Георги Н. Николов

web | Морето в българската периодика XIX-XX век

Поезията за морето, особено след Освобождението, надраства корените си във фолклора и, обръщайки внимание на житейската динамика, започва да се самоопределя. Можем условно да твърдим, че тематичните предизвикателства на маринистиката формират пейзажната лирика и тук. Заедно с нея - интимната лирика с морето като фон, военната поезия и, разбира се, стиховете за морския труд...

Трудовата маринистика обаче поставя изисквания, доста по-конкретни от импресионистичните възприятия и вътрешната самовглъбеност под грохота на вълните. Тя изисква познаване на описаното в рима, докосване до делника пряко, в цялата му грубост, лишеност от краски, идеализация и бягство от реалността. Този тип лирика също започва раждането си посредством наблюдения, за да достигне в десетилетията след 1878 г. действителната си и най-убедителна същност в поезията на работници-маринисти от типа на Вапцаров. За жалост - твърде малко на брой в списъка от имена до 50-те години на миналия век. Добавяме веднага - наблюдения, свързани с осъзнаването, че морячеството, рибарството, докерството и пр., са не само екзотика, гледана от брега, а тежък физически труд. Такава констатация в българския фолклор почти не съществува. Статичността му се ограничава до плаващи гемии със златно платно, до плетене на мрежи за риба-"скомрия", до каране на калиони и до небесното присъствие на свети Никола. Това до известна степен е отразено в изследването на Анчо Калоянов "Етничното усвояване на пространството, отразено в българския фолклор". Прекият сблъсък със стихията е предаван завоалирано, когато става дума за реалните картини на морския труд. Той всъщност е заместван с идеализирането на една малко познавана в България през XVIII-XIX в. професия и с възможностите за печалба от това, което тя предлага, но и с нейните тегоби и с нейната сиромашия:

Пазарих се, мале ле,
ергатче и гимиджийче.
Пазарих се, мале ле,
за сто гроша, мале ле!

И още:

Да знае майка, да помни
кога йе сина хранила,
хранила и отхранила
и го йе мама пратила
на тиха бяла Дунава,
млад гемиджия да бъде,
беглишки гемии да кара,
дене, сиромах, и ноще
се по водата да ходи!

Все пак професионализацията на морското дело, придружена с опасностите и неочаквания развой на отделните събития, може да се усети при внимателен прочит на песенния текст. Трудът на гемиджията все така се намира под егидата на неподвластни на човека небесни сили и знамения. Все така се представя повече като идеализация на дейностите, но в тях вече прониква, макар и мимоходом, реалността:

Торнали ми са, торнали
райковски млади абажие
нах гулям Ташус да идат.
Слезаха в поле щироко,
впьонаха в море длибоко.
Яхнаха шерка гимие.
Варвеха колко варвеха,
дуйнаха силни ветрове,
летнаха бели снегове.
Шерка гимийка путона,
издави млади абажие.

Нейната релефност се обогатява от наличието и на конкретни географски понятия и селища: Райково, Стамбули, Ташус, София касаба, Одеса, Троян с Троянската касаба... Що се отнася до релациите Черно море, Бяло море и Дунав, те са неотменен фон за разказа, който фолклорният певец представя пред слушателите. Склонни сме да мислим, че част от имената на гемиджиите (както най-общо наричаме сега представителите на морските професии), са на реално съществували личности: Стоян, Тодор, Антон гемеджи, Никола гимиджи, Андрея. Следователно - може би те се явяват неизмислени герои в трудни ситуации и случки, избледнели във времето, но пулсиращи във фолклора. И тук конфликтът между човешката същност и божествените сили е налице, но достоверността му впечатлява:

Покарал ми е Андрея
Девет кальона бял тамян,
Десети кальон жльт восък.
Кат ги покарал Андрея,
Буйни ветрове духнали,
И силни страшни талази
Андрея в вода бутнали.
Само косата му плаваши,
Мокър му язик говори:
"Клета му душа проклета,
Който си юбрек юбриче,
Юбриче, да го не стори..."

Така или иначе, фолклорната основа не е достатъчно плодоносна за теми, свързани с морето. Историческите промени и трусове, етническите и народностни смени в крайморските региони, промяната на държавни граници и законови рамки стесняват българското присъствие край морето. Фолклорът също се "капсулира" в определени граници и се превръща в статична картинна интерпретация на гемиджийството, с участието на свети Никола в укротяване на стихиите, с идилията над вълните и пр. Той не може да бъде конкурентен на личните маринистични опити, както като брой заглавия, така и в тематичното отношение, на пейзажната, интимната, трудовата, политическо-плакатната лирика и на произведенията, съвместяващи няколко идеи в един текст.

Все пак, надрасналата фолклорното русло авторска поезия отделя първенствуващо място, заедно с пейзажа, на идеализацията на труда, свързана тематично с морето. Тук, в първите й стъпки след Освобождението властва наблюдението, не толкова познаването на морския труд. Показателен като илюстрация е Константин Величков с XIV-ия от неговите "Цариградски сонети":

От него, от главата до петите,
тече вода. Но радостно се смей,
кат гледа рибата в зарите
на бляскавото слънце как светлей.

Блазе му! Вечер в чиста е премена.
Край ламбата, опрян до старий зид,
седи сред челяд и жена засмена,

изглежда ги доволен и честит
и за ловитбата в нощта студена
разказва важно с тържествующ вид.

Същият автор обаче в "Рибарю" предлага следния реторичен в смисъла и замисъла си диалог:

- Назад върни се, о рибарю бедни!
Виж, буря зла се сбира там:
вълните люшкат твойта ладья слаба,
излагаш се на риск голям.

- Пет деца чакат вкъщи хляб от мене
и риск не е ли много по-голям,
когато вечер ме посрещнат гладни,
да нямам троха хлебец да им дам?

Тези два примера от един автор имат за цел да илюстрират специфичното в ранната трудова поезия за морето. А то е двуполюсно - споменатата вече идеализация и... съчувствието към морските труженици. Съчувствие - защо? Защото такива професии като лодкарството, рибарството, сулинарството, соларството, меримета, хамалството се запомнят от авторите като съпроводени с трудности и сиромашия. Отделните професии обаче добиват своя обобщаващ образ в поезията, като постепенно се налага образът на лодкаря-рибар, по-рядко: на корабника. Едно олицетворение на отрудения човек от крайбрежието, който не прогласява публично своите терзания и, според поетичните предпочитания на лирическите си създатели, се издига над дребнотемието на деня и с цялото си излъчване внушава предопределеността на поколенията. Както по-късно сам Вапцаров иронизира: "Така било е и ще бъде...". Примерите за образа на лодкаря постепенно се множат в годините. Стожер за изграждане на контурите в този събирателен архетип-внушение е Кирил Христов. Наистина в "Брегът и вълните", "Вихър край морския бряг", "Утро край морето", "Рибарка", "Море, при теб е хубав всеки ден" той предпочита да изнесе на преден план преживените мигове на интимен контакт със синята вечност. Но в 1894 г. вече е налице едно доста по-реалистично виждане на трудовата картина с "Върти лопатите, върти". Какво ни съобщава Кирил Христов? Че има и такива люде. Че и те могат да намерят място в стих, поетичен размисъл, авторов вариант за бъдещето им и... За затворения социален кръг, в който от рождението им е ясен краят. Той е:

С таз лодка стара с две лопати
Прехранваше се и баща ти -
И той кат тебе беден беше,
И той лопатите въртеше.
И кат умираше, той каза,
Морето като ти показа:
Върти лопатите, върти!

А в добавка:

И най-подир, пак над вълните,
Разбит, сломен от старините,
Умри с лопатите, умри!

Казаното, естествено, в хода на годините предстои да се политизира. Но, сега засега, в края на XIX и началото на XX век, то все още трупа констативен материал, облечен в рима. Заедно с него, може би като тематичен пример, може би като привнесена в преводната си убедителност чуждестранна маринистична лирика на нашите читатели се предлагат и художествени примери на автори от други страни. Сред предпочитаните имена са тези на Връхлицки с "Разговор на морето", "Пловец" на Езиков в няколко преводни варианта, Ада Негри с "Летят вълните", Кингсли - "Рибари", "На търг" - Лонгфелоу, "От морския бряг" - Пърси Биш Шели и немалко още други, които допълват списъка. А сред преводачите се нареждат Иван Вазов, Пенчо Славейков, Димитър Ихчиев, Кирил Христов, Цоню Калчев, К. Савов, А. Бялковски. Ето фрагмент от споменатите "Рибари":

Към огнений заник на морния ден
Троица рибари лопати въртят,
И всеки отправя очи уморен
Към своите мили, що бдят на брегът,

Мъжете работят, жените скърбят
И чакат до где се завърнат от път...
Горчиво оплакват те свойта прехрана.

Мъжете работят, жените скърбят,
До дето най-после заспят
И сбогом прошепнат на хляб и стенанья.

Т.е. в литературната ни продукция от разглеждания период навлизат чужди преводни текстове и българските получават възможност за съпоставка. Така се избягва, макар нелесно и разбира се, постепенно във времето, схемата на идеализиране, на предполагаема констативност и на очаквано съчувствие като емоционална гама. Постепенността не може да се избегне, като се има предвид, че пресъздаването на статичната уравновесеност, на предаността и приемствеността към и във морското битуване предлагат утвърдени не само и не толкова поетични, колкото социални формули за финал на творбите. Това илюстрират страниците на сп. "Морски сговор" - орган на Българския народен морски сговор със седалище Варна, в целия период на съществуването му. Нека разгледаме следващия "Рибар", роден сега от Мария Грубешлиева:

Не ще те спре плачът на стара майка,
Нито страхът от буря ще те спре.
И ще забравиш дом, жена и челяд...
Защото тъй морето ти повеля,
А ти си роб на своето море.

Стефан Станчев пък, кроткият бард на вълните, отбелязва в "Рибарска песен", че:

Имам само две груби ръце
И двуострата ладия стара.
Бий у мене моряшко сърдце,
Както всяко сърдце на рибаря.
И обхождам надлъж и нашир,
след вълните догонвам безкрая.
С ветровете говоря безспир
И не искам за нищо да зная...

И ето - нашата ранна "трудово"-поетична маринистика постепенно се раздвоява. В една посока отплава информативното римувано пресъздаване на бита, към което, донякъде условно, отнасяме и доста актуалните за 30-те и 40-те години на двадесети век моряшки маршове (плод на отделно проучване - б.а.). В друга - достоверната снимка на изнесеното в рима. На реалистичната картина за дванадесетчасово гребане в откритото море, за несигурността днес и утре, за незавръщащите се много често близки. За истинния солен залък, с труд изтръгван от вълните. За принадлежността към този горчив поминък:

Баща ми и дядо ми бяха рибари,
рибар съм и аз.
Тъй почва старинната песен, другари,
що пея пред вас.
На този свят лодката само аз имам
и двете весла...
.............................................................
От сутрин до вечер съм с нея в морето,
минава денят.
Забравя се с нея моряшка несрета,
и лек е сънят,

споделя Елисавета Белчева-Багряна, а Любомир поп Атанасов отбелязва:

Роден в неволята на дните
в морето ще го видим пак -
в борба с тегла, в борба с вълните,
в борба с живота си недраг! ("Рибар")

Може да се каже, че така "виждат" в лириката си лодкаря-риболовец още Люба Касърова, Васил Бакърджиев, Стоян Шишков, Йордан Ковачев, Михаил Теофилов, Никола Въйвъзов, Димитър Драганов, с известни уговорки - Весела Страшимирова, и този списък съвсем не се изчерпва с цитираните имена, почти всички забравени. Но всяко с поетичните си щрихи допълва, досъздава и утвърждава в маринистиката ни събирателния образ на рибаря. Нарицателните контури на морския труженик, най-близо до погледа на творците, са и най-лесни за наблюдение. Но дали и за пресъздаване? Защото пътят от идеализация до социологизиране на видяното не е кратък и не е само мисловен. Той е вододелен, тъй като красивите багри са трудно съвместими, по-скоро антагонистични с делника, глада и социалната несигурност:

Нищо не е хванал,
а тъмней небето...
Вихърът е лавнал -
яростно морето
жертвите си търси,
кръвно разярено.

Образът на рибаря в нашата ранна маринистика е противоречив точно толкова, колкото са художествените лъкатушения на създателите му в процеса на авторско себеутвърждаване във времето и в гражданската си ориентация. Какъв е той? Груб и нежен. Чувствителен, романтичен... делничен. Прегърбен от несретата и от убедеността, че утрешният ден не ще му поднесе нищо ново. И нехаещ пред бедите. Зареден със социален оптимизъм - не непрестанно, но и нелишен от него. В прозата се налага аналогия с героите на Ячо Кабаивански и неговата повест "Това е положението", по страниците на която същите рибари са носители на същите човешки противоречия и достойнства. А социалното прозрение за бедите и първоизточникът им са сигурна гаранция за протест, за обединение на много индивидуалности в единни искания и в увереност, че те могат да станат реалност. Как? Никола Вапцаров също не дава отговор в лириката си, предпочитайки изумително въздействаща картина-констатация с откровен човешки протест... Но без краен адрес. Защото такъв няма до времето, когато представителите на различните морски професии осъзнаят общото в проблемите си. Дотогава силата на трудовата ни маринистична лирика е в разбирането:

...
че със вълчи зъби
студеният вятър ни хапе
и като тежки
сачми
те бият смразените капки?
...
Ех,
черен човешки живот!
Рибарски живот! -
н е и з в е с т н о с т.
Не мож го разправи,
а то -
иди, че реди го на песен...

Но годините и десетилетията принуждават икономически България да върви в техния коловоз: не ще коментираме доколко добре, доколко с трусове. Но е истина, че в професионалния й регистър римуваното слово съзира и други "солени" професии, на които да посвети римите. Тематично морячеството, докерството, лодкарството, рибарството, гемиджийството, започват да размиват контурите си и да се преливат взаимно в неприкритата сиромашия, несигурността за утрешния ден, душевната равносметка, че нещо в този живот може да търпи корекции. Мечтите за тях са плахи и са предхождани от чувства за обреченост по силата на професионалните принадлежности. Творчески път, който чрез катарзиса на лирическите герои ще ни приобщи към делника делово. Такава е истината зад вдигнатата романтична завеса на "Пристанищни хора":

Когато спре на котва параход,
събират се като врабци на зърно.
Работниците тръгват в плавен ход,
под бремето на тяжести огромни.
Приведени, един след друг вървят,
като мравуняк черен по полето.
И глух протест очите им искрят,
бунтовни думи крият във сърдцето.

Пристанищните хора тук не спят
и нямат време да обърнат взори
към залива, където все кипят
вълните на игриво Черноморие.
Бленуват само мир и свобода,
от мишците разпятия да снемат -
да бъде друга тяхната съдба
и друг товар в живота да поемат...

И Александър Муратов, разширявайки в географски план темата за "пристанищните" хора в Триест - Далмация, добавя:

А там в канторите пресмятат пак печалби,
рибарите с ръкав изтриват свойта пот.
Хамалите забравят ропоти и жалби,
щом видят, че изплува нейде параход...

Тук, с осъзнатата и декларирана промяна в името на социалната сигурност, в остойностяване на жертвите, които морето взема в замяна на хляба, е вододелът на маринистичната лирика. Остават назад съчувствените декларации, идеализацията, безадресният гняв, бягството от реалната действителност, заменено с "баща ми и дядо ми бяха... ще бъда и аз". Търсенето на ново житейско русло изисква от поезията, заедно със смяна на темите, смяна и на символиката. Смяна на персонификацията. По-ясно внушение на идеите. Друг тип образ - изгладен от противоречия и целеустремен в бъдното, вместо статично пренасян един и същ през поколенията. Сега "на дневен ред" се появява корабът, неизменно сред разпенени вълни. Той се е появявал и много по-рано, но перото на Димитър Шишманов например в 1887 г. отправя погледа на моряка към предизвикателствата на стихията, вместо да изнесе трудовите му проблеми в един по-релефен и преден план:

Де, юнак! пусни корабът!
Ил от бури се боиш?
Или бури тебе трябват,
Та със тях да се сразиш?
Ил те й страх да не разбудиш
Сам ти спящий океан?...
Мъж си - трябва да се впуснеш
В пътя се предначертан!

В последвалите години подобни "срещи" с подобен очевидно нереален лирически герой стават все по-редки. Сега компасът и рулят - също нови атрибути на трудовата маринистика, са гаранция за правотата на избрания курс. Дали той е политически? Да, но не непременно. И не винаги политическият избор е верен: той се вмества в определени по актуалност времеви отрязъци, докато социалната проблематика променя днешните си багри в утрешния ден, ала... Ала без нея произведенията за хората и морето се откъсват от истинността обратно към вече отработена идеализация, каквато труженикът не търси и не е убеден, че ще открие себе си в лазурно описани вълни. Но ако разгърне "Лъчите на поезията" от 1901 г., не ще има причини за съмнение. Както в печатното "трудово" издание, така в участващите по страниците му стихове и имена: "Всред морето" и "На морский бряг о твърдите гранити..." - Никола Въйвъзов, Хр. Венковски - "Към борците", Кирил Христов - "Буря", Константин Величков - "Беснее бурята" и "Бесней ли буря...", "В безбрежний океан..." - Михаил Теофилов, "На морския бряг" - Димитър Полянов, "Тъга" - Петко Р. Славейков, "Поету" - Пенчо Славейков, "Буря" на Пейо Яворов, в други издания се мяркат Христо Максимов-Мирчо, Александър Х. Узунов, Христо Карапетков, Любен Иванов, Ружа Тенева-Северина и пр. За по-лесно възприемане от недотам грамотните читатели в началото на XX в. творбите в подобни издания понякога са разпределени и плакатно-емоционално в раздели, като "Нова песен", "Из океана на мъките", "Смях, негодувание и бич", "Апел"... Тези стихове са от типа на "Всред морето":

С наший компас сред вълните
По пътя си нека вървим,
При спънките трудни, в бедите
Нек рулото храбро държим.

Веч бурята, вижте, престава,
Талазите скоро ще спрат, -
Свободно по своя си път
И нашият кораб ще плава

Тези стихове имат многопластово внушение, независимо от поетичните им "грапавини". Те изискват от читателя, чрез компаса - вярната посока към по-добър живот, чрез руля - идеен гарант за опазване на този курс в символиката на самия кораб-живот, блъскан от вълните, но гарантирано оцеляващ до жадуваното пристанище. Морският труженик, вникнал в емоционално-идейното и нерядко: в плакатното звучене на катрените и строфите, да се самоопредели. Към политическо пристрастие ли, или към социален протест само и изцяло? Трудно се поставя граница за подобни решения във време, когато обществото не приема, освен лежерно, наличието на подобни люде с техните "интересни" професии. Признанието на проблемите им е вече голяма победа. Но изнасянето на тези проблеми, задъхано и с авторова убеденост, но далеч от корена им, първопричината им и конкретните подбудители, води политизацията на лириката до неубедителност. До изпреварване на времето, от което моряшката, рибарската, докерската и пр. тълпа трябва осъзнато да излезе, без поетите да са сигурни доколко тя е узряла за подобна стъпка. Ето защо декларативната образност на Николай Боен в "Писмо" след време, не след дълго, ще претърпи трансформация, след първоначалното прозрение, че:

Сега е нощ. Машината ритмично
припява някаква бунтовна песен;
и сякаш че в сърдцето й чилично
на искрен гняв се пламъка разгаря.
От вън плющят на черна нощ завеси,
от север иде вятър буревестен
и в пътя си преградите събаря. -
Ти знаеш ли - той иде от Одеса,
която ще ни върне Филипините
и едрите звезди над Фамагуста,
и радостта помръкнала в сърдцето,
и синята безбрежност на морето,
която е сега надежда пуста...

Но "Писмо" с всичките въпросителни около тематиката, поетическата структура, политическата си декларативност е наистина плод на своето взривно време. Вапцаров, отново Полянов, Смирненски, Крум Пенев и редица още ангажирали се с работническите вълнения лирици епизодично включват морето и неговите труженици в политическата си поезия. Като имаме предвид обстоятелството, че тя е изразител на тясна партийност върху определен политически фон за определен период от време, ще се въздържим от коментари за нейните достойнства в художественото наследство на иначе стойностните си създатели. Доскоро тя бе адмирирана - сега: позагърбвана. Времето е най-добрият съдник за твореца. То стои над мимолетните пристрастия и негов основен критерий е степента на читателското внимание. Все пак нека си спомним Смирненски от 1923-та с "Моряци" като обобщаваща илюстрация за опитите на наричаните в близката ни литературна критика "пролетарски" поети:

Умря с усмивка старият моряк -
вълна го буйно приласка,
когато той към светлия маяк
прострял бе трепетна ръка.

И на вълните горди с гордостта
въртим ний крепките весла
и като бели пламъци в нощта
размахват чайките крила...

Но кой от свиден бряг ще ни лиши?
Кой устрема ни смел ще спре? -
Под вихъра на младите души
летим над мрачното море.

Ти виждаш ли бленувани земи?
Позна ли тоя свиден бряг?
О нека, нека бурята гърми -
пред нас е светлият маяк!

Веднага трябва да направим сравнение и със съществуващата "непролетарска" и политически неангажирана поезия, която усеща мощното корабно внушение и влиза в досег с професионализма. Представя го убедително - в случая през погледа на влюбената жена - Багряна, с осмислените истини в MARIS STELLA:

Може би седи самин в бялата каюта,
над дългото писмо за мен склонил умислено глава,
и в мерното полюшване, команди, тракане - нечуто
ми пише най-възторжените, най-нежните в света слова...

Но тази поетична илюстрация е изключение. Професионалният момент, макар доловим, носи фона на житейско, несмущавано спокойствие. На поглед, обърнат към душевността в интимен план, трудно съвместим с протеста. Иначе понятието "трудова маринистична лирика" в годините си на зараждане и развитие, условно определими след Освобождението до първата половина на XX век, минава през няколко задължителни етапа. Констативност и идеализация... Реализъм, съчувствие към архетипа и към събирателния образ на лирическите герои с убеденост, че нерадата щафета се предава и ще се предава от поколение на поколение върху вълните. По-късно: диалог с читателя, че нещо в живота им трябва да се промени. Постепенно - ескалиращ протест срещу неправдите, бедността, тежкия труд с финал: политизация на протеста от името на класата. Доколко обаче плакатната поезия успя да докаже жизнеността си, е видно от бързо избледняващите имена и книги на административно-книжовни корифеи и ние ще се въздържим от коментар, цитатничество и заглавия. Ще ни се още веднъж да споменем, че трудовата поезия, в т.ч. и тази, свързана с морето и людете му, в никакъв случай задължително не се припокрива с политиката. Макар че политически стремления не веднъж са се опитвали да я обвият в мъгливите си, уж класови и уж съпричастни стремления под плющящи знамена. С уж точна символика и герои, лишени от човешки качества и пришити към синята шир като нелепа кръпка... Която пълнокръвното море не търпи нито в реалния живот, нито в мерената реч. А имената на първите, тръгнали към маринистиката и намерили място по редовете тук, макар и забравени в голямата си част, са дали капка солена и синя, топла кръв за трудовата маринистична лирика. Което означава, че имат място в българската литературна история. Трябва ли тя поне да ги помни? Безспорно...

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Андрея се дави и се кае, че не испълнил обещания си оброк. // Труд, 1892, № 3, с. 309.

Аргатче - гемиджийче [Гемийка плава по море]. // Българско народно творчество. В 12 т. Т. 8. Трудово-поминъчни песни. София, 1962, с. 454.

Атанасов, Любомир поп. Рибар. // Морски сговор, 1931, № 4, с. 22.

Багряна, Е. MARIS STELLA. // Златорог, Х, 1929.

Багряна, Е. Баща ми и дядо ми бяха рибари... // Морски сговор, 1928, № 5.

Бакърджиев, Васил. Песните на един моряк [Стихове]. София: Печатница Доверие, 1933, 36 с. с ил.

Боен, Николай. Писмо. // Сирена (Хасково), І, № 8, 26 апр. 1934.

Вапцаров, Никола. Избрани стихотворения. 5 изд. София: Български писател, 1952, с. 95.

Величков, Константин. Съчинения. Т. 1. Поезия. София: Български писател, 1986.

Грубешлиева, Мария. Рибар. // Морски сговор, 1932, № 6.

Залюляла са Драганка [Гемийка плава по море]. // Българско народно творчество. В 12 т. Т. 8. Трудово-поминъчни песни. София, 1962, с. 461.

Калоянов, Анчо. Етничното усвояване на пространството, отразено в българския фолклор (Черно море и Бял Дунав). // Тр. ВТУ "Кирил и Методий", т. 22, 1987, № 1, с. 55-89.

Лъчите на поезията. Стихотворен сборник. Под ред. на Г. Бакалов. Варна, 1901.

Муратов, Александър. На кея. // Муратов, Александър. Близо и далече. Стихотворения. София: Печатница Т. Ф. Чипев, 1940, с. 25.

Смирненски, Христо. Моряци. // Смирненски, Христо. Избрани стихотворения. София: Български писател, 1970, с. 94-95.

Станчев, Стефан. Пристанищни хора. // Станчев, Стефан. Моряк. Стихотворения. Бургас: Български народен Морски сговор - Бургаски клон, ХІІ, 1935, с. 34.

Станчев, Стефан. Рибарска песен. // Станчев, Стефан. Моряк. Стихотворения. Бургас: Български народен Морски сговор - Бургаски клон, ХІІ, 1935, с. 7.

Торнали ми са, торнали [Гемийка плава по море]. // Българско народно творчество. В 12 т. Т. 8. Трудово-поминъчни песни. София, 1962, с. 456.

Шишманов, Димитър. // Списание за наука, литература и критика, І, 1892, № 2, с. 115.

© Георги Н. Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2009
Георги Н. Николов. Морето в българската периодика XIX-XX век. Варна: LiterNet, 2009