Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕДИНСТВОТО НА ПОЕТИЧНОТО И НАУЧНОТО МИСЛЕНЕ В "ПРИЧИННА ВРЪЗКА ИЛИ ИЗКУПЛЕНИЕ" НА СТЕФАН ГЕЧЕВ

Руси Русев

web


Subject of this research is one of the distinct features of Stefan Gechev’s style. The analysis of a specific literary work reveals the way by which the interaction between the poetic and the literary thinking functions as a mechanism that builds the literary text and expresses the author’s scientific and literary-aesthetic perception of the world and the man.

Стефан Гечев (1911-2000) е модерно мислещ и пишещ поет, белетрист и драматург. В своите стихове, разкази, романи и драми той утвърждава и развива философско-интелектуалното начало у българската литература. Стефан Гечев е литературен критик, публицист и изявен преводач на най-значимите гръцки поети и на френските сюрреалисти. Той е мъдър и талантлив автор, приканващ съвременния човек към самопознание, което ще му даде възможност да участва пълноценно в цялостната духовна организация на Вселената и да еволюира като творец на собствения си живот.

"- Може би ще ти се стори странно - споделя Стефан Гечев пред Любен Станев, взел последното интервю от него, - но най-голямо влияние, което съм изпитвал, като съм писал особено по-модерна литература, идва именно от моето - дилетантско, разбира се - запознаване с някои основни постижения на тази наука (физиката на елементарните частици - бел.моя, Р.Р.)" (Гечев 2003: 340). В есето си "Наука и изкуство" Гечев многократно подчертава сливането на научното с поетичното мислене на едно по-високо равнище на познание. Той е дълбоко убеден, че това висше единство ще открие пред вечно търсещия човек нови духовни пространства за по-пълно познаване на видимата и невидимата действителност, за себепознание (Гечев 2003: 39-61).

Стихотворението в проза "Причинна връзка или изкупление" отразява по оригинален начин творческото верую на Стефан Гечев (1994: 14-15). Тук синтезът на посочените два пътя на познание функционира като основен текстоизграждащ и смислопораждащ механизъм, като своеобразен метод за търсене на истината за човека и света. Интерпретирайки сложния проблем за антропологичната катастрофа, заплашваща съвременния свят, авторът съчетава умело използването на художествено-творчески похвати със знанията си в областта на модерната психология и квантовата физика.

Обемно-прагматичното разчленяване на литературния текст на две части, структурирането на пространството и времето, изобразените събития и специфичната образна система дават основание художественото цяло да се разглежда през призмата на теорията за измерването на квантовите системи и най-вече с оглед на интерпретацията за "многото светове", предложена от Хю Еверет и развита от Джон Уилър.

През 1957 година Еверет защищава в Пристънския университет дисертация, в която издига за първи път хипотезата за паралелните светове. С новата идея се обясняват редица парадоксални свойства на квантовия свят - например фактът, че една елементарна частица може да се намира едновременно на много места в пространството, докато измерването я открива само на едно от тях.

Според Нилс Бор и останалите представители на Копенхагенската школа в момента на измерването частицата мигновено се редуцира на това място под въздействието на измервателния уред. За Хю Еверет обаче всяка елементарна частица е съвкупност от множество идентични частици и като такава тя съществува едновременно във всичките си състояния. Това означава, че тази частица принадлежи на множество паралелни светове. В момента на измерването не се осъществява посочената от Бор и колегите му редукция, а се избира един от тези светове, във всеки от които има измерван обект, измервателна система и наблюдател. Именно в съзнанието на последния се появява единственият резултат на измерването, т.е. там се извършва селекцията (редукцията) на алтернативите. По този начин възниква "квантово разцепване" на съзнанието на наблюдателя и във всеки от световете се оказва "двойник", който съзнава случващото се в съответния свят. Следователно функцията на съзнанието е в това да избере един от алтернативните Еверетови светове.

Руският физик М. Б. Менски смята, че интерпертацията на Еверет става по-последователна, ако селекцията не само се свърже със съзнанието, но и се отъждестви с него. Това отъждествяване означава, че съзнанието принадлежи както на сферата на физиката, така и на сферата на психологията. Според учения осъзнаването само по себе си е един от етапите на квантовото измерване. Намирайки се в особено "активно" състояние, съзнанието може да влияе върху избора на алтернативи (Менский 2006).

Стихотворението в проза "Причинна връзка или изкупление" е художествена проекция на активно самонаблюдаващо се индивидуално съзнание (оформена затворена квантова система), което редуцира/осъзнава две свои алтернативни прояви, изобразени като два паралелни свята. Основание за тази констатация дава, от една страна, хронотопът на творбата - двете събития се разгръщат почти на едно и също място и приблизително по едно и също време. От друга страна, пространствените параметри, образният парадокс, лирическата неяснота (която има значението на изключителна многообхватност), референциалната неопределеност и психическото състояние на лирическия говорител в края на втората част подпомагат неговото идентифициране в качеството му на самонаблюдаващ се. Сравни: "Но защо се обърна тя и към кого беше отправена тази разтопяваща сърцето усмивка? Нима към мене? Но аз навярно не бях вече там? Погледнах: да, сега салонът беше пълен - вероятно със спасени удавници. Хиляди лица гледаха красивата жена на сцената и техните очи отразяваха нейната усмивка. Не, те не ръкопляскаха, те мълчаха с онова мълчание, което се възцарява, след като пред вас е станало велико чудо.

Смутен и виновен, напуснах тихо салона."

И още нещо - жената излиза на "полуосветената сцена". В историята на идеите една от метафорите, чрез които се фиксира и изразява спецификата на съзнанието, е именно "сцена" (Минчев 1998: 174).

Художественото слово в първата част на творбата моделира образно-естетически душевната динамика на индивида, който наблюдава себе си като Друг. Внушението за самонаблюдаващо се индивидуално съзнание е постигнато чрез деперсонализиращата номинация на литературната фигура, посредством употребата на безлични изречения и с разколебаване на усещането за телесност при възприемането на образа ("профила му, изрязан от черна хартия"). Изкачването на човека по спираловидната стълба на бялата кула на фара и влизането му в помещението на мощните прожектори символизира начина, по който агресивният и разрушителен нагон на индивида прониква в свръхсъзнанието. Това става възможно, защото Азът изцяло се е съюзил с То (подсъзнанието). Деструктивният импулс се осъществява като съзнателно волево действие, символизирано от изключително внимателното отваряне на торбичката: "Човекът извади от чантата си една торбичка, която изглеждаше набита и много тежка. С голямо внимание се залови да я отвори." Линейната композиция на текста отразява детайлното планиране и перфектното извършване на злодеянието, отбелязано с тържествуващата речева реакция на човека: "Най-после! Великолепни корабокрушения!" Последвалото стопяване и изчезване на персонажа в причинения от него жесток мрак - символ на злото - е ужасяваща метафора на антропологичната катастрофа. Човекът пропада в "черната дупка" на тотално разрушеното си съзнание, което обрича на гибел цивилизацията.

Оказва се обаче, че разрушителният импулс не е успял да преоделее строгата "цензура" на свръхсъзнанието, символизирана от образа на пазача на фара: "Навярно пазачът на фара е забелязал в съня си тези промени на светлина, мрак и просветление, и е взел мерки, защото, както се разбра по-късно във временната тъмнина е станало едно-единствено корабокрушение: разбил се в скалите онзи плуващ от векове кораб, с екипаж от скелети, които вероятно са били щастливи, че морето ги е погребало най-после." Функционирайки несъзнателно, Свръх-Азът е изтласкал аморалния порив обратно в подсъзнанието, без да му позволи да се реализира в действителността. Всъщност това е драма на множество различни участия и противопоставяния, които са събрани в мисълта на един човек. Деструктивността на порива е минимализирана до такава степен, че ефектът от нея е с положителен знак. Описателната номинация на "онзи плуващ от векове кораб, с екипаж от скелети,..." е алюзия за Летящия холандец и за онези натрупани прогрешни идеологии и представи, с които човечеството се е самозаблуждавало. Превърнало се в спасяваща сила, злото подхранва доброто.

Втората част на "Причинна връзка или изкупление" е художествена проекция на друг аспект на индивидуалното съзнание, избран от последното като алтернативен паралелен свят.

Хвърляща се в очи е геометрията в текста. В първия абзац сценичното пространство е рамкирано с предмети, които са натоварени с богата символика. В дъното на сцената смътно се виждат "неправилни сиви триъгълници", а на авансцената се намира "един стол, дървен, жълт, с облегало като стълба, която се издигаше до високия светъл потон." Интересна е позата, която заема жената, когато сяда на стола с гръб към салона: "Жената облегна лакти на колене, закри лице с длани и остана така много дълго, може би от пладне до полунощ." Словесно скулптурираната от автора геометрична фигура е триъгълник, който се слива със стола-стълба. Синтагматиката на свързващите се един с друг предмети символно изразява божественото.

В художествения контекст триъгълникът се възприема като символ на Светата Троица. От една страна, столът-стълба и светлият потон над него се свързват асоциативно с Иаковата стълба в Свещеното писание: "И видя сън: ето стълба, изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея. И ето, Господ стои отгоре на нея и говори: Аз съм Господ Бог на твоя отец Авраама, и Бог на Исаака; (не бой се). Земята, на която лежиш, ще я дам на тебе и на потомството ти" (Библия 1993, Битие 28: 12, 13). От друга страна, стълбата е символ на Богородица, която е посредница между земята и небето. Тя символизира и Христовия кръст, чрез който човечеството може да се изкачи до Бога (Петканова 1994: 105-106). Столът-стълба олицетворява още и връзката между човека и Бога. Символиката на божественото се изразява и чрез символните стойности на трите цвята като културни универсалии - жълто, сиво и бяло. Следователно сценичното пространство е белязано със знаците на божествеността и затова в него става възможно чудото с преобразяването на жената, което е индивидуално-авторска интерпретация на митологемата "преображение".

Жената е екстериоризация на съвестта и на духовната устременост на човека, появила се от дълбините на неговото съзнание. Потръпването на женските рамене от безшумното хлипане е израз на терзанията на съвестта, защото злодеянието на индивида не може да остане скрито от нея. "Съвест! Съвест! - възкликва Жан-Жак Русо. - Божествен инстинкт, безсмъртен и небесен глас! Сигурен водител на едно ограничено и невежо същество - безупречен съдия на доброто и злото, който уподобява човека на Бога, - ти си съвест, онова, в което лежи величието на човешката природа и нравствеността на човешките действия. Без тебе аз не чувствувам нищо в себе си, което да ме издига над другите животни!" (цит. по Матеев 1994: 25).

Старостта и прегърбеността на жената са признаци, характеризиращи иносказателно потиснатостта, обезсилеността, моментното задушаване на съвестта, на отказа от стремеж към познание. Но чудото на нейното себепреобразяване показва, че тя не може да бъде унищожена. Чудотворният акт превръща във визия божествената същност на "цялостния образ на човека, в който духовността овладява всички душевни и телесни проявления", т.е. на човешката личност, чийто нравствен стожер е съвестта (Стаматов, Минчев 2003: 57). Сравни: "Господи! Лицето й беше толкова младо и красиво, то светеше с такава блажена усмивка, сякаш излизаше от всеопрощаващ рай. Тя нямаше вече причина да се изкачи по облегалото на стола, което се издигаше до светлия потон." Възклицателното изречение в началото на цитирания текст активира асоциирането на художественото изображение с онзи фрагмент от Евангелието, в който Иисус Христос се преобразява пред апостолите Петър, Иаков, Иоан и неговия брат, за да разкрие Божествената си слава: "и се преобрази пред тях: и лицето му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина" (Библия 1993, Матей 17:2). Личността се семантизира образно-естетически и посредством обръщането на жената с лице към салона, запълнен с много хора - на гръцки prosopon (личност) означава буквално "заставам с лице към" (Уеър 2002: 154). Осъщественото движение символизира заемането на нравствена позиция спрямо другите и самия себе си, то е проява на отговорността на личността като морален субект. По този начин съвестта на персонажа го изправя пред автентичната му човешка същност, пред личността му като образ Божи, пред това, което той би могъл да бъде, призовавайки го към душевно и нравствено себепреобразяване. Твърдението, че жената няма причина да се изкачи до светлия потон, внушава идеята, че при възвисяването си от греха до светостта човекът трябва да се уповава на Бога вътре в себе си, а не над себе си.

В есето "Наука и изкуство" Стефан Гечев отбелязва: "Когато квантовата механика твърди, че отношението между обект и наблюдател е такова, че двата компонента си влияят взаимно, от което произтича неопределеността при познанието им, това е дълбоко откритие, което може да се разшири между всички психо-физически съотношения, с които е свързан животът" (Гечев 2003: 56). Именно художественото отражение на такава неопределеност наблюдаваме в цитираните по-горе (Гечев 2003: 2) последни абзаци на втората част. Литературният текст символизира мъчителното духовно просветление на персонажа. Разтопяващата сърцето усмивка на жената е многозначителен индивидуално-авторски символ. Това е и прошката, и емпатията, които нарушават душевния застой на самонаблюдаващия се субект, пораждайки у него чувствата за вина и отговорност към самия себе си и другите, подбуждайки го към самоанализ, самооценка и самоосъждане на собственото поведение. Сравни: "Смутен и виновен, напуснах тихо салона.

И много по-късно разбрах причинната връзка между горните две напълно несвързани събития."

Психическата реакция на персонажа е началото на онзи катарзис, който е в основата на възвисяването на човека по вертикалата на духовно-нравственото - възвисяване, мотивирано от разума, интуицията и откровението. Всичко това е равно на вдъхновение.

За да разберем и ние коя е въпросната причинна връзка, трябва да се обърнем отново към откритията, направени от квантовата физика. Доказано е, че скоростта на светлината, като пределна в природата, определя последователността на причините и следствията. Но когато тази скорост се превиши, то тогава стават възможни ситуации, в които следствията се появяват преди своите причини.

Видяхме, че изобразените в даденото литературно произведение събития протичат паралелно едно на друго, но при линейното разгръщане на художествения текст те се възприемат едно след друго от читателя и се намират в обратна причинна връзка, благодарение на която се осмислят и преживяват научното виждане и естетическото послание на автора. Съзнанието на човека е фундаментално раздвоено, но съвестта е онзи божествен светилник в него, който го предпазва от тотален разпад, спирайки злото в света. За да става тя все по-будна, е необходимо човек да се себепреобразява духовно и нравствено по Божи образ и подобие.

Очевидно е, че направеният прочит е функция на определено индивидуално съзнание, избрало една от алтернативите за интерпретация на разглеждания художествен текст. В този смисъл той е покана и за други прочити.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Библия 1993: Библия сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия завет. София: Издава Св. Синод на Българската църква, 1993.

Гечев 1994: Гечев, Ст. Въпроси. Стихотворения в проза. София, 1994.

Гечев 2003: Гечев, Ст. Ненужните скептици. София, 2003.

Матеев 1994: Матеев, Г. Съвестта. // Философия, 1994, кн. 5.

Менский 2006: Менский, М. Б. Квантовая механика, сознание и мост между двумями культурами. // Философия в России, 04.04.2006 <http://www.philosophy.ru/upload/1158846405_file.doc> (22.12.2009).

Минчев 2003: Минчев, Б. Проблеми на общата психология. София, 1998.

Петканова 1994: Петканова, Д. Средновековна литературна символика. София, 1994.

Стаматов, Минчев 2003: Стаматов, Р., Минчев, Б. Психология на човека. Пловдив, 2003.

Уеър 2002: Диоклийский епископ Калистос Уеър. Тайнството на човешката личност. Исихастки студии. София, 2002.

 

 

© Руси Русев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.12.2009, № 12 (121)