Георги Н. Николов

web | Морето в българската периодика XIX-XX век

Историята по зараждането и развитието на пътеписната ни книжнина е залегнала в основата на редица изследвания от различно време. И безспорно трудовете по тази тема дават сериозна представа както за обхвата на географските ареали, така и за начина на мислене на авторите, посветили се на пътеписа, за предпочитанията им в улавянето на най-характерните особености във видяното по друмища, градове, обичаи, бит, народност и т.н.

В този ред на мисли нашите пътеписи, посветени на морето, заемат сравнително скромно място. Защото и въобще темата за морето не е доминираща в българската литература поради очевидни причини: нашенецът дълго време, векове, не е имал пространен достъп до крайбрежията на Черно, Егейско и отчасти - на Средиземно море иначе, освен като случаен пътник. Териториите, отредени му за поминък, са твърде скромни, в повечето случаи те са и сезонни, а трайното българско присъствие до морето идва късно, с известните от историята геополитически промени, но пък за жалост - с драстично скъсена морска граница само до част от Черноморието, актуална и до днес.

Тези разсъждения в никакъв случай не изключват наличието на пътеписни опити преди и след Освобождението и за други близки по географски признак морски региони. Като случайни примери споменаваме "Описание на Константинопол" на Никола К. Върбанов в "Български книжици", "Ден на белия параход" на Яна Язова - "Завети", Стоян Загорчинов - "Тасос" и пр. Защо наричаме тези примери "случайни", въпреки че можем да добавим още заглавия? Може би, защото българският пътепис за морето е стеснен до черноморската тема сравнително късно, а векове по-рано българинът възприема територията за своето обитаване доста по-мащабно върху картата на Османската империя, а нейните брегове се мият не само от Евксинтския понт. И оттук, както сме изказвали подобно предположение и друг път, пътеписни четива, заедно с четива от други жанрове, ала създавани все от българи, чакат своя ценител на разни адреси. Те са адресите на бившата ни диаспора именно в Истанбул (основно), в Солун, Деде Агач, днес Александруполис, египетската Александрия, много възможно - из архивите на Кипър, Крит и други гръцки острови. Това търсене ще е трудно, но ще донесе очакваните плодове. Дотогава нека обърнем внимание на пътеписите за Черно море, които също имат своите исторически и художествени достойнства...

Тях, макар поднесени с доста уговорки пред съвременния читател, откриваме първом в откъслека на "Медникаров" - Петко Славейков, във вестник "Македония", 1868 година. Първото, което научаваме, е, че според създателя си, той не съдържа някакви важни събития и съобщения, но може да привлече нечие внимание с описанията си за нашите, както той ги определя, места: "Тръгнах... с французкий параход с намерение и надежда да стигна в Вторник в Варна, но времето, което ся види че твърде малко го било грижа за моите намерения и надежди, направи мя да остана два дни на Въспорското устие между Белий Цариград и черното море, без да ми даде поне растухата да мога и там дето стоя да ся наслаждавам на красивите брегове на Европа и Азия, сближени от природно преди години тъй, както нравствено днес да ги сближат." Мимоходом авторът отделя внимание и на безсребърната си личност, на описанието на "кораберните" стаи за най-бедните пасажери, на смазаните от живота, порядъчно изпаднали свои пътници, от които, както се оказва в повествуванието, на борда имало и по-бедни. Така той става един от родоначалниците на онзи тип литература, създавана от българските писатели-скитници по света - хората от условната социална трета класа: Страшимир Кринчев, Борис Шивачев, Тодор Ценков, Александър Карпаров, бразилският поданик Стефан Кынчев със "Странната идея на един момък" и редица още други пера. Независимо от загатнатите си проблеми, възрожденският пътеписец се справя успешно с описанието на морската буря, която изживява в прехода към Варна: "Шумът на вълмите блъскани дървените но твърдите ребра на пароплувното ни корито, плескът на дъждът, бучението на вятъра правяха дива една гармония от грозната музика на разярената природа, музика която колкото нощта напредуваше, толкоз и тя по-гръмогласна биваше. И аз ща не ща слушах я и ся ужасавах (за да не кажа наслаждавах ся) две нощи наред, в които сънят неумолимо бягаше от отегналите ми за сън очи." Чест на автора прави, че в целия хаос от природна стихия, разлюлян параход в непрогледен мрак и в допълнение - сенките на страдалците в помещение под олюляващо се в бурята кандило, е намерил сила за съчувствие към себеподобните си, изгонени отвън, на палубата: "При излязванието ми на вън първийт поглед на тези които още по-бедни от мене оставаха изложени на дъжда и на студенийт вятър измокрени и под мишци стояха свити на кълбо, скостени от студ, без да мръднат освен зъбите им които чутом дрънкаха, даде ми да разумея че състоянието на тези които бяха извън мойт ад беше по-несносно и че трябаше да оценявам по-добре несносното си прибежище. Несносно наистина но не вечно, защото скоро му видях крайт..." Бързаме да припомним, че в маринистичните творби природата стои редом със съдбата на хората, които допълнително я одухотворяват. Че по страниците на тези произведения без изведената житейска крива на моряците, хамалите, вечните скитници, просто бедняците, както е в нашия случай, величественият пейзаж ще остане само развълнувана стихия - стъписваща, извикваща възторг, сливаща се с хоризонта в мащабни картини, в рамките на които обаче ще стои очакването за появата именно на човешкия дух. Но дори и само пейзаж, какъвто пример ни предлага Вазов в "Не отдавна. Лични и исторически въспоминания от събитията на 1876 г.", той буди интерес със своята правдивост и искрена възхита: "По 9 часът колелетата параходни се завъртяха сред пяната, куминът блъвна няколко гъсти облаци дим, който се расхвърча на сажди въз пътниците, параходът се поклати, обърна се, тръгна... Бърже, но еднакво, параходът пореше дебелите тъмнозелени води на Черно-море, пенеше ги, убеляваше ги, расшумотяваше ги и ги оставяше дълго време да се преливат, разиграват и бърчат по дирята му. Южната половина на морето беше прилична на растопено злато от заслепителното отражение на слънчевия блистателен диск, който се размножаваше на милиони още от трепетното играние на тихите вълни. На исток морският шир се повече и повече окръгляваше и най-после се сливаше с синината на небето и вече не се виждаше нищо. Тайното с непроницаемото издигаха преграда пред очите. Хаосът заместяше живата, знакомата природа... Слънцето зайде. Параходът плуваше по неизмеремийт простор." И т.н., и т.н. А българския пътепис за Черноморието, колкото и скромен по обем да е, особено в първите десетилетия на създаването си след Освобождението, носи редица достойнства, включително осъзнатото присъствие на човека в тясното взаимодействие с морето...

Имената на неговите създатели са известни, повечето от заглавията - познати: Антон Страшимиров с определяния понякога и като очерк "Български черноморски бряг", Иван Вазов - "По вълните на Черно море", Анна Каменова - "Ропотамо - Царева река", Янко Димитров-Торос "Три дни със "Строги", "Смели" и "Дръзки", Кирил Христов - "Три дни с миноносец "Дръзки", Владимир Полянов - "На риболов в Черно море", Дора Габе - "Със "Дръзки" по Черно море". Цитираното тук съвсем не изчерпва списъка от пътеписни фрагменти, опити за морски описания, или аналогични на тях белетристични щрихи. Откриваме ги в романа "Капитан" на Яна Язова, в книгите на Ячо Кабаивански - Марко Поло, за живота на черноморските рибари, основни в повестта му "Това е положението". Със самобитност и трайна привързаност към маринистиката и морския пътепис винаги до 40-те и 50-те години на отминалото столетие се е отличавал белетристът и поетът Крум Кънчев - "Нашето Черноморие", а още: "В страната на Мустафа Кемал", "Една седмица в Палестина", "По море", "С черната яхта"... Свои следи оставят мимоходом и други наблюдатели, свързани с разглежданата тук тема, ала опитите им имат главно географско-познавателен характер - пак за крайбрежието, за Емине, нос Калиакра, а "Черно море" на Никола Вапцаров е изведена от професионалния му опит и претопена в чувства импресия, носеща предимно, както и при Загорчинов в "Тасос", преливаща се в нюанси емоционална палитра: "А обичаме те, Черно море. Обичахме волната ти песен, която никога няма да заглъхне в душите ни; обичахме твоя син простор, обичахме тихото спокойствие, смълчано над твоята тайна; обичахме бурята ти, обичахме белите ти чайки, зареяни без път, обичахме твоята многоликост."

Независимо от импресионистичния характер на своето "Черно море", авторът е успял да ни внуши усещането за пейзажа. И не ще е пресилено ако предположим, че именно от пейзажа морските пътеписци пристъпват към пресъздаване на видяното, осмисленото и възприетото според критериите им на творци. "Връщаме се по вълнолома в Бургас - споделя Вазов - Страшно се бият разсвирепелите талази в зида. Техните бели върхове, в които се образува дъга, префърлят се през нас, бухтят, реват. Тук морето сякаш е живо чудовище, безсмислено и тайнствено в яростта си. Има някаква дива поезия в тоя шум, в тоя грохот, в тоя гняв. Иска ти се да разбереш какво иска да каже, но неговият език е непонятен за нас." Но Вазов е успял през възхитата си да долови и съвсем делничната, бъдеща притегателност на Анхиало и Месемврия, които определя за бъдещи Трувил и Биариц, погледът му не изпуска особеностите и на единствените според представите му български острови "Света Анастасия" и "Свети Иван". За разлика от "Един наш черноморски бисер" - 1890, където преобладават етническите описания и картините на побългаряващата се все още Варна, а морето е само бегъл щрих, "По вълните на Черно море" доказва осмислената стойност на новата маринистична тема: "Колко е хубаво тука Черното море, колко е величествено! Рядко българския поет го е възпял! Нашата поезия бяга от природата. За щастие, живописците ни пò го любят. Ето... сега гледам... един прелестен черноморен пейзаж от Алексиева. Никоя друга картина не ме тъй заграбва и понася духа ми в чаровните области по безкрайното и тайнственото." И доколко тези изводи са верни потвърждават наблюденията на Анна Каменова, която е успяла да издигне морето във философски символ на водната стихия. В обединяващ фактор между люде, държави и географски понятия. "Ропотамо - Царева река" излиза извън традиционното наблюдение, разкъсва характерната "снимка" на отрязък от крайбрежието, осъзнавайки, че и самото море не съществува единствено и само за себе си. Наистина то е архетип за изображение, ала се развива заедно с човешката цивилизация и в този смисъл не може да съществува изолирано от нея. Спиралата на нейното развитие донейде подчинява водната стихия на приумиците си, на потребностите си, на своите грешки по пътя на индустриалния прогрес. Това е неминуемо, внушава Каменова, защото, ако не съществува тази антагонистична хармония, един от двата полюса: човек - море, трябва и ще изчезне. Може би това внушение в 40-те години на двадесетия век е ранно за съзнанието на читателя, още повече българския, ала то е необходимо и се потвърждава в бъдните десетилетия. Потвърждава се и днес, когато логистиката, индустрията и политиката налагат върху идеализирания някога пейзаж конкретните икономически потребности на много народи едновременно: "Морето е винаги съвременно. У него няма вкаменелостта на древното. То се бори и живее. Мени се с времето и с нас. Отразява днешния неспокоен дух - или то само е съвременният дух? То носи със себе си калта на всички пристанища от всички материци, носи и творческата сила на всички хора от целия свят. То носи водите, в които араби са топили мургавите си тела, носи пясъците на Сахара. Неговите води са опръскали колосите на Ню Йорк и Чикаго, в същите води са се излели химическите ядове на фабриките за отровни газове. С неспокойния ритъм на нашия ден морето се хвърля смело по бреговете. Но вълноломи, обвързани с вериги, спират неговата ярост, дигите на Холандия успокояват неговия гняв. Същите тези води идат победоносно към нашия бряг".

Като плодоносна почва за тези съждения определено служи историчността, залегнала по страниците на не един от тези пътеписи. Всъщност тя е неизбежна - бурните събития, разигравали се столетия по нашето черноморско крайбрежие естествено налагат възпоминанията си чрез руините, оцелели незнайно как. "Не ви трябва да ходите в разкопките на Помпея" - съобщава в 1902 г. Антон Страшимиров. Добре запознат с историята на Анхиало и Месемврия, той разказва за стародавни събития мимоходом, вплитайки съвременни картини, опити за психологизиране на детайлите посредством внушавана на читателите фантастика в картините. Докато в "Български Черноморски бряг" последната е само загатната, сега, в "Месемврия", мястото й е много по-обхватно и оправдано. Но и тя, и историческия привкус в повествуването носят допълнителна, много по-актуална задача от обичайния разказ. Те са фон за бита, нравите и поминъка на местното население, които буквално влизат в разрез с предполагаемата идиличност на всичко, което незапознатият читател очаква да срещне по страниците за морето: "Действително в Месемврия би могло да си спомни човек времената на Ромуловци и да съжали, че са отминали: градът е гъмжило от стари моми! Но затуй пък каква набожност вее на всяка стъпка тук! В Месемврия само параклисите са четиридесет... И обяснимо: рибари отглежда тоя град и от рибари се той храни - рибари в туй черно, зло, невярно море. Да обясним: сред тия руини, от които градските стени крият и Балкана, и сички хоризонти, и под които бучи, като огньовете на пъкъла, оная ненаситна стихия - море, що - по вярванието на Месемврийца - граби толкова по-вече жертви, колкото Св. Никола е по-залисан с горни и долни земи - сред тия руини, казвам, наистина не ви остава друго, освен да примижите очи и да подирите небето за утеха или пък да поемете дъх и да обезумеете." Тегобите на местното население не подминават и другите пътеписци. Споделяйки впечатленията си от съвременния им Созопол и Дора Габе, и Кирил Христов разказват за занемарен градец с обшити с дъски къщи, строени от днес за утре, с ужасни калдъръми, по които се разминават хилави старци и килави деца. За хората, хранещи се само с парче хляб и солена риба. За занемареност, запустение, за ориенталска умора от живота върху фона на бедност, бедност, бедност. Страшното й лице е успяла да нарисува в "Капитана" и Яна Язова, а въобще за местните романтиката нито съществуна, нито е дума с реален, още повече съпричастен смисъл. Морето е източник за скъпо заплащано оцеляване, тежък труд и самоизолация от останалия свят. Допълнително носената в съзнанието на людете тук принадлежност към елинския свят допринася за тази изолираност. Гърчеещото се население е отразил в карикатурен образ още Петко Славейков, а Кирил Христов по своему допълва: "Созопол и всички гнезда на гърцизма в България имат все същото оръжие за запазване на своето неестествено положение в тая страна: те са с всяко правителство. Ето ви една от многото слаби страни на иначе отличния, но не у дома си основен закон. За няколко депутатски мандата, които най-враждебно настроените към държавата чужди елементи с готовност дават на дирещите парламентарно болшинство правителства, ние всякога сме ги менажирали, ние не сме с нищо съдействували за тяхното асимилиране." Което при вливащия се от поколение на поколение начин на живот, на препитание и, следователно, на несмущаван с нищо архаичен манталитет е нещо наистина невъзможно.

А ако манталитетът се определя от поминъка, което е отдавна доказан факт, то неговата картина най-добре е уловил Владимир Полянов - "На риболов в Черно море". Тук няма идилии, нито история, само трезво разбиране за единствено възможния път да се оцелее в крайморските поселища. Или да се загине. Или да не се издържи на тежкия труд, единствено възможен тук, което води до същия нерадостен финал. Рибарят вече не разказва, както в стиховете на Константин Величков, с тържествен вид за улова си. За да бъде правилно разбран пък, Полянов споделя грубо, нелицеприятно. Не търси читатели на всяка цена, не привлича вниманието им с ярки краски. Пътеписът му е искрено и всецяло социологизиран - нещо рядко в този жанр на ентусиазирани, но не винаги и реалистично настроени разказвачи. "На риболов в Черно море" преминава от времето си през десетилетията, а и до днес. Рибарското битие, същността на ориста му, се променят само в думите на странични, бегли наблюдатели. Те подвеждат читателите си с измислена идилия, съзнателно подминавайки грубостите и бруталността на крайбрежието. Полянов е коренно различен. Той е едновременно пътеписец, психолог и публицист: "Тези дни, края на ноемврий и целия декемврий, Созопол и цялото черноморско крайбрежие кипят в своя истински живот. Малкият Созопол прилича по трескавия кипеж... на селища в Клондайка от миналото. И тук, и там човек залага в играта за щастие и разчита само на своята издръжливост. В тая игра нашето крайбрежие изтъква хора сякаш оживели от романите на Киплинг и Джек Лондон. Тук е големият мъж, който е взел в ръцете си целия риболов и като откупчик си е на най-добри места за таляни, след като си е създал невидими връзки с рибната борса, за да не го бият никога в цените. Ето го и едрия капитан. До него са обикновените гребци в аламани, които участват наравно с господаря си в печалби и никога не могат да разберат защо загубите са винаги по-големи макар винаги да са се връщали от морето с претоварени от лов лодки и моторници. Те са сухи, обгорели, с мускули, оплетени като корабни въжета и с очи на деца. Те теглят лопатите цял ден и цяла нощ и пеят еднообразни песни в такт на гребането, когато всеки на тяхно място би грохнал от смъртна умора".

Една от често срещаните теми в черноморските пътеписи е темата за навлизащия съвременен технически прогрес - в разглежданите от нас произведения, свързан с военния корабен бит и със сравнително пресните още военни действия на флота. При Кирил Христов разказите за ученията са сполучливо преплетени с описанието на връхлетялата буря и с опасността от мини, пак той се опитва популярно да разкаже за машината на "Дръзки", а не забравя и славата на кораба, с който отива на юг: "На изходното отвърстие (на продупчения корабен комин - б.а.), е поставено бронзово отличие, на което се чете: "Получена на 8 ноември 1912 г. от 47 мм снаряд при атаката на турския крейсер "Хамидие". Върху единия от апаратите за хвърляне... мини е приковано тоже бронзово отличие, на което пише: "На 8 ноември 1912 г. от тоя апарат е стрелял мичман Минков с мина № 3893, която удари турския крейсер "Хамидие". Но войната, делничният матроски бит, с ревящите шамандури и парните котли на Торос, има и друго измерение. То се корени в женската природа, призвана да дарява, не да отнема живот. Трудно, много трудно жената-пътеписец, та макар и впечатлена от суровата, страховита красота на военния кораб, може да дари с адмирации крайната му цел - смъртта. Това е заключението на Дора Габе, пак на палубата на "Дръзки", от Гйозикен (Обзор), към Созопол: "Опирам лакти о оръдието, завито в черно. Укротяло и непотребно е сега - стар ветеран! От това малко гърло е изхвърляла смъртта своя огън, а човешкият гняв - своята мощ, човешкият подвиг - своята правда! Колко е относително всичко! Свършва се войната и споменът за тая война е като за най-голямо човекоубийство, за най-черно престъпление. Защото не храбростта и подвига станаха господари на положението, а студеният човешки разсъдък, подведен, без сам да забележи, от човешката алчност".

В ранните наши пътеписи за морето има още редица черти, които времето е отрекло и днес те са само любопитен щрих към цялостното повествуване на част от авторите. Далеч сме от мисълта да формулираме политическа оценка на рецептите, предлагани от Кирил Христов за бързо побългаряване на крайбрежието в смисъл, че ако Созопол е бил сръбски, за месец би добил сръбска физиономия; че настаняването на български войници в заможните къщи ще извърши чудеса; че шопите и балканджиите са най-добрият лек за превръщане на населението в българско и пр. наивни идеи. Времето е единственият безстрастен съдник за човешките начинания. По-важното е друго: в една или друга степен националният проблем и етническото деление, заедно с прозряната нищета, изолираност и обреченост са намерили място в пътеписите. И на фона на възпявани красоти, историческа слава, военни успехи... на видно място, сериозно и задълбочено се анализира социалната проблематика, въпросите около националната монолитност и стойността на човешката личност въобще в обстановката на грубо оцеляване, последващата от това примитивизация и неясни тогава пътища за по-хуманен начин на живот.

Познавателна стойност носят и различните географски наименования и обозначения: Гйозикен, Колокитос, Агатопол, нос Галайо, залив Чубура, някои военни термини, архаични днес, военноморските порядки на миноносците и пр. Независимо от достойнствата си обаче разгледаните пътеписи, всъщност част от тях, оставят впечатлението за незавършеност. Читателят ги възприема като пътни бележки, започнати с вдъхновение и прекъснати рязко. Това впечатление е оправдано, ала не се корени в някаква несръчност при разказа. То идва от краткотрайността на пътуванията и описаните отрязъци на бреговата ивица, селищата и обектите. Така и впечатленията, идентични по време, място, наблюдавани обекти и душевна нагласа, се припокриват. Предлагат тематичен колаж от отделни заглавия над напомнящи едно и също повествуване. Затова пък общите теми, "сглобени" от различните произведения в обща емоционална и аналитично-разсъдъчна мозайка, са убедителни. Успяват да оцелеят в литературно-историческите критерии на сменящите се години и десетилетия. И всички те се подчиняват на възторжената егида, която извеждаме от думите на Янко Димитров-Торос в "Три дни със "Строги", "Смели" и "Дръзки": "Боже мой! Как може човек да не обича морето... Това красиво ненагледно море!..."

Като не претендираме за пълна изчерпателност на темата, логично се питаме: има ли бъдеще българският пътепис за Черно море и какво може да е то? Имаме предвид, че в съвременния свят напредъкът на комуникациите дава възможност за огромен информационен обхват на територии, сред които регионът вече предлага ограничена тематика. В много отношения тя е преповторена, редица теми са останали назад в историята, т.е. вече са статични. Писмовният разказ на жанра трудно може да привлече човешкото внимание пред конкуренцията на зрителния, триизмерен вариант. Спорно е дали могат да се превърнат в обект на описание навлизащите промишлени технологии, кореспондиращи пряко с морето. Като географско понятие самото море е винаги статично, а динамиката на стихията, увековечена с множество пера, с мъка ще поднесе нещо ново и вълнуващо точно с новаторството си. Описанията в познатия ни исторически вариант сега заемат място в туристическите справочници. Тогава каква е съдбата на черноморския пътепис в рамките на жанровите му особености?

Според нас - в неизследваните дълбини на морето. Телевизионната камера показва, ала няма въздействащите чувствени механизми на човешката душа, за да разкрие красотите, археологическите загадки, непознатите оазиси близо или далече от брега, под вълните. Там, до устието на река Ропотамо, лежи разказ на няколко столетия и очаква своя автор, за да види отново белия свят. Кораби и товари, човешки съдби и селища като споменатото край реката, ще запълнят десетки страници, обагрени с умението на създателите си. Добавяме още, че подводният свят е за съвременния българин също толкова неясен, екзотичен, вълнуващ и непознат, колкото неговият господар - морето. Той трябва да допълни понятието "морски пътепис" в наши дни. Далеч сме от мисълта да отричаме впечатленията на случайни автори в случайни издания, писани, за да осмислят мимолетното им пребиваване край брега. Пикантните подробности, измислените типажи на стари барби и на моряци, неплавали никога на кораб, възхитата от новото строителство, неискреното връщане назад към носталгията на отминалите дни... Не, това не е актуално за нашето море и не е честно да се пише така за него. За морето се пише убедително само тогава, когато, вземайки молива, знаеш къде да го търсиш - в кой регион, в кой сезон на бури, или на измамващо спокойствие, в кой век и защо, а още - с чия, с чии съдби ще го свържеш и защо. И когато разказът е готов, кому ще го поднесеш, за да го убедиш, че си достоверен. Другото е само измамната доброта, с която морето те посреща тогава, когато вижда, че не го познаваш и не желае да се разкрие пред теб.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Вазов, Иван. Не отдавна. Лични и исторически въспоминания от събитията на 1876 г. // Наука, 1881, № 3, с. 208-209.

Вазов, Иван. По вълните на Черно море. // Вазов, Иван. Събрани съчинения в 20 т. Т. 11. София, 1956.

Габе, Дора. Със "Дръзки" по Черно море. // Морски сговор (Варна), 1931, № 9

Димитров-Торос, Янко. Три дни със "Строги", "Смели" и "Дръзки". // Морски сговор (Варна), VІІІ, 1931, № 2.

Загорчинов, Стоян. Тасос. // БНМС - "Морска библиотека" (Варна), V, 1923, № 7, с. 54-55.

Каменова, Анна. Ропотамо - Царева река. // Каменова, Анна. Неповторимото. Избрани произведения. София, 1974.

Медникаров [Славейков, Петко.]. Варна, 21 Март 1868. // Македония (Цариград), ІІ, № 10, 3 февр. 1868.

Полянов, Димитър. На риболов в Черно море. // Завети (София), І, 1934, № 6.

Страшимиров, Антон. // Наш живот (София), І, 1902, № 10, с. 442; 447.

Страшимиров, Антон. Български черноморски бряг. // Наш живот, І, 1901, № 1, с. 28-34.

Христов, Кирил. Съчинения в 5 тома. Т. 4. София, 1967.

Язова, Яна. Ден на белия параход. // Завети, ІІ, 1935, № 7, с. 136.

© Георги Н. Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.09.2009
Георги Н. Николов. Морето в българската периодика XIX-XX век. Варна: LiterNet, 2009