Георги Н. Николов

web | Морето в българската периодика XIX-XX век

Много от хората, в разни времена и епохи, са се увличали, интересуват се и днес, от необичайното. От факти, разчупващи рамките на делничното, познатото и традиционното. Българският фолклор е достатъчно богат с представени по песни и предания митически създания и апокалиптични сцени. Но извън него има още доста случки, претендиращи за достоверност в официалната ни преса и книгоиздаване. Някои от тях се случват сред морската стихия. Като например...

Като например писмото на капитан Рейди, намерило място по страниците на "Цариградски вестник" от 1861 г., описващо играта на кит с кораба му. Дотогава българските читатели знаят за кита, що глътнал библейския Йона и после го изплюл. Сега нашата газета се основава на конкретни факти от чуждестранния печат и задъхано съобщава: "Едно нещо колко-то любопитно толко страшно, странно и йе за дума достойно. И то е че най голяма-та риба, която ся нарича Кит баалъ поглъща котва-та на един емигрантски кораб с 200 души; влекла го до 500 миля на далеч, и в това растояние скачала, играла и най после като ся уморила пуснала котва-та." С това правдиво встъпление "Цариградски вестник" въвежда читателите в разказа на капитан Рейди за хулиганските прояви на кита: как на рейда на Талемандара людете усетили първо "легко тресение", после били окъпани от солен дъжд и корабът потеглил с такава бързина, "щото помислихми да не би да ся намирами на железний път". С времето нещата се изясняват - глътналият котвата кит решава да покаже на какво е способен, затова влачи трофея си в разни посоки, скача над водата, почива си и отново потегля незнайно къде. Всичко това продължава с часове... "Уверен съм - пише Рейди - за величината на този Кит че имаше по крайний-мяр до 40 крака дължина. Влачи ни на растояние повече от 500 миля, и около единия час сутрен-та, Кораблъ-т запря, и Китъ-т си издигна глава-та 10 крака над вода-та, и като остави вече котва-та зави си края. Цели пят часа държа Котва-та в утроба-та си, и кога я пусна, беше като полумъртв." След което корабът се връща в пристанище Талемандара и нещата поемат делничния си ход...

Почти половин век по-късно адреналин, пак поради изживени в морето страхотии, предлага списание "Светлина". По страниците му г-жа Елмира Айваджиян е отпечатала "Ужасна борба с октаподи" и текстът е наистина ужасен, с разказаното по редовете, разбира се. Денят бил 15 септември 1903 г., а параходът "Кайзер" спокойно порил вълните на Тихия океан, когато внезапно един от пасажерите извикал: "Октапод!" Оказва се, че създанието не е само. "Не се мина много и ето че параходът биде заобиколен от цяла мрежа октаподи. Всичките тия чудовища бяха тръгнали да вървят с парахода "Кайзер" и аз чувах как заскърцваше кората му (борда - б.а.), от натиска на клюновете им". Следва вълнуващо описание на дължината на главоногите - към осем метра, с 300 вендузи и страшни зъби в няколко реда под твърд език. За да помни такива подробности, г-жа Айваджиян безспорно е запазила присъствие на духа, дори и тогава, когато корабът спрял хода си. Виновник за това е пак "октапод", който пъхнал клюна си в колелото и така улеснил атаката на себеподобните върху стъписаните човеци. Но, като всеки агресор, не е познал. Екипажът, въоръжен с брадви, започва героична сеч. Възправят се хора срещу мекотели, тече кръвта им, един от екипажа е грабнат и отвлечен вовеки в мрачните дълбини. "Матрозите с най-голяма ярост удряха с брадвите си върху други двадесет октаподи, които се бяха зачепкали за платформата на парахода. Те на няколко пъти падаха и ставаха между отсечените крака, които като змии подскачаха в цяло блато от кръв... Битката трая около 20 минути. Октаподите бяха надвити, разсечени и смъртоносно ранени. Те ни отстъпиха бойното поле, като изчезнаха в морето. Капитанът на парахода потънал в кърви неподвижен се взираше в морето, което бе погълнало едного от другарите му. Едри сълзи капеха от очите му." И като ни уверява, че никога няма да забрави случилото се, авторката отплава по вълните на морските бивалици, за да отстъпи място на друг свой колега по истинност и достоверност: Константин Величков-Многострадалний.

Той няма допирни черти с утвърдения наш лирик, освен съвпадението на имената. Но Величков-Многострадалний остава в литературната ни история с мистификациите си около трагедията на "Титаник". Всъщност така е нарекъл и книжицата си, видяла бял свят през 1922 г. в Пловдив - "Титаник - страшната катастрофа с най-големия параход на света". По редовете й уж пътувалият на борда Многострадалний разказва за какво ли не: как пътниците в І и ІІ класа прекарват времето си в гуляи и забавления. Споменава за 37 българи, отиващи в Новия свят. Критикува безхаберието на капитанския състав за идващите от разни страни информации относно ледената опасност, плаваща срещу кораба: "Санким нашият параход не е като вашият да се бои от ледени планини, него не го е страх и от подводни канари, та от ледени ще се уплаши, гледайте си работата и не ни безпокойте със своите непросени съвети". Разказва за какво ли още не, но не и за основното - за трагичния финал на потъването, за хилядите човешки съдби, прекъснати от айсберга, и за тишината в океана, отдаващ последна почит на отишлите си от хипотермия... Вместо това споменава как е заменил радиста на кораба "Карпатия" по време на спасителните операции. И съвсем достоверно се оказва, че Константин Величков не е бил там, а е писал книжката, за да събере средства за лечението си, както става ясно от последните страници. Но не се е посвенил да разказва тогава, когато "Титаник" вече кротко почива на океанското дъно. В компанията на хиляди съдби...

И без да спазваме хронологията на времето, искаме да възкресим разказа-книжица "Корабокрушение" на Иван Тодоров, отпечатан в Русе през 1900 г. Носи подзаглавие "Из моряшкия живот" и е случаен щрих в ранната ни маринистична и приключенска проза. С какво ще впечатли днес случайния си читател? Да видим...

Английският кораб "Suede" е застигнат край африканския бряг от страшна буря. Мачтите му с всички платна са отнесени от вихъра, а за машината, бегло спомената от автора, никой не се сеща. В настъпилата при потъването суматоха всички лодки, в услуга на повествуването, тръгват към дъното. Остава само една, с осемчленен екипаж от моряци и пасажери. На тях е отредено да се потопят в необичайната обстановка на екзотичен остров и там да преживеят какви ли не страхотии. Късчето суша е окичено с лимонови дървета, кокосови палми и захарна тръстика. Лее се бистро поточе, от което жажда утоляват стада безобидни лами (а не фолклорните им съименнички - б.а., Г.Н.Н.). Но... през нощта десетметрова боа разкъсва един от матросите и оставя за погребение само главата му. Останалите крушенци пък с ножове я убиват и след кратък отдих Тодоров им праща на гости людоеди. Разменят се изстрели, сред нападателите има убити, но това не ги смущава: "Един от диваците, си извади големия нож и с едно замахвание отсече едната ръка на едного от убитите, като почна да я разкъсва с острите си зъби". Следва епична баталия с много барутен дим и храброст. Крушенците побеждават, завземат ладията на дивите си гости и отплават към Ливърпул. Финалът е очаквано щастлив, а въпреки доминиращата наивност в повествуване и героика, оставаме доволни от тази малка мултипликация на "Робинзон Крузо". Не за друго, а за опита на Тодоров да надникне в материя колкото сложна, разнообразна и многоцветна, толкова и коварна. Защото със сюжетния си старт тя или ще задържи читателското внимание сред измислени джунгли, хайдути и влечуги, или ще претърпи фиаско. Но с времето, вече повече от век, разказът "Корабокрушение" се радва на любопитство и изследователско търпение...

Е, и той е "достоверен". Както китът-немирник, както "октаподите", както впрочем още и немалко други истории, впечатляващи с необичайност, хероика и достоверна недостоверност. Но, какво да се прави: човекът обича да е над всичко останало, а стихиите тихо да целуват нозете му. В морските "спомени" е така. Солената истина каквато е била, как и защо, могат да разкажат хилядите почиващи там - по свое желание. Още повече - по силата на обстоятелствата. А достоверни истории из океанското дъно, колкото щеш...

© Георги Н. Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.04.2010
Георги Н. Николов. Морето в българската периодика XIX-XX век. Варна: LiterNet, 2009-2010