Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

САМОТНИЯТ ЗОВ НА СМЪРТТА

Радослав Райков

web

Хил Шеридън караше своето ниско черно порше с над 100 мили/ч, което се беше превило като готов за скок, с лъснала козина рис. Кръглите фарове като очите на страха разпръскваха мрака пред автомобила. В далечината едва-едва се очертаваха бледите червени светлини на колата пред него като струйки стичаща се кръв.

Отсечката от Милисънт до Кингстън представляваше една безлюдна местност, която напомняше лицето на мъртъв старец, проядено от червеите, с обща дължина около 65 мили по протежението на шосето от Мелбър до Аделаида.

Изведнъж спокойният Шеридън изтръпна като обезкръвен мозък при пропищяването на предупредителния звуков сигнал, че отсега нататък може да измине с оставащия в резервоара бензин само 35 мили, а се намираше едва по средата на отсечката, по средата на оглозгания череп.

Хил удари с длан волана и махна слънчевите си очила без рамки, с които караше и през нощта. Когато поршето му заглъхна като вик на удавник в мастиленосините нощни води на Атлантика, на около 50 ярда по-надолу видя лошо осветения паркинг на някакъв мотел като неясна рентгенова снимка.

Успя да избута автомобила до заведението, извито като сребристата опашка на дракон край пътя. Насочи се към сградата. Салонът бе пуст. Нямаше нито един посетител. Барманът, явно и собственик, се опитваше да не заспи на тезгяха. Толкова учудващо спокойно бе всичко.

Хил, в пъстра хавайка, изтрити дънки, каубойска шапка и клатещи се в ръката му слънчеви очила без рамки, застана недалеч от мъжа и го попита:

- Извинете... бихте ли... ако обичате... да - рече той, като видя, че барманът лениво се повдига - да ми кажете дали наблизо има бензиностанция?

Собственикът изгледа Шеридън с премрежен поглед и параноично треперещи, зачервени клепачи, олюля се назад и посочи напред с показалец:

- Надолу!

В това като че ли се заключаваше всичко.

- А на колко мили?

- На двадесетина.

- Благодаря.

- Ей, няма ли да му удариш едно?

- С кола съм - поясни Шеридън.

- Да, бе, нали питаш за бензиностанция - рече той и отново си легна на бара, отдалеч приличайки на заскрипчена между варовиковите блокове бездиханна костенурка.

Хил излезе на зле осветения паркинг подобно на северно сияние, съзряно през изсъхналата очна ципа на отдавна погребан мъртвец и тъкмо се чудеше как да закара поршето си дотам, когато силен, метален глас му извика:

- Проблем с колата?

Шеридън приближи завоя на отбивката за мотела и видя в нощта на пътя черен олдсмобил.

- Да... свърши ми бензинът.

- По-надолу има бензиностанция - осведоми го непознатият.

- Да, казаха ми, но... колата ми...

- Аз ще ви издърпам! - отзова се шофьорът.

Хил огледа паркинга, мотела, пустото като изсъхнало сърце шосе и почти пулсиращата тишина на мястото. Прецени, че няма много опции и изваждайки навитото на кръг въже от багажника, го завърза между двете коли. Качи се в поршето и олдсмобилът бавно потегли.

Бензиностанцията имаше омърлушен вид, като клепналите от отчаяние уши на улично куче. От вътрешността на полустъклената постройка се излъчваше млечноматова светлина.

Едва сега Шеридън зърна шофьора - месестото му, добродушно лице, прошарената при слепоочията коса, кафявият костюм и светлозелената вратовръзка. Той му се усмихна, а непознатият дори му зае 20 долара, за да напълни резервоара си догоре.

- Тук няма много бензиностанции... добре е да сте подготвен...

- Благодаря, но не знам как да ви върна парите...

- За мен беше удоволствие да ви помогна.

- Аз напълно ви разбирам, но ако не се разплатим, просто ще се чувствам обиден - сложи ръка на сърцето си Шеридън.

Победен, собственикът на олдсмобила написа на гърба на миналогодишно календарче адреса и името си, а впоследствие добави и телефонния си номер.

Хил бе очарован от постъпката на Дилън Сайкс. Той прибра календарчето във вътрешния джоб на оръфаното си яке и с повдигнат дух като приятно вляла се добра новина из коридорите на мозъка му, пое след Сайкс. При Мари-Бридж той намали, примигна три пъти с фарове за "довиждане" и пое по отклонението. Шеридън му отговори по същия начин.

 

Една седмица по-късно с вирнати на масата крака и чаша мартини като покрито със скреж цвете в ръката, Шеридън се бе изтегнал на дивана пред телевизора у дома си в Мелбърн, когато ненадейно се сети за 20-те долара, които дължеше на Дилън Сайкс. Скочи, измъкна вехтото календарче и набра номера на гърба му. Отговори му женски глас:

- Да?

- Извинете, търся г-н Сайкс.

- Г-н Сайкс?! - Гласът потрепери и прозвуча крайно слисано. - Г-н Сайкс... е мъртъв от 2 месеца!

Шеридън едва не изпусна слушалката. Острието на бръснач проряза власинките на сивата плътна маса в главата му. Настъпи мълчание.

- Приятел ли сте му?

- Не, не... мъртъв ли казахте?

- Да... - потвърди мисис Сайкс. - Но с кого говоря все пак?

- Вие съпругата ли сте му?

- Да.

- Ако не възразявате бих искал да се срещна с вас.

- С мен?! Но с кого говоря?

- С Хил Шеридън. Ще ви се представя утре в "Бел Еър" на ъгъла на "Лейк стрийт" в четири следобед.

- Ами не знам... но щом настоявате...

Шеридън бе седнал сам на една маса с каубойската си шапка и очила без рамки, очаквайки мисис Сайкс. Тя се появи в бял панталон и червена блуза. Поздравиха се и след няколко разменени думи той разказа историята си. Сали го гледаше с ужас в очите. Те приличаха на съскащи железни стърготини в сярна киселина.

- Това неговият почерк ли е?

Тя кимна уплашено като настъпен от вика на вятъра пшеничен клас.

- На този адрес ли живеете?

Тя отговори по същия начин.

- Между другото, г-н Сайкс ми се видя около 45-50-годишен човек и беше облечен в кафяв костюм със светлозелена вратовръзка.

Сали издаде гърлен звук, сякаш шуплеста метална пръчка раздра стените на гърлото й и закри устата си с ръка.

- Боже господи! - бе единственото, което успя да промълви.

Шеридън се наведе напред и се взря в очите й. Любопитството бе с неясно нахвърляни черти на лицето му. Той наклони глава на една страна в знак на въпрос.

- Това бяха дрехите, с които го погребахме!

Хилядаволтовият ток на новината разтресе Шеридън и накара съзнанието му да се разпадне на малки, прозрачни молекули.

Той се съвзе пръв.

- Пийте, ще ви мине - посъветва я той. - А автомобилът ви черен олдсмобил ли беше?

- Да, имахме го от три години.

- С регистрационен номер THX 098.

- Боже, да... същият.

Хил изпразни чашата си с уиски и попита:

- А сигурна ли сте, че, извинете, г-н Сайкс е мъртъв?

- Разбира се... Бе премазан от влак, почти разделен. - Ужасът продължаваше да бъде изписан на лицето й. Тя просто не разбираше какво става.

- Разбирам... - промълви Хил, макар и той да не разбираше нищо. - Всъщност какво работеше мъжът ви? След срещата ни той зави по отклонението за Мари-Бридж. Познава ли някого там, или е отивал по работа?

- Нямаме никакви познати в Мари-Бридж. Не знам и някога да е ходил там. Той всъщност работеше за военните и всичко, което вършеше, беше секретно. Той никога не говореше за работата си вкъщи.

Шеридън кимна.

- Да ви откарам ли до Карлиги?

- Да, много ще съм ви задължена - едва отрони мисис Сайкс.

Двамата се качиха на блестящото черно порше като преливащ в цветове шлифован елмаз и потеглиха.

 

Същата нощ бе студена, вятърът виеше като див, неистов лай на побеснели кучета динго в австралийската пустош.

Шеридън слезе от автомобила си и прескочи оградата на гробището "Сейнт Джеймс", направена сякаш от разчленени, обвити в паяжина кости. През деня бе проучил къде се намира гробът на Дилън Сайкс и сега, съпровождан от лъча на джобно фенерче и преметната през рамо лопата, се насочи право натам.

Изтръгна плочата. Снимката на нея показваше същото месесто лице. После разкопа гроба, слезе в плитката дупка, зейнала като беззъбата паст на Смъртта и отстрани капака. Дръпна ципа на чувала, в който бе положен трупът.

Нощта се бе спуснала като пелерина с кървави, фосфоресциращи кръстове. Червеният кедър шепнеше молитви с листата си.

Шеридън побутна нагоре периферията на каубойската си шапка и огледа трупа. Обаче трупът изобщо не принадлежеше на Сайкс, защото това, което беше останало от лицето, показваше съвсем различни черти от онези на снимката, а и освен това тялото въобще не бе прегазено от влак.

Хил седна в поршето си, оставяйки вратата отворена.

- Сайкс, мъртъв от два месеца, погребан друг вместо него, а той, смазан от влак, кара олдсмобила си по шосетата на Австралия...

 

След като бе провел малко собствено разследване, Шеридън разбра, че доникъде няма да стигне и нищо няма да открие. Дори пропътува разстоянието от Мелбърн до Аделаида отново, сви по отклонението за Мари-Бридж и посети градчето. Там никой не си спомняше за Дилън Сайкс. Отиде и до следващите две селца. И там никой не знаеше нищо за Сайкс. Хил разбра, че е попаднал в задънена улица и очевидно ще трябва да се примири със загадката.

Но месец по-късно той се зачете в случайно попадналия му днешен брой на "Херълд", в който на първа страница с големи букви пишеше: "Учените Скейл и Слейтън изчезват безследно". Шеридън трескаво зачете материала. Думите подобно на капки се отронваха и попиваха от многоцветната хавлиена кърпа - съзнанието му. Говореше се за австралийска мафия, задкулисни игри и корпоративни договорки, но фактът, че двамата специалисти по неврохирургия са изчезнали без следа бе неоспорим.

Тази сензация взе големи размери в страната като димна завеса в хоризонтално положение, осветена от слаб газен фенер. Само от време на време излизаше по някоя новина, но вестниците и телевизията тиражираха едни и същи вече отдавна известни факти ден след ден. Разследването бе зациклило, докато седмица по-късно не съобщиха, че по анонимно подхвърлен сигнал репортер от "Херълд" е разкрил тайна лаборатория, където двамата лекари провеждали неясни експерименти и дори оперирали хора. Бил оказан натиск новината да бъде потулена, но станало ясно, че Скейл и Слейтън и досега работят и спят там и не са безследно изчезнали, а се намират в едно от предградията на Мелбърн. Но последният им пациент от вчерашната операция, продължила 11 часа, бил изчезнал загадъчно. Арестуваният екип от сестри и асистенти не знаели двамата учени да вършат нещо нередно, това било легална частна клиника, която действала законно. Остава въпросът защо тогава двамата са се криели. Но друго привлече вниманието на Шеридън. Системите на изчезналия пациент били проверени предната вечер от една от сестрите и те функционирали нормално. Но на сутринта маркучите и иглите висели във въздуха като опашките на обесени котки. Тялото липсвало, а името на пациента било Дилън Сайкс.

Същият ден по телевизията съобщиха, че в иззетия от клиниката джиесем на Слейтън било намерено съобщение: "Всичко е наред. Чувствам се отлично" с днешна дата. Пресата побърза да обяви, че съобщението е оставено от Сайкс, и че той, заедно с двамата неврохирурзи, са избягали и се търсят по всички летища и гари в цялата страна. Но сестрата даде показания, в които се посочваше, че и най-силният мъж би се строполил още в коридора без поддържащите го системи и няма човек, който да може да напусне болницата само няколко часа след прекарана неврохирургична операция.

Шеридън намина покрай мисис Сайкс, която беше в истерия, да я успокои.

- Съпругът ми в края на краищата жив ли е, или мъртъв? - викаше тя, а след това започваше да хлипа.

Хил следеше новините като всички други, които пропуснаха малкото съобщение във вътрешните страници на "Херълд", което информираше читателите, че в националния парк и резерват "Рудъл ривър" в Голямата пясъчна пустиня са открити свръхмалки частици, които според запознати били част от взривяващия механизъм на главите на атомни ракети. Според неназован източник тези частици били най-новата разработка за детонация на главите на въпросните ракети с голям обсег на действие, известни под кодовото название NEG-81.

Тъй като Хил работеше във федералната агенция за опазване и развитие на парковете в Австралия, поиска разрешение от шефа си да отиде в "Рудъл ривър". Измисли причина и той му отпусна два дена.

С разливаща се по лицето му усмивка, тамошният началник го прие радушно. Но му отвърна, че военните вече са конфискували NEG-81 и всички снимки. Хил му намигна. Той разбра и го заведе в кабинета си, където му показа онова, което е запазил за себе си. Шеридън благодари и отлетя обратно за Мелбърн.

Цяла нощ разглеждаше снимките, разпечата ги, уголеми ги и ги въртя в триизмерната 3D програма. Докато не забеляза тъмно петно и на двете частици на едно и също място. Опита се да разбере какво е това, но установи единствено, че е някакъв код от букви и цифри, които даже не успя да различи. Тогава сложи снимката под микроскоп и се наведе над окуляра. Онова, което видя, го накара да почувства как черепът му се разтваря сякаш по отдавна зараснали рани, но оставили ясни следи в него: THX 098.

Той се отдръпна от микроскопа замаян, облегна се на стола и първото, което стори, бе да си запази нов билет до "Рудъл ривър". Отново се срещна с началника на резервата Фарейн и поиска от него да говори с човека, който е открил NEG-81. Пазачът го заведе до мястото, където ги е намерил. Озоваха се в евкалиптова гора, в която слънчевите лъчи прозираха като през ситна рибарска мрежа. До мястото, където Питърсън ги бе видял за пръв път, имаше един мравуняк, една дупка на щурец и малко топче невисока трева, израсла под сянката на дървото.

- Интересното е, че няма откъде да дойдат. Тук е затворена територия, няма туристи, нямаме и бракониери. Военните обаче не изглеждаха чак толкова учудени, когато дойдоха да ги приберат, колкото бяхме ние. Тук е най-неподходящото място за предаването им, защото може някое животно да ги погълне или ние, пазачите, да ги открием - постоянно наблюдаваме района.

Шеридън свали поглед от Питърсън, огледа земята, клекна, взе шепа пръст и я пусна през пръстите си.

- Разбира се! Сайкс!

Питърсън си спомни, че е чувал някъде това име, но не можа да се сети къде.

- Днес няма обратен полет за Мелбърн. Ще остана да спя в резервата.

- Добре, има къде да ви настаним.

Около един през нощта Шеридън се измъкна от постройката на рейнджърите и въоръжен с лопата, която изглеждаше като голяма лапа, преметната през рамо и фенерче, сякаш бе стиснал сноп светлина в ръката си, пое към синия евкалипт.

Когато стигна, той освети мравуняка, дупката на щуреца и топката трева наблизо. Хрумна му, че мравките могат да пренасят до 10 пъти по-тежки неща от собственото им тегло. Тогава защо не са преместили, взели или избутали NEG-81, които са се намирали точно до мравуняка и безспорно са им пречели.

Хил заби лопата в мравуняка и започна да го разрива. Стотици мравки панически се разбягаха. Той разкриваше тунелите им като мрежа от нерви, докато не зърна едно отделно от останалите място, по-голямо и по-встрани от другите. Оттам също изскочи една мравка, но Шеридън бързо подложи ръка и в уплаха си тя пролази по дланта му, след което, усетила, че нещо не е наред, спря. Хил я приближи към лицето си и я освети с фенерчето.

- Сайкс?

Мравката извъртя глава към него, сякаш го погледна, и кимна.

- Браво на Скейл и Слейтън, но не съм съгласен да вадят от гробищата учени и да ги връщат на работа при военните. Докато си бил жив, си работил за тях. Смъртта ти не беше случайна. Но някои хора решиха, че могат да се правят на богове. Онова, което щеше да откриеш, щеше да доведе до гибелта на целия свят. И затова бе примамен в обятията на смъртта. А от Смъртта все още никой не е избягал. И няма да избяга.

Шеридън пусна мравката на земята и я стъпка. Побутна с показалец периферията на каубойската си шапка и се обърна. Срещу него стоеше Фарейн, началникът на "Рудъл ривър", с бинокъл в ръка. И се вцепени, когато зърна черното като въглен лице на Шеридън, очите от огън и изкривената като алуминиева тръба уста.

Гибелта удари Фарейн в гърдите като ненадейно попаднала между перките на самолет синкава птица, а Смъртта продължи своя път през тревата, с каубойска шапка и очила без рамки, нанизани на носа.

 

 

© Радослав Райков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.05.2016, № 5 (198)

Други публикации:
Радослав Райков. Гореща смърт. София: Пламък, 1993.