Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АНТОЛОГИИТЕ В МЕДИЙНИЯ СЮЖЕТ ЯВОРОВ - ТРАЯНОВ
(Наблюдения върху литературния печат през 20-те години на 20. век)

Калина Лукова

web

Стихосбирките "Безсъници" на Пейо Яворов и "Regina mortua" на Теодор Траянов присъстват по различен начин в българския печат след 1910 г. Едно от възможните обяснения принадлежи на Стоян Илиев, според когото последната дума на Яворов исторически почти съвпада с първата дума на Траянов, защото след "Regina mortua" излиза последният поетически цикъл на Яворов - "Леворъчни пръстени" (сп. "Художник", 1909, кн. 7) (Илиев 1982: 89).

Друга възможност да се коментира посоченото явление се свързва с антологията като модерен жанр в литературния ни живот от второто и третото десетилетие на 20. век. През този период излизат три антологии на българската поезия, около които се разгарят полемики в печата, предизвикани най-вече от присъствието на Яворов и Траянов в тях. В "Българска антология" на Д. Подвързачов и Д. Дебелянов (1910) са включени почти равен брой творби на двамата; в "Млада България" на Иван Радославов (1922) липсват Яворови творби срещу 71 стихотворения на Т. Траянов; в "Антология на българската поезия" (1925) на Гео Милев доминира Яворов, а Траянов е представен с 12 творби.

Обръщаме специално внимание на антологиите, защото около тях се разгарят едни от най-интересните дебати в българския печат през 20-те години на 20. век. Антологията "Млада България" предизвиква статията на проф. Ст. Младенов "Декаденти и семковщина" (сп. Листопад, 1923, V, кн. 9-10). Професор Младенов остро критикува Радославов, че не е включил в Антологията на съвременната българска поезия (1905-1922) даровити поетически индивидуалности като Яворов и че вместо него обявява Т. Траянов за родоначалник и учител на българските символисти. Авторът отнася Яворов към здравия "символизъм", а Траянов - към "болезнения" символизъм.

Сп. "Хиперион" реагира веднага чрез публикации на най-известните си критици: "Символизъм и професорска наука" (1925, г. IV, кн. 4) на Ив. Радославов; "Отговор на една критика" от М. Бенароя (1925, г. IV, кн. 1-2); "Литературата ни вчера и днес" от П. Росен (1925, г. IV, кн. 1-2).

В "Символизъм и професорска наука" И. Радославов последователно отрича тезите на проф. Младенов. Тръгвайки от играта със заглавията "Млади и стари" и "Млада България", Радославов откроява естествената смяна на литературните периоди. Както д-р Кръстев е бил прав да говори за П. Славейков и поетите около него като за "млади" срещу Вазов и неговото поколение, така и "ние сме прави да гледаме на Траянов и всички други около него и след него като на "млади". "Един ден по-далече или по-близо, една нова "Млада България" ще бъде редактирана и това мене няма да ме обижда и сърди" (Радославов 1925-А: 201). В тази връзка Радославов отбелязва, че е възможно движението на българските символисти да се нарича "Млада България".

След антитезата "млади-стари" критикът се занимава и с антитезата "здрав" и "болезнен" символизъм, която въвежда проф. Младенов. За Радославов има "един-единствен символизъм" и в този смисъл не може да се противопоставят Д. Дебелянов, Н. Лилиев и Н. Райнов на Т. Траянов и Л. Стоянов като "здрави" и "болни" символисти.

Ив. Радославов прави специален коментар на "психопатологията" на Траянов - понятие, въведено от проф. Младенов, за да обясни творчеството на поета като "безсмислено словосъчетание". За Радославов е някак лесно да отхвърли остарелия художествен и критически усет на Ст. Младенов, сравнявайки го с Макс Нордау, който преди двадесет години в книгата си "Израждане" е доказвал "безсмислицата" и "бездарността" на Метерлинковите драми и стиховете на Верлен и Рембо".

Тъй като гради своя текст чрез отхвърляне и създаване на опозиции, Радославов бърза да противопостави Б. Ангелов на Ст. Младенов, защото той не само че не пренебрегва българския символизъм, но и определя Т. Траянов като "фаланга на българския модернизъм".

Едва след всичко това критикът споменава името на Яворов, който е включен в реда на Вазов и П. Славейков и отсъства в символистичния ред, начело с Т. Траянов, защото трябва да се види "какво е значението на едните и на другите в нашата литература". Радославов отхвърля обвинението на проф. Младенов, че редът в антологията е произволен, защото той се е съобразявал с хронологията на модернистичните изяви.

Въпреки написаното литературната йерархичност е в основата на антологията "Млада България". Отсъствието на Яворов е още един начин да се защити тезата на Радославов, че "Regina mortua" е първата българска символистична стихосбирка. Липсващите стихотворения от "Безсъници" обаче непрекъснато напомнят за себе си и засилват полемичния тон около антологията до скандалност.

Призивният текст на Бенароя "Отговор на една критика" може да се приеме за хипотетичен диалог със Ст. Младенов, в който директните обръщения към професора имат смисъла на реторични въпроси. Бенароя цитира най-често скандални определения, като "сексуален психопат", "мегаломански егоцентризъм", "болен пигмей" и т.н., за да ги отхвърли категорично. За нас е важен най-вече коментарът за Яворов, за когото Ст. Младенов пише, че е обнародвал в "Мисъл" символистични стихотворения, излезли по-късно в "Безсъници" още "преди да подозира някой за съществуването на някакъв си Т. Траянов". Това е "небивала гавра с истината".

За М. Бенароя обаче истината е друга, защото Траянов е "печатал по-рано от Яворов творения със символистичен характер" (Бенароя 1925: 77). (Явно става дума за стихотворението "Новият ден", отпечатано в сп. "Художник" през 1905 г.).

До критическия текст на Бенароя в същия брой на "Хиперион" е публикуван прегледът на П. Росен "Литературата ни вчера и днес". Връзката между тях е не само по съседство, но и в близостта на критическия език - апологетизиращ Траянов. В категоричните си оценки П. Росен също спори с проф. Младенов, но индиректно: "За мене е безспорен факт, че родоначалникът на модернизма в литературата ни е Т. Траянов. Това се оспорва още от мнозина. Оспорва се главно от невежество и злоба" (Росен 1925: 67).

П. Росен е един от най-дръзките хиперионови критици, чиято субективност достига до скандалност и цинизъм. През 1925 г. той отхвърля оценката на Божан Ангелов за "новатора" Яворов и задава (може би единствения в нашата литературна критика) парадоксален въпрос: "Що е Яворов? В по-първите си работи, до "Безсъници", Яворов е цял П. Славейков и Ботев (със специфично свое) и по възприятия, и по мировъзрения, и по изживявания, той е твърде примитивен и беден, за да бъде новатор".

Разполовяването на Яворовото творчество до "Безсъниците" и след тях е ориентирано към мегасблъсъка с Траянов. Следва тенденциозен прочит на "Безсъници", според който Яворов "изнемогва по демоничния път на Лермонтов. Той е усвоил декадентския стил, служи си със символи, но всичко това е "новоусвоено, мъчително и непоносимо по своето напрежение изживяване, което го докарва до епилептични гърчения". Към тези образи на изнемогващия, гърчещ се в безсъници Яворов се прибавят: "възбудена, нервна възторженост", "изнурено въображение", "разпокъсани ... от мостовете на асоциациите образи и фрази", пресушена подсъзнателна енергия, реторично терзание без катарзис.

П. Росен си служи със стилистичните средства на модернизма, за да опише "Безсъници", но същевременно ги обявява за неуспешни конструкти на стихосбирката: "Яворов бе ваксиниран с ваксината на модернизма, преди да е заболял от самата болест - декадентството" (Росен 1925: 67).

След тази оценка Траянов директно е противопоставен на Яворов именно в аспекта на величината (Ст. Илиев въвежда "въпроса за величината" на Траянов). Всичко, което не достига на Яворов в сетивно-рецептивните му образи, е в преизобилие при Траянов: асоциации на образи и рефлексии, патос и ритъм на творческата динамика, необуздана творческа енергия. Във всичко това той е "цял новост: многостранен и многолик". Извисяването на Траянов е семантично ядро на критическото изразяване, утвърждаващо "богоборческия патос" на поета в продължение на 20 години: "това говори и за една самобитност и за една себеповдигнатост".

Погледът към поетическия ръст препраща към по-късната метафора на Ив. Радославов за Траянов, който "още при първата си поява хвърли сянка върху израслата, но прегърбена фигура на предшественика Яворов" (Радославов 1928: 114). Конкретните наблюдения доказват как "Хиперион" моделира и манипулира сблъсъка Яворов-Траянов, превръщайки го в метафорична игра на творчески величини, при което "себеповдигнатостта" се изравнява с новаторството, творческата победа и началото на българския символизъм. Важно е да се отбележи, че митологизациите и демитологизациите около Яворов и Траянов са снети върху противопоставянето на "Безсъници" и "Regina mortua". В критически екстаз П. Росен търси средствата на поетическия апокалипсис в "Regina mortua": образи-видения, "възел на кошмарни асоциации". "Regina mortua" е наречена "апокалиптична" книга, чийто шемет е усетен от новите поети - модернисти. Дори Хр. Ясенов е наречен "потомък на "Regina mortua" (Росен 1925: 72).

В този аспект сблъсъкът на творческите величини е потърсен в хоризонтална посока - в проблема за литературните влияния. Текстът на П. Росен илюстрира как митологизиращият сюжет се изгражда върху стихосбирките "Безсъници" и "Regina mortua" като основни конструкти със специфични внушения.

Медийният дебат около антологията на Ив. Радославов започва именно като спор - Яворов или Траянов в началото на символизма (респективно "Безсъници" или "Regina mortua"). Още от 1922 г. във в. "Слово" Н. Райнов пише, че антологията не е "сборник, съставен под знака на символизма, понеже освен у Яворов и у Лилиев български символизъм няма".

Ив. Радославов не закъснява със своя "Отговор на няколко недомислия". Теоретичният дискурс за конвенциите на символизма като "литературно-естетична доктрина и като литературно направление или школа" и за това, че "българският символизъм не е съчинен" бързо се персонализира в поетическите фигури на Яворов и Траянов.

"Аз подозирам все пак, че Николай Райнов признава българския символизъм. Но... го отрича може би затова, че той би желал да види тази антология отворена не с Теодор Траянов, а с П. К. Яворов. Защо - това не се вижда и не се казва, още по-малко - доказва. Желание - ей така" (Радославов 1922-А: 300-305). Същевременно критикът обяснява защо "уви... това не можах да направя", мотивирайки своя избор с безплодните усилия на Яворов "да намери път за ново развитие". Радославов отхвърля предубеждението за символиста Яворов, което би могло да се затвърди "ако не беше светнала ярката и могъща звезда" на Траянов в стихотворението "Новия ден". Още в този текст на Радославов се проявява проблемът за величините. Т. Траянов е надземна, звездна, недостижима величина, тъй както "Новият ден" е едно от най-красивите неща в българската лирика и с него се открива "нова и пищна страница от историята на българската поезия". За да бъде адекватен на величината Траянов, критическият език е пищно-метафоричен, удържащ превъзходната степен на всичко казано за поета, включително обявявавено му за "родоначалник и учител на всички след него".

Статията на Радославов илюстрира механизмите за сътворяване на апологията Траянов като "литературноисторическа стратегия на "Хиперион" (термин на М. Неделчев) (Неделчев 1987: 73). Стилистически тя се развива чрез "ефекта на ехото", както в цитираната ехо-фраза на П. Росен от 1925 г. Този интересен проблем остава непроучен в българското литературознание.

Според нас, антологията в разглеждания период придобива сходни функции и действа като "ехо-жанр" в разгръщането на медийния сюжет. "Антология на българската поезия" (съставител Г. Милев, 1925 г.) предизвиква изключително критичната статия "Една Антология на българската поезия" на Радославов. Гневът на критика върви във всички посоки - от архитектониката до концептуалността. За Радославов това е "една случайна, безсистемно и капризно подредена сбирка", с която Г. Милев се е заел "без любов и без призвание...".

Тоталното отрицание тръгва от предговора, изпълнен с "велеречие" и "вдъхновени тиради... за най-тачения, най-адмирирания" български поет Яворов, представен "едва ли не с всичко" в антологията. Отхвърляйки неудачните страници за Яворов, авторът коментира и "нищо незначещите фрази", напр. "Яворов манифестира ценностите на психологическата мъдрост". За Радославов не е възможен апологетичен език за Яворов, особено в антитеза със снижения образ на Т. Траянов - "голям поет, но немарлив художник", чиито "видения невинаги намират верния словесен изказ".

Диалогът Ив. Радославов - Г. Милев е интересен с това, че успоредява апологиите за Траянов и Яворов в печата. Предисторията започва с рецензията на Гео Милев за критическия сборник "Идеи и критика", поместена в сп. "Везни", г. III, кн. 17-18. Гео Милев обвинява Радославов в светотатство спрямо големия поет Яворов, заради което "критикът ще получи награда от жестоката богиня на забравата". Липсата на проницателност и прозрение пречи на Радославов да види истинското отношение между Траянов и Яворов и го кара да причисли целия Яворов към поколението на К. Христов, за да го отрече с един замах. "Яворов бил старо поколение - следователно: единствен Траянов е глава на "модернизма" в България. А Яворов е за българската поезия това, което е Бодлер за френската".

Категоричната защита на Яворов чрез сравнението с европейския контекст се свързва с дискредитирането на Радославов като критик-фейлетонист и фанатик на "простосмъртна журналистическа догма". Същевременно целият текст на Г. Милев се възприема като сакрално писане за Яворов и се свързва с неговата "Панахида за поета П. К. Яворов" от същата 1922 г.

В по-късната си статия за антологията на Г. Милев Ив. Радославов тълкува сакрализациите като "литературни предубеждения" за мястото на Яворов в българската поезия. Той отхвърля литературната периодизация на Г. Милев, в която творчеството на Яворов представлява трети етап в развитието на българската поезия след Вазов и П. Славейков. Според Радославов "П. К. Яворов не е освен едно по-ограничено литературно явление, продължение на едно развитие, отпочнато с Пенчо Славейков" (Радославов 1925-Б). Идеята на критика е предсказуема - замяната на Яворов с Траянов, защото само Вазов, П. Славейков и Траянов са творчески същности - етапи в следосвобожденската ни поезия.

Изключителната активност на Ив. Радославов в полемиките около антологиите може да се обясни с това, че те имат селектираща стойност и са ориентирани към литературни периодизации. И трите антологии, които се дебатират в печата през второто и третото десетилетие на 20. век, носят в себе си сюжета за "Безсъниците" и "Regina mortua". Интересен факт на разглеждания литературен период е, че антологиите като представителни книги (в превод - "събиране на цветя") са съпроводени от литературни истории, като "Българска литература" от Божан Ангелов - 1923 г. Заради оценъчния си и резюмиращ характер тя също привлича вниманието на Ив. Радославов, който едва след 10 години ще напише своята "Българска литература 1880-1930" (отпечатана през 1935 г.).

Критическият коментар е насочен към познатата проблематика - символизма и Т. Траянов. За Божан Ангелов Траянов е "един от първите ратници на символизма". Както вече бе отбелязано, в своята статия "Символизъм и професорска наука" Радославов акцентира върху тази позиция на литературния историк, противопоставяйки го на Ст. Младенов. Тук ще добавим и този момент от статията, който изразява и недоволството, че написаното за Т. Траянов е "недостатъчно смело, а колебливо": "Божан Ангелов има заслугата да е направил първия, макар и не твърде ловък жест. Другите след него, по-сполучливо, може би, ще вървят в същия път на литературно и историческо изследване. Това е вече неизбежно" (Радославов 1925-А 2003).

Много по-критичен е Ив. Радославов в текста "По-добре късно - отколкото никога" по повод бележката на М. Арнаудов "Българската поезия през 1922-23 год.", отпечатана в Годишник на българските журналисти (1923). Радославов нарича М. Арнаудов "враг на литературните насоки и школи - особено на символизма", но най-напред отрича две "парадоксални" тези: заради "тромавия" си стих П. Славейков е по-малък поет от Яворов; брутално-свежата еротика на К. Христов го характеризира като декадент. Коментарът на тези оценки е нужен на Радославов, за да достигне отново до Яворов и да заяви, че поетическото му дело от втория период е изразено с "избледнелите средства на романтиката" (Радославов 1927: 361). В този смисъл и символизмът е определен като "възродително движение в българската поезия след Яворов" и е противопоставен на оценката на проф. Арнаудов - "банализиран на запад". Критическият патос, обаче, се ражда най-вече от това, че проф. Арнаудов не цени Т. Траянов.

Интересът към този текст на проф. Арнаудов доказва от друг ъгъл афинитета на Ив. Радославов към критико-антологичните концепции в различни форми. Той дори не пропуска "Антология" на К. Христов, за да препрати ехо-посланието си, че К. Христов, заедно с Яворов и П. Ю. Тодоров, принадлежат към епохата на П. Славейков, а "големите имена в нашата литература едва наброяват четири" и още "две десетки", които ги заобикалят (Радославов 1922-Б: 298-300). Става дума за Ботев, Вазов, П. Славейков и Т. Траянов, а около тях - П. Ю. Тодоров, К. Христов, П. К. Яворов, Г. П. Стаматов, А. Страшимиров, А. Константинов, Ц. Церковски, Елин Пелин, Т. Влайков, Й. Йовков и плеядата символисти - Тр. Кунев, Д. Дебелянов, Хр. Ясенов, Н. Лилиев, Ем. Попдимитров, Л. Стоянов, Ил. Иванов-Черен.

Изброяваме подробно, защото формулата "четири" + "две десетки" се превръща в автоцитат - рефрен, преповтарян многократно в статиите на Ив. Радославов в "Хиперион", и цитиран често и от други хиперионови критици (напр. от Моис Бенароя в паметната статия "Една петнадесетгодишнина" - вж. Бенароя 1927: 270-284).

Антологиите по принцип изпълняват критически функции, доколкото са резултат от "съпоставителска културно-контекстуална концепция" (Игов 1991). Полемизирането им в печата илюстрира сблъсъка на различни концепции за феномените Яворов-Траянов (респективно "Безсъници" -"Regina mortua") в литературното ни развитие. Критическите текстове, които отзвучават един в друг, демонстрират междутекстовостта като важна особеност на литературния печат през изследвания период.

Медиатизирането на антологиите проявява и механизмите, по които се сътворяват, популяризират и противопоставят два апологетични стила - за Яворов и за Траянов. В историята на българската литературна критика те функционират като различни форми на рецепция, като доминиращи критически езици на своето време.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Бенароя 1925: Бенароя, М. Х. Отговор на една критика. - Хиперион, год. IV, кн. 1-2.

Бенароя 1927: Бенароя, М. Х. Една петдесетгодишнина. - Хиперион, кн. 7.

Игов 1991: Игов, Св. История на българската литература 1878-1944. София.

Илиев 1982: Илиев, Ст. Теодор Траянов - грядущ и непознат. София.

Неделчев 1987: Неделчев, М. Траянов срещу предходните литературни митове и (в частност) срещу мита Яворов. - В: Теодор Траянов. Нови изследвания. София.

Радославов 1922-А: Радославов, Ив. Отговор на няколко недомислия. - Хиперион, г. I, кн. VI-VII.

Радославов 1922-Б: Радославов, Ив. Кирил Христов и неговата "Антология". - Хиперион, г. I, кн. 4-5.

Радославов 1925-А: Радославов, Ив. Символизъм и професорска наука. - Хиперион, год. IV, кн. IV.

Радославов 1925-Б: Радославов, Ив. Една антология на българската поезия - Хиперион, г. IV, кн. 3.

Радославов 1927: Радославов, Ив. По-добре късно - отколкото никога. - Хиперион, г. VI, кн. 8.

Радославов 1928: Радославов, Ив. Идеи и критика. Пенчо Славейков и Пейо К. Яворов. - Хиперион, кн. 3.

Росен 1925: Росен, П. Литературата вчера и днес. - Хиперион, г. IV, кн. 1-2.

 

 

© Калина Лукова
=============================

© Български език и литература (електронна версия), 2009, № 2
© Електронно списание LiterNet, 15.07.2009, № 7 (116)

Други публикации:
Български език и литература, 2009, № 2.