Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ДНЕВНИК НА СЛОНЧЕТО МОДИ"

(роман за деца)

Панчо Панчев

web

Преди да се случат случките

Вчера научих, че големите писатели, големите пътешественици, големите генерали и други големи важни личности си пишели дневници. Замислих се и реших, че щом големите писатели и така нататък си пишат дневници, защо да не постъпват като тях и малките слончета, които са по-големи и от големите писатели. Интересно наистина: най-малкото слонче е по-голямо от най-големия писател, колкото и хубави приказки да сте чели от големия писател...

Сигурно вече се досещате, че тези редове ги пише едно малко слонче. Това слонче съм аз. А изреченията, които четете в тази тетрадка, са моят дневник.

Не знам точно как се пише дневник, но смятам, че в него най-отпред трябва да сложа името си, защото, ако дневникът ми се изгуби и онзи, който го намери, не прочете отгоре името ми, ще има да се чуууди на кого да го върне.

От преди или от след известно време (вече се обърках) моето име е Моди. Кръстен съм на едно момченце, което пък е кръстено на дядо си Методи. Методи се е казвало и момченцето, когато е било съвсем малко, но по-късно две букви от името му са изпаднали и то станало Моди. Как са изпаднали тези две букви, ще научите, когато му дойде времето.

Сега ще ви разкажа, че момченцето Моди живее в България, а дядо му Методи, той се казва още доктор Иванов, работи в Африка, където съм роден аз. Сигурно ви е известно, че в Африка е много горещо и има най-различни животни. Вие сте ходили в зоологическа градина, нали? Е, нашата Африка е една ужасно голяма зоологическа градина, но ние, животните, не сме затворени в клетки, а хората, които идват да ни гледат, минават покрай нас, затворени в автомобили. И тези автомобили не са обикновени, а от дебело желязо. Иначе, ако някой носорог реши, че искат да направят нещо лошо на бебето му носорогче, може да им пробие тънката ламарина. Навярно затова хората често ни наричат "диви" животни - защото си пазим носорогчетата. Ние пък смятаме, че хората са "диви". Най-добре преценете сами кой е прав и кой е див! Хората ни стрелят, ловят ни с примки и капани, правят от зъбите ни украшения, от кожите ни - дрехи и обувки, а ние никого не нападаме, щом не ни закача и нищо не сме си направили от човешки зъби и кожи. Вярно, че има и между нас някои лоши животни. Точно, както и между хората има добри. Най-добрият човек е доктор Методи Иванов. Обичам го почти колкото майка си. Ако не беше той, нямаше да имам на хобота си само една дупка и то накрая, а няколко и то почти по средата. Сигурно се интересувате как тъй? Ще разберете, но малко по-късно, защото тази страшна случка още не се е случила. Когато се случи, ще я опиша в моята тетрадка дневник и вие ще я прочетете. Сега ще ви кажа само, че тази, както и някои други случки, които ще преживея и после ще опиша, точно както се случиха, са доста напрегнати и страшни. Но по-важно е, че накрая винаги всичко свършва добре. Съобщавам ви това, за да не се плашите и вълнувате напразно. Хората или животните, които се задават срещу нас в далечината и предстои да се срещнем с тях, не бива да ги смятаме за лоши. И да се боим. Напротив. Аз все си мисля, че към мен идват само добри хора и животни. Сигурно е така, защото, когато бях съвсем малък, една непозната лелка ми подари геврече. Да знаете само колко дълго го въртях на хобота си, преди да го хрусна! И колко вкусна беше хрупкавата му коричка! А друг път един чичко ми купи сладолед. Ние от топлите страни много обичаме сладолед. Този беше в продълговата фунийка - като обърната наопаки шапка на палячо, и шарен - като самия палячо: малко кафяв (шоколадов), малко бял (млечен), малко розов (ягодов), малко жълт (лимонов), а имаше и малко зелен, но докато разбера от какво го правят, фунийката беше потънала в устата ми. Не че съм лаком, но имам голяма уста. И самият аз съм голям, и краката ми, и ушите ми. Дано и сърцето ми да е достатъчно голямо, за да има място в него за много животни и хора!

 

Случка първа. Бърза помощ

Почти не може да се срещне ученическа тетрадка, чиито краища да не са с подгънати нагоре краища на двата десни ъгъла. Но само в тази, моята, са описани толкова интересни случки и само на нейната корица се чете с едри букви "ДНЕВНИК НА СЛОНЧЕТО МОДИ".

Един ден, както си гледах дневника, в ушите ми зазвуча музика и аз, без да искам, започнах да пея:

Аз съм слонче, родено, така че
по земята да ходи, обаче
май мотор самолетен във мене
от незнаен вълшебник вграден е...

Затова като птица мечтая
на небето да стигна до края,
да забравя след туй, че съм слонче
и да кацна на цъфнало клонче...

Но да ви разкажа какво стана по-нататък. Истинско чудо. Докато звучеше вторият куплет от песента ми, аз започнах наистина да летя като птица и след кратък, но изпълнен с удоволствие, танц из въздуха, наистина кацнах на едно цъфнало клонче, точно както е в песента ми... Щом кацнах, от клончето уплашено излетяха пчели и пеперуди, а аз останах да се люлея. Беше чудесно - като в сън, но ненадейно се чу строг женски глас:

- Слончооо!

Направих се, че не го чувам и продължих да се люлея.

- Слончооо! - още по-строго повтори учителката ми и ръката й ме тупна по рамото, защото бях заспал на чина.

С мъка се разделих със синьото небе и белите цветове край мен, за да отворя сънливи очи. Примигах и чух пак гласа на учителката, която ми нареждаше:

- За наказание, че спиш в час, ТИ ще нарисуваш големия празничен лозунг!

- Добре! - съгласих се виновно аз. - Само че не знам какво да му бъде съдържанието.

- Ами как ще знаеш, като спиш на чина?!

- Това ли да напиша на лозунга - че спя на чина?

- Ей това! - и ръката й пъхна пред хобота ми листче с няколко думи, а гласът й избоботи. - За наказание ТИ и ще го напишеш, и ще го окачиш на двете палми пред училището.

Започнах да чета листчето буква по буква:

- Който се учи, той ще сполучи. Чудесно! Двайсет и две букви, една запетая и точка... Може ли да ги нарисувам не за наказание, а за удоволствие?

Учителката не ми отговори. Навярно защото в този момент удари звънецът. След малко вече държах четката с хобота си, топвах я в кофата с боя и грижливо изписвах огромните букви върху един много дълъг и малко тесен чаршаф, прострян на тревата пред училището. Нищо, че учителката не ми отговори, навярно защото удари звънецът, аз рисувах не за наказание, а за удоволствие. Размахвах хванатата с хобота четка и сякаш продължавах да летя, както в съня и както в любимата ми песен, която си тананиках и сега. Така неусетно стигнах до последната буква и до точката. Метнах отдалече четката в кофата и радостен, че съм улучил, а също и че съм си свършил работата, извиках:

- Готово! - но след миг съобразих и добавих. - Остава да го окача.

Погледнах двете палми и пак добавих: "Сам няма да мога.". Затова изтичах бавничко, разбира се - аз съм тромаво слонче, а и не знам да има пъргави мои роднини - изтичах до близкия телефонен апарат, окачен на една от палмите. За съжаление, той имаше толкова малка шайба, че не успях да пъхна в дупките не само крачето, но и хобота си. Наложи ми се де притичам пак бавничко и тромаво, разбира се, до другия близък телефонен апарат, окачен на втората палма, който беше достатъчно голям. Интересно: защо навсякъде има големи и малки телефони? Сигурно, защото има големи и малки животни.

- Ало! Добър ден! Извинявайте, търся Муни... Ооо, ти ли си, Муни? Моля те, облечи си очилата и ела веднага пред училище! Имам нужда от помощ!...

И докато затворя телефона и се върна до лозунга, направила няколко акробатически скока по клоните на близките дървета, моята съседка и приятелка маймунката Муни се намери на гърба ми:

- Какво те боли, Слончо?

- Нищо, Муни. Нямам нужда от медицинска помощ, а от приятелска: трябва да заковем лозунга на палмите.

- Лесна работа! - зарадва се тя и се спусна по хобота ми като по пързалка чак до земята.

Взе торбата с инструменти, преметна я през рамо, хвана единия край на лозунга и яхна отново върха на хобота ми, който я издигна високо до първата палма. Муни бързо измъкна от торбата чука и клещите, започна да ги подхвърля във въздуха и да ги хваща пак за дръжките, а края на лозунга държеше със зъби.

- Хайде, кови! - подсетих я аз, след като почаках да си поиграе достатъчно с инструментите.

- Сега. Само да потренирам още малко. Нали знаеш, че искам да стана циркова артистка... - и за потвърждение тя се преметна, хвърли отново чука и клещите нагоре и ги улови. Но от премятането лозунгът се усука и за да го разсуче, тя се преметна пак, само че назад. Тогава неочаквано очилата й хвръкнаха и за да улови тях, тя изпусна клещите, които ме удариха по главата. Всичко това Муни ми го разказа после, а в момента просто усетих, че по главата ме докосна нещо като комар:

- Муни! Изпъди, моля ти се това проклето насекомо и започвай да ковеш!

- Добре. Вдигни ме още малко!

Тя долепи единия край на лозунга до палмата и бързо го закова с няколко пирона.

- Готово!

За изненада и на двама ни, буквите не бяха наопаки. Малко след това Муни ковеше на другата палма другия край на лозунга. Зачука първия пирон и понеже устата й нямаше какво повече да държи, бъдещата циркова актриса реши да отпразнува този момент с ново премятане, при това тройно. Естествено, в същото време тя подхвърляше още няколко предмета, извадени от торбата и ги улавяше със завидна ловкост. Не успя да улови само отхвръкналите си отново очила, които литнаха, надянаха се на "носа" на голям кактус и придадоха на бодливото растение по-умен вид.

- Хайде, Муни! Хоботът ми се умори да стърчи нагоре! - обадих се аз.

- Сега, Слончо! Свършвам... - и тя със светкавична бързина закова няколко пирона, от които, кой знае защо, хоботът страшно ме заболя. Изкрещях от болка. - Какво ти е, Слончо? - попита ме учудено Муни.

- Ужасно ме боли хоботът. Олелеее!

- Сигурно е изтръпнал от тежестта ми! - и тя веднага скочи на земята.

Но болката не преставаше, затова и аз не преставах да рева:

- Олелеее! Хоботът ми! Не мога да го отлепя от палмата!

- Значи съм го заковала! - заплака и Муни. - Винаги, когато си загубя очилата, става нещо.

- Ами сега? Олелеее! Единственият ми хобот.

Но Муни вече въртеше шайбата на малкия телефон и миг след това се чу сирена и дофуча линейка. От нея излезе чичо доктор Иванов, естествено, в бяла престилка, следван от две дебели негърки близначки, също в бели престилки и носилка в ръце. Муни ги посрещна:

- Ето тук! Хоботът на Слончо се закова за една палма.

- Как тъй се закова? - учудено попита чичо доктор Иванов.

- С приятелска помощ - каза Муни и се разплака.

Чичо доктор Иванов се затича към мен, а двете черни близначки бързо разтеглиха носилката и направиха от нея стълба. По тази стълба чичо доктор Иванов пъргаво се покатери и още по-пъргаво и внимателно извади с намерените на пясъка клещи пироните, заковали хобота ми, докато аз непрекъснато охках. После слезе от стълбата, потопи пострадалия ми хобот в кофа с вода и посочи нагоре. Всмуках водата от кофата, вдигнах хобота си и чичо доктор Иванов ми каза:

- Надувай сега!

Вместо като от маркуч водата пръсна в разни посоки като от душ и намокри белите шапчици на дебелите санитарки.

- Ясно! - отсече чичо доктор Иванов. - Трябва веднага да се направи операция. Но животът, както и хоботът на пациента са вън от всякаква опасност.

И все пак ми бодна една инжекция. След малко линейката летеше обратно към болницата. Само че не успяха да ме поберат вътре в нея, затова пътувах върху багажника на покрива й, по гръб, с четирите си крака към небето и с бинтован хобот.

- И каква стана тя?! - плачела на местопроизшествието Муни, прегърнала очилатия кактус. - След моята приятелска помощ Слончо го закараха с бърза помощ.

И тя хукнала подир линейката. А чудновата линейка, напомняща силуета на огромна гъба, фучеше към болницата и виеше със сирената си. Но както виеше, сирената постепенно промени гласа си и започна да изпълнява една ужасно позната ми мелодия. Навярно болките ми бяха позатихнали от инжекцията и ми се струваше, че летя, защото започнах не само да чувам, но и да си пея полунаглас, полунаум моята песничка:

Аз съм слонче, родено така че
по земята да ходи, обаче
май мотор самолетен във мене
от незнаен вълшебник вграден е...

Бинтованият ми хобот се люшкаше в такт с песничката.

 

Случка втора. Малката врата

Отново пред мен е ученическата тетрадка с подвити краища, на чиято корица съм написал "ДНЕВНИК НА СЛОНЧЕТО МОДИ".

А колкото пъти съм разлиствал този дневник, в ушите ми зазвучаваше музика. Ето и сега - пак започнах да чувам гласа си като насън:

Аз съм слонче, родено, така че
по земята да ходи, обаче...

Сигурно и на вас ви се е случвало да не можете да разберете дали това, което преживявате, го сънувате или става наистина. Така беше и с мен. Пак летях като птица, пак танцувах из въздуха и накрая пак кацнах на цъфнало клонче. Но този път, щом се залюлях, мина ми през ума, че клончето може да се счупи. Добре, че чух съвсем близо до голямото си ухо приятен мъжки глас:

- Стигнахме. Дайте носилката!

Точно до мен беше чичо доктор Иванов, а до него двете дебели близначки с носилката. Те облегнаха единия й край на покрива на линейката - точно под опашката ми, а другия - на земята, и започнаха да ме бутат надолу.

- Болеше ли те по пътя? - попита ме чичо доктор Иванов.

- Не знам - отговорих му аз сънливо. - Може и да ме е боляло, но не съм усетил, защото заспах. Сигурно от инжекцията.

- Сега ще те оправим! - каза той и тъй като санитарките ме бяха свалили от багажника и вече лежах, пак по гръб, пак върху носилката, но на земята, добави: - Носете го право в операционната!

И те ме понесоха. Носеха ме бавно (защото, изглежда, им тежах) и с опашката напред, за да остане отзад бинтованият ми хобот, до който вървеше и го гледаше чичо доктор Иванов.

Стигнахме до вратата на болницата и чак сега стана ясно, че тя не е правена за слонове.

- Защо спряхте? Влизайте! - обади се чичо доктор Иванов зад мен.

А негърката, която държеше предните дръжки на носилката, отговори тревожно:

- Не може да мине, доктор Иванов. Вратата е малка.

- Вратата не е малка - възрази чичо доктор Иванов. - Пациентът е голям. (Втори път чувам тази думи "пациент". Не вярвам да значи нещо лошо, щом така ме нарича добрият чичо доктор Иванов.)

- Ами сега? - почти заплаках аз.

- Ще измислим нещо - успокои ме чичо доктор Иванов.

- Да опитаме още веднъж, по-силничко! - предложи лелката, която държеше задните дръжки на носилката.

- Не бива! - пак възрази чичо доктор Иванов. - Ще ми бутнете болницата.

- Да опитаме тогава през прозореца! - предложи предната лелка, която също бе дошла отзад.

- Може, но първо да видим какво ще каже метърът.

Чичо доктор Иванов извади дюлгерски метър, премери ме на широчина, после отиде и премери прозореца, но той се оказа също малък.

- Ами сега? - пак почти изплаках аз.

- Ще измислим нещо! - пак ме успокои чичо доктор Иванов. Само че изглежда имаше нужда и него някой да го успокои, защото се разхождаше с нервни крачки насам-натам и държеше главата си с ръце.

- Направете операцията тук! - обади се задната близначка.

- Изключено! - отсече чичо доктор Иванов. - Само вътре в операционната има необходимите хигиенни условия и апарати. - И продължи да кръстосва насам-натам...

За да го успокоя, реших да го заприказвам:

- Веднъж едно надуваемо слонче ми завиждаше, че съм истинско, но сега, ако аз бях надуваемо, щяхте да ме изпуснете малко и...

- Не е така! - ядосано ме прекъсна чичо доктор Иванов. - Винаги е по-добре да си истински!

- Дори с надупчен хобот?

- Да. Дори с надупчен хобот. Но твоят ще стане като чисто нов. А сега ме остави да мисля! - и чичо доктор Иванов съсредоточено започна да си чеше с едната ръка главата, а с другата - брадата.

Погледът му се рееше над върховете на околните палми...

Така той видя прелитащ високо щъркел. Изсвири му с два пръста в уста. И дългокракият кацна при нас:

- Здравей, докторе! Какво има?

- Една телеграма, братовчеде! Ще я предадеш ли мълниеносно?

- Иска ли питане?! - и щъркелът отвори клюн в очакване.

Чичо доктор Иванов драсна светкавично няколко думи на листче, сгъна го и го пъхна в клюна на дългокракия, който мигновено отлетя с телеграмата.

Докато чичо доктор радостно му махаше с ръка, аз попитах, за да го разсея, преди да е започнал пак да се разхожда:

- Чичо докторе, ти защо му казваш на пощаджията "братовчеде"?

- Защото сме от една държава. България.

- Хубава ли е тази държава?

- Много. Няма по-хубава на света. След операцията ще ти разкажа подробно за нея.

- А как ще вляза вътре? Измисли ли?

- Нали затова изпратих телеграмата. Гледай! - И чичо доктор Иванов ми показа болницата, която цялата се отлепи от пясъка и започна да се вдига във въздуха като вълшебна шапка, дърпана нагоре от невидима сила.

Когато се вдигна достатъчно, двете лелки грабнаха носилката и ме внесоха. След това болницата пак се спусна, вече над главата ми, защото бях вътре.

После разбрах, че вдигането и спускането на цялата сграда, която представляваше нещо като циркова палатка, е било извършено от повиканите с телеграмата няколко жирафа. Те изпълнили ролята на кулокранове.

Разбрах още, че точно когато мен са ме подготвяли за операцията, пред вратата на болницата дотичала запъхтяна моята приятелка маймунката Муни. Тя искала да нахлуе при мен, но пред нея като стена застанала една от двете санитарки. (Нали са близначки, все не се разбира коя коя е.)

- Стой! Къде?

- При Слончо.

- Не може. Вече го оперират.

- Значи съм закъсняла.

- За какво си закъсняла?

- Исках мен да ме оперират вместо него. Аз съм виновна и не е честно да го боли него.

- Няма да го боли. Сложили са му упойка и нищо не усеща. Дори си пее насън. Ето - чуй!

И нищо чудно Муни и леля санитарка да са ме чули, защото аз наистина сънувах вече любимия си сън, в който летя и кацам на цъфнало клонче, и пеех любимата си песен, по-точно част от нея:

...Затова като птица мечтая
на небето да стигна до края,
да забравя след туй, че съм слонче
и да кацна на цъфнало клонче...

 

 

© Панчо Панчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.01.2009, № 1 (110)

Други публикации:
Панчо Панчев. Дневник на слончето Моди. Варна: Славена, 2000.