Георги Н. Николов

web | Морето в българската периодика XIX-XX век

Ами, на людете по света, отговаря списание "Читалище" и разширява твърдението с категоричен тон: "Сичкити неща, които ся намират в природата, принадлежат на человеческият род. Сичкити обаче Законоведци са изповядвали всякога че има неща, които, поради естеството си, не могат никога да станат предмет на частно притежание, на частна собственост, като, например, въздухът, текущата вода, и особенно, морето, неща които е не възможно да усвои някой исключително и за всегда, защото тия принадлежат вообще на всити человеци, които ся и наслаждават с тях, без да може да ги привземе някой частно за себе си. Римлянскити закони върху тоя предмет са твърде ясни и достозабележителни." Днес живеем във време на ясни конвенции и има опитни специалисти по международно морско право - от една страна. От друга - вместо вече история, пиратството съществува и... се модернизира, а спорни казуси в разни точки на Световния океан не винаги наклоняват везните категорично във вярната посока. Затова "Кому принадлежат морята" в далечната 1870 г. предлага разсъжденията и познанията на ерудиран автор - оценил по достойнство значението на темата за родилата се вече българска икономическа аристокрация и съумял да я представи в дълбочина. В този смисъл вярно остава на характера си и сп. "Читалище": да се бори с невежеството, а морето е безкрайна енциклопедия, съдържаща сведения от химията до метеорологията и от юриспруденцията до анатомията на човешката душа. В разглежданата тук статия се борави само с факти и характерна донякъде и днес терминология. Присъства Хуго Гроциус с разсъжденията си от 1609-та за Mare Liberum, присъства морска история, очертани са съвременните на автора разправии кой има право да държи военни кораби в Черно море и кой - да търгува по пристанищата му. И още: "Когато испосле Испания и Португалия соперничествуваха в смелите си предприятия за да открият нови пътища към Индия, тия усвояваха за себе си исключително новооткритити моря. От своя страна велика Британия защити за дълго време исключителното право да господствува сама тя в четирити моря които окружават британическите острови, съ всем че тя не бе никога речила да определи точно пределити на това нейно владение. Тоже и Руссия недавно й още отказваше на чужди народи мореплаванието в Черното море."

От погледа на автора не убягват и редицата усложнения, които произтичат от самоволното завземане на морски пространства. Англия например "и днес й още иска тя щото в окружающити я четири моря чуждити корабли да поздравляват първо тия Английският знамен". Ако някои народи, на други места, влязат в съюз за монопол върху територии от океанското крайбрежие, те безспорно ще възпрепятстват по разни начини "единственният съобщителен път помежду разнити части на земното клъбо, корабоплаванието, рибуванието и толкос други морски богатства и сокровища..." А против такива начинания и закони ощетените народи трябва да се борят така, както свободният човек се бори срещу друг човек, решил да му наложи волята си насилствено. Такива разсъждения не можем да определим иначе, освен като плод на разкрепостено съзнание, далеч надраснало рамките на традиционното възрожденско мислене. Авторът е много добре подготвен юридически, борави с актуални за своето време международни договори, сред които за морската търговия и военния неутралитет в Черно море. Интересно, с какво ли би се занимавал в ХХІ-я ни век? Трудно приемаме, че не е юрист, а още повече - неспециалист по морско право, с паралелите, които прави, и с поднасяните след това изводи. А идеите за неприкосновеност на личността го представят допълнително като осъзнат хуманист, предлагащ на сънародниците си още поводи за размисъл. Във всеки случай той представлява европейския тип нашенска интелигенция, мислеща и възприемаща битието с европейски категории и ценностна система. И именно "Международното Европейско право не приемва убо никакъв вид владение в Океанът и в разнити му части, до което пространство мореплаванието е възможно. Разумява ся, че морскити крайбрежия, с едно от международното право определено разстояние към водното пространство, принадлежат исключително на оная държава, на която границити ся простират до тия крайбрежия." Статията завършва с пояснение, че редовете й коментират главните начала, приети за този предмет (международното морско право - б.а., Г.Н.Н.). Че тя е дистанцирана от всякакви политически оценки и целта й е да дава научна светлина по темата. Ние пък си мислим друго: че безспорната европеизация в начина на мислене сред челната българска интелигенция през Възраждането все още се поднася някак завоалирано и половинчато от страна на изследователите. Много е писано за ролята на руската революционна и интелектуална същност за формиране на българското самосъзнание, което е добре. Много малко пък - за европейската същност, за ролята на Гарибалди и на други негови съвременници, които няма как да подминем, поне не и в защитата на населението през Априлските събития от 1876 г. Но думата ни е за морето и българския допир до него: от фолклора с либето, плуващо на гемийка, до задълбочените разсъждения върху морското право.

Разгледаният тук текст спокойно може да намери място в съвременните юридически учебници: като факт и като ранен техен предтеча. Иначе, ако трябва да завършим с наш поглед върху спора дали българинът познава морето и доколко, отговаряме: познават го тези, които чувстват вътрешната потребност да го познават. Познава го този, на когото е в сърцето - явно, подсъзнателно, всякак. На друг там здраво се е загнездило ралото. На трети - собственото "аз", според твърдението: свят широк - хора разни. Ала, че българинът е бил свързан сериозно със синята шир и че така ще бъде във времето, не подлежи на съмнение. Затова извадихме от праха на забравата и статията под надслов "Кому принадлежат морята". Кому принадлежат те?...

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Кому принадлежат морята. // Читалище, 1870, № 5, с. 139-142.

© Георги Н. Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.11.2009
Георги Н. Николов. Морето в българската периодика XIX-XX век. Варна: LiterNet, 2009