Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗАРАЖДАНЕ И РАННИ ОБРАЗЦИ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ ЗА МОРЕТО

Георги Н. Николов

web | Морето в българската периодика XIX-XX век

Като дял от нашата национална лирика българската поезия за морето оправдава изследователския интерес на литературните историци и критици и, естествено, интереса на ценителите й. И като всичко художествено, тя има за свой контекст историческата епоха, за която ни информира по един или друг начин, политическите веяния и личния отговор на авторите спрямо заобикалящите ги творчески предизвикателства, залегнали в произведенията им.

Морето в средновековната ни книжнина, както отбелязва проф. Донка Петканова в едноименната си статия, заема определено скромно място. Според нея пръв и единствен Йоан Екзарх развива темата за морето: "Той споменава и близки до българина морета, като Черно и Егейско, но конкретно не ги изобразява. Когато отбелязва красотата на морето за човека, той говори за море изобщо. И все пак авторът не е могъл да не изхожда от собствени наблюдения над определено море и това е най-вероятно родното Черно море. Пасажът е кратък, но заслужава да се цитира, защото е единствен по своята картинност и оригиналност в старобългарската литература: "Приятна е гледката на бляскавата повърхност на морето, когато то е напълно спокойно. Приятно е, когато неговите плещи се къдрят от тихия полъх на вятъра и сякаш с пурпурни вълни се приближава игриво към съседката си земята и като че ли прегръщайки я с нежни ръце, я целува".

Затова пък във вековете, с развитието на фолклора, основно в трудово-поминъчните песни, морето и Дунав се споменават многократно като фон на различни житейски наблюдения и ситуации: за плаващите натоварени гемии, за либето корабарче, за нетърпеливото очакване желания момък да се появи от непознатата стихия. Нерядко пулсират и жалбите по същия този момък, погубен от нея в моменти на необузданата й мощ. Тези песни, както съвсем точно отбелязва изследователят на родопския фолклор за морето Михаил Михайлов, са предхождани от подем в корабарството, лодкарството, рибоулова, сулинарството, добива на сол в неговия многолик Родопски край. Въобще - добавяме ние, в непрестанен досег със стихията като природен феномен, източник за прехрана, оцеляване, битуване и фолклорно пресъздаване, а понякога и като форма на държавна политика, предците ни пристъпват делово към същността на понятието "море". Като доказателство за последното ще припомним проф. Божидар Димитров с неговото възраждане на рода Кривич от региона на днешния Созопол. По заповед на царския двор от Търновград през 13. век Кривич спират влизащите в Черно море кораби на италианските градове-държави с цел търговия, ако не са платили установените от българската държава за целта налози. А като допълнение, в историческите анали са се запазили и сведения за пиратските занимания на Кривич, които с корабите си ограбват и цели крайбрежни градове. Все пак, не е голяма онази част от българското население, което по принцип е преживявало от съблазнителните дарове на морето поради редица исторически катаклизми и преселения, следи от които откриваме до 50-те години на миналия век: по българското Черноморско крайбрежие, а в Беломорието - от много по-рано. Като резултат, все по-малко и по-малко сънародници свързват поминъка си с него, а за останалата част то се превръща в символ, върху който се разиграват други, делнични и разбираеми за мнозинството битови ситуации. Това дава отпечатък в текстовете на песните. Морето се превръща в статичен фон, върху който се разгръща конкретизираната, предполагаема фолклорна постановка на песента. Макар да е "черно", "бяло", "бурно", "разиграло се", макар "водата му да е студена", почти липсва пластиката на природния архетип и в трайните, повтарящи се епитети то не диша живот. Поне не такъв, какъвто орисаният морски труженик би усетил дълбоко с душата си, в тежката си професионална тегоба. Но и такова, каквото го виждаме, е достатъчно за голямата маса българи-земеделци, занаятчии и търговци, изтикани от обстоятелствата във вътрешността на българските земи и на Балканския полуостров. В този смисъл е разбираема и идеализацията на понятието "море" с всички осмислени от народния певец придатъчни фигури - лодки и гемии, люде по тях и възможния поминък:

Седнали ми са до две момчета,
до две момчета, до две близнета,
като седяха, мрежа плетяха,
мрежа свилена и копринена.
Като я плетат и я наричат:
- Плети се мрежо, мрежо свилена,
свилена и копринена,
че ще те хвърлим в тих бял Дунава,
риба да ловиш, риба скомрия...

Над идеализацията и над промъкващите се тук-там, наистина рядко, конкретни щрихи из морското битие, се възвисява Николай Мирликийски-Чудотворец: неотменният моряшки закрилник. Той никога не е забравян сред многобройния пантеон на светците и е чест гост в песните - истински вестител на една позабравена, ала подсъзнателно пулсираща някогашна волност. Дали ще бъде пресилено, ако предположим, че аурата му осветява минали столетия, когато българинът и морето не са били взаимно непознати? Че в по-късното време, когато държавните граници са заличени, а народът се превръща в сбор от "прости орачи и копачи", свети Никола освещава правото в мрака на битието да шества и соленият спомен така, както преписите на Паисиевата история? Неизвестно. Може би... Но ето какво пее народът:

На свети Никола що му се паднало?
Паднали му води и бродове,
Му паднаа гимии по море,
Он да имат, он да ги повелят.

Разбира се, когато говорим за "статичност" при поднасяне на образа на морето във фолклора, трябва да приведем примери и за обратното, защото тази условна непроменяемост не е универсална щампа за всички песни, свързани с него. "Андрея се дави и се кае, че не е испълнил обещания си оброк" вълнува както с природната картина, така и с умело внушеното ни душевно състояние на героя:

Покарал ми е Андрея
Девет кальона бял тамян,
Десети кальон жльт восък.
Кат ги покарал Андрея,
Буйни ветрове духнали,
И силни страшни талази
Андрея в вода бутнали.
Само косата му плаваши,
Мокър му язик говори:
"Клета му душа проклета,
Който си юбрек юбриче,
Юбриче, да го не стори...

А в "Юрданка" овчарят предупреждава девойката да се пази от удавяне, защото, съвсем професионално за онова време, съзира, че "каиците са прогнили, халките им са протрили!" Бихме искали да не отминаваме с мълчание и друг фолклорен извор, свързан с морето - нашите пословици, посочени от Никола Балабанов във вестник "Морски сговор" от 1929 г.: "Високо море край няма, дълбоко море край няма", "Дом е като море", "За брата до море, либе през море", "Истината море преплува", "Морската вода е горчива, за морето да не се мъдрува", "По море сърце не плава". Близо 50 примера, отразили в себе си житейски истини, проверени във времето, трайни битови правила и човешки стойности, залегнали в основата на българския нравствен кодекс...

И, като потвърдим, че сме съгласни със схващането за фолклора като плодоносна първооснова за изграждане - пряко, или не - на художествената литература за всеки един народ, искаме между него и нашето ранно авторско маринистично наследство да вмъкнем един задължителен при историческите ни дадености до 1878 г. период. Етап от време, в който се съзижда българската, европеизирана обаче прослойка на търговци, юристи, философи, журналисти, обществени анализатори, свързани съвсем съзнателно, по силата на заниманията си, с морето...

Условно можем да отнесем началото му към средата на XIX в., когато търговията по българските пристанища - Варна, Бургас, Анхиало, Месемврия, Гйозикен, достига с износа на стоки-суровини сериозен подем. Както отбелязва "Цариградски вестник", през есента на 1852 г. 111 кораба под разни флагове само от бургаското пристанище изнасят стотици хиляди "кила" жито и ръж за "Цариград, Ливорно, Жен, Марсел и Англия". Идва време чуждестранното присъствие да отстъпи територията на местната инициатива. В 1863 г. е учредено първото наше параходно дружество "Провидение" с кораба, а не с гемията, варката, лодката, "Абдул Азис", макар нает от други. Във вестник "Македония" старият Славейков заявява, че бъдещето на българите е във външната им търговия по море и ако те не осъзнаят тази истина, ги чака икономическо падение и прехрана "само с иглата". Като добавя: "В нашата земя, лежаща край бреговете на две моря и на една от най-търговските реки не ся намира ни едно корито наше, ни една търговска ладия: хайде да съединим нашите капитали, да съставим дружества, които да заведат няколко търговски кораба, за да земем участие в тези търговски предприятия, които са отрупали другите народи с несметни богатства." Учебникарската, а и предназначената за масово просвещение книжнина отделя сериозно място на синята тематика, засега привидно като географска и литературно-историческа информация. Изцяло преводният от френски "Сборник от разни съчинения" на шуменеца Добри Попов предлага фрагментите "Телемах Приказва Кораблетрошение-то си" - побългарена интерпретация по Фенелон, "Море-то", пак от него, "Една бора на Море-то" - Ламартин, Вертелему - "Бора-та" и пр. Любопитно е, че в текстовете, интерпретирани във възрожденския ни словесен израз, срещаме и професионална терминология. Наистина засега откъслечна, ала полагаща основите, заедно със страниците на аналогични съвременни тогава издания, на българската корабна терминология: кормчий (дюменджий), мащт-та (дирек), лопатаре (гребци), бора, кормило (дюмен), прибрежия, вълма, талази, хучение, шлюпки, коверта, капетанин и др. В печата ни от това време излизат показателни материали под заглавия "Кому принадлежат морята", "Китоловството", "Нашата търговия", "Подводен един корабль", "Съвременна летопис" - отрицание на търговията с черни роби по море, "Човешкият живот и корабството". Не липсват и куриозни "съобщения", достъпни в популярността си за хора от различни възрасти. "Едно нещо колко-то любопитно толко страшно, странно и йе за дума достойно - интригува ни "Цариградски вестник" с препечатка от чуждестранната преса на т.нар. "писмо на капитан Реиди". - И то е че най-голяма-та риба, която ся нарича Кит баалъ поглъща котва-та на един емигрантски корабл с 200 души; влекла го до 500 миля на далеч, и в това растояние скачала, играла и най после като ся уморила пуснала котва-та". А в неотпечатания си "Избор от Различни съчинения и мисли, На някои от по отличните наши и чужди учени" Моско Добринов-Лясковчанин поставя на челното, първо място в евентуалното съдържание "Мореплаванието у Българити" - твърде знаменателен за времето си тематичен избор, за да е случаен. Появяват се разписания за пристигащи и отплаващи морски съдове, преводното "Тръговско ръководство за тръгувание, промишленост, мореплавание и за тръговски делания", а още повече: актуални материали за "кораблекрушения и морски злощастия". Тази традиция продължава и след Освобождението - "Нова електрическа подводна лодка" и пр. Цитираните текстове са адресирани до всички, но най-вече появата им се диктува от и за водачите на българския народ в похода му към морските търговски, финансови, логистични, научни, философски, обществени и всякакви други стремления. Можем спокойно да твърдим, че сред тях, макар фрагментарно, нашите радетели на словото намират теми и за поезията си. Нека споменем кои са първите. А защо не и първият сред тях - Йоаким Груев, с "Море (Из Д. Давидова)":

Море бухти, море стене,
А у мрак и тъмнини
Сам мой кораб носи мене
Из ужасните вълни.

Нъ, честит, млада звездица
Гледам си пред себе аз,
И доволен от душица
Песен сладка пея с глас:

О предвестнице на деня!
При тебе светла звезда,
Недостъпна е до мене
Никаква земна беда.

Скрие ли са пак от небе
Твоя ясна светлина,
То ще са затули с тебе
И моята тишина.

Творбата се появява в "Цариградский вестник" в годината 1851 - достатъчно късно в сравнение с маринистичните образци на европейските народи, свързани по географски признак с морета и океани още от създаването си, ала съвсем навреме и в крак със споменатото по-горе сериозно и дълготрайно съвместяване на българските икономически интереси в тази област. Подписана е с I. Г. Макар и "грапави", катрените на побългареното стихотворение крият някакви достойнства: алегорията за кораба-живот, която в бъдните десетилетия ще съпътства творчеството на не един маринист, философското внушение за пътеводната звезда, каквато всеки човек има, осланяйки й се съзнателно, или не, а не на последно място: несръчният опит за поляризация на чувствата е също нещо ново. Той предстои да бъде стожер в редица произведения на български поети, не непременно само маринисти, но тук е първичният пример и не бива да се отминава с мълчаливо равнодушие.

Защото не са и много, макар да не са и малко нашите лирици преди Освобождението, откроили ясно морето в художественото си наследство. Още Константин Огнянович описва една буря всред морето в своята поема "Житие светаго Алексея человека Божия" (1833 г.), а Иван Стоянович въздиша с мъка за своето племе, което е разпиляно по земята от море до море ("Знай любимий мой род" - 1845).

Без да претендираме за изчерпателност, бихме искали да посочим издадения през 1980 г. сборник "Българска възрожденска поезия", даващ относително добра представа за трайния интерес на част от нашите автори от XIX век към морето и за отделните ракурси на интерпретацията му в мерената им реч.

Найден Геров в стихотворението "В един горещий летен ден" съвсем човешки споделя:

Сега край море нашироко
Аз искам да ся прохлада...
Край Черно море на скала
Куруба стара и гнила...

Доста по-различен е той, обаче в "Прошенье":

Като корабл, кога
Го гони в море буря,
Как бяга кам брега
От ветр да се затуля

Във "Възрождение на Тулча" Стефан Изворски споменава за "...изкусни строители на корабли", а сам Георги Раковски в "Горски пътник" открива морето и свободата му в личните си копнежи за същата тази свобода:

Спасно пристанище нам с' отвори,
в радости море веке плавахми!
Вълни му Белий-Бог побори,
драга, любезна бъдност чакахми!

Сред радетелите на морето са още Теодосий Икономов - "Питала е България", и Добри Войников - "Отечеството на българина", който пише:

На север ся тихий бял Дунав пролива,
Гористи, подмолни брегове залива;
На изток си Бялото море водите
Разбива у стръмни скалисти крайморя;
На юг ся разливат на пяна водите
От Бялото море, кое ся простира
До Солуна града...

Стефан Бобчев отправя ясно послание към потомците "Каква е България" в съзнанието на нашия народ:

Тих я Дунав напоява,
Горд Балкан я украсява
И въздига гордо чело
През морята Бяло и Черно,

а Христо Недялков в "Христо П. Ботев" е откровено самобитен:

Гордо върви виж! "Радецки" -
Беше месец май,
Леко плава кат юрдечки
И не ще да знай.

Пак в тази плеяда е и ранният Вазов с "Де е България?":

Тамо аз ще отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей...

и други, малко известни и откровено забравени имена, които съвременният изследовател трябва да осветли отново за интересуващата се читателска публика.

По това време в "Дунавски лебед", ІІ, № 50 от септември 1861 г. се появява неподписаното стихотворение "Съвременна тъга", посветено на I. К., в което майката, оплакваща съдбата на несретния си син, говори за него метафорично, ала кой знае защо, с доста професионална терминология, че "той сега кат в море безбрежно ладия/ Без кърма, платна и надежба/ Се плава и где-то го буря завее/ Нататък си пътя обръща...". Нека отново си спомним за Вазов с "Радецки", като не забравяме, че ползвайки образа на морето, бъдещият патриарх вплита морето-символ в защита на българските доброволци в Сърбия през 1876 г.: "Ти, Черно, Бяло и синьо море,/ и ти о, слънце, що грейш отгоре,/ вий, паметници на вековете,/ наша защита сега станете!" Почти едновременно и Любен Каравелов ползва същите символи, за да изрази недоволството си от робията и желанието си да диша свободно в свободен някъде кът: "Ха, плувай де, мой лебеде! Нека плува моя параплов и да ме занесе в такава свободна земя, дека няма паши и султани", а още: "ПОТЪРСИ се земя от изтока, от изтока, от Черното море, до захода, до Синьото море..." (поредицата "Робство"). Пак подчертаваме, че са малко българските лирици, неспоменали морето, в частност Дунав, за да поднесат по-достоверно и убедително свои душевни вълнения, философски съждения, или заедно със стихията да избягат отвъд хоризонта на гнетящите ги проблеми от действителността. Съвсем естествено, беглото докосване до темата украсява нечие творчество, ала не значи трайно маринистично присъствие. Затова като ранно и трайно присъствие искаме да откроим Петко Славейков. Като народопсихолог той се изявява и край морето, макар по-късно, със създадените в 1876 г. щекотливи "По местни прокобения": "Бургас. Край море се българщина не въди,/ но да видим ще ли нещо да бъде;/ Ахиало, Месембър: Вас крайморски, стародревни два града,/ не от вчера гръцизмът ви пояда;/ Созопол - Ганосан си, гръцки ти е колая,/ но с съд български те аз зная". Добавени са още коментари за Варна, Балчик и пр., но с общата картина поетът ясно ни внушава, че българското присъствие по крайбрежието е повече от символично, а доколкото присъства, е претопено, поне привидно. А сега, с "Тъга", "Поздрав на Балкана", макар не много убедително - с "Цариградското устие", а особено - с "По море се скитам ази", 1864 г., той дава простор на интимните си чувства:

По море се скитам ази
от пристанище далеко,
между бурните талази
да ме влачат в тъмнина...

До него, макар позабравен, се нарежда възрожденецът Харалан Ангелов. От неговия досег с крайбрежието при Варна се раждат "Раздяла" - 1874, "Край Черно море" - 1875, "За живота" - 1876, "Забучало Черно море" - 1878. По емоционална нагласа и философски възприятия те не се различават от стиховете на другите възрожденци-просветители. Тъга, житейска неудовлетвореност, раздяла с близки люде и духовно родство със стихията и тук се препъват по редовете. Но искреността на споделеното е несъмнена и именно тя проправя път на Харалан Ангелов като маринист към съзнанието на съвременния читател:

Не дей! за бога! Черно Море!
Не буйствувай! не ся пени!
За тез, що са над теб отгоре
Смили ся! буйни спри вълни!
Уви! ти, луно златна, видиш:
Хучи морето буйно, страшно!
Да плача? - всуе! молби? - напразно!
Дано кат него ти не бъдиш!

("Сбогом", 1874)

Но един факт, може би съвсем случаен, отличава поета Ангелов от съвременните нему поклонници на морето: съвсем професионалното, употребявано и днес в конкретното си в корабоплаването значение на водител понятие "пилот". Произходът на думата е английски, а ето и интерпретацията в "За живота":

Що е наший тук живот?
Що сме и самите ний?
В лек кораб посред вълни
пътници, но без пилот.
Да, животът е кораб,
бурно е море света,
а човекът спътник слаб -
жертва на смъртта.

Понякога Вазов, за когото е писано много, пише се и, безспорно, ще се откриват нови ъгли за интерпретация на литературното му наследство, ни предлага изненадата на съавторството. Предварително все пак, доста преди интересуващите ни негови маринистични стихове, искаме да припомним една забравена творба, съществуваща именно с намесата и на друго дарование. Тя също, макар с известни уговорки, може да се отнесе към общата ни тема. Имаме предвид "Дунав", в съавторство с вече споменатия по-горе възрожденец, небезизвестният Стефан Изворски. Този вариант на "Дунав" е поместен еднократно в русенското месечно списание "Утро" през 1892 г., но, според "Българска сбирка", рождената му дата е 14 ноември 1870-та. Темата е ясна, поводът за създаването - също. По-любопитно, като литературен факт, е римуваното съавторство:

ВАЗОВ:

Ах, лей се, Дунаве, широк, безбродий.
Прехвърляй си вълни пенливи, горди,
Величествен е твоя вид.
Ала защо ли си тъй развълненний.
Между брежища други път засмени,
Но днес със изглед жаловит?

ОТЗИВ ОТ ДУНАВА (Изворски - б.а.):

Ля-ща се Вазове, волен, всебродий.
Вълни пенливи се бистрят, мои гордий,
Велик съм аз със своя вид!
Ти ме запитваш, защо съм развълненний;
Не ли се сящаш, че съм разяренний!
За мъст приготвен, ядовит!

И може би с изнесените примери и кратък коментар имаме право да пресечем литературния вододел от и след 1878 г., когато все още ранната ни маринистична лирика влива в аналите си нови имена, заглавия и нови тематични гами и чувства. До Освобождението можем смело да твърдим, че тя просто "свиква" с морето не само като далечен, фолклорен символ, а и като осезаемо присъствие. Преди да излеят в стих стойностни творби, авторите ни изучават природния феномен "море", установявайки, че възпяването му не може да бъде само в една плоскост. Че темите се преплитат. Взаимно се подсказват върху белия лист и налагат много по-дълбоко познаване на материята от беглото възприятие, от импресията в името на импресията като такава, от знака за равенство между нетрадиционната за българина стихия и Балкана, равното поле, селото... Иначе казано: между възпяваното досега и налагащата се по силата на географските, новоисторическите, политическите и нравствени ценности тематична палитра в младата санстефанска държава и годините след това. Без да бъдем механични отрицатели, можем да наречем в голямата си част доосвобожденската ни, скромна поезия за морето "количествени натрупвания". Почва за младите пера, които ще "професионализират" морето в римите си. Също като своите предшественици ще споделят горестите си с него, ала далеч по-задълбочено ще ни поднесат антропоморфическия дух на корабната машина, маршове и бодрост, военни повици, копнежите и надеждите си, че ще бъдат очаквани от своето поредно плаване у дома и т.н. Когато впрочем неизбродната тема за морето се слее с новия творчески начин на мислене у хора, творящи в свободна страна.

Това време не закъснява да дойде и ние откриваме следовниците на маринистичната поезия да печатат стиховете си по страниците на множащите се всяка година периодични издания. Имената засега са непознати. Някои ще станат класици, други ще бъдат забравени. Сега-засега стартът е почти равен, а морето - достъпно за опитите на всяко перо. Но не и за успешен техен финал. Без предварително да чертаем литературни правила за раждане на сериозна и качествена, въздействаща маринистика, искаме да поднесем два фрагмента от съвременни наши автори, които дават принципна илюстрация за тематичния вододел между поезията за морето и исконните, като че вековечни за битуването ни, "традиционни" описания - за времето, в което се опитваме да потърсим развоя на маринистиката до 50-те години на миналия век, а и до днес:

Море, за какво да те лъжа:
не съм твой и няма да съм.
Балканът със вятъра въжен
ме връзва дори и насън...,

споделя Дамян Дамянов в едноименното "Море" и не скрива възхитата си от пламналите в слънце гори, от орлите в небесата и пр. Коренно противоположен е Чони Чонев - военен моряк, отдавна доказал поетичната си дарба в професионална борба и творческо сливане с противоречивата стихия:

Морето в моя стих не е измислено,
морето в моя стих е изживяно...
Тук всяка рима е горчива истина,
не чипкане на плажа - до коляно...
И затова не ме привличат сладките
сантиментални стихчета от пристана,
аз пиша върху картите с прокладките
изстрадал всичко, всяка своя истина...

И да се върнем в последните години на XIX, в първите десетилетия на XX век. Заедно с поредните количествени натрупвания, опити, фрагменти, темата за морето започва, условно казано, да се профилира. Заедно с пейзажната лирика, с импресионистичните възприятия, в стиховете навлиза наистина несигурно образът на човека, поминуващ от морето. Навлизат новите политически тежнения, военните образци, баладите, стиховете в проза, маршовете и постепенно - онзи космополитен нюанс море-вечност у безспорно утвърдените лирици като Багряна.

Морето може да съществува без човека, ала човекът по крайбрежието без даровете му - не. Тези дарове се получават трудно, както ни внушава Константин Величков в цикъла "В изгнание", макар в последвалите "Цариградски сонети" авторът - изморен, отегчен от тегобите на битието, от лично и творческо раздвоение, от търсенето на нещо ново, да ни поднася идеализиран образ на рибарството. Докато в "Рибарю" - 1887, реализмът е налице, достигащ до драматизъм, съчувствие и безспорна съпричастност:

- Назад върни се, о рибарю бедни!
Виж, буря зла се сбира там:
вълните люшкат твойта ладья слаба,
излагаш се на риск голям.

- Пет деца чакат вкъщи хляб от мене
и риск не е ли много по-голям,
когато вечер ме посрещнат гладни,
да нямам троха хлебец да им дам?,

то в Сонетите, десетилетие по-късно, няма и помен от реализъм. Налице е въжделената хармония, каквато и Величков търси - във фрагмент ХIV, в ХХХIХ, в стихотворението "До родния бряг" и пр.:

Блазе му! Вечер в чиста е премена.
Край ламбата, опрян до старий зид,
седи сред челяд и жена засмена,

изглежда ги доволен и честит
и за ловитбата в нощта студена
разказва важно с тържествующ вид.

Не ще се спираме на случайните, немалко в маринистичната ни лирика "образци" на възпят моряшки и рибарски труд, на човешкото присъствие като активен елемент за въздействие в подобните творби:

Топъл вятър силничко повява,
Параходът леко се люлее;
На матроза туй му не додява -
Той е бодър, весел и си пее...

За лодкарите и морските труженици сериозни следи са оставили Мария Грубешлиева-Балина, Елисавета Багряна, Стефан Станчев, Александър Узунов, Стефан Лефтеров, Яна Язова, Паулина Станчева, Любомир поп Атанасов... Малко или много, образът на моряка, на барабата, лишен от всичко, освен от двете си ръце, от прогнилата ладия и от надеждата за добър улов, заменяна по-често от примирението пред съдбата, се оформя в емблематична лирика. Без да коментираме модните за времето си политически веяния, привлекли отчасти автора, уверено твърдим, че още в 1894 г. с "Върти лопатите, върти", Кирил Христов нагледно илюстрира що е реализъм в националната маринистика. Как роденият поет съумява да вникне в психологията на една родова щафета, без която няма живот, но няма и бягство към по-добър живот, нито надежда за промяна. Времето в края на XIX и началото на XX век не предлага все още на поетите-маринисти, съзрели темата за професионалното битие-орис, идеите на обществено-социалните трансформации в евентуален възходящ план. Затова образът на лодкаря, вкарващ кораби в пристанището, е достоверен и разбираем, ала може би статичен и унил. Релефно изобразен в своето време такъв, какъвто е бивал в предните поколения и какъвто ще си остане вовеки:

Каква омая и услада
пред таз стихия вечно млада!...
Чунара само равнодушно
отвърна поглед и послушно
греблата бързо той повдига
- в пристанището кораб стигна, -
върти лопатите, върти.

И най-подир, пак над вълните,
разбит, сломен от старините,
умри с лопатите, умри!

За връх в "работническата" поезия за морето нашата литературна история и критика определя Вапцаров. Лично аз съм убеден, че маркираните по-горе имена могат да дадат материал за отделно изследване по тази тема в поезията ни - във времето, от разни ракурси. Мисля също, че нейде в прашните архиви на адреси извън днешна България, по съвременното Беломорие, се пазят и други имена така, както от забравата се появяват пера и книги на български автори и книги в диаспората, нечувани у нас: в Бразилия, Аржентина, Уругвай, САЩ... близка Румъния и близка Македония. Те, разбира се, са плод на други изследвания. Иначе първенствуващите достижения на Никола Йонков са неоспорими като художествено въздействие чрез дълбоко познаване на материята, а идеологическите тълкувания ще оставим без коментар. Защото най-достоверният, най-верен и най-жесток път към познаването на реалното море е гладът, вечният недоимък, несигурността за утрешния ден във време, много прилично на днешното. Този сбор от негативи ражда разбираемата ярост, трескавото лутане към нещо по-добро. Какво? Доста спорен въпрос, ако трябва да се реши само с надеждите в една прогнила лодка:

А, туй,
че със вълчи зъби
студеният вятър ни хапе
и като тежки
сачми
те бият смразените капки?

Ех,
черен човешки живот!
Рибарски живот -
неизвестност.
Не мож го разправи, а то -
иди, че реди го на песен...

("Рибарски живот")

И изходът Вапцаров намира, както изследователите му подчертават неведнъж, в политическите борби. Доколко това твърдение се потвърждава във времето заедно с популярните факти, забелязваме и в ранния вариант на "Писмо" от 26 април 1934 г. в хасковския вестник "Сирена", бр. 8, г. І с подпис "Николай Боен":

Сега е нощ. Машината ритмично
припява някаква бунтовна песен;
и сякаш че в сърдцето й чилично
на искрен гняв се пламъка разгаря.
От вън плющят на черна нощ завеси,
от север иде вятър буревестен
и в пътя си преградите събаря.-
Ти знаеш ли, - той иде от Одеса,
която ще ни върне Филипините
и едрите звезди над Фамагуста,
и радостта помръкнала в сърдцето,
и любовта убита към машините,
и синята безбрежност на морето,
която е сега надежда пуста...

Но не той пръв съотнася темата за морето към политическите тежнения. Още в 1882 г. позабравеният Христо Карапетков изразява отвращението си от политическите борби, едновременно недвусмислено и алегорично, чрез крайно необичаен за литературата ни сюжет - китоловът, в "Злобата на человека":

Взаимната ловидба свършак няма:
Червяка е на мрянката ловът,
Но тегли я рибаря за носът,
А него кита глътва на часът...
Но ето сулици са в него вбиват
И силний кит рибари пак убиват...

Все пак, когато в литературната история говорим за "първенствуваща роля" на даден автор в разработката на нова тема не трябва да забравяме, че времето отрежда паралелно участие в същия период по същата тема и на други творци, осмислили я по свой, личностен, индивидуален начин, но със същия значим обществен отзвук и ефект. В този смисъл издадената през 1935 г. от Българския народен морски сговор - клон Бургас, стихосбирка "Моряк" на Стефан Станчев убедително доказва как "първенствуването" нерядко отстъпва пред реалистичната, познавателна стойност на поднесения стих - при това съвсем не и с политическите веяния на времето тогава, когато работническата тегоба е единственият истински водач, единственият верен пътеводител в изстраданото просветление какво да се прави. "Пристанищни хора" е мотото на цялата сбирка "Моряк" тогава, когато част от маринистите гледат към Одеса, а други се крият в топлите вълни на идиличното:

Пристанищните хора на труда
живеят като птици на земята.
Тревогите познават на глада
и вечния протест на времената...
        Когато спре на котва параход,
        събират се като врабци на зърно.
        Работниците тръгват в плавен ход,
        под бремето на тяжести огромни.
Приведени, един след друг вървят,
като мравуняк черен по полето.
И глух протест очите им искрят,
бунтовни думи крият във сърдцето.

Своята политическа ангажираност не закъснява да изрази, макар по друг повод, и Яворов по страниците на "Мисъл" още в първите години на миналото столетие. "Към Подрумкале", бъдещо "Заточеници", е много известно, отдавна коментирано от редица литературни изследователи и не ще добавим нищо към техните изводи, възхита и припокриващи се мнения относно таланта на създателя му. Може би само хрумването, че встъпителният фрагмент е както мощно приобщаване спрямо основната тема, така и, колкото и странно да прозвучи някому - самостоятелна поетична творба. Самостоятелен, брилянтно поднесен пейзаж, в който импресията, копнежът и осезателното присъствие на уж укротената стихия, така или иначе ще отстъпи място за истинските чувства на твореца, докато при други обстоятелства би се наредил сред сериозните образци на ранната наша маринистична лирика, съотнесена само към природата:

От заник-слънце озарени,
Алеят морски ширини;
В игра стихийна уморени,
Почиват яростни вълни...
И корабът се носи леко
С попътни тихи ветрове -
И чезнете в мъгли далеко
Вий, родни брегове.

По същото време, когато се появява "Към Подрумкале", други две имена също доказват възможностите си да вплитат политика и поезия недекларативно, с убедително поднесена палитра от чувства, далеч от плакатността и партийните рамки. "В морето" на Добри Филов в "Демократически преглед" се противопоставя безпределното море на спасителния маяк, разбира се, алегоричен, направляван кораб, който трябва да спре неповреден на здрава котва: все внушения за държавата и, както ни убеждава Филов, за поробения й народ. Не е пропуснат и заветният бряг-надежда, че политическите облаци все някога биха се разпръснали, както очаква Филов. Тук някъде, постепенно, узрява за плакатната си поезия и бъдещият пролетарски поет Димитър Полянов. Засега, в края на 19-то столетие и той предпочита иносказанието; търси колажа в чувствата си върху природната картина - във "Вълните". Разбираемо е: това е период, в който социалното и гражданското напрежение все още се нагнетяват, ала не намират конкретна цел и словната им енергия се разтваря в неясен протест. Принципен, но без точен адрес и без очаквани ефективни последствия:

Вихр, буря ли настане бясна,
Вълна пригръща се с вълна
И с адски рев и стон ужасни
Испълват морската бездна;
--------------------------------
И те ли като наз проклинат,
Кога животът ни разбий,
Кога надеждите загинат,
Кога ни идеалът гний?

Същият извод можем да направим и за Смирненски, който пише, близо три десетилетия по-късно, стихотворението "Моряци". Създадено в 1923 г., то по нищо не излиза извън канавата на т.нар. "пролетарска" поезия. Налице отново е алегорията, приповдигнатият тон, стремежът да се внуши на читателя-работник социален и политически оптимизъм. Но липсва конкретността, познаването на моряшкия труд с тегобите, които го съпътстват... И буреносната картина в творбата се издига над грубата, но реална действителност. Над облъсканите по гемии, скели и празни откъм улов и надежди лодки, размивайки се в потока на политическото пристрастие. Затова "Моряци" използва маринистичната символика, но не и характерната й достоверност. За Христо Измирлиев и тук е важно да утвърди политическия идеал - мащабно и категорично Времето пък ще отдаде безпристрастната си оценка верен ли е бил, доколко, и разбира се, използваният символ убеждавал ли е масите, към които насочва своето послание:

Умря с усмивка старият моряк -
вълна го буйно приласка,
когато той към светлия маяк
прострял бе трепетна ръка.
    Но с бодра бойна музика гърми
    морето в своя бурен рев...
------------------------------
И на вълните горди с гордостта
въртим ний крепките весла
и като бели пламъци в нощта
размахват чайките крила...

Доста по-различен е небезизвестният Христо Силянов-Ружкин, политически деец, македонски войвода, участник в Илинденско-Преображенското въстание, странджанска легенда и какво ли още не. И поет, разбира се, но поет по силата на националните копнения, движещи основното ядро в цялото му художествено наследство и въобще в творческите му начинания. Бързаме да кажем, че още твърде млад, а и по-късно, Силянов ражда и римувани пейзажи - стихотворния цикъл "Морски сонети" - "Олимп", "Вечна младост", "Нощ", публикувани в списание "Ученически другар". Но в тях, заедно със съвременната им "Буря", се долавя не непременно възхита от наблюдаваните красоти. Пулсира друга една гама от чувства, трудно завоалирани, потискани до степен на очакван взрив с намеците за "стихии бесни", "следи от вековете", оковани роби. Истинският Христо Силянов, откровен и пристрастен, идва с диптиха "5 Август", създаван, както сам отбелязва в "Демократически преглед", в м. "Китката" над Василико: "Зов" и "Въстаннишки марш":

Море разбунено, завивай,
Гърми за смърт и разрушенье!
Размятай диви бранове,
Гърми! - На грозния напев
Гърми, бъхти се и заливай
На почнатото отмъщенье
Скали, пустинни брегове!
Гърми - пригласяй с адски рев!
Гърми - пригласяй, че раите
От теб по-жедни са за стръв,
За мъст набрана във душите
От века пет на срам и кръв!

("Зов")

Логично е да се запитаме - армейската лирика, поезията, посветена на военния флот, политическа ли е, или не? Без да политизираме наистина този немалък по брой на заглавията "актив" по страниците на българската маринистична лирика, трябва да обясним, че с укрепването на България като държава съвсем естествено се появяват и темите за отбраната й. Те контактуват с историческото ни минало, припомнят стародавни успехи и територии, нееднократно обръщат погледа на читателя към, за жалост, отдавна вече чужди брегове. Които не винаги са били чужди, а войните, дадените жертви в името на идеали, актуални за времето си и за националната памет, неминуемо слагат отпечатък и върху маринистиката. В суровите сокове на националния блян, извикващ я за живот в отделни етапи на българската история. В списание "Знание" от 1914 г., г. ІІ, кн. 6-7, Христо Цанков публикува "Булаирският бой", където заедно с атаките "Блеска Мраморно море/ Бий води в брега сурово/ След вълна, вълната мре." Пак там, но в кн. 10, Димитър Гаврийски пък определено идеализира, съвсем в тон с бурните години, на които е свидетел, морячеството:

Реват и пляскат и обливат
Кораба ни вълните бурни,
Но той е здрав и няма нивга,
В безсилие, да се катурне.
        Реват и пляскат и обливат
        Вълните кораба ни смели;
        В страх всички сме, еднички само -
        Матрозите - песни запели.
Те пеят - ех, що ги е грижа,
Че с кораба море играе?
Че първи път ли туй те виждат? -
Такава буря тям игра е!

(VІ. "Матрозите")

Заедно с тях пък, за да се оцени въобще значението на морето, вестници и списания, сред тях на челно място "Морски сговор", изнасят готови, доказали верността си формулировки, напомнящи по здравия си жизнен смисъл някогашните пословици: "Чрез търговския флот подчертаваме пред чуждите държави нашето съществуване, напредък и култура", "Морето съединява страните, които разделя", "Народ, който не познава и страни от морето, се самоубива", "Благоденствието на народа иде по водните пътища", "Най-хубавите и красиви брегове са родните"... Така логично се ражда и продължението на военната морска поезия, която също заслужава отделно, самостоятелно изследване вместо забвение. Естествено, без осъвременяване на каквито и да било политически амбиции в нашия изглеждащ другояче европеизиран свят. На тази поезия, безспорно чиста в патриотичните си пориви, посвещават авторството си редица творци. Сред тях са ученици от Морското училище, цивилни граждани от крайбрежните селища и от вътрешността на страната, военни люде: Христо Чокоев, Ирина Морска, Васил Бакърджиев, Крум Кънчев, Мария Матеева, Иван Добрев... Багряна създава "На пост", Емануил Мутафов своите "Миноноски". На общия литературен подем не остават чужди командващият флота на Н. Ц. Височество капитан Иван Вариклечков, отпечатал през 1935 г. в "Морски сговор" по Байрон своите "Моряци", преподавателят от Морското училище Сава Иванов и други видни ратници на водната шир:

Като буря се носим по сини вълни,
Безкрай кат морето са наш'те мечти!
Где вятър играе с талази пенливи -
Там само дома сме ний, бодри, щастливи!

("Моряци")

И явно тук му е мястото да се върнем отново към завещаното ни от Никола Вапцаров, много цитирано, но рядко печатано, особено по-късно, във времето до 1989 г., стихотворение "Моряци", по-известно като "Марш на випуск 1926-1932 г.", сред възпитаниците на който е самият създател на творбата. То показва млада, целеустремена личност, кръвно и щафетно-родово свързана с историята и обичаща България. А може би историята й? Защото никъде в зрялото поетично наследство на Вапцаров, визирайки родината си, той не споменава името на страната, която го е родила. Затова пък съвсем ясно присъстват очертанията на Егейска Македония, без значение с каква политическа принадлежност тя е останала в паметта ни и без да се ровим в нея. Защото в "Земя":

Над мойта земя
в небето
опира
Пирин
И мурите в буря
илинденски приказки пеят.
Над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея.

Трябва ли тогава да се чудим, а още повече - да загърбваме внушението за моретата в творчеството на Вапцаров и кой има право на това освен нечия политическа конюнктура? И трябва ли непременно да търсим осъзната политика във време, когато възпитаникът на Морската машинна школа осмисля не политическите лозунги на деня, а истините за историята ни? Неговите "Моряци" съществуват така, както съществува и испанският му цикъл, и те няма защо да се загърбват. Което се опитваме да не правим и ние в скромния си обзор:

Безкрайността ни мами с своя зов;
Възлюбихме безкрайното в света
И бездната в едно с безкрайността
С великата младенческа любов.
Летиме ний... в далечния предел
Чертаят с кръв дедите ни завета:
- Да пазите Вий родните морета,
Вземете си, деца, Егея бял!

И другият факт по редовете, който е показателен за Вапцаровите "Моряци", или "Марш на випуск...", е откроеният, подчертан антропоморфизъм на машината, доста по-ранен от неговия аналог в "Писмо" - машината ритмично припява и навява топла вера...

А нейде там към нашата родина
Ще носят коба ято бели чайки
И вместо плач на нашите клети майки,
Оплаче ще ни парната турбина.

Немалък дял в поезията ни, особено в 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век заемат маршовете. В този лироепически жанр, характерен, както знаем, за политическата и гражданската поезия, също изпитват възможностите си редица имена, част от които днес са български класици: отново Багряна - "Моряшка песен", "Рибарска песен", Николай Ракитин - "Марш на Плевенската морска колония", Теодор Траянов - "Морски вятър". Бодрост, оптимизъм, увереност в човешките сили и възможности, копнеж по безкрая и далечната черта на хоризонта обединяват българските морски маршове, някои от които, забравени днес, са и музицирани. Фразата е къса, стегнато-задъхана. Над всички чувства доминира радостното усещане за младост, за непреходност и приемственост между всички хора, разбиращи, обичащи морето и ценящи непредсказуемата му същност. По смисъла си тези маршове не подлежат на историческа и тематична преходност. Измеренията им са надгранични, неподвластни на географски ареали, политически моменти, човешки индивидуализъм. В римите им властва колективното начало, без да ограничава и смазва отделното личностно "аз". Доброволно себеотдаване на морето, благодарност към природата, че го е създала, че то съществува - са най-характерните отличителни белези на този тип поезия:

Ревеш от гняв и мъка диво.
И пееш кротко от любов
Подвижно, тайнствено и живо
Море, обичам твоя зов.

(Ракитин)

Звънва тежко сетнята верига,
Сетните приветствия кънтят.
Над морето слънцето се вдига
И огрява новия ни път.

(Багряна)

Пригласяйте на морски вятър
Кога по мачтите завей,
И нека в песента ни братя,
Духът моряшки заживей!

(Т. Траянов)

Може да се каже още, че в същността си маршовете донякъде се преливат, всъщност и немалко, с пейзажната лирика. Трудно ще посочим всички майстори на морската картина, без неволно да отминем някого. "Възхитен от красотата на морето, Вазов открива ролята на мореплаването в културния живот: Лодка пори вълните, бори се с ветровете, за да догони други небосклони, за да открие нови Колхиди, нови източници на богатства; нови градове, нов мир да застрои. В бурите расте нейната младост, расте нейната мощ и надежда. Морето дава сили, на душите криле, за полета на които граници са небесата", отбелязва Емануил Мутафов и добавя, че класикът има около 30 стихотворения, в които морето присъства като художествен мотив, ала прави уговорка, че в тях то само веднъж е символ на живот - в "Чулн". Без да влизаме в полемика, ни се ще да се запитаме: има ли живот в статичния пейзаж? И да отговорим утвърдително, защото преди всичко той съществува като материализиран символ и къс от създаващата го природа. А много повече живот има в разбунения човешки дух, съотнесен към моментната "снимка" на действителността. Може би към тази мисъл ни отвежда едно от Вазовите стихотворения: "Два кораба" от цикъла "Италия", създавано заедно с "Морски зефир", "Фар", "По морето", "Плавание", на кораба "Euxin" в далечната 1891 г.:

Два кораба по море плуват,
Ей ги чезнат, тънат в ширинето...
Два кораба със платна надути;
Небесата потъмнели...
Що ги чака? Дали бури люти?
Ах, защо се свива в мен сърдцето?
Залив тих ли приближават?
Де ги? Де платната бели!

Не искаме да повтаряме вече казаното в годините от множеството изследователи на Вазовото творчество. Също - за Пенчо Славейков, комуто пак Емануил Мутафов в специализирана статия вменява следните изводи: "Пенчо Славейков, за когото страданието е извор на по-дълбок живот на душата и на всяко вишо изкуство, е доловил мъките на моряците и в техните патемии видял живота на борците. А тихия, благовестен и радостен живот, който морето, с специфичната особеност на условията си дава на човечеството, е останал непознат за поезията му. Изобщо, както и други път сме казвали, животът на море и край море, в своята пълнота, не е можал да намери художественото си възпроизвеждане в нашата поезия. Когато търсим да посочим доколко морето е художествен мотив в творчеството на П. П. Славейков, ний достигаме до заключение, че то не е одухотворена форма или движение, а преживелица, т.е. обект оживен от душевното състояние на поета. Затова то се възприема като изживян мир":

Мятат се, пляскат, реват
тъмните морски вълни...
Тласка се, люшка разбитий ми члун
за към незнайни страни.

Чайка сиротна над него се вий -
блян от щастливите дни...
Мятат се, пляскат, реват
тъмните морски вълни.

("Сън за щастие", № 24, 1896 г.)

Не ще бъде пресилено, нито тенденциозно, ако твърдим, че в творческия си път най-големите, най-утвърдените наши поети са докосвали със сериозна четка разностранната тема за морето - къде в повече на брой произведения, къде мимоходом. Но количественият критерий вече не ни вълнува. Елисавета Багряна, Дора Габе, Стефан Станчев, Николай Ракитин, Теодор Траянов, Христо Ясенов са само част от имената за водещи примери по разглежданата от нас тема. "В картината на морето, рисувана от нашите поети - продължава Ем. Мутафов, - първият елемент е величието, величието на една бездна от водни дълбочини, тъмна, страшна, за някои алчна (К. Величков, П. П. Славейков, Ив. Вазов, К. Христов, П. К. Яворов, Д. Дебелянов, Тр. Кунев, Л. Стоянов, М. Неволин, Й. Б. Стубел, Ив. х. Христов). Тая бездна е и хаос, една грамадна маса, в която е превъплотен целият свят, изразена е цялата вселенна (Вазов, Ракитин, Ем. п. Димитров, Л. Стоянов и др.). Равното морско ширине веднага се нахвърля и налага в съзерцанието на мнозина като огромна необятна пустиня (Вазов, П. Славейков, Траянов, Дебелянов, Лилиев). Яворов нарича морето "пустинно и безкрайно", Дебелянов - морските ширини "безбрежни", а Аура морската шир "измамна". Над всичко това обаче морето властно импонира със своята необяснена, ужасяюща, сляпа, свирепа, унищожаваща, космическа стихия (Вазов, Величков, Д. Бояджиев, Смирненски, Ем. п. Димитров, Ракитин). К. Христов говори в едно свое стихотворение, че по него "вихри беснеят винаги". Когато то е тихо, особенно утрин при изгрев слънце, четката на поета тегли вдъхновени линии."

Уместно е в контекста на гореказаното да помислим възможно ли е, разбира се, съвсем условно, да търсим "женска" лирика сред маринистите... Може би. Тази идея потвърждават редица поетеси. Ако временно отправим поглед към позабравени имена, неминуемо ще се сетим за Весела Страшимирова, Мария Грубешлиева, Люба Касърова, отчасти Паулина Станчева, Яна Язова... С тях се завръща мотивът за очакването - неизбежната орис на жената, свързала съдбата си с моряка, тревогата на майката за опасностите сред вълните, при Касърова, сред "Деветата вълна", "Копнеж", в "Море от плът и кръв" - много верни, точни и достоверни наблюдения за бита и образа на типизираните лирически герои - рибарите:

...И кръчмата в рибарския квартал
със дървените голи маси;
и вас ръце мазолести, корави -
калени във борба с вълните -
готови да разчупят камък и метал;
и погледите огнени и тъмни
в лицата меднообгорели
ту морни, тъпи, блудни,
ту пък пречистени и светли
като водата на разсъмване.

Но в цялата наша маринистична лирика настъпва етап, когато наблюдаваната природа, описваните стихии, човешки взаимоотношения, делници и бягства от делниците трябва да отстъпят пред очакваното, дръзко възвисяване в едни космически предели. Там морето също живее, диша и стъписва. Но над него, запечатано в: MARIS STELLA от цикъла "Звезда на моряка", властват други стихии - космическата вселена и времето. Тук авторката търси път към себепознанието и на този фон маркира човешките си, женските си чувства. Земята и морето сега са само вечен елемент от много по-мащабна, необозрима, единствено предполагаема вечност. Безкрай, върху който се опитваме да си самовнушим, че ще съществуваме отново. Защото знаем, защото сме разбрали, че можем да постигнем вечност, ако се смирим пред вечността:

Небесният глобус завъртя първата си четвърт, -
звездите, изгрели на хоризонта, стигнаха зенит.
Пред мен се дигат криловидните мъглявини на Ориона,
а над главата ми трепти северната корона...

Но и тук, в MARIS STELLA, обгърната във философския воал на размишлението, авторката не предава своята женска природа. И в послание през разстоянията търси досег с далечния любим:

Може би седи сега самин в бялата каюта,
над дългото писмо за мен склонил умислено глава,
и в мерното полюшване, команди, тракане - нечуто
ми пише най-възторжените, най-нежните в света слова, -
зове ме свой живот и сън,
пътеводителка звезда!...

MARIS STELLA, заедно с овладяната пластика в пресъздаването на стихията в по-ранния "Бретан" - 1927 г., сп. "Златорог", търси, извежда и налага нови естетически критерии за българската маринистика. Познатото отразяване на видяното, предложено на читателя с наивистичните похвати на ранния лирически импресионизъм, трябва да бъде оставено за историята. На фона на неизбродимото в плашещия ни Космос човешкият свят се развива. Заедно с него трябва и се развива, по нови философски мащаби, морето: природен феномен, чувствена палитра, защита, в която се размиват дребните делнични тегоби. Дори в тежката разлъка вечната и святата търси морето и в неговите символи лекува болката си на едновременно възвисявано и принизено до реалността човешко същество - цикъла "От двата бряга":

Отделно от моето, твоето време затече.
По него понесе се твоята ладия бяла.
А моите кораби спряха недвижни, далече -
в мъгливата шир, дето фар не е никога пален.

("Тихият глас")

И, приключвайки с условно маркираната "женска" маринистика, мимоходом се спираме на Весела Страшимирова, чиято солена поезия е почти забравена, но не и изгубила цветовете си, достойнствата си, личните си достижения в тази област. "Отраснала край морето, люляна още от малка от мелодията на вълните, Весела Страшимирова насища стиха си с цялата многоцветна гама на този тайнствен и примамлив свят... Поезията й с право може да се нарече поезия на стихиите. Тя е вихрена като живота, волна и своеобразна като любовта, загадъчна като смъртта", отбелязва Соня Вичева в сборника си "Нашите писателки - литературни портрети" и добавя: "Многостранна като живота, морската стихия се прелива в стиховете на поетката в цялата гама на "мираж, изменчив на далнините". Затова лириката на Страшимирова, макар вдъхновена винаги от една носталгична нега по мъртвия любим, пропита от соления дъх на морската бездна, крие отсенките на многопластови и дълбоко вълнуващи откровения в духовния мир:

Бели пенливи гирлянди кичат водния свод.
Не бих те спасила, дори да бих дала и своя живот.
Ти слизаш надолу, надолу
към страшни скалисти подмоли,
където удавници рой
напразно за слънце се молят...
Останах сама, за да науча,
че героизмът е да живееш, не - да умреш.

Съзнаваме, че с тия кратки редове съвсем не изчерпваме темата за българската маринистика, макар в определен отрязък от нейното литературно-историческо появяване и развитие. Още повече че от втората половина на миналия век и до наши дни тя има своето сериозно продължение и самостоятелни творчески маяци в написаното от Иван Пейчев, Христо Фотев, Надя Кехлибарева, Иван Давидков, Ваня Петкова, Валери Станков, Кольо Севов, Славчо Чернишев... Сред поредицата от имена има и прибързано забравени, като например Димитър Велинов с великолепния си цикъл за нос Матапан, но времето е най-добрият съдник. Опитахме се само да поднесем други творци, освен често срещаните в съвременната литературна книжнина, и се стремяхме да не казваме, повтаряйки излишно, вече казаното от други. Сериозният изследовател ще се увери, че по-голяма част от българските маринисти заслужават свои, отделни, самостоятелни анализи. Всеки един от тях е самобитен и припокривайки се във философското, чисто емоционалното, пейзажното, гражданското, трудово-професионалното съприкосновение с морето, те всъщност са самостоятелно различни. Различни и като личности, а ако нещо ги сближава, това е фактът, че се отличават от огромната маса на съвременниците си по световъзприятие, в което е намерило място морето. А ни се струва, че най-добрите образци на тази поезия, с кратки биографични данни на създателите й от Средновековието, през Йоаким Груев, та до наши дни, трябва да залегнат в Българска маринистична поетична антология, "събрана" наистина от познавачи - научни работници, творци на мерената реч, изследователи.

Пак тук, разбираемо защо, повдигаме въпроса и за изследване на поезията за морето, адресирана до децата. Нека припомним, че Константин Величков е сред първите, които се сещат за тях - още в 1901 г. с "Небето и морето" и "Ладии в морето", от което, напомнящо до голяма степен традиционните игрословици, предлагаме откъси тук:

На небето
слънце грее
и морето
се светлее.
Платна-криле
ладьи мали
са разкрили
в път тръгнали.

Вятър годен
дай да идат
края роден
пак да видят.
Майка чака
да се върне
и моряка
да прегърне.

И пак тук му е мястото да припомним, че се забравя и отмира друго едно, скромно и отбягвано явление в литературната история: неформалната военна маринистика. Далеч от щампи и налагани политически лозунги, създавана от поколения наборни матроси, или претърпяла фолклоризация по нечии текстове и облечена в достъпна песенна форма, тя се радваше на много популярни образци. Те носеха характерните въобще за морската лирика мотиви за възприеманото като неотменна даденост в бита море, вплитаха емоционално наситената надежда, че някъде някой е очакван, или полюсната противоположност - че забравата е сложила отпечатък върху някогашния мил образ и т.н. Новото време просто ги зачеркна, без да има право на това:

Бягат чайките, бягат вълните,
бяга цялото родно море,
а звездите със шепот напомнят:
- Към брега, към брега, към дома...

Ще се свърши моряшката служба,
ще се върна и аз някой ден.
Ще се върна, но спомен ненужен,
ще събудя във теб и във мен.

И колкото и куриозно да звучи, с раздържавяването на ДСО "Рибно стопанство" - "Океански риболов", в небитието заминаха крехките кълнове на един фолклор, създаван в жестоката самота на тежкото, многомесечно риболуване. В страха да останеш сам в кабината след спасителната 12-часова смяна със спомените, размиващите се образи на близките и мержелеещата се неопределена дата за прибирането на твърда земя. Той, създаван от груби люде с груби фрази, непредназначени за естетския слух на салонни ценители, все пак шестваше по палубите на ръждивите траулери повече от тридесет години, но вече няма да се върне: няма при кого, защото самата рибарска океанска памет е заличена в икономически трусове, безработица и залутан стремеж към оцеляване тук, на не особено ласкавия бряг. Това бяха образци на трудова песенна лирика, също с фолклоризация във времето. Неин личностен, авторски прототип днес е оставеното от Славчо Чернишев - поет, труден за преглъщане и непредназначен за "масова консумация", но без който маринистиката ни не може да съществува и по който трябва да се равняват всички, стремящи се да останат в аналите й:

Леден вятър с ледени звезди,
уморен от труд рибарски кораб.
Някъде на изток мътен дим -
ражда се мъчително просторът.

Няма слънце, няма ален сняг,
пусто, като във исландска сага.
Може ли да има нейде бряг
и жена, застанала на прага?...

Самоопределилият се за изследовател на поетичната маринистика, от зараждането й до днес, ще намери неразорано поле за своите търсения. Навярно интереса му ще провокират "Сирени - черноморска балада" на иначе известния със съвсем други произведения Никола Начов в сп. "Българска сбирка" от 1903 г., "Отломки - песни в проза" на Христо (?), 1906 г. - "Морето" и "На брега на морето". Без да отправяме препоръки за отделните географско-тематични граници в сътвореното, сме убедени, че създаденото в Истанбул в различни години, или спомените за Босфора, може да бъде обособено в самостоятелен, макар и скромен дял и с автори, категорично забравени днес - като например Илия Миларов с "Песента на Босфора":

Вихроносни, пъстри лодки
В надвечерни майски дни,
Всички тихом по расходки
Цепят морските вълни.

Тихо пляскат вси гребачи
По прозрачните води,
А искусните плавачи -
По пенистите вълни.

И, макар примерите да станаха много в тези кратки страници, не ще отминем, макар мимоходом споменавайки, опитите на отделни автори "да сдобрят" навлизането на морето в българската лирика с традиционния вековен бит и предлаганите от него не по-малко традиционни теми. Да ги слеят и да изтрият от психиката на нашенеца недоверието към стихията, предлагаща главно опасности. Предлаганият пример - "Море и селенин" на Йордан Ковачев, е сравнително късен, от 1929 г., но не е единствен, макар да служи като еталон за подобно "сдобряване" на темите там, гдето материята е едновременно интересна, привличаща и... непозната:

Бели вълни тичат, блеят,
Като бяло стадо, -
Изстрижи го, па обличай
И старо и младо.

Да запоря бразди прави
От тук до Русия,
Па да хвърля златно семе,
Семе - загария.

А то много вода, брате,
Та се не изказва
Ни с ботуши, ни с кокили
Се море изгазва.

Какво като извод е потребно на литературните историци, дълбаещи наченките на българската маринистика? Търпение - защото образците й са пръснати, несистематизирани като количество, а доколкото това въобще е направено, доминират имена, по принцип утвърдени като автори въобще. И поезията за морето се поднася мимоходом; допълнение към общото, но не и сама за себе си. А още - направените изводи на корифеите могат да им служат като основа, но не и като нещо, разбиращо се от самосебе си сега, нине и присно. Такива изводи отдавна трябва да се изчистят от политически конюнктури, партийни принадлежности, лични пристрастия. Темата за морето не търпи рамкиране, нито кристализация във времето. И не имената правят темата ясна, а доказаното в стиховете й познание. Другото е само подражателство на нещо, до което авторовият дух не достига. Защото, какво е морето? Ами - море. Човешкото присъствие само го допълва и прави опити за обясняване на поетичната му същност. Завършвайки, ще посочим, че Валери Станков успешно ни показва как да осмислим такова едно твърдение в "Завръщане при морето". Нека се поучим:

От теб, море, не ме е вече страх.
Не дрехите. Ти кожата ми смъкна.
Което бях спечелил - пропилях.
Откраднатото върнах ти го тъпкано.

Вземи сега последното от мен.
Едничка глътка въздух ми остана.
И падам там, където съм роден.
В прибоя див от сол и светла пяна...

 

 

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Андрея се дави и се кае, че не испълнил обещания си оброк. // Труд, ІV, 1892, № 3, с. 309.

Багряна, Елисавета. Звезда на моряка. София: Т. Ф. Чипев, 1932, 104 с.

Багряна, Елисавета. От двата бряга. Тих глас. // Златорог, Х, 1929, с. 173.

Българска възрожденска поезия. София: Български писател, 1980, 614 с.

Вапцаров, Никола. Избрани стихотворения. 5. изд. София: Български писател, 1952, с. 95.

Василев, Добрин. Морето в българската поезия - статия трета. // Морски сговор (Варна), V, 1928, № 6, с. 10.

Величков, Константин. Цариградски сонети. 2. изд. София: Книж. Д. Голов, 1899, 141 с.

Вичева, Соня. Нашите писателки: Лит. портрети. София: Литературен глас, 1939, 110 с.

Г. Г. [Георги Божилов]. На парахода. // Българска сбирка, VІІ, 1900, № 1, с. 36.

I. Г. [Йоаким Груев]. Море. // Цариградски вестник, г. А, число 24, 27 февр. 1851.

Добринов-Лясковчанин, Моско. Обявление. // Читалище, 1871, № 13, 1 апр., с. 413-416. [Публикацията представлява молба за дарителство за отпечатване на книгата.]

Мирский, Кр. Ив. Стефан П. Изворский. // Бългaрска сбирка, 1896, № 2, с. 136-146; № 3, с. 243-251.

Михайлов, Михаил. Морето в песните на родопчани. // Море, 1994, № 8-9, с. 51.

Мутафов, Емануил. Морето в поезията на Иван Вазов. // Морски сговор (Варна), І, 1924, № 10, с. 9.

Мутафов, Емануил. Морето и Пенчо Славейков. // Морски сговор (Варна), ІІ, март 1925, № 3, с. 11.

Начов, Никола. Сирени (Черноморска балада). // Българска сбирка, 1903, № 2, с. 101.

Петканова, Донка. Морето в средновековната ни книжнина. // Море, 1996, № 1.

Писмо на капитан Реиди. // Цариградски вестник, събота, 18 ноем. 1861.

Полянов, Димитър. Вълните. // Живот, І, 1897, № 3, с. 115-116.

Първи стихотворци. Български възрожденски стихове. София: Български писател, 1981, 239 с.

Ружкин [Силянов-Ружкин, Хр.]. Морски сонети. // Ученически другар, І, 1898, № 5-6, с. 193-194.

Смирненски, Христо. Избрани стихотворения. София: Български писател, 1970.

Съвременна тъга. // Дунавски лебед, ІІ, № 50, септ. 1861.

Топъл вятър силничко повява... // Морски преглед (Варна), ІV, № 82, 1 февр. 1938, с. 6.

Узунов, Алек. А. Прощавание. // Труд, ІІ, 1888, № 4, с. 440-442.

Узунов, Алек. А. Разбита надежда. // Труд, ІІ, 1888, № 1, с. 20-21.

Филов, Добри. В морето. // Демократически преглед, 1902, № 4, с. 75.

Цанков, Христо. Булаирският бой. // Знание, ІІ, 1914, № 5-6.

Чонев, Чони. Самочувствие. // Земен човек. София: Военно издателство, 1988.

Юрданка. // Труд, ІV, 1892, № 5, с. 589.

 

 

© Георги Н. Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.09.2009
Георги Н. Николов. Морето в българската периодика XIX-XX век. Варна: LiterNet, 2009