ПОРТРЕТ НА МОМИЧЕ

Красимира Стоева

web

Виолета се спря пред кабинета на съпруга си и се поколеба. Все пак се осмели да открехне вратата и плахо започна:

- Мили, вечерята...

Той я погледна яростно и започна да ръкомаха като обезумял:

- Колко пъти съм ти казвал да не ме безпокоиш, като работя! Не можа ли да се научиш, че...

- Исках само да ти кажа, че вечерята...

- Изобщо не ме интересува, изчезвай веднага!

И преди жената да успее да реагира, той се втурна към нея и трясна вратата под носа й. След това ключът бързо се превъртя два пъти в бравата.

Тя сви рамене и се върна в просторната трапезария на седемстайния апартамент. Жилището им се намираше в луксозна кооперация в центъра на града. Беше обзаведено с модерни мебели, които се подменяха всяка година, а скъпите предмети на изкуството на шест месеца според актуалния вкус на съпруга й. С това безспирно преобразяване на интериора Виолета имаше чувството, че непрекъснато се мести от място на място, макар че живееха там от близо двайсет години. Последната подредба на гостната включваше дълга маса за дванайсет души със стъклен плот и футуристични столове с бледожълти възглавнички. Беше поставила чиниите в двата края, както правят по филмите, а между тях беше подредила съдовете с ядене - печена патица с портокали, варени картофи с майонезен сос, мешана салата, кекс със стафиди и редица бутилки - три вида вино, лимонада, натурален сок и минерална вода. Можеше да извади още няколко студени блюда от хладилника, но не искаше масата да е твърде претрупана.

Виолета седна на мястото си и се намръщи. Огромният апартамент изглеждаше потискащо пуст и неуютен. Жената се загледа в празния стол на около три метра през масата. Храната изстиваше. Съпругът й винаги съобщаваше часа, в който иска да вечеря, и редовно не го спазваше, като й отнемаше по този начин една от малкото възможности да се чувства полезна. Беше завършила филология, но беше работила само две години по специалността, а след това се занимаваше единствено с децата, с поддържането на дома и малкото си хобита. Синът им беше заминал да учи във Франция преди две години, а същата есен дъщерята постъпи в Американския университет. Оттогава тя прекарваше голяма част от времето със съпруга си и започна да забелязва дразнещите детайли, които преди й се изплъзваха.

С годините мъжът беше напълнял значително и закръгленото му коремче издуваше дрехите отпред, сякаш му предстоеше да роди най-късно следващия месец. Беше привикнала към хъркането му всяка нощ, но стържещите звуци ставаха все по-плътни и гъргорещи, а тоновата гама постоянно се обогатяваше. Той беше суетен посвоему, но по някаква ирония на съдбата резултатите винаги бяха противоречиви. Лосионът за потъмняване на косата не възвърна черния й цвят, а придаде на белите кичури един своеобразен риж оттенък. За сметка на това шампоанът против оплешивяване имаше ефект, но явно Филип не го използваше правилно - космите в ушите му и тези, провисващи от носа, несъмнено станаха повече и по дълги. А за торбичките под очите и тъмните петна по кожата на лицето никакви кремове не вършеха работа.

Виолета плъзна поглед по пейзажите на стените и си припомни времето на младостта си, когато я беше ухажвал един очарователен художник. Връзката между платната, красящи дома й, и сладкото минало, беше много далечна, защото обожателят й рисуваше само абстракции. Това бяха някакви цапаници, сякаш някой неволно е изпуснал пицата си върху плата и по него са останали мазни петна от кетчуп, майонеза и разкапани гъби.

Картините не обещаваха нищо добро, но за твореца им можеха да се изредят редица суперлативи. Филип беше висок и представителен, с небрежна прическа, тънки устни и волева брадичка. Романтичният му отнесен вид се съчетаваше с непоклатима логика и природен интелект. Говореше като роден оратор, държеше на пиене и можеше да танцува цяла нощ, а след това още да има сили, за да й прави компания в студентското общежитие, докато останалите ходеха на лекции.

Тя беше луда по него, но рационалната й същност беше непреклонна. Художник... Откъде-накъде художник! Не си представяше да прекара живота си в някое мазе, да мръзне през зимата и да си брои стотинките, за да купи кофичка мляко. А децата й да ходят на училище с учебници втора употреба, като си износват взаимно закърпените дрехи. А, не! Това тя нямаше да го позволи! Щеше да се омъжи за човек със стабилна професия, та ако ще той да е най-големият мухльо... И все пак й беше трудно да откаже, когато нейният художник й направи предложение. Той беше толкова сладък, когато една сутрин, докато се гушкаха в леглото, извади отнякъде кутийката с пръстена. Виолета я отвори с неприятно предчувствие и то се сбъдна - халката беше златна, но тънка, толкова тънка, а камъкът едва ли беше дори и сваровски кристал - приличаше на цирконий или обикновено стъкло. А младежът беше смутен и се запъваше, когато каза:

- Е... няма да ти го казвам..., ами ти разбираш какво имам предвид!

За първи път го виждаше изгубил дар слово и това й се стори много възбуждащо. Опита се да обърне всичко на шега.

- Глупости! Художниците са бохеми, те никога не се женят. Сигурно искаш да се реваншираш, че забрави рождения ми ден...

- Не! Разбира се, че не... Тоест да, разбира се, че ще се реванширам, но сега съм напълно сериозен... - оплете се той.

- Добре де, тогава защо не искаш да го кажеш? В какво си толкова сериозен?

- Искам да се оженя за теб! - изрече той, но тонът беше, като че казва: “Добре де, предавам се, разстреляйте ме!”.

Виолета не можа да измисли друга подходяща реакция и се разсмя.

- Няма да се омъжа за теб.

- Защо? - той изглеждаше озадачен.

- Ами... Защото... Защото ти не искаш да ме нарисуваш! - тя продължаваше да се държи, сякаш участва в евтин фарс. - Толкова пъти те молих, а ти: “Не, та не!”. За каква сватба ми говориш, ако не те вдъхновявам...

- Разбира се, че ме вдъхновяваш. Ти ме вдъхнови за онази картина “Розово поле с мелница”...

При мисълта за въпросната картина, която й напомняше за размазана по пода торта с ягодова сметана и нямаше нито помен от мелница, Виолета потръпна. А той продължи, без да забележи реакцията й:

- Само че аз не рисувам хора! Не се занимавам с портрети, знаеш го!

- Обаче можеш да рисуваш и портрети, нали! Учил си и това!

- Да, но това за мен не е изкуство... Защо просто не отидеш да се снимаш? Аз си имам принципи все пак!

- И не можеш да направиш изключение за съпругата си! - настоя тя.

- Ти не искаш да ми бъдеш съпруга! И всъщност портретът изобщо не е причина... Ти смяташ, че съм неудачник!

Виолета още трепереше при спомена за последвалата препирня, в която си наговориха един куп неласкави думи. Накрая той напусна стаята полугол, защото не беше имал време да се облече, и затръшна вратата, така че чак мазилката около нея се изрони. Тя пък се хвърли на леглото и се разплака, тъй като осъзна, че едва ли ще го види повече. Получи чудесно, романтично предложение за брак от привлекателен и забавен човек, който дори пристъпи клишето, че художниците са бохеми, заради нея. А тя срина всичко, заради материалистичните си разбирания. Години наред си мислеше какво ли би станало, ако в онзи миг той й беше казал: “Добре, ще те нарисувам, омъжи се за мен!”. Не знаеше как би изглеждала на портрет, рисуван от него, но беше сигурна, че тази картина щеше да виси дълги години в трапезарията им...

- Вили, ела!

Тя се стресна от резкия глас, който прекъсна мислите й, и стана. Знаеше, че съпругът й е свръхчувствителен относно работата си и не смееше да му противоречи на тази тема. Вратата на кабинета вече беше широко отворена и пълничкият, оплешивяващ мъж гордо седеше в центъра на просторното помещение. Видът му беше нелеп - разрошена оредяваща коса, размъкната риза и широка усмивка на изпоцапаното с разноцветна боя лице. Виолета обаче изобщо не го погледна. Пред нея, все още влажен и непоставен в рамка, стоеше портрет на момиче - на едно прекрасно момиче, което преди толкова много години беше отказало на обожателя си и винаги беше съжалявало за този момент.

Какво ли би станало, ако той беше намерил сили да продължи да я ухажва и ако беше й предложил за втори път? Какво ли би станало, ако тя, въпреки упорството си да открие богат съпруг или поне да бъде нарисувана, не му беше отказала? Виолета никога нямаше да разбере. Тя забрави всички дребни недостатъци на Филип и го прегърна.

© Красимира Стоева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2008, № 10 (107)