своя враг в Рим Максенеций. Императорът не е имал никакъв шанс да спечели войната. Затова той се обърнал за помощ към християнския Бог. Константин му се молил с такава сила и настойчивост, че в деня преди битката получил чудесно знамение - той видял в небето знак на Бога под формата на буквата Х, съпроводен от надписа In hoc signo vinces - С него побеждавай. Константин Велики получил обещание за пълна победа, ако издигне лабарума, който става отличителен знак за римските и византийските войски (Блаватская б.г.).

Александър Хислоп смята, че думата Лабарум има източен произход и нейното значение се формира от семантиката на морфемите лаб (вибрирам, движа се напред-назад) и ар (действам, активен съм). Според него лексемата означава флаг, който се развява от вятъра - значение, съотнасящо се с названието, дадено от епископа на Милано, Амбросий: Labarum, hoc est Christi sacratum nominee signum (Лабарум, т.е. знак, осветен от ИМЕТО на Христа) (Блаватская б.г.).

Следователно посредством алюзията се внушава, че Рицарят е под закрилата на Христос, че той е христолюбив войн. Неговата победа над дракона е постигната като че ли с Божията помощ, тя може би е резултат от действието на благодатта Божия. Направеното внушение индуцира семата правоверност, която се противопоставя на семата еретичност. Последната е кодирана от изречението, опитващо се да разтълкува тревожния поглед, с който конят наблюдава Рицаря, и е интензифицирана от следващия реторичен въпрос, визиращ началния симптом на загубата на светостта като следствие от вероятното еретично говорене: Може би му се струваше, че господарят говори неща, които не е било позволено дори да мисли. Не затова ли нимбата около дългата тъмна коса беше започнала да бледнее?

Четвъртият абзац (от общо осем абзаца) изпълнява ролята на смислогенериращ център на лирическия текст. В него се разкрива еретичното съдържание на предполагаемия шепот на Рицаря: Загледан с насълзените си сини очи в мъртвия дракон, Рицарят може би (Морето ли бе виновно?) шепнеше, че не е трябвало да убива този прекрасен звяр, който е бил предопределен да убие, защото е грях да изпълниш съдбата си даже ако трябва да отнемеш живот, особено живота на Дракон, защото тогава къде ще търсим светците? Великият Дракон великодушно остави да бъде убит, за да се изпълни необмислената може би воля божия. Две субективно-оценъчни гледни точки се наслагват в разгърнатата мисловноречева дейност - едната е на лирическия "аз", в който разпознаваме автора, а другата е на коня. Те са посочени чрез петкратната употреба на модалната частица може би (четири пъти в първата част на текста и един път във втората му част), с използването на въпросителни или съобщителни изречения, които изразяват вербални или невербални реакции на наблюдателите по повод на предполагаеми или реални мисловни, речеви или други действия на Рицаря, както и посредством използването на бинарната противопоставеност.

От една страна, наблюдаваме емоционално обагрената ментална дейност на поетическа личност с определено естетическо кредо и светоусещане, различно от канонично-религиозното. Пряк свидетел на двубоя, тя дискредитира подвига на Рицаря с разкриването на факта, че ожесточената битка е спечелена не с Божието благоволение, а в резултат на великодушната себежертва на Дракона, което поражда съмнение в проявлението на Божествения промисъл.

От друга страна, микротекстът предава напрегнатия размисъл на коня, който според нас е метаморфоза на Иисус Христос. Към такава интерпретация на образа насочва едно свидетелство на Хенрика Чайка. Полската фолклористка отбелязва, че в запис на Елена Огнянова: ...светецът идва на необикновен кон, всъщност Архангел Михаил, който е претърпял по собствена воля метаморфоза, за да подкрепи св. Георги (Чайка 1988: 35). Подобно на народния творец, Стефан Гечев осъществява художествено-естетическо преобразяване на Спасителя, а не на небесния войн, за което убедително доказателство дава следният откъс: Останал сам, конят се приближи до мъртвия дракон, наведе разширени ноздри към високото остро ухо и пошепна нещо, което може би значеше (или не?): "...защото нимбата не ти я дават, нито вземат, ти сам... ако си чист...".

Тогава около мъртвата глава на дракона започна да се събира сонм от малки светещи нематериални частички. В евангелието на Иоан е казано: Защото, както Отец възкресява мъртви и оживотворява, тъй и Синът оживотворява, които иска (Иоан 5: 21). А малките светещи нематериални частички не са нищо друго освен нетварните Божествени енергии. Така че художествената реч във финалния абзац на първата част отразява болезненото разсъждение на Христос, разкриващо недостатъчната обмисленост на Божия промисъл, потвърдена от саможертвеното поведение на Дракона, което Синът Божи пряко е наблюдавал. Умело използваният творчески похват усилва антидогматичния патос на авторовите идейно-естетически внушения.

Формираната от четвъртия и петия абзац семантична опозиция привидност на мисълта - реалност на мисълта елиминира Рицаря като субект на коментираната реч: Конят изпръхтя и вдигна тревожно глава. Но Рицарят мислеше само, че щом няма дарбата да възкресява, би трябвало да свали блескавите доспехи, да нахлузи конопена риза и да започне да оре земята (ако вярваме на съдбовността на имената), за да храни всякакви гладни хора и животни. В същото време смисловата противопоставеност осветява причините, по които лирическият герой не е способен да реализира такава мисловноречева дейност. Едната от тях е незрелостта на моралното му съзнание, поради което той не е в състояние да се опълчи срещу съдбата си, т.е. не може да бъде свободен в избора си на действие и отговорен за него (...защото е грях да изпълниш съдбата си даже ако трябва да отнемеш живот), а втората причина се състои в неговото незнание за същността на злото и за последиците от насилственото премахване на това зло (особено живота на Дракон, защото тогава къде ще търсим светците?).

Изразителността на стиховата реч и усвояването на концептуалното равнище на анализираните текстови единици авторът постига с преднамерено изгражданата ритмична композиция на предикативните единици, целенасоченото използване на метафонията (загледан с насълзените си сини очи...; Великият Дракон великодушно остави...), паремиите, символната номинация, семантичната изотопия, вътрешната рима (...и да започне да оре земята (ако вярваме на съдбовността на имената).

Дълбинният прочит на финалния абзац на първата текстова част може да се осъществи с помощта на други текстове на Стефан Гечев - нехудожествени и художествени.

На въпрос, зададен му от Владимир Левчев, дали националният индивидуализъм в духовния живот от поп Богомил до учителя Дънов не е характерна линия за България, Гечев отговаря: - Как да ви кажа... Това разбира се, че е така... Само че знаете ли, богомилството е нещо все пак малко по-друго. Разбира се, върху богомилството има влияние и на Зороастър, и на манихейците и т.н. Но струва ми се, че при нашето богомилство има едно много важно нещо - богомилите са задали един въпрос, много важен за човечеството: може ли да съществува Бог, без да съществува дявол? Сиреч, може ли да съществува добро, без да съществува зло?

- И те отговарят - не?

- И те казват - не. Затова, защото, ако има само добро, как ще разберем, че то е добро, ако не можем да го сравним със злото. Това е един велик въпрос (Гечев 2003: 301).

А ето и един откъс от стихотворението Единадесета проповед ("Тайна"), включена в цикъла Из проповедите на поп Богомил:

В книгата свещена тяхна пише:
Бог е добро.
Но има ли добро без зло?
Като отричат дявола, те бога си отричат.

(Гечев 2004: 213)

Великият въпрос на богомилите и неговият отговор са реактивирани художествено-естетически в "Гергьовден". Логическата организация на текста е извършена посредстом използването на въпросно-отговорен ход.

Със завидно езиково-стилистично майсторство Стефан Гечев изразява как след убийството на Дракона, символизиращ Абсолютното зло, Рицарят загубва много бързо своята святост. Сравни: А когато тълпата коленичи около Рицаря, като го славеше и величаеше, задето ги е спасил от дракона, и когато му обещаха, че ще му дадат ключовете на града като негов защитник и ще му въздигнат величествен храм, конят забеляза, че нимбата около главата на господаря му се стопи бавно във въздуха. Подчиненото сложно смесено изречение в препозицията значително превишава по обем групата на главното с подчинено допълнителното изречение. Така се внушава мисълта за сериозното морално-нравствено изпитание, пред което е изправен Рицарят. С унищожаването на Абсолютното зло обаче неговата духовна сила отслабва и затова нравствеността му деградира в горделивост, тщестлавие, егоизъм: Гордо изправен, той тръгна сред обожаващата го тълпа към своя град. Следствието е логично - нимбата на Рицаря се стопява във въздуха, което е знак, че Божествените енергии не проникват вече в неговата плът, т.е. той престава да бъде причастен на Бог (Живов 2002: 64-65; 87-93). Отстранил възможността за сравнение между двете противоположности, Рицарят всъщност злоупотребява с доброто, което му прави благодарната тълпа, и демонстрира поведение, неприсъщо на един свят войн, служещ на велика кауза.

И именуването на Рицаря играе съществена роля в естетическото концептуализиране на изграждания художествен образ. Основното номинативно средство, използвано от Гечев, е лексемата рицар, която той натоварва с идентифициращата функция на собствено име. Два пъти е употребена релативната номинация господарят, която изразява гледната точка на коня. Така осъщественият номинативен акт поставя акцент върху войнско-рицарското у лирическия герой. По тази си доминираща характеристика той се съотнася с образа на свети Георги - смелият рицар, победителят на страшното чудовище в двете легенди, едната от които е преминала в българската средновековна литература от византийската (Иванов 1935), а другата е "Златната легенда" на Жакоб дьо Воражен (Чайка 1988: 33). Рицарско-войнските атрибути на светеца са ярко подчертани и в полския фолклор, докато по наблюденията на Х. Чайка в българския фолклор, с изключение само на един случай, той няма такива атрибути (Чайка 1988: 33). Литературната фигура е съотносима и с иконографските изображения на конника войн, на покровителя и победоносеца свети Георги.

Показателно е обаче, че Стефан Гечев нито един път не използва номинативната единица свети Георги, за да именува с нея победителя на дракона. Той предоставя на читателя сам да извърши това или не, като му задава определени посоки на съпоставяния или изграждайки микротекстове, в които реципиентът да възприеме зрително някои идентификационни белези, каквито са нимбата и конят като емблема на свети Георги. Авторът прибягва и до художествена етимологизация на антропонима Георги - от гр. Georgos - този, който обработва земята. Заглавието на стихотворението - Гергьовден - се свързва с главния герой, актуализирайки името му и народната представа за него като смел войн конник, който пробожда с копието си влечугото, символизиращо злото. Хрононимът поставя акцент върху празничния ден на свети Георги, фиксиран точно в календарите (църковния и народния), когато хората изразяват почитта си към християнския светец, покровител и герой, сразил в люта битка страшния змей - чудо, което алегорично изобразява победата на християнството над езичеството.

Категоричният отказ на автора да назове лирическия герой с името свети Георги е своеобразен лингвосемиотичен жест на неприемане на канонично-религиозно изграждания и догматично налагания образ на светеца в системата на културата, а поставянето на читателя пред дилемата дали да използва, или не тази номинация цели да ориентира смисловите му възприятия по определена ценностна скала и да предизвика у него задълбочен размисъл по вечния проблем за доброто и злото.

Изключителна роля в създаването на дълбинния художествен смисъл на творбата, във формирането на философско-етичната концепция на автора играят началото, краят и заглавието на текста.

Още в самото начало на стихотворението Гечев изгражда основните пространствено-времеви характеристики на художествената действителност и актуализира бинарната опозиция живот - смърт: Цъфтящо море. Зад него - замечтано пролетно небе. Дори безплодните скали усещаха топла тръпка. Недалече от брега лежеше мъртъв дракон.

Както пропозитивната номинация (Цъфтящо море), така исловосъчетанието замечтано пролетно небе обозначават едновременно пространствени и времеви признаци, чрез които се фиксират мястото и календарното време на състоялата се битка. Концептът живот се формира от три последователни изречения, като процесът на вторична номинация е съчетан с интензифициране на семемната структура на микротекста. Концептът смърт е актуализиран от просто разширено изречение, в което думите са употребени с преките си значения. Така още в началото на текста чрез контраста между използваните семантични и стилистични стратегии при създаването на образно-смисловата опозиция живот - смърт е внушена идеята за тържеството на живота над смъртта.

Изобразеният хронотоп налага съпоставянето на началото на стихотворението с това на народната песен Кръз планина пилце пропеале от сборника на братя Миладинови:

Кръз планина пилце пропеале,
кръз ливагье цвекя разцутиле,
во ливада зелено езеро,
во езеро асждер ненаситни,
секои ден п' един човек ядит.

(Кръз 2007)

Интересен коментар на фолклорната творба прави Евгений Тодоров. В тази песен - пише ученият, - в която явно отзвучава като далечно ехо легендата за водния дракон (аджер), няма борба и спасяване на девойката от св. Георги, а е особено изтъкната връзката на събитието с пролетта, следователно и с празника на възвръщането на живота (Тодоров 1999: 242). Именно такава образно-семантична връзка се реализира между заглавието и художествения текст.

Номинативното изречение Цъфтящо море всъщност е повторна метафорична номинация (след заглавието) на един от най-обичаните от българския народ календарни празници. Направеното твърдение се подкрепя от факта, че празникът често е наричан "Цветен Георги". В резултат на семантичното въздействие на следващите две изречения речевата единица обогатява своята образна семантика и увеличава номинативните и стилистичните си функции, благодарение на което отразява специфични черти на празника. От една страна, номинативното изречение обозначава конкретно художествено пространство и моделира образ, който асоциативно се свързва с цветната вода, използвана в гергьовденския ритуал. От друга - то е метафорично название на събуждащата се за нов живот природа, а от трета - изречението символизира животворния цикъл на прераждането. То е символ на живота изобщо в цялото му многообразие.

Характеризираната многозначителност на пропозитивната номинация Цъфтящо море е свързана с въплъщаването на авторовата философска концепция и нейното актуално звучене. Ето защо това название е употребено в трите силни позиции на лирическия текст - началото, смислогенериращия център и края. То функционира като рамкиращ творбата знак, посредством който се актуализира семантичният признак възкресение. Интересно е, че тази сема и в началото, и в края на стихотворението е повторена - заглавието Гергьовден и пропозитивната номинация Цъфтящо море се намират в контактна позиция, а във финалното възклицателно изречение лексикалната номинативна единица цъфтящото море е употребена в непосредствена близост до лексемата възкресение, която, експлицирайки семата, е изведена на отделен стихов ред. Сравни:

О, ако знаеше Рицарят, че някъде край цъфтящото море се готви
възкресение!

Така е внушена идеята, че възкресението на дракона няма алтернатива, защото само по този начин ще се възстанови нарушената хармония в изобразения свят - няма и не може да има абсолютно праведна страна! Тогава Рицарят отново ще извърви своя път към светостта, изпълнявайки мисията си да противостои на Дракона, да надмогва злото извън и вътре в себе си като период на трудно изпитание или развитие, като препятствие, имащо някакво осмисляне.

В стихотворението наблюдаваме един парадоксален факт. Вместо да изпитват негативни чувства към дракона, и Рицарят, и конят, и лирическият "аз", както вече посочихме, се възхищават от неговата красота. Чудовището е пряко назовано с емоционално-оценъчната номинация този прекрасен звяр. Красотата е доминиращ признак при възприемането на мъртвия дракон и акцентът върху нея внушава, че това чудовище, като Божие творение, е неунищожимо. Неслучайно конят, преобразеният Христос, подготвя възкресението, с което проявлението на Божия промисъл придобива други измерения. Благодарение на красотата се премахват границите между противоположностите и те се свързват в неразчленимо единство, където враждата, агресията и насилието са невъзможни.

Ще използваме пак автоинтерпретацията, като си послужим с някои от текстовете на Стефан Гечев, за да вникнем в дълбинните смислови пластове на текста и да разберем колкото се може по-адекватно философските виждания на автора, да осмислим тяхната актуалност за нашето съвремие.

Пред Лидия Гълъбова поетът разсъждава: Струва ми се, че двуполюсното мислене винаги води до излишни конфликти - вътрешни и външни... Богомилите, да речем, са се опитвали да обединят Дявола и Бога, защото, ако има смисъл в създаването на живота въобще и на мислещия живот, тогава в самата Вселена би трябвало да има някаква цел и може би тази цел е тъкмо сливането на двата полюса в един духовен полюс, една духовна вселена... (Гечев 2003: 301). Ето и още един откъс от стихотворението - Единадесета проповед ("Тайна"):

Онези бедни братя вън
аз поучавам, та да знаят,
че има бог и има дявол
и че тежат еднакво на везните.
А вас ви уча: слейте във едно
в себе си и бог, и дявол.
Тогава само ще владеете
цялата тайна за човека,
за духовете и за камъка.

(Гечев 2004: 213)

Очевидно е, че Стефан Гечев споделя умерения, синкретичен дуализъм на богомилите, който не противопоставя, а слива доброто и злото в неразделимо единство. Много умело, чрез иреалната модалност на отделни речеви едници, поетът е успял да изрази идеята си за преодоляване на двуполюсното мислене и за прозрението на истината отвъд двойните противопоставяния. Сравни: ...може би великият Лабрарий...; Може би му се струваше, че господарат говори неща, които...; Рицарят може би (Морето ли бе виновно?) шепнеше; ..., за да се изпълни необмислената може би воля божия; ..., което може би значеше (или не?).

Знаменателно е обаче, че в "Гергьовден" гледната точка на богомилите съвпада с тази на Иисус Христос и на самия автор - Божието, еретичното и модерното съзнание се сливат в единно съзнание, което е отвъд добротои злото. Не е случаен и акцентът върху настоящия времеви план на случващото се в художественото пространство още с първоначалното номинативно изречение на текста (Цъфтящо море). По този начин Гечев оформя и отпраща към читателя съкровеното си идейно-естетическо послание, че догматизмът в световъзприемането и праксиса на съвременния човек е анахронизъм. Необходимо е ново морално съзнание, което да не разединява доброто и злото и да ги конфронтира в смъртоносна схватка, а да се стреми, вслушвайки се в гласа на зрялата съвест у себе си, да ги обединява и хармонизира като две взаимнодопълващи се противоположности на абсолютната реалност. Защото само тогава биха възтържествували човечността и любовта между хората.

ЛИТЕРАТУРА

Бакалов 1993: Бакалов, Георги. Византия. Културно-политически очерци. София, 1993.

Беновска-Събкова 1992: Беновска-Събкова, Милена. Змеят в българския фолклор. София, 1992.

Беновска-Събкова 1995: Беновска Събкова, Милена. Мотивът "Св. Георги убива ламята" в българския фолклор. // Епос - етнос - етос. София, 1995.

Блаватская б.г.: Блаватская, Елена П. Тайная доктрина. Теософский словарь. Лабрум. // Либрусек. Много книг. <http://lib.rus.ec/b/7314/read> (02.05.2010).

БНТ 1961: Българско народно творчество. Том четвърти. Митически песни. София, 1961.

БНТ 1962: Българско народно творчество. Том пети. Обредни песни. София, 1962.

Гечев 2003: Гечев, Стефан. Ненужните скептици. София, 2003.

Гечев 2004: Гечев, Стефан. Сенките на времето. София, 2004.

Живов 2002: Живов, Виктор. Светостта. Речник. София, 2002.

Иванов 1935: Иванов, Йордан. Старобългарски разкази. София, 1935.

Иванов 1939: Иванов, Йордан. Българските народни песни. София, 1939.

Иванова 1995: Иванова, Радост. Епос, обред, мит. София, 1995.

Кръз 2007: Кръз планина пилце пропеале. // Български народни песни. Събрани от Димитър и Константин Миладинови. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007. Електронно издателство LiterNet, 21.07.2007 <https://liternet.bg/folklor/sbornici/miladinovci/11.htm> (02.05.2010).

Литературная 2001: Литературная энциклопедия: терминов и понятий. Москва, 2001.

Свети 2007: Свети Георги. // Български народни песни. Събрани от Димитър и Константин Миладинови. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007. Електронно издателство LiterNet, 21.07.2007 <https://liternet.bg/folklor/sbornici/miladinovci/38.htm> (02.05.2010).

Стара 1987: Стара българска литература. Т. 4. Житиеписни творби. София, 1987.

Тодоров 1999: Тодоров, Евгений. Древнотракийско наследство в българския фолклор. София, 1999.

Филипова 2004: Филипова, София. Речник по стихознание. София, 2004.

Чайка 1988: Чайка, Хенрика. Свети Георги в българския и полския фолклор. // Български фолклор, 1988, кн. 1.

© Руси Русев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2010, № 5 (126)