УВИСНАЛАТА ЧЕЛЮСТ НА ЛИТЕРАТУРАТА

Митко Новков

web

Съвет: “модернистите да започнат четмото си с голите стихотворения, а за постмодернистите - преди всичко разгледайте въведението и бележките, а останалото...” Съветът е на Марин Бодаков, поводът за него - “Висящите градини на България” на Пламен Дойнов. Съвет подвеждащ: препоръката за “разпарчетосване на книжното тяло” е объркване и лутане; “Висящите" са четими единствено в своята "съборност" и "събраност" и критическата рефлексия преглъща на сухо, ако пренебрегне този "категорически императив". Те са книга-проект, а проектът е неразбираем и безпрозирен, ако не е забелязан в своята цялост.

Подхлъзването към патоанатомията иде вероятно от съдържанието на "голите стихотворения". В тях уста, очи, езици, пръсти и всякакви други телесни органи са дарени с почти личностно съществуване, мърдат живи с неистови и бленни спазми, дирейки излаз и пролука: "Самотна плът от бухналата яма/ пълзи към нас, повлича лешоядите..." Невъзможно е при четенето им да не си припомним Бахтин и неговата книга "Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура през Средновековието и Ренесанса"; особено се впива в съзнанието описанието-обяснение за раждането на Гаргантюа: "Телата се преплитат и започват да се сливат в единен гротесков образ на изяден-изяждащ свят. Създава се единна и сгъстена телесна атмосфера - голяма утроба. И в нея се извършват основните събития на нашия епизод - ядене, изпадане на червата, раждане". Бахтин нарича раблезианското писане "гротесков реализъм"; следвайки го, можем да назовем "Висящите" "гротесков лиризъм"¹. Лиризъм, в който тялото е субект на поетическото и където плътта е другата "поза" както на литературата, така и на историята. Или, придържайки се към императива за съборност, другата поза на литературната история.

Разбира се, книгата на Пламен Дойнов не е докрай с раблезиански почерк. Гротесковият лиризъм не е изцяло гротесков реализъм. И разликата не е единствено във формата. Голямото разминаване е в интенционалността (Хусерл). Ноезисът² на гротесковия реализъм е официалността, ноемата - карнавалът; ноезисът на гротесковия лиризъм е литературата, ноемата - нейната увиснала челюст.

Бахтин провижда карнавала като опозиция, Пламен Дойнов провижда своята "поетическа история" като другост. Съществена инаквост на погледа: карнавалът е определен, фиксиран, "напълнен" с официалност, макар и обърната с хастара навън. Както отбелязва Георги Каприев, присъединявайки се към критиката на Гуревич, "карнавалната семантика не е нито външна, нито странична спрямо официалния ритуал, от който тя взима елементите си... Тъкмо официалната култура задава типа на самото обръщане. Такава обърната култура не е никаква алтернатива на официалната, а нейно буквално отражение или сянка..." "Висящите" обаче са именно алтернатива; сред тях литературата пристъпва не като свещена крава, а с уплаха на сврян в ъгъла истукан, когото бият, когато не слуша.

И така, другостта на "Висящите градини на България". Признанието е: "тази книга желае наново да измислим корените си". Касае се, сиреч, за началото и за край, активен спрямо началото. Казано иначе, краят на литературата като нейно начало и като демиург на началата й. Въпросът, значи, е не да скръстим ръце пред литературните дадености, а с инструмента на "демистифициращата мистификация"³ да ги об-ходим, об-работим, об-говорим като не-дадености, не-не-об-ходимости, като различие (differance по термина на Дерида). Една провокация на писането в края на ХХ век към писането в началото на ХХ век, измъкваща го от неговото монументално величие на класика от читанките, за да го раздвижи, размърда, снеме. Началото като боксова круша, краят като Ивендър Холифийлд.

Оттук е чудовищното и като количество, и като присъствие тяло в "голите стихотворения". Откак се помним, поетите все са говорили за духа и за душата, подминавайки плътта като мерзка за вдъхновение печална низост. Симптоматична е изповедта на дядо Вазов в "Моите песни": "Във тях душата ми изля се цяла"; "Те жив са отклик на духа народни". Едно "наново измисляне на корените" обаче неминуемо прави тялото главен герой на писането. И още първата "висяща" творба ни изважда от унеса радикалически, без заобикалки: "Като мраморни лодки белеят ковчезите/ приютили телата на малките пътници" ("Заточеници или Детските ковчези"). Поезията на Пламен Дойнов е плътска, телесна, соматична; поезия за месата, за зъбите, за зърната, лицето, скулите, ухото, езика, гръкляна, очите, небцето, устните (всъщност това е редът на цикъла "Записки по тялото"). Поезия именно плътска, не плътна, нито пък без-плътна; по-скоро раз-плътна: разплута и разпътна: "месата капещи отгоре". Раз-плутието иде от обекта на описание - телесата, единствено телесата, не костите и не скелета; раз-пътието иде от поведението на телесата - те се разточват, разкашкват, разпльокват в невъобразими посоки: цялото се "о-част-ява" и всяка от частите пробира своя "лична" пътека, влачейки се почти инстиктивно, дори безсъзнателно по кривиците й: "разделят се око от нос, ухо от синьо рамо". Особеното на тази разпадаща се плът: устата й е винаги отворена: "устите им разтворени", "висят езиците", "от устата му щурче наднича", "свети устата ми". И най-ясното: "дълбока пещера - люти и зрее/ не може никой с пръст да я запуши/ защото е широка и кървяща". Отворената уста е едновременно вход и изход: вход за вмъкване и успокоително полягане в утробата⁴; изход за измъкване на вътрешното и може би същностното, но във вид на карантия, не на душа. Тази зейнала паст е границата, където идващото отвътре се съприкосновява със съществуващото отвън и това съприкосновение се обагря в синьо, защото е сблъсък, удар, изтезание. "И цъфва Тялото", тоест "цъфва" Езикът, защото Словото е Плът.

Туй е всъщност пропозицията на "Висящите градини на България". Тъждествеността на тялото и езика препраща към разпада и на едното, и на другото. 20-ят поред fin dе siecle е разложение както на soma-та, така и на logos-а; думите са уморени, преситени, скучаещи също както телесата. В деструкцията на битието те заемат равнополагащо се място; и вонят по същия начин, както и разкапващите се меса:

За тялото ми скоро ще тръбят!
Но то потъва, рони се, изплува
подобно дух в мастилената плът,
по който мойта книжна кръв тъгува.

Там властва безсловесна синева
и между кости и меса усойни
заоблените кожени слова
пищят като елени в скотобойна.

("Бащата в мен")

Ориентир за това онтологическо съвпадение е целият първи цикъл "Логотет на дрома". Всяка творба там е "разговори, слова, речи", сиреч плод на отворената уста при нейната среща с реалността. И в този смисъл съвсем промислено е стриктното до пунктуалност посочване на времето и мястото на случилото се "устно" слово⁵; думите изпълзяват от подмолията на тялото, за да посочат неговото разлагане, което същевременно е и тяхно разлагане. Така поезията на Пламен Дойнов ни се представя като макабрична: тя указва, посочва, демонстрира смъртта на езика или поне на стария, патетичен, класически поетичен език. Пол Валери оприличава поезията на танц; стъпките на този танц днес неусетно се извиват в Danсe Macabre. След "Висящите градини на България" поезията вече не е същата и не може да бъде същата.

Класическо определение за поезията: "поезия ж. [гр.]... 4. Очарование, обаяние, свързано с по-дълбоки естетични преживявания. В тази картина има много поезия". Определението е на "Български тълковен речник" (1973) и ако го последваме, едва ли ще открием "много поезия" в стиховете на Пламен Дойнов. Или, за да бъдем по-точни, "дълбокото естетично преживяване", свързано с "плътта, която тлее", прави неговата поезия тленна поезия, поезия на разлагането. Така тя се явява оксиморон: с красотите на поетическото се описват зловещините на гниенето. Тази "оксиморонност" откроява Пламен Дойнов като d'enfant terible на съвременната българска литература; "невъзпитано момченце", което вместо благоговейно да реди получените от класиците подаръци и чинно да им благодари, ги къса със зъби, чупи с ръце и удря с юмруци, за да разузнае тяхната направа. Повикът е: "Не е ли време всеки поет да разкрие раздадените му предварително карти, по които нарежда творческата си игра? Защо, вместо да заблуждаваме читателя, че сме органични и неповторими, автентични и спонтанни, не му покажем кое отде е дошло? Да бъдем честни и да посочим нашите влияния, подтици, заемки и дори плагиатства!" Но това "посочване" е невъзможно без скандално, грубо, дори слонско разследване из стъкларския магазин на литературата. И цикълът "Висящите градини на България" начева тъкмо такова безцеремонно разследване.

Няма да бъдем коректни обаче, ако не отбележим, че в своето "детективско" предприятие Пламен Дойнов, слава Богу, не е следотърсач самотен. Преследват заедно с него Бойко Пенчев, Георги Господинов и Йордан Ефтимов⁶; първото следствено досие от "активното мероприятие" се яви като "Българска христоматия. Избрани образци от всичките родове съчинения". Всеки от тази "банда на четиримата" или от този "нов кръг "Мисъл" (стремежът е квалификациите да удовлетворят и двата налични писателски "приятелски кръга") събира улики по различен начин. Бойко Пенчев е рационален, сциентофил като Шерлок Холмс; неговата "експонатно-каталожна" "Стихосбирка" събира парче по парче знанието, но не за да го възстанови в първичната му образност (както например прави Бартълбут в "Животът. Начин на употреба" на Жорж Перек), а за да го пренареди по неочакван, непредвидим, никога неповтарящ се, но винаги верен начин (подобно на детето на Хераклит, което в своята игра нарежда пъзела на света всеки път с нов лик).

Георги Господинов е първично метафизичен като отец Браун, зад чиято ирония и присмех всеки път наднича нещо отвъдно, нещо трансцендентно, нещо не от този свят. В същото време неговото писане е земно, всекидневно, делнично; неговият Хермес - мухата, е точно това "честъртъновско", което навсякъде се вре и от всичко опитва в името на някакъв друг, по-висш метафизичен смисъл.

Арсен Люпен, "крадецът-благородник" или Йордан Ефтимов. Най-лудитски (почти лудетина, "луд гидия"), пакостлив и безпризорен: "В тоя разказ плановете са разместени така/ че да се четат във своя ред и все пак - грешно"⁷. Той е Фют-ът на "мускетарската" четворка, но и нейният Ян Бибиян, който без замисляне размахва дяволската опашка, прогонвайки в ужас пищящите литературни "люлелайчета". Едно престъпващо каноните писане/поведение, което превръща провокацията в категорична норма.

Дирята на "черния роман" в този поетично-изследвачески проект внася Пламен Дойнов. Той е Филип Марлоу сред четиримата, сиреч този, който залага собственото тяло, за да изобличи тялото на литературата⁸. Крайната цел на това изобличаване - "извадена на слънце челюст": литературата "увисва" на въжето на мистификацията, а зъбите й тракат от страх, че от висините на Парнас изведнъж се е свлякла право в Ямата на демистификацията.

Тази детективско-поетическа "археология" (Фуко), това съ/из/биране на "образци от всичките родове съчинения" много прилича на средновековните центони, "мозайките от стихове или полустишия на езически поети, принуждавани да описват това, което не биха могли да описват езическите поети" (Сергей Аверинцев). Писането на Пламен Дойнов & Co е тъкмо такава центонна поезия; поезия, която кара литературата да казва това, което не би могла да каже. "Устата я проклинат, главата в сън се люшка/ като хайдушки череп, като фенер на кол" е един от образците на това писане, принуждаващо литературата да ораторства иначе. Именно да ораторства: тя се превръща в обвинител на самата себе си; в разтърсващ и бурен южен вятър, който разгонва мъглите и призраците на историческите напластявания и класическите възторзи, за да открие "голата истина": собствената си претенциозна невзрачност. Да пишем, значи да се самоохулваме и саморазголваме; значи да гледаме преди всичко "да изпушим папироската, отколкото да я пазим".

Така "Висящите" придобиват ключова роля в българската литература, подобна на фаталната роля на вещицата Моргана в историята за крал Артур. Те са в този смисъл и моргична поезия, тоест вещерска, злокобна, злотворна: Моргана съсипва утопичния топос Камелон, Пламен Дойнов туря кръст на утопичния топос Красота; рицарите на Кръглата маса на литературата, около която преди пируваха безкрай и до несвяст, сега са безжалостно разпръснати и преобразени в шутове на една разпадаща се опричнина. Разпадът е диагностициран именно с "Висящите градини на България", които литературата чете и челюстта й увисва от учудване и страх, че така жестоко е пред-речена, пред-сказана, пред-говорена, пред-писана бъдещата й нещастна съдба. Гротесковият лиризъм е предначертал края й, за да сложи нейното ново начало.

БЕЛЕЖКИ

1. Уговорка: пространството на този "гротесков лиризъм" не се ограничава само до "Висящите градини", те обаче са неговият текст-екстрат. [обратно]

2. Ноезис по Хусерл е предметната насоченост на съзнанието, ноема - мисленото вследствие на тази предметна насоченост. Погледната от такъв ъгъл, официалността е съдържанието на карнавала, а литературата с увиснала челюст е литератураТА. [обратно]

3. Особено характерен продукт от работата на този деен "демистифициращо-мистифициращ" инструмент е книгата "Любовникът и Маестрото". [обратно]

4. Вмъкването в утробата обаче е възможно единствено във вид на хапка: индивидът е най-напред сдъвкан, ослюнчен, размекнат, след което е пуснат по хранопровода, за да бъде изконсумиран, сиреч смлян и разложен само и единствено като ядивен материал. Малкото останало от него се изхвърля, то е отпадък: някъде бях чел, че боклуците са най-истинският белег на цивилизацията. Е, човекът, всеки човек е белег на/по цивилизацията, останал след храносмилателна употреба. [обратно]

5. Което всъщност е писмо, в съвременния свят обаче речта е привилегирована и пример за това е вестникът, който е повече записана и цитирана реч, отколкото записана и разказана случка. Всичко е текст, но речта е по-текст; упадъкът на епистоларния жанр за сметка на телефона и мобифона е достатъчно красноречив факт, за да са необходими повече витийства. Разбира се, интернет и имейл пощата са в настъпление, но за тях трудно може да се каже, че са същинско писмо. [обратно]

6. Четиримата (заедно, разбира се, с дамите от редакционната колегия) не без успех съчетават ироничната майевтика на Сократ, "екскурзоводската" пропедевтика на Вергилий, саркастичната изящност на Волтер и аналитичната забавачница на Еркюл Поаро в "Литературен вестник". [обратно]

7. "Приключенията на Франческо Петрарка или Разказ на очевидец" от цикъла "Биографии" в "Българска христоматия". [обратно]

8. Показателна в този смисъл е неговата "игра по текстовете", в която тялото е превърнато в главен герой на литературата. [обратно]

© Митко Новков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.06.2008, № 6 (103)

Други публикации:
Мост, 1999, кн. 3 (март).
Митко Новков. БАРТвежи. София: Литературен вестник, 2001, с. 26-32.