В ПЛЕН НА СЛОВОТО, СЪЗДАЛО СВЕТОВЕТЕ

Николай Даскалов

web

„Той е спасен от нашите страсти. Цялата му житейска ловкост се състои в това - да съхрани орфическото и да брани духовното, което носи в себе си”. Това са думи на незабравимия Кръстьо Куюмджиев, изречени по адрес на Радко Радков, когато излезе неговата първа стихосбирка „Византийски запеви” - един неочакван, за мнозина смайващ анахронизъм на фона на цялата съвременна българска поезия. И наистина - защо бе това пътешествие на духа към пищната цивилизация на Византия? Дори да преодолеем историческия си стрес от нейното перфидно коварство и жестокост, да я разгледаме само като идея, като замисъл за теократическа империя, какво могат да ни кажат днес пъстрите мозайки, родени в здрача на шести век, спиритуалните фрески, портиците и арктиките, „иззиданите от слънце аркади на Константинопол”? Възприели предимно нейния исторически, секуларизиран смисъл, ние като че ли най-малко се интересуваме от културата на една от най-соларните цивилизации, от „Златото на Византия” (Аверинцев) като духовен метал - символ на божествената светлина.

Откровени в своята бездуховност и циничен атеизъм, някои писатели възприеха тази поезия само с обонянието си, тя им миришеше на тамян и мистика (каква страшна дума!). Един от изтъкнатите ни писатели-атеисти в своя идеен и политически маразъм дори възкликна, че поетът е възмутил комунистическата и писателска съвест на България. С какво? Нищо чудно. С орфическата грация и нежност на духа, с ефирните трепети на словото, което отсеня и най-фините нюанси на чувствата (колко старомодно!), с овеществения образ на скритото, на невещественоглъбинното, което все още се осмелява да живее в безсмъртните творения на човешките ръце и на човешкия дух.

Ето какво ме привлича у този поет. Нашето ежедневие, животът ни, завъртян в калейдоскопа на политическите събития, се промени с шеметна бързина направо пред очите ни. Поетът реагира талантливо и ентусиазирано на времето, но дълбоко в себе си, в същността си, във веруюто си на творец остана постоянен, неизменен, неподвластен на политическите напластявания на ежедневието, на „злобата на деня”. Остана си доброволен пленник на „Словото, създало световете”, на просветлената духовност и сияещата целесъобразност, в която се изгубва съвременната делничност. При цялата сетивност на поетическите му образи, има някакво неземно, орфическо съединяване на поета със света, тихо и светло изкачване на душата до някакво храмово съзвучие, вселило се в сърцето му като първообраз и практика на духа. И в тези истини можем да се закълнем със светлия гений на Моцарт и Пушкин, с капещите сълзи от тъничката свещ на Пастернак, със серафическия полъх от стиховете на Лилиев, с недосънувания сън на Дебелянов - с всичко онова, което ни белязва като свещен знак и от което не можем за избягаме. „Осъзнатата старомодност” на тази поетическа стилистика и в неговите сонети носи обаятелното упорство на предаността към класическите форми на поезията, тази ритмична, висока, мощна и светла тирания, без която изгубваме онова, от което най-много се нуждаем - духовната красота и хармония.

Който познава поетическото творчество на Радко Радков и е имал възможност да разговаря с него, не може да не остане поразен от един факт: Възможно ли е толкова ерудиран, дори бих казал, претоварен от култура човек, да притежава такова орфическо дарование; възможно ли е интелектът да пее с такава лекота и финес? Оказва се, че е възможно. Ерудицията, интелектът могат да задушат само посредствения поетически талант, у големия те стават тържествуващи и озарени пленници на духа. Не се боя да кажа, че този дух е греховен - мисля, Унамуно казваше, че никоя жалка мисъл не може да бъде греховна, така, както никоя сънлива страст не може да бъде истинска. Но този „греховен” дух изковава своя поетически щит върху наковалнята на човешката култура, съзнавайки една велика и проста истина - че тя, културата, лишена от духовност, се дехуманизира и саморазрушава. И ако съвременната делничност губи очертанията си в неговия поетичен свят, то не е защото поетът е някакъв отшелник, зареян из вселенската хармония, а защото търси и в нашия сложен, катастрофически век онова, което трябва да обедини хората. А нали Словото все пак ни е дадено за това - да ни освободи от бремето на омразата и насилието, да свърже разрушените единства между нас:

Тъй, без да ща, запалих над земята
три нови знака - ето ги, горят:
Кошутата, Сърцето и Звездата.

Кошутата, Сърцето и Звездата - Любовта, Доброто и Красотата, най-простата и най-съвършена триада в несъвършеното ни човешко битие.

© Николай Даскалов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.02.2009, № 2 (111)

Други публикации:
Царски сонети на любовта. Велико Търново: Абагар, 1996.